Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (43)

42

Дагоста последва Марго по някакъв прашен и зле осветен коридор в приземната част на музея. Отдавна затворено като изложбена площ, пространството тук се използваше за допълнителен склад за изобилието образци от бозайници. Покрай двете стени на тясното помещение се точеха всевъзможни препарирани животни, замръзнали в поза на нападение или отбрана. Огромна мечка гризли с вдигнати лапи и остри нокти за малко не закачи якето на Дагоста. Той механично прибра ръце към тялото си, за да избегне докосването и до други прашасали експонати.

Завиха зад близкия ъгъл и се озоваха в задънен коридор, запълнен от туловището на препариран слон с многократно зашивана и поправяна сива кожа, която се държеше на скелета му сякаш по чудо. Под издутия му корем се виждаше двойната врата на товарен асансьор.

— Ще се наложи да побързаме — подхвърли той, докато Марго натискаше бутона. — В дирекцията тече мобилизация, сякаш се готвят за десант в Нормандия. На всичкото отгоре в района на Пето авеню се провежда някакъв неразрешен митинг на движението „Да си върнем града“.

Надуши позната миризма, сякаш се беше озовал на някое от обичайните за лятото местопрестъпления.

— В дъното се намира препараторската лаборатория — поясни Марго, забелязала как бърчи нос. — Вероятно работят.

— Ясно — кимна той и вдигна поглед към слона. — Къде са му бивните?

— Това е Джъмбо, прочутият актьор в пътуващия цирк на Ф. Т. Бърнам. В Онтарио го блъснал товарен влак и му строшил бивните. Бърнам смлял парчетата, полял ги с желатин и ги сервирал като мезе на помена на Джъмбо.

— Умно — кимна Дагоста и захапа една пура. При такава воня едва ли някой би се оплакал от малко цигарен дим.

— Съжалявам, но тук не се пуши — неловко се усмихна Марго. — Съществува опасност от натрупване на метан.

Дагоста прибра пурата в момента, в който асансьорът пристигна. Метан, значи. В главата му се появиха неприятни асоциации.

Излязоха в задушен коридор, задръстен от огромни сандъци, над които минаваха тръбите на отоплението. Капакът на един от сандъците беше отместен и отвътре стърчеше заоблена почерняла кост с размерите на едногодишно дръвче. Трябва да е от динозавър, помисли си Дагоста и направи опит да прогони напрежението, което го обзе. Спомените от последното пребиваване на това място все още бяха прекалено ярки в съзнанието му.

— Тествахме веществото върху няколко различни организма — подхвърли Марго и отвори вратата на лабораторията, чиито ярки неонови светлини рязко контрастираха с полутъмния коридор. Жена в бяла престилка се беше навела над осцилоскопа в дъното. — Опитни мишки, бактерии ешерихия коли, синьо-зелено алгае и известно количество едноклетъчни. Това тук са мишките…

Дагоста механично погледна към малката ниша и стреснато отскочи назад.

— Господи Исусе!

Край облицованата с бели плочки стена бяха струпани няколко окървавени клетки. Вътре имаше изкормени и обезобразени до неузнаваемост миши тела.

— Както забелязваш, оцеляла е само една от четирите мишки, затворени във всяка клетка — отбеляза Марго, направила крачка към нишата.

— Защо не сте ги разделили?

— Целта на експеримента беше да ги оставим заедно — хвърли му бегъл поглед младата жена. — Исках да изследвам поведенческите и физическите им промени именно в тези условия.

— Но нещата явно са излезли от контрол — подхвърли Дагоста.

— Така е — потвърди Марго. — Като приеха известни количества от растението на Мбвун, всички се заразиха с реовируса. Което е крайно необичайно, защото човешките вируси по принцип са безвредни за мишките, които имат много силна имунна система. А сега гледай внимателно… — Пристъпи към най-горната клетка и се наведе над нея. Оцелялото животинче изсъска и се стрелна напред. Дългите жълтеникави резци яростно се впиха в предпазната мрежа.

— Очарователно, няма що — промърмори Дагоста. — Значи са се били до смърт, а?

Марго кимна.

— Но най-странното е, че след тази жестока битка победителката беше полумъртва, след което раните й зараснаха с изненадваща бързина. Абсолютно същата ситуация се наблюдава и в останалите клетки. Май ще се окаже, че заедно с другите си необичайни характеристики това растение притежава и мощни лечебни свойства. Опитните животни изпитват силно раздразнение от светлината — един факт, който ни беше предварително известен. Джен остави една лампа да свети през нощта и това се оказа достатъчно, за да ликвидира цялата ни колония от едноклетъчни.

Замълча за момент, загледана в клетките, после добави:

— Искам да ти покажа и още нещо. Джен, би ли дошла за малко?

С помощта на лаборантката Марго вкара разделителна стена в най-горната клетка, изолира агресивната мишка и събра с дълга пинцета останките на мъртвите й другарки.

— Да хвърлим едно око — каза тя и отнесе легенчето при стерео увеличителя на главната лабораторна маса. Избра една глава, отдели кожата от черепа и го постави под окулярите. Същото стори и с прешлените на гръбначния стълб. — На пръв поглед всичко изглежда нормално. Ако изключим ярко изразената регенеративност, останалите промени са повече поведенчески, отколкото морфологични. Разбира се, това може да се твърди само по отношение на този вид. Рано е да са правят каквито и да било категорични изводи, но по всичко личи, че Кавакита е успял да „опитоми“ това странно растение.

— След като вече е станало късно — отбеляза Дагоста.

— Именно това ме учудва. Явно е погълнал някакви количества, преди да стигне до откритието си. Но защо е поел риска да го изпитва върху себе си? Това не е в стила му. Няма как да не си е давал сметка, че дори и след тестове върху хора, пак няма да получи окончателни резултати.

— Самонадеяност — предположи Дагоста.

— Никой не е толкова самонадеян, че да се постави в положението на опитно свинче — поклати глава Марго. — Кавакита беше опитен професионалист, чиято прецизност стигаше до маниакалност. Нещата просто не се връзват.

— Пристрастяването се простира навсякъде, дори върху хора, за които никой не би допуснал такова нещо — каза Дагоста. — Бил съм свидетел на много случаи с лекари, медицински сестри, а дори и полицаи.

— Може — въздъхна младата жена, ала съмнението в гласа й остана. — Но да вървим нататък. Това тук са бактериите и едноклетъчните, които също заразихме с реовируса. Получи се нещо много странно: всички реагираха негативно — амеби, парамеции, ротатории… С изключение на ей това тук… — Отвори вратичката на един инкубатор, в който имаше цяла редица стъкълца за посявка, покрити с пихтиесто вещество с пурпурен цвят. В средата на всяко стъкълце лъщеше сребристо кръгче с размер на дребна монета. Именно тези кръгчета бяха колониите едноклетъчни организми. Извади едно стъкълце и добави: — Това е B. meresgerii — едноклетъчен организъм, който живее в океана — обикновено в плитки води, върху планктон и водорасли, които са основната му храна. Предпочитам да работя с него, защото е податлив, предсказуем и изключително чувствителен към химикалите.

Плъзна примка от тънка жичка по повърхността на колонията и прехвърли материала върху лабораторното стъкло. Настрои микроскопа и направи място на Дагоста.

Той се наведе над окуляра. Отначало не различи нищо, но после забеляза голямо количество бистри и обли мехурчета, които бясно мърдаха с камшичетата си.

— Не ми се виждат много кротки и податливи — отбеляза лейтенантът.

— Обикновено са такива.

В следващия миг си даде сметка, че движенията на едноклетъчните нямат нищо общо с хаоса, а напротив — абсолютно целенасочени са. На практика миниатюрните организми водеха битка на живот и смърт, пробиваха външната мембрана на противника и проникваха в него.

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно, много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgerii се делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по-рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.

— Какви перипетии? — погледна го с интерес Марго. — Да не би да сте ги срещнали?!

— Срещнах ги — кимна Пендъргаст. — Видях и много други неща. Но нека по-напред да чуя какво става на повърхността. Вече научих за клането в метрото, видях и армията в сини униформи, която очевидно се готви за масирана атака. Но сигурно има още много неща, които съм пропуснал.

Без да губят повече време, Марго и Дагоста му разказаха за същинските качества на „гланца“, за Уитлъси и Кавакита, за предстоящото наводняване на тунелите „Астор“. Агентът слушаше внимателно и наруши мълчанието си само за да зададе няколко въпроса, свързани с експериментите на Марго.

— Много увлекателно — отбеляза той след края на разказа. — Увлекателно и доста тревожно. — Седна до работната маса и кръстоса крак върху крак. — Откривам обезпокоителни сходства с резултатите от собственото ми разследване. Долу съществува, нещо като сборен пункт, дълбоко в тунелите „Астор“. Намира се сред останките на тъй наречения Кристален павилион, който на практика е частна гара, изградена под някогашния хотел „Никърбокър“. Там открих едно доста любопитно съоръжение: колиба, изградена от човешки черепи. Всички следи от хора водят към нея. Във вътрешността й има нещо като жертвен олтар, върху който открих доста странни предмети. Едно от съществата изскочи от мрака в момента, в който оглеждах вътрешността на колибата.

— Как изглеждаше? — бързо попита Марго.

— Трудно ми е да го опиша — сбърчи вежди Пендъргаст. — Нямаше как да се приближа да него, а при по-голямо разстояние приборът за нощно виждане губи контраст. Но определено прилича на човек. Само походката му… Как да кажа, в нея има нещо особено… — Агентът замълча, търсейки точните думи — нещо нехарактерно за него: — Тичаше с някакво особено приклякване, а към гърдите си притискаше нещо, което очевидно искаше да остави в колибата. Заслепих го с прожектора и стрелях, но ярката светлина блокира прибора ми, а когато отново можех да виждам, от съществото нямаше и помен.

— Улучи ли го? — попита Дагоста.

— Мисля, че да. Видях кръв по земята, но положението беше такова, че ми се прииска да се връщам горе. — Извърна се към Марго и леко повдигна вежди: — Предполагам, че съществуват същества с различна степен на деформираност. Но три техни качества са сигурни: те са изключително бързи, виждат на тъмно и са крайно агресивни.

— На всичкото отгоре живеят в тунелите „Астор“ и употребяват „Гланц“! — потръпна Марго. — А след смъртта на Кавакита навярно са подивели от липсата на субстанцията.

— Май е точно така — съгласи се Пендъргаст.

— Навярно Кавакита е продавал своята дрога именно в колибата, която описахте — добави младата жена. — Поне към края, когато нещата вече са излизали от контрол. Но всичко това прилича на някакъв ритуал.

— Точно така — кимна Пендъргаст. — Над входа на колибата има три японски йероглифа, които се превеждат горе-долу така: „Почитай асиметрията“. Това е един от изразите, които се свързват с японската чайна.

— Чайна ли? — сбърчи вежди Дагоста.

— Отначало и аз си зададох същия въпрос, но като помислих малко, започнах да разбирам какво е направил Кавакита. Около колибата имаше каменни късове с различна големина, явно части от стъпала. Японците наричат такива камъни роджи. Те, заедно с липсата на украса и недовършения вид на храма, са част от традиционната чайна церемония.

— Предлагал е растението под формата на запарка, като чай — досети се Марго. — Но защо си е правил труда… — Замълча за миг. — Освен ако самата церемония…

— И аз стигнах до подобно заключение — кимна Пендъргаст. — Било му е все по-трудно да контролира паството си. В един момент е разбрал, че няма смисъл да продава дрогата, достатъчно е просто да я доставя. Той е също така и антрополог, познавал е много добре властта и покорството, които носят церемониалните ритуали.

— И по тази причина изгражда церемония на доставянето — добави Марго. — Шаманите в примитивните общности прибягват до такива ритуали, за да поддържат реда и да укрепват властта си.

— И тъй, нашият човек укрепва своята власт с чайната церемония — заключи Пендъргаст. — Никога няма да разберем дали е вярвал в нейната святост, но според мен става въпрос за поредния му циничен жест — най-вече заради другите му заемки. Нали помните обгорените останки от журнала, който открихте в лабораторията му?

— Даже си ги нося — отвърна Дагоста и извади бележника си.

— Ето — пое го от ръцете му Пендъргаст. — „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“. Това са доста редки разновидности на зеления чай. Ами този „Торолюбив син крак“? Нещо да ви говори, доктор Грийн?

— Не, въпреки че би трябвало — въздъхна младата жена.

— Става въпрос не за една, а за две субстанции — тънко се усмихна Пендъргаст. — Които обитателите на Маршрут 666 положително биха определили като гъби…

— Ами да! — щракна с пръсти Марго. — Caerulipes и coprophilia.

— Е, сега вече напълно ме объркахте — призна Дагоста.

— Синьопънчестата caerulipes и торната coprophilia — обясни Марго, като се извърна към лейтенанта. — Две от най-халюциногенните гъби на света.

— И онова другото, високан — продължи Пендъргаст. — Ако не ме лъже паметта, това е особено питие, използвано от някои индиански племена при ритуалите за встъпване в пълнолетие. Съдържа голямо количество скополамин, или „тревата на Джимсън“. Изключително опасен халюциноген, който предизвиква дълбока наркоза.

— Лекарствен списък? — попита Дагоста.

— Вероятно. Изглежда Кавакита е искал да модифицира отварата, та да укроти донякъде хората си.

— Ако всичко това е вярно и Грег наистина е искал да държи наркоманите под контрол, защо му е трябвало да изгражда светилището си от черепи? — попита Марго. — Според мен подобно съоръжение би имало тъкмо обратен ефект.

— Така е — съгласи се Пендъргаст. — От мозайката все още липсват много части.

— Колиба от черепи — замислено промълви Марго. — Знаете ли, чувала съм за подобно нещо и по-рано. Мисля, че се споменава в дневника на Уитлъси.

— Наистина ли? — изпитателно я погледна Пендъргаст. — Това е интересно.

— Дайте да проверим в архива. Можем да използваме компютъра в моя кабинет.

* * *

Лъчите на късното следобедно слънце в единствения прозорец на тесния кабинет позлатяваха книги и документи. Марго седна пред бюрото и придърпа клавиатурата.

— Миналата година получихме дарение, благодарение на което музеят прехвърли цялата си документация на електронни носители. Ако имаме късмет, вероятно ще открием и дневника…

Въведе в търсачката три думи: Уитлъси, колиба и черепи. На екрана се появи един самотен документ. Марго бързо го отвори и насочи курсора към предпоследния запис. Докато четеше текста — хладно безразличен върху компютърния дисплей, в съзнанието й изплуваха картини от събитията, случили се преди година и половина: намира се в един затъмнен кабинет на музея и наднича през рамото на Бил Смитбек, разлистил мухлясала тетрадка.

… Крокър, Карлос и аз продължихме напред. Но спряхме почти веднага, защото се наложи да преопаковаме сандъка заради някаква стъкленица с мостри, която се беше счупила. Докато аз се занимавах с това, Крокър тръгна по някаква пътечка и стигна до малка полянка с полусрутена колиба по средата. Тя сякаш бе изградена изцяло от човешки черепи и заобиколена с ограда от забити в земята бедрени кости. В тила на всеки череп имаше грозна дупка с назъбени краища. В колибата се издигаше малък жертвен олтар, също направен от бедрени кости с увиснали по тях кожи и сухожилия. Отгоре намерихме скулптурата и някакви парчета дърво със странна резба по тях.

Но нека не изпреварваме събитията. Докато отваряхме сандъка за чантата с инструментите, отнякъде изскочи възрастна туземка, която със залитане се насочи към сандъка, а от устата й излитаха диви крясъци. Не мога да кажа дали беше болна или пияна…

— Мисля, че това е достатъчно — каза Марго малко по-рязко, отколкото би желала, екранът се опразни. Само това й липсваше: нови спомени за съдържанието на онзи кошмарен сандък.

— Твърде любопитно — обади се Пендъргаст. — Може би е време да направим рекапитулация. — Замълча за миг, след което започна да прегъва един след друг тънките си пръсти: — Кавакита синтезира опиат, известен с названието „Гланц“, изпробва го върху други и после сам поема модифициран вариант от него. Нещастните деформирани потребители започват да се притесняват от светлина и потъват в глъбините на тунелите. Подивели от наркотичен глад, те започват да избиват подземното население. След смъртта на Кавакита и пълното изчерпване на дрогата нападенията им рязко зачестяват.

— Известен ни е и личният мотив на Кавакита да приема веществото — допълни Марго. — Препаратът явно притежава свойството да ускорява рязко органичната регенерация и дори да увеличава продължителността на живота. Подземните същества са приели по-раншна версия на този химикал. Изглежда е продължил да го усъвършенства и след като е започнал сам да го взема. Опитните организми в моята лаборатория изобщо не показват морфологични изменения. Но и най-последните образци от веществото имат негативен ефект: видяхме колко агресивни и склонни към убийство стават мишките, а дори и едноклетъчните.

— Дотук добре, но три въпроса все още чакат отговор — намеси се Дагоста.

Двамата го погледнаха.

— Първо, защо са го убили? Струва ми се, че именно това се е случило.

— Може би са станали неуправляеми — предположи Пендъргаст.

— Или пък са започнали да виждат в негово лице причината за всички свои беди — добави Марго. — А може би е имало борба за власт между него и някой от тях. Помните ли какво пише в дневника си? „Другият става все по-нетърпелив“.

— Второ, защо споменава в същия дневник оня хербицид тиоксин? Това с нищо не се връзва. Или пък витамин D? Нали казахте, че точно него е синтезирал?

— Да не забравяме думата „необратим“, записана в дневника — каза Пендъргаст. — Може би най-накрая е разбрал, че вече не може да върне нещата назад.

— Вероятно тъкмо това е причина за отчаянието, което струи от записките му — отбеляза Марго. — Явно е насочил всичките си усилия към пречистването на препарата, но в хода на работата е пренебрегнал новите странични ефекти върху психиката.

— Трето и последно — продължи Дагоста. — Защо, по дяволите, е възпроизвел онази колиба от черепи, за която споменава в дневника си Уитлъси?

Възцари се дълго мълчание.

— Прав си, Винсънт — пръв го наруши Пендъргаст. — Лично аз не мога да проумея предназначението на тази колиба. Както и на металните предмети, които намерих върху жертвеника. — Бръкна в джоба си и постави няколко дребни неща върху бюрото на Марго. Дагоста мигом ги взе в ръка и започна да ги оглежда.

— Не са ли просто боклуци?

— Бяха подредени грижливо — поклати глава Пендъргаст. — Дори с любов… Като мощите в някоя мощехранителница.

— В какво?

— Мощехранителница. Къде се съхраняват свещени реликви или ритуални предмети.

— Тези тук не ми изглеждат като реликви — поклати глава лейтенантът. — Приличат ми по-скоро на части от разглобено арматурно табло. Или някакъв друг уред. — Обърна се към Марго и подхвърли: — Някакви идеи, докторе?

Младата жена стана от мястото си и пристъпи към масата. Взе едно от парчетата, разгледа го внимателно и пак го остави.

— Може да е всичко — промърмори тя и вдигна някаква тубичка с нанизан гумен маркуч в единия край.

— Наистина всичко — съгласи се Пендъргаст. — Но, доктор Грийн, аз имам предчувствието, че ключът на цялата загадка се крие именно в естеството на тези предмети и причините, поради които бяха така грижливо подредени върху жертвеника на тридесет етажа под Ню Йорк…