Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (63)

61

Марго стисна клепачи, опитвайки се да блокира чувството за болка, със сигурност последното чувство в живота й. Но изтече миг, после втори, а болката не идваше. После усети как я вдигат от земята и я понасят нанякъде с грубо поклащане. Тежкият сак продължаваше да виси от рамото й. В душата й нахлу облекчение, по-силно от невъобразимия ужас, парализирал я допреди миг. Все още беше жива.

Прекосила изпълнено със смрад тъмно пространство, тя се оказа в просторно, слабо осветено помещение. Насили се да отвори очи, опитвайки да се ориентира. Видя счупено огледало, покрито с дебел слой мръсотия. Голяма част от отдавна разбитото стъкло липсваше. До него беше окачен стар, изгнил в долната част гоблен, изобразяващ заловен еднорог. После тялото й отново беше разтърсено и това й позволи да види мраморните стени, устремени към високия таван, в средата на който висеше потрошен полилей. До него едва-едва се долавяха очертанията на железен капак — тяхната наблюдателница отпреди десетина минути. Значи съм в Кристалния павилион, съобрази Марго.

Вонята тук беше още по-силна и тя направи отчаян опит да прогони паниката и отчаянието, които я обземаха. Захвърлиха я на земята с такава сила, че въздухът излетя със свистене от дробовете й. Тя отвори уста и бавно се надигна на лакът. Оказа се заобиколена от множество Бръчкави, които се щураха напред-назад, увити в парцаливите си наметала и качулки. Огледа ги с интерес, въпреки смразяващия ужас. Значи така изглеждат жертвите на гланца, каза си тя и усети как съзнанието й започва да се прояснява. Без да иска изпита някакво съжаление към нещастието, сполетяло тези същества. И отново се запита дали наистина трябва да бъдат изтребени, въпреки дълбокото си вътрешно убеждение, че друг изход няма. Кавакита сам беше написал, че противоотрова не съществува и уврежданията, причинени от реовируса, са необратими. Доказателство за това бяха и промените у Уитлъси, превърнали го в чудовище.

Но тази мисъл повлече след себе си друга и тя безпомощно се огледа. Експлозивите са заложени и скоро ще избухнат, което означава, че дори Бръчкавите да я пощадят…

В този миг едно от съществата се надвеси над нея със зловеща гримаса. Качулката му падна назад и тя потръпна от отвращение, забравила както състраданието, така и безнадеждността на собственото си положение. Преди да отмести очи, въпреки волята си успя да зърне гротескно набръчканата кожа около гущеровите очи — малки, черни и мъртви, със зеници колкото главата на карфица.

Разнесе се глух тътен и тялото на Пендъргаст се просна до нея. Миг по-късно към тях се присъединиха Мефисто и Смитбек, въпреки яростната си съпротива.

Агентът й хвърли въпросителен поглед и тя кимна, за да потвърди, че е невредима. Нова суматоха и тялото на лейтенант Дагоста се стовари до тях. Едно от съществата изтръгна оръжието от ръцете му и го захвърли встрани. От зейналата дупка над веждата му обилно течеше кръв. Друг Бръчкав дръпна сака от рамото на младата жена, хвърли го на земята и се насочи към Дагоста.

— Стой далеч от мен, шибан мутант! — изрева лейтенантът и това му спечели силен удар в лицето от друг гущероподобен тип, изправил се на крачка от него.

— По-добре си трай, Винсънт — кротко се обади Пендъргаст. — Ако още не си забелязал, те са малко повече от нас…

Дагоста се изправи на колене и разтърси глава да проясни съзнанието си.

— Защо сме живи все още?

— Въпросът на деня — кимна Пендъргаст. — Страхувам се, че има някаква връзка с предстоящата церемония.

— Чу ли това, драскачо? — мрачно се усмихна Мефисто. — „Поуст“ със сигурност ще плати луди пари за следващия ти материал със заглавие: „Как се превърнах в жертвен агнец“…

Огромната зала се изпълни с тихото и нестройно припяване, а Марго усети, че я изправят на крака. Тълпата се разтвори и в тясната пътека пред очите й се появи колибата от черепи. Тя се стъписа от ужас пред хилядите мъртви усмивки, които я приветстваха от зацапаните стени. Във вътрешността се забелязваше движение, а през дупките на недовършения покрив започнаха да излитат гъсти кълба дим. Около колибата имаше ограда от забучени в калта бедрени кости, повечето от тях небрежно остъргани от кожата и сухожилията. Пред входния отвор белееха няколко жертвени камъка, а през хилядите очни кухини на черепите прозираше вътрешността на колибата и част от трона, на който беше донесен шаманът. Как ли изглежда този високопоставен изрод, запита се Марго и отново потръпна. Едва ли щеше да издържи на нова гледка като тази, която беше зърнала преди малко.

Грубо блъсната в гърба, младата жена политна и направи крачка към колибата. Успя да зърне Дагоста, който отчаяно се съпротивляваше на цяла тълпа Бръчкави, помъкнала го след нея. Смитбек също се бореше и това принуди едно от съществата да измъкне дългия си каменен нож и да го опре в гърлото му.

— Cuchillos de pedernal — промърмори Пендъргаст. — Нали така беше казала жената, оцеляла след клането в метрото?

Дагоста кимна.

На метър-два от колибата Марго бе принудена да падна на колене. Останалите също бяха притиснати към земята край нея. Барабанният тътен и воят от стотици гърла наоколо бяха стигнали невъобразими височини.

Погледът й се спря върху каменните платформи около колибата. Върху най-близката бяха грижливо подредени като за някакъв свещен ритуал метални предмети.

Дъхът й спря.

— Пендъргаст! — изграчи дрезгаво тя.

Той се извърна и тя му посочи с глава камъка.

— О, това са по-големите сувенири — отвърна агентът. — Аз успях да отмъкна само най-малките.

— Това ми е ясно — напрегнато продължи Марго, — но разпознах какво представлява един от тях — спирачка за инвалиден стол.

Пендъргаст видимо се изненада.

— А това до него е лост за регулиране на наклона, пречупен в основата.

Агентът понечи да приближи платформата, но една от зачудените фигури го блъсна обратно.

— Не виждам смисъла — промърмори той. — Как тази подредба ще… — Внезапно млъкна и вдигна глава: — Лурд!

Последната дума изрече с висок, напрегнат шепот.

— Нищо не разбирам — объркано го изгледа Марго, но агентът замълча и впери очи във фигурата, заела позиция във вътрешността на колибата.

Там настъпи някакво раздвижване, а после през входа започна да се изнизва малка процесия. Качулати фигури излизаха по двойки, понесли огромни котли с димяща течност. Нестройното припяване набра сила и се извиси в истеричен писък. Носачите оставиха товара си в специално направени за целта вдлъбнатини на пода. Появиха се още четирима Бръчкави, вдигнали на ръце покрития с черна материя трон. Те заобиколиха оградата от кости, спряха пред най-големия камък и внимателно положиха носилката върху него. Черното покривало бе свалено и носачите тръгнаха по обратния път, стъпвайки като на парад.

Марго насочи очи към забулената фигура на стола, чиито черти се губеха в здрача. Ясно се виждаха единствено дебелите пръсти, които леко помръдваха. Песнопеенето заглъхна, после набра нова сила, натежало от трепетно очакване. Фигурата вдигна ръка и гласовете изведнъж затихнаха. После лицето й бавно изплува в светлината. Наведе се напред и върху човека паднаха неравномерни отблясъци.

Времето спря. Марго усети как кръвта замръзва в жилите й. Забрави страха и болката в коленете, забрави дори неумолимо тиктакащите часовникови механизми в галерията над главите им. Човекът, седнал върху трона от човешки кости, беше облечен в познатите габардинени панталони, а от шията му висеше също така познатата вратовръзка на точици. Беше Уитни Фрок.

Устата й зяпна, но от нея не излетя нито звук.

— О, Господи! — простена зад гърба й Смитбек.

Фрок огледа събраното множество с абсолютно безизразна физиономия. Огромната зала потъна в мъртва тишина.

Очите му бавно се сведоха към коленичилите пред него пленници. Дагоста, Смитбек, Пендъргаст… Когато стигнаха до Марго, нещо в тях потрепна, а тялото му изведнъж се раздвижи.

— Какво нещастие, драга — рече той. — Изобщо не очаквах да те видя в ролята на научен консултант на тази малка експедиция и наистина съжалявам. Не, не ме гледай така — това е самата истина. Спомни си, че когато дойде време да се отърва от онзи ирландски натрапник, аз ти пощадих живота. Ще добавя, че го сторих в разрез със здравия разум.

Дълбоко шокирана и потръпваща от смайване, Марго не беше в състояние да отрони нито звук.

— Но вече нищо не може да се направи — заключи Фрок и пламъчето в очите му угасна. — Що се отнася до останалите, бъдете добре дошли. Мисля, че е редно да се представите. — Пръстът му се насочи към Мефисто: — Кой например е този брадясал джентълмен, издокаран в парцали? Гледа като диво животно, попаднало в капан, и вероятно наистина е такова… Може би е някакъв туземец, когото експедицията е наела за водач. Пак ще ви попитам: как се казвате?

Отговори му мълчание.

— Я му прережи гърлото, след като не иска да говори! — обърна се старецът към един от помощниците си. — Тук не търпим невъзпитанието, нали така?

— Мефисто — прозвуча глухият глас на скитника.

— Мефисто, значи! Празнотата в познанията е опасно нещо. Особено при дрипльовци. Чак пък Мефисто! Колко банално, Господи! Прозвище, което без съмнение има за цел да всее страх в сърцата на жалките ви парцаливи последователи. Лично на мен не ми приличате кой знае колко на дявол, а по-скоро на жалък, пристрастен към дрогата скитник. Все пак не би трябвало да се оплаквам, защото вие и подобните ви се оказахте изключително полезни. Това трябва да ви го призная. А тук, сред моите деца, най-вероятно ще откриете свои отколешни приятели… — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха с широк жест тълпата Бръчкави. Мефисто мълчаливо се сви.

Марго гледаше втренчено някогашния си професор. Този тук нямаше нищо общо с онзи Фрок, когото беше познавала — мек и приятен човек с изискани обноски. Насреща й седеше един арогантен и бездушен старец, който я ужасяваше повече дори от безнадеждното положение, в което беше изпаднала.

— А ето го и Смитбек, журналиста! — презрително се ухили Фрок. — Вие ли трябваше да документирате бляскавата победа на моите деца? Жалко, че скандалният ви парцал няма да получи истинските резултати от полицейската кампания срещу нас.

— Те все още не са известни! — предизвикателно отвърна Смитбек.

Фрок се изсмя.

— Какво означава всичко това, Фрок? — извика Дагоста, който продължаваше да се бори с пазачите си. — Или ще ни обясниш, или…

— Или какво? — презрително го изгледа професорът. — Винаги съм ви смятал за невъзпитан грубиян. Изненадан съм от нахалството ви да искате обяснение в положението, в което се намирате. — Обърна се към една от зачулените фигури до себе си и рязко попита: — Разоръжихте ги, нали?

Фигурата кимна.

— Тоя го проверете още веднъж, защото е пълен с номера! — разпореди се Фрок и посочи Пендъргаст.

Агентът беше грубо изправен на крака, обискиран и отново натиснат да коленичи. Фрок бавно огледа пленниците, на устните му играеше студена усмивка.

— Това е от количката ви, нали? — попита Пендъргаст и кимна към платформата.

— Най-хубавата ми количка — гласеше отговорът.

Пендъргаст замълча, а Марго най-сетне си възвърна дар словото и тихо прошепна:

— Но защо?!

Фрок спря поглед върху нея, после даде знак на помощниците си, които заеха позиция около огромните казани.

След това се изправи, скочи от трона и пристъпи към Пендъргаст.

— Ето защо! — тържествено заяви той и бавно вдигна ръце. — Ще бъдете излекувани, също като мен! — Гласът му беше необичайно звънлив и ясен. — Ще бъдете съвършени, също като мен!

Тълпата отговори с мощен, продължителен рев. Марго осъзна, че това не е нечленоразделно дивашко приветствие, а съзнателен отклик. Тези създания говорят, помисли си тя. Или поне се опитват.

Ревът бавно заглъхна, отстъпвайки място на монотонния припев. Тъпаните възобновиха равномерния си ритъм, а тълпата се люшна напред и обгради казаните в широк полукръг. Адютантите се шмугнаха в колибата и се появиха обратно с високи, красиво изработени керамични чаши в ръце. Марго в недоумение поклати глава. Фините предмети никак не се подхождаха на зловещата церемония. Зачулените същества се наредиха на дълга опашка и спокойно, едно по едно, поемаха димящите чаши в ноктестите си лапи. Разнесе се отвратително сърбане и мляскане, от което на Марго й се повдигна.

— Ето защо! — натъртено повтори Фрок и продължително я изгледа. — Нима не разбираш? Нима не си даваш сметка, че това е по-силно от всякаква саможертва? — В гласа му се долови странна, почти умолителна нотка.

В първия момент тя наистина не разбра. Но в следващия всичко дойде на мястото си, при това с изненадваща яснота. Церемонията, дрогата, парчетата от инвалидния стол, чудотворният храм в Лурд, за който спомена Пендъргаст.

— Значи проходихте? — тихо промълви. — И това е причината за всичко?!

— Не бързай да ме съдиш! — намръщи се Фрок. — Ти цял живот си ходила и никога не си се замисляла какво означава да си недъгав. Но я се опитай да си представиш какво е да си сакат по рождение, да откриеш изцелението и да ти го отнемат в момента, в който вече гледаш към най-славните мигове от живота си? — Замълча за момент, после, без да сваля очи от лицето й, добави: — Разбира се, за теб аз винаги съм бил просто доктор Фрок. Горкичкият стар доктор Фрок, имал лошия късмет да пипне детски паралич в някакво загубено африканско село. Колко жалко, че е загубил възможността да експериментира в естествена среда! — Лицето му бавно се приближи към нейното: — Но експерименталната работа беше моят живот!

— Затова довършихте делото на Кавакита, така ли? — обади се Пендъргаст.

— Бедният Грегъри! — въздъхна Фрок. — Дойде при мен страшно отчаян. Вероятно ви е известно, че беше започнал да взема препарата, за съжаление твърде рано… — Средният му пръст се изпъна в необичаен циничен жест: — И получи ей това… Цял живот му втълпявах, че трябва стриктно да се придържаме към лабораторните процедури. Но той се оказа едно много нетърпеливо момче. Арогантно, обзето от манията за безсмъртие. По тази причина започна да приема субстанцията, преди да отстрани отрицателните странични ефекти на реовируса. В резултат организмът му претърпя радикални физически промени и той се нуждаеше от помощ. Получи метална пластина в гръбначния стълб благодарение на спешна хирургическа интервенция. Но го мъчеха страхотни болки. Беше самотен и уплашен до смърт. Към кого да се обърне, ако не към мен — стария инвалид, който гаснеше в принудително бездействие? А аз наистина бях в състояние да му помогна. Не само като отстраня пластината, но и като продължа работата върху пречистването на препарата. Разбира се, жестоките му експерименти и най-вече глупостта му да продава препарата на тези хора тук — ръцете му се разпериха и обхванаха множеството черни плащове — доведоха до физическото му унищожение. Разбрали какво им е причинил, те просто го ликвидираха.

— А вие довършихте процеса на пречистване и започнахте да го вземате, така ли? — подхвърли Пендъргаст.

— Довършихме процеса в онази скромна лаборатория на брега на реката — потвърди доктор Фрок. — Грег просто беше загубил целенасочеността и вдъхновението, нужни за подобно начинание. Или изобщо не е притежавал куража, вътрешната сила и проницателността на истинския учен, за да довърши започнатото. Аз го сторих вместо него. По-точно казано, усъвършенствах това, което беше започнал. Разбира се, препаратът продължава да предизвиква морфологични изменения. Но вече лекува грешките на природата, вместо да ги задълбочава. Това е истинската мисия на реовируса, това е грандиозното му значение. Аз съм живо доказателство за неговата възстановителна мощ. Аз пръв претърпях метаморфозата. И вече спокойно мога да кажа, че никой друг не би се справил с подобна задача. Моят инвалиден стол бе моето разпятие! Но сега вече е нещо друго, съвсем различно: символ на новия свят, който ще изградим!

— Нов свят значи — замислено повтори Пендъргаст. — Вероятно ще го изградите с помощта на растението на Мбвун, което се размножава в Главния резервоар.

— Идеята беше на Кавакита — каза Фрок. — Аквариумите са прекалено скъпи и заемат твърде много място. Но това беше преди… — Гласът му заглъхна.

— Мисля, че разбирам — продължи Пендъргаст със спокойната самоувереност на човек, който мирно беседва с приятел край маса в уютно кафене. — През цялото време сте имали намерение да изпразните резервоара.

— Разбира се. Грегъри бе модифицирал растението, за да може да живее в умерена среда. Ние сами възнамерявахме да отворим резервоара и да пропуснем растението в тунелите. Както знаете, децата ми не обичат светлината и това предполагаше, че подземията могат да станат превъзходен резерват. Но нашият приятел Уокси обезсмисли усилията ни. Той много си пада — всъщност много си падаше! — по присвояването на чужди идеи. Ако не сте забравили, именно аз предложих да източим резервоара.

— Но част от семената ще преминат през отводнителните канали, а оттам в Хъдзън и в океана, доктор Фрок — намеси се Марго, полагайки върховни усилия да овладее гласа си. — Веднъж попаднали там, солената вода ще активира вируса и той ще се разпространи в цялата екосистема. Вие давате ли си сметка как ще се отрази това на хранителната верига?

Именно това е идеята, скъпа Марго. Не отричам, че това е крачка в неизвестното бъдеще на еволюцията. Но ти си биолог и несъмнено си даваш сметка, че човешкият род дегенерира. Той е загубил еволюционната си жизненост и адаптивните си способности. По силата на обстоятелствата аз съм инструментът, който ще му върне тези качества.

— А къде по-точно възнамеряваш да скриеш дебелия си задник по време на потопа? — враждебно попита Дагоста.

— Вие несъмнено сте стигнали до самонадеяното заключение, че благодарение на тази малка екскурзия вече знаете всичко за подземния свят — презрително се усмихна Фрок. — Но повярвайте ми — подземният Манхатън е много по-обширен, по-страховит и по-прекрасен, отколкото можете да си представите. Аз съм го обхождал надлъж и шир, наслаждавайки се на чудотворното си прохождане. Тук не се налага да стоя обездвижен, както го правя горе. Открих естествени кухини с невероятна красота. Древни тунели, използвани от холандски контрабандисти още в колониалните времена. Уютни малки местенца, където всички можем да се подслоним, докато водата следва пътя си към океана. Тях няма да ги откриете на картите си. Именно там ще се приютя в компанията на децата си, докато милионите кубици вода отнасят в океана добре узрелите семена на Lilicae mbwunensis. А когато всичко свърши, ние ще се завърнем в прясно измитите си владения, за да се насладим на останалите тук плодове. Разбира се, и за да дочакаме настъпването на онова, което аз наричам дисконтинуитет на холоцена^[1].

Марго гледаше някогашния си професор с невярващ поглед, а той й отвърна с лека усмивка — арогантна, хладна и отчуждена, натежала от самоувереност. Май не подозира за заложените експлозиви, изведнъж си помисли тя.

— Това е положението, драга моя. Логичен завършек на моята теория за частичната еволюция. Реовирусът — или това, което наричате „Гланц“ — ще бъде заложен в самата основа на хранителната верига, използвана от всички живи същества. Не мислиш ли, че е логично именно аз да бъда двигател на този процес, негов активиращ агент? В сравнение с него масовото измиране на динозаврите ще се превърне в незначителен елемент от хода на еволюцията. То е дало зелена светлина на развитието на бозайниците, но нищо повече. Ала кой може да предскаже до какво ще доведе предстоящата промяна? Мисля, че възможностите й са вълнуващо невъобразими!

— Вие сте болен човек! — промълви Марго, усетила как сърцето й се свива в мрачно отчаяние. Изобщо не беше допускала, че Фрок е страдал толкова дълбоко от неспособността си да ходи. А това се оказа тайната му фикс идея, накарала го да се обърне към репродуктивния потенциал на вируса, поразил по жесток начин онзи нещастник Кавакита. Същевременно очевидно не си даваше сметка за психогенните му способности. Никога няма да разбере, нито да повярва, че управлявайки въздействието на препарата върху физиката на човешкия организъм, той на практика е активирал способността му да развива и стимулира всевъзможни мании, да вади на бял свят дълбоко скрити кошмари, да предизвиква агресивност. Вече беше убедена, че никакви уговорки и дискусии не могат да го накарат да се осъзнае.

Процесията продължаваше бавното си движение по посока на казаните. Докато отпиваха от чашите си, Бръчкавите се разтърсваха под широките си наметала — от наслада, а може би от болка. Марго не беше в състояние да определи кое от двете.

— През цялото време сте били наясно с нашите ходове, нали? — обади се Пендъргаст. — И все едно сте ги направлявали…

— В известен смисъл наистина е така — кимна възрастният професор. — Подготвил съм добре нашата Марго и през цялото време бях убеден, че и без моя помощ ще се справи. Като отчетох и вашата лична съобразителност, взех мерки за необратимостта на решението за източване на резервоара. А след като открих, че сте простреляли едно от моите деца, решението ми стана още по-категорично. Признавам, че идеята да използвате онези жалки водолази беше разумен ход от ваша страна. За щастие, децата ми вече бяха тръгнали за настоящата тържествена церемония и пътьом ни освободиха от нежеланото им присъствие. — Той премигна. — Същевременно, като имам предвид високата ви интелигентност, аз съм доста изненадан от идеята ви да слезете тук и да се опитате да ни победите с жалките си оръжия. Без съмнение не сте преценили правилно числеността на моите деца, а и още доста неща.

— Според мен във вашата история има един съществен пропуск, докторе — подхвърли с преднамерено равнодушие Марго.

Фрок заинтригувано пристъпи към нея и тя моментално се смути. Пъргавата походка на доскорошния инвалид я разконцентрираше. Пое глътка зловонен въздух и продължи:

— Според мен именно вие сте убили Кавакита, а след това сте захвърлили тялото му тук, вероятно за да изглежда просто като поредната жертва.

— Сериозно? — усмихна се Фрок. — И защо, ако смея да попитам?

— По две причини — продължи с укрепнал глас Марго. — Сред развалините на лабораторията успях да открия част от дневника на Кавакита. От бележките му е видно, че е бил разяждан от колебания, особено по отношение на тиоксина. Според мен се е досетил за въздействието на солената среда върху реовируса и е решил да унищожи всички растения, преди да ги пуснете в Хъдзън. Очевидно е успял да съхрани някакви останки от съвестта си, въпреки тежките физически и психически деформации.

— Нищо не разбираш, драга моя — поклати глава Фрок. — Явно не можеш да разбереш.

— Убили сте го и по още една причина — той вече е бил сигурен в необратимостта на страничните ефекти от въздействието на реовируса. Така е, нали? В хода на проведените експерименти аз стигнах до същия извод. Вие не сте в състояние да излекувате тези хора и прекрасно го знаете. Но знаят ли го те?

Най-близките редици на поклонниците леко се раздвижиха, протяжното пеене промени тона си и Фрок разтревожено се огледа.

— Твърдения на една отчаяна жена — заяви той. — Бих казал, че това е под достойнството ти, драга.

Те слушат. Може би все още съществува възможност да бъдат убедени.

— Може би, но твърденията са верни — прекъсна мислите й гласът на Пендъргаст. — Кавакита е използвал тази церемония на масово дрогиране като средство да държи в подчинение нещастните жертви. Но за разлика от вас не си е падал по детайлите на ритуала, тъй като не ги е приемал сериозно. Ала вие, в качеството си на антрополог, навярно сте изпитали огромно удовлетворение от мисълта да създадете свой култ. Вашите питомци, а може би и последователи, започват да размахват примитивни ножове, а вие се сдобивате с колиба от черепи. Превръщате инвалидния си стол в светиня, символизираща собствената ви трансформация.

Фрок мълчеше, без да помръдва.

— Това е истинската причина за рязкото увеличаване на убийствата. Недостигът на дрога няма нищо общо, защото вече разполагате с огромната плантация в резервоара. Но има нещо друго и то е поредната ви фикс идея, този път с архитектурен привкус. — Агентът кимна към колибата: — Храм за новата религия, в която доминира едно-единствено божество — вие!

— А защо не? — извика с разтреперани устни Фрок. — Всяка нова ера се нуждае от нова религия!

— Но в нейната същност продължава да е церемонията, нали? И всичко зависи от контрола. Как ще държите в подчинение тези нещастни същества, ако те научат, че уродливите им изменения са необратими?

Сред най-близките Бръчкави се разнесе неспокоен шепот.

— Достатъчно! — извика Фрок и плесна с ръце. — Пригответе ги, защото времето тече!

Желязна хватка стегна ръцете на Марго и рязко я изправи. В гърлото й се опря острието на нож. Фрок я гледаше втренчено, а лицето му отразяваше странна смесица от емоции.

— Много бих искал лично да изпиташ тези промени, Марго — рече. — Но трансформацията се съпътства от жертви. Съжалявам.

Смитбек се хвърли напред, ала пазачите му бързо го укротиха.

— Марго е била ваша студентка, доктор Фрок! — извика Пендъргаст. — Забравихте ли как тримата заедно се борехме срещу чудовището от музея? Дори в този момент не сте изцяло отговорен за случилото се. Може би все още има път назад. Ние ще ви помогнем да излекувате психиката си!

— И да си съсипя живота, така ли? — надвеси се над него професорът и шепнешком добави: — Къде ще ме отведе пътят назад, ако смея да попитам? Към битността на безпомощен, малко смешен, но все пак уважаван научен консултант в пенсия? Човек, чието време неумолимо изтича? Изследванията на Марго положително са открили и един друг страничен ефект на вируса: той отстранява концентрацията на свободни радикали в живата тъкан. Тоест удължава живота! Нима предлагате да се откажа от свободата на движение и от самия живот!? — Сведе очи към часовника си и с променен глас изрече: — Дванайсет без двайсет, нямаме време.

Внезапно полъхна странен ветрец и от черепите в горната част на колибата излетяха облачета прах. Последваха резки барабанни звуци и трябваше да измине цяла секунда, преди Марго да си даде сметка, че това е стрелба на автоматично оръжие.

Нещо изпука на каменния под, после цялото пространство на павилиона се озари от непоносимо ярко сияние. Тълпата нададе вик на изненада и болка. Последва ново припукване, заревото стана още по-ярко. Марго усети как острието на ножа се отдръпва от гърлото й и предпазливо завъртя глава, неволно стиснала клепачи. Псалмът секна, удавен в писъците на тълпата, сред които се надигаха и гневни викове. Третата заслепяваща граната избухна още преди да отвори очи и предизвика нова вълна от писъци. Единият от пазачите пусна ръката й и тя, с удвоени от отчаянието сили, рязко се отскубна от хватката на другия, хвърли се на земята и светкавично се претърколи. Клепачите й усилено мигаха в опит да си възвърне зрението. Мозайката от черни и ослепително бели петна бавно се превърна в картина. На няколко места из помещението горяха ярки клади, над които се виеше черен дим. Бръчкавите се търкаляха по пода с ръце пред очите и виеха от болка. Край нея се стрелнаха фигурите на Дагоста и Пендъргаст, които също се бяха освободили и бързаха да помогнат на Смитбек.

В следващия миг екна мощна експлозия и страничната стена на колибата рухна в пламъци. Кости като шрапнели се понесоха към най-близките редици на поклонниците със зловещо свистене.

— Май неколцина тюлени все пак са оцелели! — изкрещя Пендъргаст, хвана ръката на Смитбек и го изправи на крака. — Стрелбата идва от перона пред павилиона. Давайте натам, докато все още можем. Къде е Мефисто?

— Дръжте ги! — неистово изрева Фрок, разтърквайки очите си. Но последователите му, напълно ослепени от ярката светлина, объркано се блъскаха помежду си.

Избухна нова граната — точно пред входа на колибата. Оградата се изпари, два от казаните се преобърнаха и от тях ливна гъста димяща течност. Бръчкавите нададоха вик на ужас и смайване. В следващата секунда просналите се на пътя на димящия поток усилено започнаха да го лижат. Фрок крещеше с пълно гърло и сочеше в посоката, от която бяха долетели гранатите.

Дагоста направи знак на останалите и хукна към празното пространство зад колибата. Марго се поколеба, очите й отчаяно потърсиха сака. Светлината започна да отслабва. Неколцина от подземните обитатели започнаха да се изправят и тръгнаха към тях с извадени ножове и ръце пред очите.

— Доктор Грийн! — повелително извика Пендъргаст.

В същия момент видя сака — изтърбушен върху камъните на няколко крачки от нея. Грабна го и хукна след агента. Събраха се пред входа на тунела, от който се излизаше на перона, но пред тях мигновено изникна група Бръчкави, плътно препречила пътя за бягство.

— По дяволите! — гневно изръмжа Дагоста.

— Ей ти, дебелият Наполеон! — екна над глъчката гласът на Мефисто, който не можеше да бъде сбъркан.

Марго се обърна и видя как скитникът се катери към близката каменна платформа, тюркоазената огърлица се люлееше в такт с движенията му. Разнесе се нова експлозия, облак дим се издигна над една от по-далечните групи Бръчкави.

Фрок рязко се обърна и присви очи в посоката, откъдето долиташе гласът на Мефисто.

— Аз ли бях дрогираният дрипльо? — подвикна му предизвикателно той. — Я виж това! — От бездънните джобове на дрипите му се появи някакъв зеленикав диск с формата на бъбрек. — Знаеш ли какво е това, стари друже? Противопехотна мина, пълна с железни осколки, увити в тефлон. Мощността на заряда й е колкото на двайсет гранати! Грозна работа ти казвам…

Вдигна я високо над главата си и заплашително изръмжа:

— Заредена е! Ако не кажеш на торбестите си питомци да се оттеглят, ще стане страшно!

Бръчкавите се заковаха на място.

— Блъфираш — спокойно отвърна Фрок. — Може и да си боклук, но не си самоубиец.

— Защо си толкова сигурен? — ухили се Мефисто. — Ще ти призная нещо: предпочитам да стана на кайма, отколкото да допълня колекцията ти от кокали… — Хвърли кос поглед към Пендъргаст и добави: — Хайде, покорителю на гробници! Надявам се да ми простиш, че отмъкнах тази малка играчка от любимата ти оръжейна. Обещанията са хубаво нещо, но аз исках да съм сигурен, че никой повече няма да прочиства Маршрут 666. А сега ела насам, ако искаш да продължим разходката си.

Пендъргаст поклати глава и почука по стъклото на часовника си.

Бясно размахал ръце, Фрок изкрещя към групата забулени фигури в подножието на платформата:

— Прережете му гърлото!

Бръчкавите се втурнаха напред и Мефисто бързо се оттегли към средата на платформата.

— Сбогом, кмете Уайти! — извика той. — Не забравяй какво си ми обещал!

Мината полетя към гъмжилото в краката му, а Марго ужасено извърна глава. Блесна жълта мълния, озарила със слънчева светлина усойното и кално свърталище. В следващия миг се озова на земята, повалена от мощната ударна вълна. Надигна се на колене и се втренчи в огромния огнен език над колибата, пурпурен на фона на ослепително бялото сияние на светлинните гранати. За миг зърна неясния силует на Фрок с триумфално вдигнати ръце. Бялата му коса проблесна в заревото на оранжевите пламъци и изчезна в тях.

Тълпата Бръчкави, препречваща изхода, бързо започна да се разпръсква.

— Напред! — изкрещя Пендъргаст, опитвайки се да надвие грохота на огнения ад. Марго стисна сака под мишница и хукна след него към арката в дъното на залата. На перона отвъд нея видя как Смитбек и Дагоста спират пред слаб мъж с черен водолазен костюм и изпоцапано с пот и камуфлажна боя лице.

Зад гърба й се разнесоха съскащи звуци, придружени от шляпане. Бързо организирани, Бръчкавите бяха подновили преследването. Изправи се под арката и се обърна назад.

— Марго! — кресна от перона Пендъргаст. — Какво правите, за Бога!?

— Тук е мястото да ги спрем! — изкрещя в отговор тя и трескаво бръкна в сака си. — Никога не можем да им избягаме!

— Не ставайте глупава! — изкрещя извън себе си Пендъргаст.

Без да му обръща внимание, Марго измъкна еднолитровите бутилки, стисна по една във всяка ръка и започна да облива пространството пред себе си.

— Спрете! — изкрещя като обезумяла. — Това тук са два милиарда единици витамин D3

Но Бръчкавите продължаваха напред. От кървавочервените им очи се стичаше лепкава слуз, а кожата им се лющеше, опърлена от силната светлина.

— Хей, чухте ли? — отново изкрещя тя и разклати бутилките. — Активиран 7-дехидрохолестерол, достатъчен да ви избие десет пъти подред!

Първият от нападателите се втурна към нея с нож в ръка и тя светкавично напръска лицето му, обхващайки със струята и този след него. Съществата нададоха задавени викове, паднаха на земята и започнаха да се гърчат. Кожата им запуши.

Тълпата зад тях спря, разнесе се смутено ломотене.

— Витамин D! — викна още веднъж Марго. — Бутилирана слънчева светлина!

Замахна и към тълпата се стрелнаха две тънички струйки. Надигна се вой, няколко от създанията се строполиха и започнаха да се гърчат, а капчици течност от наметките им полетяха към околните. Воят и ломотенето се засилиха. Без да им дава време да се окопитят, Марго направи крачка напред и отново замахна с движението на косач. Първата редица панически отстъпи, а останалите се обърнаха и търтиха да бягат. Отстъплението беше колкото хаотично, толкова и светкавично. Бръчкавите се блъскаха и препъваха, а на полесражението останаха да се гърчат и да разкъсват дрипите си дузина димящи тела.

Марго се обърна и обилно поля с течността стените на арката и пода отпред, после запрати празните бутилки към вътрешността на павилиона.

— Да вървим!

Хукна подир останалите, настигайки ги чак при металната стълба в дъното на перона.

— Обратно към сборния пункт! — подвикна човекът с неопреновия костюм. — Имаме само десет минути до взрива!

— Ти си първа, Марго — нареди Дагоста.

В момента, в който младата жена скочи край коловозите и започна да се спуска към отводнителните тръби, тунелът се разтърси от бърза поредица силни експлозии.

— Това са нашите заряди! — извика Дагоста. — Пожарът ги е възпламенил по-рано!

Пендъргаст се обърна и отвори уста, но галерията се разтърси от оглушителен тътен, който бегълците усетиха като земетресение — първо с краката, после със стомаха и най-накрая с цялото си тяло. Духна ветрец, предвестник на могъщата взривна вълна, предизвикана от срутването на огромния Кристален павилион зад тях. В следващия миг ги връхлетя гореща стена от прах, дим и дребни отломки, която миришеше на кръв и разкъсана плът.