Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (39)

38

Марго се появи в конферентната зала на музея някъде около десет сутринта, но само за да установи, че заседанието вече е започнало. Малката масичка в центъра на помещението беше отрупана с чашки от кафе, салфетки, недоядени кроасани и опаковки от сандвичи. Младата жена с изненада видя началника на полицията Хорлокър, който изглеждаше някак не на място сред Фрок, Уокси и Дагоста — най-вече заради сребърните ширити на реверите и по фуражката му. Атмосферата беше наситена с неприязън.

— Нима искаш да повярваме, че убийците живеят в твоите прословути „Тунели на Астор“?! — викна нервно Уокси, после, доловил шума от отварянето на вратата, рязко се обърна: — Много се радвам, че все пак се появихте!

Фрок вдигна глава и бързо премести количката си, за да й направи място край масата.

— Марго! — с облекчение възкликна. — Най-после! Само ти можеш да внесеш яснота! Тук присъстващият лейтенант Дагоста съобщи доста странни неща във връзка с разкритията ти в лабораторията на Грег. Спомена, че в мое отсъствие си направила някои… хм… допълнителни изследвания. Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че…

— Моля за внимание! — обади се с твърд глас Дагоста и бавно огледа лицата на смълчалите се участници в съвещанието. — Бих помолил доктор Грийн лично да представи своите заключения.

Марго зае място край масата, изненадана от мълчанието на Хорлокър. Нещо беше станало. Не можеше да бъде напълно сигурна, но имаше чувството, че е свързано със среднощното клане в метрото. Първата й мисъл беше да се извини за закъснението, като обясни, че беше останала в лабораторията до три сутринта, но после се отказа. Доколкото й беше известно, асистентката й Джен все още продължаваше работа на няколко крачки оттук, в дъното на коридора.

— Момент, момент! — намеси се Уокси. — Тъкмо казвах, че…

— Млъквай, Уокси! — мрачно го изгледа Хорлокър. — Доктор Грийн, искам да ни обясните с какво се занимавахте и какво точно открихте.

Марго пое дълбоко въздух и започна:

— Не знам какво ви е казал вече лейтенант Дагоста, но ще бъда кратка. Всички знаете, че силно деформираният скелет, който изследвахме, принадлежи на Грегъри Кавакита, бивш уредник в музея. Двамата постъпихме тук едновременно, като младши асистенти. След напускането си Грег по всяка вероятност е работил в няколко нелегални лаборатории, последната от които — в железопътното депо на Уест Сайд. След като направих основно проучване на мястото, открих неоспорими доказателства за естеството на заниманията му преди да умре, а именно — производство на генетично изменени Liliceae mbwunensis.

— Растението, което е служело за храна на Музейния звяр? — ахна Хорлокър.

— Да — потвърди Марго. — Но сега вече знам, че е нещо повече от обикновена храна за звяра. Ако заключенията ми са верни, това растение съдържа реовирус, който предизвиква морфологични изменения у всяко живо същество, което го погълне.

— Повторете, ако обичате — обади се Уокси.

— То предизвиква мащабни физически изменения. Уитлъси — ръководителят на експедицията, изпратила това растение в музея, вероятно е погълнал известно количество от него — може би случайно, може би против волята си. Няма как да узнаем това. Но вече е абсолютно сигурно, че музейния звяр е бил самият той — Джулиан Уитлъси.

Фрок шумно си пое дъх, останалите мълчаха.

— Не е за вярване, знам го — сви рамене след кратката пауза Марго. — Особено с оглед на заключенията, до които стигнахме след унищожаването на звяра. Тогава приехме, че той е някаква еволюционна аберация, която се храни със специалната трева. Решихме, че вследствие ликвидирането на жизнената му среда той е поел по следите на последните запаси от нея. Както знаете, с тази трева са били опаковани част от образците, които експедицията на Уитлъси е изпратила в Ню Йорк. На даден етап, лишен от възможността за достъп до любимата си храна, звярът започва да поглъща заместителя, който му е подръка — а именно, хипоталамуса на човешкия мозък, съдържащ много от хормоните, открити в растението.

Но сега съм на мнение, че заключението ни е било погрешно. На практика звярът е бил измененият до неузнаваемост Уитлъси. Очевидно Кавакита е стигнал до същото заключение, а след това, добрал се по някакъв начин до известно количество образци от растението, е започнал да го променя по генетически път. Според мен на даден етап е решил, че е успял да отстрани негативните ефекти.

— Кажете за наркотика — обади се Дагоста.

— Кавакита е отглеждал растението в големи количества. Мисля, че е добивал от него рядък опиат, който, доколкото ми е известно, носи името „Гланц“. В добавка към типичните за вирусите качества, този наркотик най-вероятно предизвиква силни халюцинации и има мощно опияняващо действие. Кавакита трябва да го е продавал на подбран кръг потребители, за да финансира изследванията си. Едновременно с това е тествал откритието и върху себе си. В даден момент е погълнал някакво количество от растението и това обяснява чудовищните малформации на скелета му.

— Но защо му е трябвало да го опитва, след като препаратът действа по толкова ужасяващ начин? — обади се Хорлокър.

— Не знам — сбърчи вежди Марго. — Може би е изолирал нови щамове и на даден етап е решил, че отстраняването на негативните странични ефекти е завършило успешно. А може би е открил нещо, което носи определени предимства. Аз се заех да изследвам пробите от растението, които открих в лабораторията му. Вкарахме различни дози в кръвоносната система на опитни мишки, използвахме го и върху едноклетъчни. В момента асистентката ми Дженифър Лейк обработва резултатите.

— Но защо никой не си е направил труда да ме… — скочи с почервеняло лице Уокси.

— Направил си го е, бъди спокоен! — изръмжа Дагоста. — Ако благоволиш да прослушаш съобщенията си, ще откриеш, че си информиран за всичко, до последните подробности!

— Достатъчно! — вдигна ръка Хорлокър. — Знаем, че са допуснати грешки, лейтенант. Нека оставим обвиненията за по-късно!

Дагоста се облегна назад. За пръв път го виждаше толкова ядосан, установи Марго. Сякаш обвинява за трагедията в метрото всички присъстващи, включително и себе си.

— В момента ситуацията е изключително сериозна — продължи Хорлокър. — Кметът не ме оставя на мира и настоява за най-решителни действия. А след снощното клане същото прави и губернаторът. — Попи потта от челото си с кърпичка. — Но както и да е. Според доктор Грийн, имаме работа с група наркомани, които доскоро са получавали дрогата си от онзи учен, Грегъри Кавакита. Но той е вече покойник, а това означава, че вероятно са им свършили запасите или просто са превъртяли. Тези хора живеят дълбоко под земята — в тунелите „Астор“, както ги нарича Дагоста, изоставени преди години заради наводнение. Въпросните наркомани очевидно изпитват остра нужда от своята дрога и започват да я търсят там, където я има — в човешкия мозък, също като Мбвун. А ние се сблъскваме със серия жестоки убийства. — Тежкият му поглед бавно обходи лицата на присъстващите: — Искам да чуя всички доказателства, които подкрепят тази теза!

— Пробите, открити в лабораторията на Кавакита — веднага отвърна Марго.

— Убийствата са извършени по протежение на тунелите „Астор“ — добави Дагоста. — Пендъргаст вече го доказа.

— Косвено — изсумтя Уокси.

— А информацията от безброй бездомници, които единодушно твърдят, че тунелите „Астор“ са населени? — попита Марго.

— Защо трябва да вярвам на скитници и бездомни наркомани? — озъби се Уокси.

— Защо ще лъжат? — контрира Марго. — И кой друг би могъл да разполага с информация по въпроса?

— Достатъчно — вдигна ръка началникът на полицията. — Доказателствата ни принуждават да се съгласим. Улики в друга посока просто няма, а градските власти настояват за незабавни действия. Още сега, веднага. Не утре и не вдругиден.

Фрок тихо се прокашля. Това беше първият звук, който издаде от началото на дискусията.

— Професоре? — погледна го Хорлокър.

Инвалидният стол бавно се приближи към масата.

— Простете скептицизма ми, но аз намирам всичко това до голяма степен фантастично — започна Фрок. — Прилича ми на доста произволна екстраполация на наличните данни. Понеже не съм взел участие в съответните проучвания, не мога да дам категорично становище. — Очите му се насочиха към Марго и в тях пролича с лек упрек. — Но трябва да добавя, че най-простото обяснение често се оказва и най-вярното.

— И кое е най-просто обяснение, за Бога? — нетърпеливо вметна Дагоста.

— Моля? — изгледа го с леден поглед ученият.

— По-полека, Винсънт — предупредително се обади Хорлокър.

— Вероятно Кавакита действително е работил върху растението на Мбвун. Присъединявам се към мнението на Марго, според което заключенията ни от преди година и половина се оказват прибързани. Но къде са доказателствата за наличие на наркотик или за неговото разпространение? — разпери ръце Фрок.

— Лабораторията му в Лонг Айлънд е била обект на посещение от много хора и това е доказано, за Бога! — разпалено отвърна Дагоста.

И бе дарен с поредния хладен поглед.

— Бих се осмелил да предположа, че и вие приемате посетители в жилището си в Куинс — отвърна с подчертано презрение професорът. — Това прави ли ви наркопласьор? Действията на Кавакита — безспорно осъдителни от професионална гледна точка, нямат никаква допирна точка с действията на банда младежи, несъмнено излезли от контрол. В крайна сметка той също е жертва, като всички останали. По тази причина не виждам връзката…

— Как тогава ще обясните деформациите на костите му?

— Много просто. Той е произвеждал препарата и може би го е приемал. Тук се присъединявам към тезата на Марго и дори ще отида още по-далеч — без никакви доказателства, разбира се. И ще кажа, че въпросният препарат вероятно предизвиква физически изменения у потребителя. Но бих искал да ми се предостави едно-едничко, дори и нищожно доказателство, че Кавакита е разпространявал веществото и именно неговите… хм… клиенти, са отговорни за убийствата. Колкото до предположението, че Уитлъси се е превърнал в Мбвун, ще отбележа, че то влиза в пълно противоречие с теорията на еволюцията.

„Твоята теория на еволюцията!“, възрази наум Марго.

Хорлокър уморено потърка челото си и и разчисти боклуците от простряната върху масата карта.

— Възраженията ви са взети предвид, доктор Фрок. Но вече няма значение кои са тези хора. Ние знаем с какво се занимават и имаме определена представа къде живеят. Което означава, че ни остава само едно: да предприемем решителни мерки!

— Според мен още е рано — поклати глава Дагоста. — Давам си сметка, че всяка минута е скъпа, но много неща остават неизяснени. Не забравяйте, че и аз бях в Природонаучния музей по време на онези ужасни събития. И видях с очите си чудовището, наречено Мбвун. Тръпки ме побиват при мисълта, че потребителите на въпросната дрога притежават дори част от неговите способности… Всички се запознахме с фотосите на скелета на Кавакита. Мисля, че не бива да предприемаме нищо, преди да сме наясно срещу какво се изправяме. Преди малко повече от четиридесет и осем часа Пендъргаст предприе самостоятелно проучване на въпросните тунели и аз съм на мнение, че трябва да изчакаме завръщането му.

Фрок изненадано го погледна.

— Пендъргаст? — изръмжа Хорлокър. — Не харесвам този човек, най-вече методите му! Няма правомощия тук, което, ако трябва да бъда честен, означава само едно: спускането му в подземията си е негова лична работа. Най-вероятно вече се е превърнал в история, но главното е, че ние разполагаме с достатъчно сили, за да се справим с предстоящата задача.

Уокси го подкрепи с енергично кимане, но Дагоста не изглеждаше убеден.

— Бих препоръчал известна сдържаност, поне докато се завърне Пендъргаст — каза той и хвърли кос поглед към началника на полицията: — Искам ви само двадесет и четири часа, сър.

— Сдържаност, значи — иронично повтори Хорлокър и очите му обиколиха масата. — Няма как да стане, Дагоста. Или едното, или другото. Не чу ли какво казах преди малко? Кметът опищя орталъка и не ще и да чуе за някаква сдържаност! А нашето време изтича. — Обърна се към един от сътрудниците си и кратко нареди: — Набери ми кметството и открий Джак Мастърс!

— Лично аз подкрепям становището на Дагоста — обади се Фрок. — Не бива да прибързваме…

— Решението е взето, Фрок! — ледено процеди Хорлокър и се наведе над картата.

Лицето на професора стана мораво. Инвалидният стол рязко се отдръпна от масата и се насочи към вратата.

— Отивам да пообиколя музея — промърмори той, без да се обръща към никого. — Ясно е, че няма полза от присъствието ми тук.

Марго се надигна, но Дагоста докосна ръката й. Очите й с огорчение проследиха оттеглянето на професора, когото винаги беше смятала за мъдрец и свой вдъхновител. Стана й мъчно за този безспорно велик учен, който не успя да надскочи границите на собствената си теория. Май щеше да е много по-добре, ако го бяха оставили да си гледа пенсията, помисли си тя.