Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (59)

57

В продължение на един безкраен, наситен с ужас миг, Марго остана замръзнала в позиция за стрелба, сигурна, че са станали обект на нападение. Нещо й пречеше да спре очи върху това, с което се бореше Пендъргаст. Откъм Дагоста долетя сподавена ругатня. Напрегнала поглед през все още чуждите за нея инфрачервени очила, тя постепенно обхвана фигурата, която се беше вкопчила в агента. Принадлежеше на нормален човек — вероятно някакъв бездомник, успял да се отскубне от полицейската блокада. Външният му вид отговаряше на това предположение: човекът беше мокър и кален, а от невидимите му рани течеше кръв.

— Изключете светлината! — изсъска Пендъргаст. Фенерчето на Дагоста блесна в очилата на Марго и угасна. В окулярите заподскачаха ярки петна, които постепенно отстъпиха място на зеленикава, но ясна картина. Младата жена хлъцна от изненада, открила нещо много познато в кльощавата фигура и разчорлената коса на непознатия.

— Бил!?

Затиснал човека под себе си, Пендъргаст майчински го прегърна и зашепна нещо в ухото му. Онзи бързо прекрати съпротивата си, а агентът бавно се изправи. Марго се наведе над неподвижната фигура. Смитбек! Без никакво съмнение!

— Оставете го да се съвземе — рече Пендъргаст.

— Не мога да повярвам на очите си! — заекна от смайване Дагоста. — Възможно ли е да ни е проследил чак дотук?

— Не — поклати глава Пендъргаст. — Никой не ни е следил. — Очите му пробягаха по множеството отвори в стените. — Намираме се при Гърловината, където се събират всички тунели от района на Сентрал Парк. По всяка вероятност са го подгонили и пътят му се е пресякъл с нашия… Въпросът е кой го е преследвал? Или какво? — Свали огнехвъргачката от рамото си и се извърна към Дагоста: — Подготви и своята, Винсънт.

Тялото на Смитбек рязко подскочи нагоре, после отново се строполи върху плетеницата от тръби по пода на тунела.

— Те убиха Дъфи! — извика той. — Кои сте вие? Помогнете ми! Нищо не виждам!

Марго прибра оръжието си и коленичи до него. Походът през тунелите на метрото, през изпълнени с шум и мрак галерии, които изглеждаха така нереални, мислите за десетките свързани с подземията на Манхатън истории — всичко това приличаше на безкраен кошмар. А картината стана още по-невероятна, след като приятелят й внезапно беше изскочил от мрака, скован от смъртен ужас.

— Всичко е наред, Бил — успокои го тя. — Аз съм Марго. Моля те да запазиш спокойствие. Не смеем да използваме светлина, но за съжаление нямаме резервен прибор за нощно виждане. Не се притеснявай, ще те водим…

Смитбек извърна разширените си зеници към нея и объркано примигна. После изведнъж скочи на крака.

— Искам да се махна оттук!

— Айде бе! — подигра му се Дагоста. — И ще се лишите от сензационния си репортаж?

— Няма как да се върнете сам — успокоително докосна ръката му Пендъргаст.

Репортерът отпусна рамене, очевидно уморен от борбата.

— Какво търсите тук? — попита най-сетне.

— Спокойно мога да ви задам същия въпрос, но все пак ще ви отговоря — погледна го Пендъргаст. — Мефисто ни води към тунелите „Астор“. Съществуваше план да ги наводним, за да издавим онези създания.

— Планът беше на капитан Уокси — добави Дагоста.

— Но резервоарът се оказа пълен с растението на Мбвун, нарочно отглеждано там — продължи агентът. — Не можем да допуснем семената му да стигнат до открития океан. Процедурата по източването обаче не може да се спре и по тази причина изходите към реката ще бъдат взривени от специален отряд тюлени. Ние ще запечатаме шлюзовете над тунелите „Астор“, за да предотвратим изтичане в друга посока. Това означава, че всичко от Гърловината дотук ще бъде наводнено.

Смитбек мълчеше и слушаше с наведена глава.

— Въоръжени сме добре и сме готови за всякакви изненади. Разполагаме с подробни карти и мисля, че с нас ще бъдете в безопасност. Разбирате ли, Уилям?

Марго видя успокояващото въздействие на това сбито, но ясно изложение. Смитбек започна да диша нормално и леко кимна.

— Ала все пак ми е интересно да чуя ти какво търсиш тук — подхвърли Дагоста.

Пендъргаст вдигна ръка да го спре, но репортерът се извърна към лейтенанта и глухо отговори:

— Проследих капитан Уокси и група полицаи, които се спуснаха под дъното на Главния резервоар. — Опитаха се да затворят някакви клапани, но не успяха, явно имаше саботаж. — А после… — Замълча за момент и с треперещ глас добави: — После се появиха те!

— Недей, Бил! — извика Марго.

— Успях да избягам — сякаш не я чу Смитбек и мъчително преглътна. — Заедно с Дъфи. Но при измервателната станция те го докопаха и…

— Достатъчно — тихо го прекъсна Пендъргаст. В тунела се възцари тежка тишина. — Саботаж ли казахте?

Смитбек потвърди.

— Чух Дъфи да казва, че някой е заварил изпускателните клапани.

— Това е лоша новина, много лоша! — загрижено промълви Пендъргаст, а върху лицето му се появи изражение, което Марго никога не беше виждала. Агентът помълча, преметна огнехвъргачката през рамо и добави: — По-добре да тръгваме, защото Гърловината е много подходящо място за засада. — Очите му пробягаха по тъмния тунел. — Мефисто?…

В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.

— Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели — рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. — Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?

— Не съвсем — мрачно отвърна Смитбек.

— Приятно е да имаме в компанията свой Босуел^[1] — не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. — Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…

— Да тръгваме — нетърпеливо подкани Пендъргаст.

— Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!

— Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината — спокойно поясни Пендъргаст. — Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!

— Спокойно, не вдигай пара! — отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.

— Не! — изведнъж се запъна Смитбек.

— Хайде, подай ми ръка — пристъпи към него Дагоста.

Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.

— Е, добре — въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. — Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!

— А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! — изръмжа Дагоста.

— Царят на дрипльовците, това ми харесва! — прозвуча доволното съскане на Мефисто. — Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!

Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.

Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена — придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.

— Nous sommes arrives — обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. — Дяволският етаж се намира точно под нас.

Пендъргаст им направи знак да останат на място, набързо се консултира с картата си и безшумно потъна в стария тунел. Секундите се превърнаха в минути и Марго си даде сметка, че е готова да подскочи при шума от падането на всяка капка от влажния таван, при всяко неволно раздвижване наоколо. За пореден път мисълта й се насочи към мотивите за собствените й действия. Все по-трудно й ставаше да прогонва мисълта, че се намира на стотици метри под земята, в мрачна и отдавна забравена пустош от временни проходи, железопътни тунели и други още по-гадни места, може би следена от ужасен враг, който всеки миг може да…

Нещо помръдна в мрака и я накара да подскочи.

— Скъпа доктор Грийн — прозвуча коприненото мъркане на Мефисто, — ужасно съжалявам за решението ви да се включите в този малък излет. Но след като вече сте тук, може би ще ми направите една услуга. Искам правилно да ме разберете: с огромно удоволствие ще позволя на приятелите ви да се излагат на всякакви рискове. Но ако все пак се случи нещо неприятно, бих ви помолил да пренесете нещичко от мен… — Малък плик легна в дланта на Марго и тя с любопитство го вдигна към прибора за нощно виждане.

— Не, недейте! — хвана ръката й Мефисто и ловко я мушна в джоба й, заедно с плика. — По-късно ще имате достатъчно време за това, ако изобщо се наложи…

— Но защо аз? — попита Марго.

— Че кой друг? — изсъска Мефисто. — Оня плъзгав агент Пендъргаст? Или този икономически модел на любимия ни град, който стърчи ей там? А може би уважаваният журналист Смитбек, който се е насрал от страх?

В далечината се разнесоха забързани стъпки и не след дълго в светлината на прожекторите изскочи кльощавата фигура на Пендъргаст.

— Отлична работа — обяви той, докато Мефисто безшумно се отдръпваше от Марго. — Там има още една стълба, по която слязох доста по-надолу. Зарядите под Гърловината ще се погрижат водата от резервоара да се насочи на юг. Остава да минираме канализацията под северната част на парка, за да сме сигурни, че няма да се стигне до наводнение там.

Говори делово, сякаш се намира в заседателна зала, а не в центъра на нищото, помисли си Марго. Но тази деловитост й вдъхна увереност и тя му беше благодарна за нея.

Пендъргаст развинти предпазната капачка на огнехвъргачката, освободи пружината на дюзата и направи няколко пробни натискания на спусъка. После хвана края на маркуча и каза:

— Аз тръгвам пръв, Мефисто след мен. Изцяло се осланям на твоите инстинкти, приятелю. Усетиш ли нещо нередно, веднага да ме предупредиш.

— Нередно е присъствието ни тук! — промърмори скитникът. — Откак се появиха Бръчкавите, никой не е стъпвал по тези места!

— Марго, вие сте след него — продължи с равен глас Пендъргаст. — Ще ви моля да имате грижата за Смитбек. Винсънт, от теб искам да ни пазиш гърба. Твърде възможно е да се стигне до стълкновения.

— Добре — кимна Дагоста.

— Нека и аз да помогна с нещо — тихо се обади Смитбек.

Пендъргаст го изгледа продължително, но не каза нищо.

— Без оръжие няма полза от мен — добави репортерът с потрепващ, но набиращ решителност глас.

— Умеете ли да боравите с оръжие?

— Стрелял съм по панички с ловджийска пушка — отвърна Смитбек, а Дагоста с мъка потисна смеха си.

Пендъргаст замислено прокара език по устните си, после свали резервната пушка от рамото си и му я подаде.

— Това е М–79. Стреля с четиридесетмилиметрови силно експлозивни заряди. Стреляйте, когато мишената е в зоната на тридесетте метра. Дагоста в движение ще ви обясни как се презарежда. Ако се стигне до сблъсък, ще разполагате с достатъчно светлина, за да се ориентирате.

Журналистът кимна.

— Изнервя ме дори мисълта, че някакъв репортер държи гранатомет в ръце — обади се от мрака Дагоста.

— Залагаме зарядите и изчезваме — продължи с обясненията Пендъргаст. — Стреляме само в краен случай, защото пукотевицата със сигурност ще привлече цялото котило. Винсънт, включи прожектора на мигаща светлина и натисни копчето в мига, в който усетиш някаква опасност. Първо ги заслепяваме, а след това стреляме. Но не забравяйте да свалите очилата, защото ярката светлина ги изважда от работен режим. Знаем, че тези твари мразят светлината, и ще използваме това предимство. — Обърна се и насочи поглед в лицето на младата жена: — Имате ли някакви съмнения относно витамина, Марго?

— Никакви! Ще действа със стопроцентова сигурност! — Замълча за момент, после неохотно добави: — Добре де, нека процентите бъдат деветдесет и пет…

— Ясно — кимна агентът. — В такъв случай използвайте първо оръжието си, ако се стигне до конфликт…

След последен оглед на обстановката Пендъргаст направи знак на малкия си отряд и тръгна напред. Марго виждаше как Дагоста стиска здраво ръката на журналиста и му помага да заобикаля препятствията. Така изминаха около петдесет метра, след което агентът вдигна ръка и всички се заковаха на място. Пръстът му бавно докосна устните, а другата му ръка — също така бавно, измъкна запалка и я поднесе към дюзата на огнехвъргачката. Разнесе се меко припукване, блесна огънче. Дюзата отговори със синьо пилотно пламъче, не по-дълго от сантиметър.

— Някой да се е подмокрил? — шепнешком подхвърли Мефисто.

Марго дишаше през носа и правеше всичко възможно да запази спокойствие. Въздухът тежеше от миризмата на метан и амоняк, но над нея доминираше една друга воня — отвратителна и трудно поносима, която тя отлично познаваше. Вонята на пръч.