Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (16)

16

Ник Битърман изкачи тичешком каменните стъпала към замъка Белведере и спря да изчака Таня. Лъчите на залязващото слънце все още опипваха огромната тъмнозелена маса на Сентрал Парк. Под мишницата му излъчваше хлад бутилка „Дом Периньон“, скрита в книжна кесия — едно приятно усещане в душния следобед. Чашите в джоба на якето му подрънкваха и при най-лекото движение. Механично опипа малката правоъгълна кутийка с пръстена. Беше от платина, с шлифован от „Тифани“ еднокаратов брилянт, за който без колебание плати четири хилядарки на Четиридесет и седма улица. Таня скоро се появи, засмяна и задъхана. Тя знаеше за шампанското, но не и за пръстена.

В главата му изплува сцена от някакъв филм, в която двама влюбени пиеха шампанско на Бруклинския мост, а след това запратиха празните чаши в реката. Нелоша идея, но неговата беше още по-добра. Няма по-величествена гледка към Манхатън от тази, която се разкрива от крепостните стени на Белведере по залез слънце. Проблемът беше да не забравяш, че трябва да се изметеш от парка преди спускането на мрака.

Протегна ръка, за дай помогне при последните стъпала, после бавно я поведе към каменния парапет. Черна на фона на залеза, крепостната кула се издигаше високо над тях, някак абсурдна с готическите си форми в сравнение с кацналата върху скалите модерна метеорологическа станция. Ник се обърна назад, очите му пробягаха по пътя, който току-що бяха извървели. В подножието на стълбите блестеше малкото езеро на замъка, зад което, чак до линията на дърветата, се простираше Широката поляна. Металните стени на Големия резервоар отвъд нея бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Отдясно, в северна посока, се издигаха фасадите на Пето авеню с блеснали в оранжево прозорци. Отляво тъмнееха дърветата в западната част на Сентрал Парк, над които бяха надвиснали тъмни облаци.

Ник измъкна бутилката, скъса металното фолио и разви телената мрежичка, след което несръчно завъртя тапата. Тя изхвърча със звучен гръм и миг по-късно цопна в спокойните води на езерцето.

— Браво! — изръкопляска Таня.

Той напълни чашите и й подаде едната.

— Наздраве!

Опразни своята на един дъх и погледна Таня, която отпиваше на малки глътки.

— До дъно! — заповяда той.

Момичето се подчини, нослето й смешно се сбърчи.

— Щипе! — изкикоти се то и отново му поднесе чашата си.

— Внимание, граждани на Манхатън! — извика Ник и се изправи на балюстрадата. — Говори Ник Битърман! Провъзгласявам седми август за Ден на Таня Шмид, от днес и завинаги!

След третото допълване на чашите в бутилката остана само пяна.

— Да ги хвърлим долу, както повелява обичаят — напрегнато прошепна младежът и прехвърли ръка през раменете й.

Запратиха чашите в пространството, наведоха се през парапета и проследиха пътя им до водите на езерото. Ник изведнъж си даде сметка, че паркът беше пуст. Не се мяркаха любителите на слънчевите бани, разходките и летните кънки, а в околностите на замъка нямаше жива душа. Я по-добре да приключвам, рече си и извади кутийката от джоба си. Таня я пое, а той отстъпи крачка назад и гордо зачака.

— За Бога, Ник! — възкликна миг по-късно тя. — Това със сигурност струва цяло състояние!

— Ти струваш цяло състояние — усмихна се младежът, изчака я да си сложи пръстена и я взе в прегръдките си. — Нали знаеш какво означава това?

Очите й сияеха на фона на сгъстяващия се мрак над далечната гора.

— Е? — подкани я Ник.

Тя го дари със страстна целувка и прошепна в ухото му:

— Докато смъртта ни раздели, скъпи!

Този път целувката им продължи по-дълго, а дланта му бавно се плъзна върху гърдата й.

— Ник! — засмяно се дръпна тя.

— Тук сме сами, скъпа — прошепна той. Ръката му се премести отзад и бедрата й се оказаха залепени за неговите.

— Ако не броим, че целият град ни гледа — отвърна момичето.

— Нека гледат. Може пък и да научат нещо ново. — Пръстите му потънаха в деколтето й и нежно докоснаха щръкналите зърна. Хвърли поглед на притъмняваща гора. — Предлагам да отложим това, докато се приберем у дома — прошепна в ухото й.

Тя кимна, усмихна се и тръгна към каменните стъпала. Ник проследи естествената грациозност на движенията й и усети как приятната топлина на отлежалото шампанско се разлива във вените му. Нищо не може да се сравни с шампанското — удря право в главата.

В мехура също, добави след кратко колебание.

— Почакай да опразня главния резервоар — подвикна след момичето.

Тя не спря, а той пое към кулата. Помнеше, че на отвъдната страна, точно до желязната стълба, имаше малка тоалетна. В сянката беше тихо. Грохотът на трафика достигаше дотук под формата на приглушено бучене. Бутна вратата, влезе в мъжката тоалетна и дръпна ципа си. Както очакваше, тоалетната беше пуста. Наведе се към хладния порцелан и затвори очи.

После чу някакъв звук и бързо ги отвори. Не, така ми се е сторило, усмихна се на трепването си. Навярно като всички жители на Ню Йорк страдаше от перманентна параноя.

После звукът се повтори, този път съвсем отчетливо. Ник стреснато се обърна, все още с член в ръка. Вратата на една от кабинките се отвори и от нея изскочи едър мъж, който с бърза крачка се насочи към него.

Таня чакаше на каменните стъпала, изложила лице на вечерния бриз. Годежният пръстен непривично тежеше на безименния й пръст. Ник очевидно не бързаше. Паркът вече тънеше в мрак, Широката поляна беше абсолютно пуста, а езерото отразяваше мигащите светлини на Пето авеню.

Загубила търпение, тя се изкачи по обратния път и заобиколи мрачната грамада на крепостната кула. Вратата на тоалетната зееше. Момичето спря пред нея и почука — отначало срамежливо, а след това и по-решително.

— Ник! Хей, Ник, там ли си още?

Отговори й само вятърът, който шумолеше в клоните на близките дървета. Стори й се, че долавя някаква остра и неприятна миризма, като на саламура.

— Престани с тези глупави шеги, Ник! — окончателно изгуби търпение тя, блъсна вратата и влезе.

Тишината продължи още миг, след което беше прогонена от отчаян, нечовешки писък, отекнал надалеч в лятната нощ.