Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (7)

7

Лейтенант Дагоста седеше в малкия офис със стъклени стени, опипваше пурата в джобчето на ризата си и намръщено фиксираше купчината протоколи от претърсването на канала „Хумболд“. Вместо очакваното бързо приключване на случая на главата му се бяха тръснали два нови, при това пълни с неизвестност. И както обикновено, никой не бе видял или чул каквото и да било. Смазан от мъка, приятелят на жертвата не чинеше пукната пара за свидетел. Бащата беше покойник, а майката живееше в дълбока изолация и отказваше да сътрудничи. Случаят „Памела Уишър“ все повече заприличваше на буре с нитроглицерин, мрачно въздъхна той.

Погледът му се отмести от протоколите към табелата „Пушенето забранено“, окачена точно на неговата врата, бръчката между веждите стана по-дълбока. От една седмица насам участъкът беше нацвъкан с подобни табели.

Измъкна пурата и разкъса целофана. Слава Богу, че още не са измислили някой закон и против дъвченето на тютюн. Заби критичен поглед в бандерола на пурата, после бавно я завъртя между пръстите си. И накрая я захапа.

В следващия миг замръзна, пусна една сочна ругатня и издърпа чекмеджето на бюрото. Изрови клечка кибрит и я драсна в подметката си. Пламъчето докосна върха на пурата. Дагоста доволно се облегна назад, изпусна дима през ноздрите си и заслуша тихото припукване на горящия тютюн.

Блаженството му бе нарушено от резкия звън на телефона.

— Да? — промърмори в слушалката той.

Нима вече са се оплакали? Току-що бе запалил, по дяволите!

Беше рецепционистката.

— Сержант Хейуърд желае да разговаря с вас, лейтенант — съобщи тя.

Дагоста изсумтя и изправи гръб.

— Кой?

— Сержант Хейуърд. Твърди, че се явява по ваша заповед.

— Никакъв сержант Хейуърд не ми е притрябвал…

Миг по-късно в рамката на вратата се изправи жена в униформа и Дагоста механично я огледа: миньонче, стройна фигура, едър бюст, гарвановочерна коса и бледа кожа.

— Лейтенант Дагоста? — попита с изненадващо дълбок контраалт новодошлата.

— Аз съм — кимна той. — Заповядайте, седнете. — Изчака жената да се настани на стола и добави: — Не си спомням да съм заповядвал появата ви, сержант.

— Не сте — охотно се съгласи Хейуърд. — Но бях сигурна, че рано или късно ще го направите.

Дагоста спокойно дръпна от пурата и се облегна в стола. Реши да я изслуша и да я отпрати. Не беше привърженик на строгата субординация, но и той, като повечето старши офицери в полицията, не обичаше да го безпокоят за щяло и нещяло. Дано не се окаже, че мадамата е станала обект на посегателство от страна на подчинените му. Защото моментът никак не беше подходящ за вътрешно разследване на сексуален тормоз.

— Става въпрос за труповете, които извадихте от Клоаката — започна Хейуърд.

— Какво за тях? — подозрително я изгледа Дагоста. Разследването би трябвало да се държи в пълна тайна.

— Преди реорганизацията работех в транспортна полиция — поясни Хейуърд. — И до ден днешен патрулирам в западните райони и прибираме бездомниците от гара „Пен“. Познавам добре Адската кухня, депото и…

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Дагоста. — Вие се занимавате с прочистване?!

Хейърд замръзна на стола си, а той разбра, че е изтърсил нещо крайно неуместно. Настъпи неловко мълчание.

— Не обичаме този термин, лейтенант — обади се най-накрая тя.

— Все пак сме в моя кабинет — сви рамене Дагоста, решил, че е положил достатъчно усилия да предразположи неканената гостенка.

Хейуърд го фиксира известно време. Добронамереността бързо се топеше в кафявите й очи.

— Добре, ясно — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Но в момента, в който чух за тези скелети, нещо ми просветна. Спомних си няколко случая на убийства сред къртиците.

— Къртици?

— Хората от тунелите, разбира се — снизходително го погледна тя и с удоволствие отбеляза раздразнението на Дагоста. — Бездомници, които живеят в подземията. А после попаднах и на един материал в „Поуст“. За Мефисто.

Дагоста се намръщи. Решиш ли да влошиш някоя гадна ситуация, обърни се към вампира Бил Смитбек, който се храни със скандали. Едно време бяха близки, почти приятели. Но откакто се залови с разследване на тежки престъпления, репортерът стана нетърпим. Непрекъснато го натискаше за вътрешна информация, без да обръща внимание на твърдия отказ.

— Средната продължителност на живота при бездомниците е изключително ниска — каза Хейуърд. — Живеят по-малко и от къртиците. Но репортерът е прав. Напоследък станаха няколко изключително жестоки убийства. Липсващи глави, обезобразени трупове. Това ме накара да дойда тук… — Замълча, размърда се в стола и го погледна с бистрите си кафяви очи: — Но може би съм сбъркала…

Дагоста се направи, че не забелязва намека.

— За какъв брой убийства говорим, Хейуърд? — попита той. — Две? Три?

Жената замълча за миг, после поклати глава:

— По-скоро за пет-шест.

Пурата застина в ръката на Дагоста.

— Пет-шест?

— Да. Прегледах сводките, преди да тръгна насам. За последните четири месеца са регистрирани седем убийства при къртиците, всичките извършени по аналогичен начин.

— Нека си изясним нещата, сержант — свали пурата си Дагоста. — Твърдите, че някъде из катакомбите на Ню Йорк се вихри подземният Джак Изкормвача, но никой не си мърда пръста, така ли?

— Само предполагам — контрира Хейуърд. — И не се заяждайте, защото това не са мои убийства.

— Защо в такъв случай не тръгнахте по каналния ред? Защо не докладвахте на прекия си началник, а идвате при мен?

— Вече докладвах на капитан Уокси. Познавате ли го?

Всички познаваха Джак Уокси — най-дебелия и мързелив полицейски началник в града. Беше се докопал до поста си благодарение на една безкрайно проста, но сигурна тактика: да не върши нищо и да не засяга ничии интереси. Преди малко повече от година самият Дагоста беше предложен за повишение в знак на лична благодарност от страна на кмета. Но капитанските пагони му се разминаха, защото кметът Харпър изгуби изборите, а заместникът му прокара програма за намаляване на данъците и свиване на общинските разходи. След неизбежната суматоха в главното полицейско управление Уокси изведнъж беше повишен в чин капитан и получи самостоятелен участък, а Дагоста бе забравен. Такива ми ти работи…

Хейуърд кръстоса крака.

— Убийствата при къртиците не приличат на тези от повърхността — продължи тя. — Повечето трупове потъват вдън земя. А ако случайно ги открием, те вече са оглозгани от плъхове и бездомни кучета. По тази причина ги пишем в графата Джон Доу^[1] и забравяме за тях.

Дори когато са в сравнително добро състояние, тяхната идентификация е изключително трудна, защото, както може би се досещате, къртиците мълчат като мумии.

— И Джак Уокси просто ги прехвърля в архива, така ли?

— Изобщо не му пука за клетите хорица — намръщи се Хейуърд.

Дагоста замълча и я огледа. Защо дъртият дебеланко Уокси е назначил в екипа за прочистване тази дребна жена, която няма дори метър и шейсет? Отговорът на този въпрос дойде след повторен оглед на тънката талия, млечнобялата кожа и кафявите очи.

— Хубаво, сержант — въздъхна най-сетне той. — Ще захапя кукичката. Дайте ми някакви изходни данни.

— Само с първоначални разполагам — кимна тя.

Дагоста установи, че пурата му беше угаснала. Дръпна чекмеджето и започна да рови за нова кибритена клечка.

— Къде са открити труповете?

— На различни места — отвърна Хейуърд и му подаде компютърната разпечатка, която извади от джоба си.

Зает да пали пурата си, Дагоста й хвърли кос поглед.

— Първият е открит на 30 април, на Петдесет и осма улица — Запад, номер 624.

В абонатната на парното, която има връзка с някогашното обръщало на метрото. По тази причина случаят е прехвърлен към транспортната…

Дагоста кимна и отново погледна разпечатката.

— Следващият е намерен на 7 май на станцията РТЦ на околовръстната линия. Третият — на 20 май в район В — 4, коловоз 22, километричен белег 1.2. Къде, по дяволите, е това?

— Глуха линия за стоянка на товарни композиции, използвана някога за връзка с подземното депо в западния район. Къртиците пробиват стените, за да проникнат в някои от тези тунели.

Дагоста слушаше и се наслаждаваше на своята пура. Преди година, когато чу за предстоящото си повишение, той заряза „Гарсиа и Вегас“ и мина на „Дънхил“. А след като се размина с повишението, просто не намери сили да се върне към старата марка. Вдигна глава и срещна безстрастния поглед на Хейуърд. Тая много я бива да демонстрира респект към по-старшите, въздъхна той. Но от поведението й се излъчваше самочувствие и авторитет, които нямаха нищо общо с дребната й фигура. А вероятно притежаваше кураж и упоритост, ако се съди по начина на появяването й тук. Прониза го съжаление за несполучливото начало на разговора.

— Посещението ви май не се връзва с установената процедура — подхвърли той. — Но въпреки това оценявам високо усилията ви.

Хейуърд кимна почти незабележимо, сякаш отбеляза комплимента за сведение, без да го приема.

— Не ми се ще да иззема случаи, които попадат под юрисдикцията на капитан Уокси — продължи Дагоста. — Но ако имат връзка с моето разследване, няма как да ги оставя без внимание. Предполагам, че вече сте наясно с този факт. Предлагам да забравим за вашето идване.

Хейуърд отново кимна.

— Ще звънна на Уокси, за да му разкажа за личните си „разкрития“, а след това ще предложа заедно да поразгледаме някои забележителности.

— Това няма да му хареса. За него гледката от прозореца на участъка е единствената забележителност.

— Е, мисля, че ще приеме. Все пак не върви да си седи на задника, докато колега от друг участък му върши работата. Особено ако изскочи нещо голямо. Защото присъствието на сериен убиец в средите на бездомниците може да се превърне в сериозен проблем. Та затова ще се поразходим. Само тримката. Без да безпокоим голямото началство.

— Неразумно и опасно предложение! — сбърчи вежди Хейуърд. — Това не е наша, а тяхна територия, лейтенант. Нещата не са такива, каквито си ги представяте. Изобщо не става въпрос за банда дрипльовци, а за доста радикално настроена общност. Долу има ветерани от Виетнам, бивши затворници, членове на революционни формации, нарушители на условията за предсрочно освобождаване. Мразят ченгетата и в червата. За да стигнем до тях, ще ни трябва цял охранителен взвод.

Дагоста започваше да се дразни от непочтителното й поведение.

— Не говорим за десанта в Нормандия, Хейуърд! — намръщено я изгледа той. — Става въпрос за една кротка разходка, нищо повече. Дискретно опипване, което ще се превърне в официално разследване само при наличието на неоспорими факти.

Жената замълча.

— И още нещо, Хейуърд. Ако чуя от трети лица за малкото ни рандеву, ще знам кого да обвинявам!

Хейуърд стана и изпъна тъмносиния униформен панталон.

— Разбрано.

— Да се надяваме — промърмори Дагоста, изправи се и пусна гъст облак дим към табелката, която забраняваше пушенето. Посетителката погледна пурата със смесица от неодобрение и презрение. — Искате ли една? — иронично подхвърли той и бръкна в джобчето си.

За първи път устните на жената помръднаха в нещо като усмивка.

— Не, но все пак благодаря. Все още не мога да забравя вуйчо си…

— Какво му се е случило?

— Рак на устните. Изрязаха му и двете.

След тези думи жената се завъртя на пети и бързо напусна кабинета. Дагоста не си направи труда да я изпрати, но пурата изведнъж му загорча.