Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (19)

19

Марго блъсна въртящата се врата на 27-ми участък, свърна вляво и пое надолу по дългото и стръмно стълбище. Парапетът на пожълтялата стена беше отдавна изтръгнат и това правеше опасно придвижването по хлъзгавите стъпала. Далеч преди да стигне подземието, ушите й доловиха странно припукване, идващо някъде изпод солидните бетонни основи.

В момента, в който спря пред изолираната врата на приземието, това припукване се превърна в оглушителен грохот. Тя неволно потръпна и се обърна към гишето на дежурния. Човекът я позна и й направи знак да не търси пропуска.

— Кабина седемнадесет — извика полицаят и й подаде десетина хартиени мишени плюс чифт очукани предпазители за уши.

Марго ги нахлузи, отбеляза името си и часа на влизане в специалния журнал, след което забърза по коридора. Грохотът се понижи до поносимо ниво. Отляво се беше проточила безкрайна редица от полицаи, всеки заел позиция в остъклените будки без покрив. Някои презареждаха, други се прицелваха, а трети изучаваха надупчените мишени. Надвечер тук бе най-натоварено, главно защото стрелбището на 27-ми участък беше най-модерното и добре оборудвано сред всичките 25-метрови подобни съоръжения в града, собственост на полицията.

Марго влезе в кабината си и бръкна в сака си за пистолета, пълнителите и кутийката с патрони. Подреди мунициите на страничния рафт и прегледа малкия автоматичен пистолет. Уверени и привични, движенията й нямаха нищо общо с тези отпреди година, когато купи оръжието. Щракна пълнителя, закачи хартиената мишена на специалното въже и я оттегли на разстояние десет метра. Зае позиция за стрелба, както я бяха учили: оръжието в дясната ръка, подкрепена в китката от лявата. Прицели се и натисна спусъка, отпускайки рамене за поемане на отката. После, присвила очи, изстреля в мишената останалите десет патрона в пълнителя.

Продължи нататък почти механично, следвайки стандартния стрелкови алгоритъм: зареждане, прицел, огън. Когато кутийката до нея се изпразни наполовина, тя премина към стрелба по силуети от двадесет и пет метра. Свърши и се обърна, за да почисти оръжието. На няколко крачки зад нея стоеше лейтенант Дагоста и я наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце.

Срещнал погледа на младата жена, той пристъпи, повдигна заглушителя от ухото й, викна едно „здрасти“ и кимна към дъното на манежа:

— Я да видим попаденията. — Изчака мишената да се приближи и одобрително кимна: — Браво, отлична розетка!

— Благодаря — усмихна се Марго и започна да пълни сака с опразнените пълнители. — Дължа го на вас, също и разрешителното.

Спомни си как влетя в кабинета му три месеца след приключване на случая с музейните убийства и поиска да й уреди разрешително за оръжие. За самозащита, бе пояснила, просто защото нямаше как да признае, че изпитва постоянен страх, особено нощем, когато се будеше подгизнала от студена пот.

— Брад ви похвали като отлична ученичка — провикна се за пореден път Дагоста. — Препоръчах ви точно на него, защото се надявах, че ще стане така. Но с разрешителното нямам нищо общо, извади го Пендъргаст. Я да видим с какво пушкало ви е уредил Брад?

Марго подаде оръжието.

— „Бейби-глок“, модел 26 с фабрично пригоден нюйоркски спусък — промърмори Дагоста и го претегли в дланта си. — Красив и лек, но с малък обсег.

— Приятелят ви Брад ми помогна да го овладея — каза Марго. — Научи ме да отчитам естественото отклонение на траекторията и да коригирам мерника. Цялото обучение преминах с него. С друго оръжие сигурно няма да струвам пукната пара.

— Съмнявам се — поклати глава Дагоста и й върна пистолета. — Тези попадения означават, че ще се справите с всякакво оръжие. — Кимна към изхода и добави: — Елате, ще ви измъкна от тази лудница.

Марго спря да се разпише в журнала и забеляза, че Дагоста прави същото.

— И вие ли стреляхте?

— Дъртите ченгета също губят тренинг — усмихна се той и тръгна към опасното стълбище. — Но заседания като днешното могат да изнервят всеки, затова не е лошо човек да отскочи до рубежа, просто за поддържане на формата.

Марго не си направи труда да отговори. Изтича нагоре и спря да го изчака. Лейтенантът се изкачи с леко пуфтене и двамата се насочиха към Тридесет и първа улица зад въртящата се врата. Вечерта беше студена, с изненадващо слаб трафик. Марго погледна часовника си и установи, че наближава осем. Би могла да пробяга разстоянието до дома, да хапне нещо леко и да опита да навакса малко сън.

— Басирам се, че тия стълби са предизвикали повече инфаркти от всичките сладкарници в Ню Йорк накуп — оплака се лейтенантът. — Но за вас май са детска игра.

— Поддържам форма — сви рамене Марго.

— Забелязах. Поне външно нямате нищо общо с жената, с която се запознах преди година и половина. Каква ви е системата?

— Главно силови упражнения. Тежести, опори.

Дагоста кимна.

— Два-три пъти седмично?

— Един ден тренирам горните мускули, а на следващия — долните. Опитвам и по някоя междинна тренировка.

— Какво вдигате в момента? Стандартните сменяеми дискове?

— Не, използвам щанга с постоянно тегло. Мразя непрекъснатото сваляне и качване на дискове.

Дагоста кимна отново.

— Има ли ефект?

— Моля?

— Викам, има ли ефект?

Марго смръщи вежди.

— Не знам какво имате предвид — промърмори тя, след което разбра, помълча малко и мрачно добави: — Не… Не напълно.

— Не питам от любопитство — подхвърли Дагоста, потупвайки джобовете си за поредната пура. — Както вече сигурно сте забелязали, аз съм прям човек. — Измъкна пура, разкъса целофана и се зае да разглежда бандерола. — Тая каша в музея се отрази на всички ни.

Стигнаха до булеварда и Марго колебливо се огледа.

— Съжалявам, но не ми се говори за това — промълви тя.

— Знам — кимна Дагоста. — Особено пък сега. — Щракна запалката, за да прогони конфузното мълчание, и добави: — Пазете се, доктор Грийн. Пазете се много!

Марго се усмихна в отговор.

— И вие — рече Марго, потупа раницата си и добави: — Още веднъж ви благодаря за това.

Миг по-късно вече тичаше на север към Уест Сайд, ловко промъквайки се между паркираните коли.