Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (24)

23

Шестдесет и трета улица — Запад се простираше към Хъдзън, обточена от два реда големи кооперации, които постепенно намаляваха и отстъпваха място на добре поддържани еднофамилни къщи. Навел поглед и наострил сетива, Дагоста вървеше с решителна крачка. Опърпаната фигура на Пендъргаст се тътреше пред него, излъчвайки доста особена миризма.

— Страхотен начин да си прекарам следобеда! — мрачно промърмори лейтенантът.

Сърбеше го навсякъде, но той избягваше да се чеше, защото това означаваше да се допре до мазния шлифер, кирливата найлонова риза или вехтите, излъскани от употреба панталони. Направо да се чуди човек откъде Пендъргаст бе успял да изрови тези дрипи.

На всичко отгоре, калта и мазните петна по лицето му бяха напълно автентични и нямаха нищо общо с какъвто и да било грим. Дори обувките му имаха отвратителен вид. На опитите му да протестира агентът отвърна с тих, но непоколебим глас:

— От това зависи животът ти, Винсънт.

Не му позволи да си вземе нито оръжието, нито значката.

— Да не ти обяснявам какво ще ни се случи, ако открият нещо подобно!

Казано с две думи, цялата експедиция протича в разрез с полицейските правила, мрачно поклати глава Дагоста.

Вдигна глава и успя да зърне жената на високи токчета и с чиста лятна рокля, която дръпна каишката на миниатюрното чихуахуа и се отстрани от пътя им с извърната глава. В момента, в който Пендъргаст се изравни с нея, кученцето скочи напред и избухна в бесен лай. Агентът се отмести и направи опит да ги заобиколи, но псето се втурна подире му, а лаят му премина в истеричен вой.

Дагоста добре видя отвращението, което се изписа върху лицето на жената. Физическият дискомфорт даде силен тласък на негодуванието му. Бе, коя е тая, та ще ни съди? Спря внезапно до нея, погледна я в очите, и като издаде брадичка, предизвикателно подхвърли:

— Желая ви приятен ден.

— Гаден тип! — изпищя жената, отскочи назад и дръпна каишката на кученцето: — Стой по-далеч от тоя, Пти Чу!

Пендъргаст рязко се завъртя, хвана го за лакътя и бързо го дръпна зад ъгъла на авеню „Колумб“.

— А бе ти да не си се побъркал? — изръмжа през зъби и забърза напред.

— Помощ, нападат ме! — разкрещя се оная с кучето.

Пендъргаст драсна на юг, а Дагоста се втурна подире му.

Шмугнаха се в първата пресечка и агентът спря над металната решетка на градската канализация. Извади от джоба си закривено желязо, издърпа я встрани и кимна на спътника си. Дагоста заслиза по назъбените стъпала, а Пендъргаст намести плочата над главата си и го последва. Долу мъждиво просветваха коловозите на метрото. Прескочиха ги, плъзнаха се под свода на тунела и продължиха към по-долното ниво, вземайки стъпалата по две наведнъж.

Най-после спряха. Задъхан, Дагоста почти се блъсна в спътника си.

— „Приятен ден“, а? — ядно процеди Пендъргаст и включи фенерчето си. — Какви ги вършиш, Винсънт?

— Исках да бъда любезен, нищо повече — сприхаво се сопна лейтенантът.

— И да потопиш кораба, преди да се е отлепил от кея! Не забравяй, че те взех като допълнение към маскарада, нищо повече. Мефисто ще говори с мен само ако се представя като водач на неговото ниво. А това изисква присъствието на адютант. — Лъчът на фенерчето се насочи към някакъв страничен тунел: — Оттук тръгваме на изток, към неговите владения.

Дагоста кимна.

— Изпълнявай инструкциите. Ще говоря аз, а ти забравяш, че си ченге. Каквото и да се случи, не се намесвай. Дръж. — От джоба на мръсния шлифер се появиха две плетени шапки и агентът му подаде едната.

— Това пък за какво ми е?

— Шапката прикрива формата на главата. А ако се наложи да бягаме, просто ги захвърляме и променяме „профила си“. Не забравяй, че не сме свикнали с мрака и това автоматично ни поставя в неравностойно положение. — Измъкна някаква гума и я налапа.

— За какъв дявол ти е това? — попита Дагоста, докато нахлузваше шапката.

— Изкуствено небце, което променя положението на езика и изкривява резонанса в устната кухина. Ще си имаме работа с престъпници. Миналата година прекарах доста време в затвора на остров Райкър, където се занимавах с профилиране на убийци. Нищо чудно да се натъкнем на някой от тях. Хич не ми се ще да ме разпознаят, нито по външен вид, нито по гласа. — Размаха ръце и добави: — Разбира се, сам по себе си камуфлажът не стига. Трябваше да поработя върху стойката на тялото и походката, както и върху още някои детайли. Твоята е лесна: държиш си устата затворена, сливаш се с обстановката и гледаш какво правя. Ясно?

Дагоста кимна.

— При малко късмет тоя Мефисто може да ни насочи към вярната следа. И дори да ни предостави уликите, за които намеква пред „Поуст“. А това ще означава важни допълнителни материали за криминолозите. — Помълча за миг, тръгна напред и смени темата: — Нещо ново около убийството на Брамбъл?

— Не — отвърна Дагоста. — Уокси и голямото началство поддържат становището, че е случайно, но според мен има връзка с работата му.

— Интересна хипотеза — промърмори Пендъргаст.

— Имам чувството, че тези убийства изобщо не са случайни, поне част от тях. Брамбъл бе на път да идентифицира втория скелет, а това не се е харесало на някого.

— Признавам, че останах като гръмнат, когато разбрах, че е Кавакита — рече Пендъргаст. — Картинката стана не само объркана, но и доста грозна. И предполага охрана за Фрок, Грийн и всички други, които работят по случая.

— Сутринта ходих при Хорлокър със същото предложение — начумери се Дагоста. — Но той категорично отказа. Държи на мнението си, че Кавакита по някакъв начин е завързал отношения с Памела Уишър, след което се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Тоест случайно убийство като това на Брамбъл. Най-много се страхува да не надуши пресата, преди да издирим близките му — разбира се, ако изобщо има такива. Някой беше казал, че е пълен сирак. Уокси също беше там, наперен като преял петел. Подхвърли ми да се справя по-добре, отколкото при случая „Уишър“.

— И?

— Казах му къде да си пъхне съветите, максимално любезно, разбира се. Смятах изобщо да не тревожим Фрок и Грийн, но след тази размяна на мнения все пак отидох да си поговоря с тях. И двамата обещаха да внимават, поне докато привършат работата си.

— Откриха ли причината за измененията по скелета на Кавакита?

— Още не — отвърна колебливо Дагоста.

— Хей, какво има? — обърна се Пендъргаст.

— Малко съм притеснен за доктор Грийн — неохотно призна лейтенантът. — Идеята да ги включим в разследването беше моя, но вече не съм сигурен, че е добра. Фрок си е катил и не му пука, но Марго… — Замълча за миг и въздъхна: — Знаеш как й се отразиха убийствата в музея. Започна да тренира, бяга всеки ден, носи пистолет…

— Често срещан посттравматичен стрес — определи Пендъргаст. — След като преживеят ужасяващи ситуации, някои хора търсят начин да се овладеят и да прогонят чувството за собствената си уязвимост. На практика това е добра реакция срещу силен стрес. — На лицето му изплува мрачна усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с нея бяхме в доста стресова ситуация в онзи тъмен коридор…

— Да, но тя прекалява. А след сегашните гадории изобщо не съм сигурен, че постъпих правилно, като я включих…

— Постъпил си абсолютно правилно. Имаме нужда от опита й, особено сега, след като установихме, че Кавакита е мъртъв. Предполагам, че ще се поразровиш в житието-битието му…

Дагоста кимна.

— Не е зле да включиш и доктор Грийн — предложи Пендъргаст и извърна почерненото си лице към вътрешността на тунела. — Е, стига приказки. Готов ли си, Винсънт?

— Май да. Как ще действаме в случай на враждебни действия?

— Ще използваме мънистата и дрънкулките, които вървят сред туземците — подсмихна се Пендъргаст.

— Дрога? — погледна го с недоверие Дагоста.

Агентът кимна и разгърна полите на шлифера си. Към мръсния хастар бяха пришити няколко малки джоба.

— Всички подземни обитатели смъркат по нещо, затова съм се заредил. — Пръстите му се плъзнаха по джобовете: — Крек, кокаин, метилфенидат, карбритал, секонал, Блу — 88. Тази фармакопея вече спаси живота ми при първото слизане…

В ръката му се появи черна капсула.

— Бифетамин или „Черната хубавица“, както го наричат представителите на подземното братство… — Погледа я за момент, после с рязко движение я налапа.

— Хей, какво правиш, по… — викна Дагоста, но онзи вдигна ръка.

— Ролята не стига — прошепна агентът. — Трябва превъплъщение. Няма съмнение, че тоя Мефисто е патологично подозрителен тип. Със сигурност е свикнал да надушва измамите.

Дагоста замълча. Действително бяха далеч от обществото, законите и всичко останало.

Влязоха в страничния тунел и тръгнаха покрай изоставен коловоз. Пендъргаст периодично спираше и се консултираше с бележките в ръката си. Като се стараеше да не изостава, Дагоста с изненада установи колко бързо е загубил както ориентация, така и чувството си за пространство и време.

Внезапно Пендъргаст посочи червеникава светлинка, сякаш увиснала в пространството на стотина метра пред тях.

— Около този огън са се събрали хора — прошепна. — Вероятно малка група от „горните“ етажи в царството на Мефисто. — Загледа се замислено в светлината, после се обърна да погледне спътника си. — Май е време да влезем в хола — каза и тръгна напред, без да чака отговор.

Когато приближиха, Дагоста успя да различи десетина фигури, седнали върху касетки от мляко или налягали около огъня, на който къкреше кафе в голяма опушена тенджера. Пендъргаст влезе в осветеното от огъня пространство и клекна. Никой не му обърна внимание. Главите на присъстващите се извърнаха едва когато изпод дрипите му се появи бутилка скъпо токайско вино.

Агентът извади тапата, отпи солидна глътка и одобрително млясна с уста. После завъртя етикета към светлината и предложи:

— Някой да иска? — Гласът му накара Дагоста да подскочи от изненада — дебел и дрезгав, с типичен пандизчийски изговор. На слабата светлина лицето му с бледа кожа и блуждаещи очи изглеждаше някак заплашително.

— Дай — промърмори един от насядалите върху касите и протегна ръка. Кратко, но звучно бълбукане, след което съдържанието на бутилката намаля с една четвърт. Пендъргаст я пусна в кръга и не след дълго дъното лъсна. Разнесе се нещо като благодарствено сумтене.

Дагоста се приближи към огъня, опитвайки се да използва пушека като щит срещу вонята на немити тела, евтино вино и застояла урина.

— Търся Мефисто — обяви малко по-късно Пендъргаст.

Около огъня настъпи раздвижване. Лицата на мъжете се изопнаха.

— Кой го търси? — изръмжа войнствено онзи, които пръв беше поел шишето.

— Аз — натърти Пендъргаст и предизвикателно го изгледа.

Мъжът изпитателно го огледа, възцари се мрачно мълчание.

— Я се разкарай, лайнар — процеди най-сетне той и небрежно се отпусна върху касата.

Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.

— Мамка му! — изрева мъжът.

— Никой не може да се ебава с Уайти! — изсъска Пендъргаст и усили натиска.

— Не съм искал да те обидя! — извини се онзи.

Кракът леко се повдигна.

— Мефисто се навърта около Маршрут 666 — бързо рече мъжът.

— Къде е това?

— Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата към мостчето.

Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.

— Мефисто не обича външни хора.

— Ние с него трябва да си поговорим за една работа.

— Така ли? И каква работа?

— За Бръчкавите.

Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.

— И какво по-точно? — обади се друг висок глас.

— Това ще споделя само с Мефисто. — Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.

— Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си — спокойно отбеляза Пендъргаст. — Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.

— Доста бързичко се справи — каза Дагоста.

— Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила — няма грешка.

Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.

— Този отива към коловоз 100 — обясни той.

Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки — всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.

— Ще трябва да се спуснем долу — каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.

Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.

— Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо — подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.

— Над това равнище никой не си подава носа — отвърна агентът. — Освен бегачите.

— Какви бегачи?

— Доколкото схващам, те единствени сред поданиците на Мефисто имат право да общуват с външния свят. Само те получават и осребряват чекове за социални помощи, тършуват за храна, продават вторични суровини за набавяне на дребни, доставят лекарства и мляко, купуват наркотици.

Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали — строго забранено“.

Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.

— Входният звънец — поясни той.

Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.

— Кои сте вие? — изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.

— Ти ли си Съгледвача? — попита агентът.

— Вън! — заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. — Казвам се Флинт. Какво искате?

— Идвам при Мефисто — заяви Пендъргаст.

— За какво?

— Аз командвам „Гробницата на Грант“ — малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.

Последва тишина.

— А тоя? — Флинт посочи Дагоста.

— Мой бегач — отвърна Пендъргаст.

Флинт го изгледа.

— Оръжие, наркотици? — попита той.

— Не сме въоръжени — отговори Пендъргаст. Изглеждаше някак притеснен в трептящата светлина на главнята. — Нося си обаче малък запас за собствени нужди…

— Тук не се допускат наркотици — заяви Флинт. — Ние сме чиста община.

Дрън-дрън, помисли си Дагоста, забелязал пламтящия поглед на мъжа.

— Съжалявам — каза Пендъргаст. — Не си давам запаса. Щом това е проблем…

— Какво носиш? — поинтересува се Флинт.

— Не е твоя работа.

— Кока? — настоя пазачът и Дагоста долови в гласа му плаха надежда.

— Позна — засмя се Пендъргаст.

— Ще трябва да я конфискувам.

— Какво ще кажеш за едно подаръче? — Пендъргаст измъкна малко пакетче от алуминиево фолио и го подаде. Флинт начаса го тикна някъде зад яката си и кратко нареди:

— След мен!

Дагоста придърпа тенекията на мястото й и последва Флинт към водещата надолу желязна стълба. Тя свършваше при неголям отвор, от който се излизаше на бетонна площадка, издигаща се високо над огромно цилиндрично помещение. Флинт зави и пое по бетонна рампа, която се виеше спираловидно покрай стената. Докато се спускаха, Дагоста забеляза, че на места са издялани кухини в стената. Всяка от тях се обитаваше от сам човек или семейство. Светлините от свещи и газени лампи трепкаха по нечисти лица и постели. Забеляза пречупена тръба да стърчи от стената. От нея течеше вода и се събираше в мътна локва, издълбана в дъното на цилиндъра. Наоколо се мотаеха няколко фигури, които явно перяха. Мръсната вода се стичаше в малко поточе към дупка в стената.

Стигнали дъното, те се озоваха сред множество подземни обитатели, налягали наоколо или увлечени в игра на карти. Край стената се бе свил мъж с отворени мътни очи, който очевидно очакваше смъртта. Дагоста инстинктивно се обърна.

Флинт хлътна в дълъг и нисък пасаж, от който се разклоняваха множество тунели. В мъждиво осветения край на някои от тях се виждаха хора, които усърдно подреждаха консерви, кърпеха дрехи и варяха нещо — съдейки по миризмата, ракия. После изскочиха в пространство, осветено от слаба крушка, люлееща се на тънка жица.

Дагоста поклати глава и се огледа, после изведнъж се вцепени от изненада. В средата на тухленото помещение се мъдреше старинен железопътен фургон — от онези, в които в началото на миналия век е пътувал персоналът на товарните композиции. Беше силно наклонен, задните му колелета висяха на метър във въздуха. Дори не се опита да си представи как е попаднал в това побъркано царство. Върху страничната му стена, почти изядена от ръждата, все още личеше част от златист надпис: НЮ ЙО… ЦЕНТР…

Флинт им направи знак да почакат и хлътна вътре. След няколко минути се появи отново и им махна да влизат.

Озоваха се в нещо като преддверие, противоположният край на което беше закрит с дебела завеса. Флинт изчезна. В тъмната вътрешност на фургона беше душно и горещо.

— Е? — просъска странен глас иззад завесата.

Пендъргаст прочисти гърлото си и започна:

— Викат ми Уайти. Шеф съм на „Гробницата на Грант“. Чухме за призива ти да се обединим срещу убийствата.

Оттатък завесата настъпи тишина. Какво ли има зад нея? — запита се Дагоста. Най-вероятно нищо особено или нещо, което прилича на „Магьосникът от Оз“. Оная статия на Смитбек сигурно е пълна с измислици. На такива като него не може да се вярва…

— Влизайте — обади се най-после гласът, завесата се отмести встрани.

Пендъргаст тръгна пръв, неохотно последван от лейтенанта.

Вътрешността на фургона се осветяваше единствено от отблясъците на крушката в общото помещение и жарта на малък огън, която тлееше под вентилационния отвор на тавана. Мъжът седеше в нещо като трон, монтиран в центъра. Едър, с дълги крайници и гъста посивяла коса. Облеклото му се състоеше от старомодно сако от бежово кадифе и клоширани панталони, на главата му стърчеше протъркано борсалино. От врата му висеше сребърна верига с тюркоаз във формата на тиквен цвят — символ на индианското племе навахо.

Очите на Мефисто ги гледаха с изключителна проницателност.

— Значи си кметът Уайти, а? — рече той. — Банално, друже. Едва ли внушава уважение. Но като те гледам какъв си албинос, май става… — Съскането бавно отстъпваше място на нормален говор.

Проницателните очи се спряха върху Дагоста и той с неудобство пристъпи от крак на крак. Какъвто и да е тоя тип, в никакъв случай не е откачен, каза си той. Поне не съвсем.

— Ами тоя?

— Пурата. Моят бегач.

Подозрителните очи на Мефисто дълго не се отместиха от лицето на Дагоста.

— Никога не съм чувал за тая „Гробница на Грант“ — промърмори най-сетне той и пренасочи погледа си към Пендъргаст.

— Голяма мрежа от обслужващи тунели под Колумбийския — поясни агентът. — Не сме много и предпочитаме да не се забъркваме с другите. Пък и студентите са щедро племе…

Мефисто кимна с разбиране. Недоверието му постепенно се стопи, на лицето му си появи иронична усмивка.

— Това за студентите е вярно. А в днешно време винаги е приятно да срещнеш съмишленик. Дай да закусим по случай запознанството ни, пък после ще говорим.

Плесна с ръце и извика:

— Столове за гостите! Разпалете тоя огън! Скаут, донеси месо!

От сянката изскочи дребен човек и пъргаво се сурна към вратата на вагона. Друг, който до този момент седеше с кръстосани крака на пода, бавно се надигна и закуцука към огъня с вдървени крака. Хвърли няколко летви върху жарта и я разрови с дълъг шиш. Тук и бездруго е горещо като в пъкъла, рече си Дагоста, усетил струйките пот под кирливата риза.

В помещението се появи мъж с огромни мускули, остави два кашона в краката на Мефисто и се оттегли.

— Моля, господа — каза с иронична тържественост домакинът и с царствен жест махна към кашоните.

Дагоста внимателно се отпусна върху единия от тях. В същия миг се върна онзи, когото нарекоха Скаут. В ръката си държеше нещо мокро, увито в стар вестник, което тежко шляпна до огъня. Стомахът на Дагоста рязко се сви, догади му се. Във вестника имаше огромен плъх с размазана глава и все още потръпващи крайници.

— Чудесно! — радостно се ухили Мефисто. — Пресен улов, както сами можете да се убедите. — Спря пронизващия си поглед върху лицето на Пендъргаст и небрежно подхвърли: — Ядете тунелни зайчета, нали?

— Естествено — невъзмутимо отвърна агентът.

Дагоста усети как якият мъжага се изправя зад тях. Постепенно си даде сметка, че им предстои проверка, която на всяка цена трябва издържат.

Мефисто се протегна и хвана с една ръка трупа, а с другата дълъг шиш. Наниза плъха през ануса чак до главата и мълком го остави да се пече. Дагоста гледаше с ужас как козината на животното бързо пламна и се сгърчи, а тялото потръпна конвулсивно за последен път. Миг по-късно пламна целия труп и вагонът се изпълни с противен лют дим. После пламъците угаснаха, а овъглената опашка се нави като тирбушон.

Мефисто изчака още малко, след което отмести шиша от жарта, извади нож и остърга остатъците от козината. Проби корема, за да освободи газовете, издули го от високата температура, после го върна над огъня, този път малко по-високо.

— За да приготвиш le grand souris en brochette, е нужен опит — похвали се той.

Дагоста седеше и чакаше с ясното съзнание, че всички погледи са насочени към тях двамата. Не искаше дори да си представи, какво би последвало, ако покажат признаци на отвращение.

Минутите течаха една след друга, плъхът цвърчеше над огъня. Мефисто въртеше шиша.

— Как го предпочиташ? — обърна се към Пендъргаст. — Аз ги ям алангле.

— И аз — отвърна Пендъргаст с такава непринуденост, сякаш му предлагаха хапки в дневния бар на „Хилтън“.

„Това е просто едно животно — отчаяно се убеждаваше Дагоста. — Няма да ме убие за разлика от тези наоколо.“

Мефисто въздъхна нетърпеливо.

— Как ви се вижда, дали е готов?

— Готов е, дайте го насам — потри длани Пендъргаст.

Дагоста замълча.

— Това плаче за пиячка! — викна Мефисто и миг по-късно пред него се появи преполовена бутилка вино. — Хей, имаме гости! — погледна я с отвращение и небрежно я метна в ъгъла. — Дайте нещо подходящо!

След малко донесоха прашасало шише „Колд Дък“ и три пластмасови чаши. Мефисто дръпна шиша от огъня и изтръска печения плъх върху вестника.

— На вас се пада честта — обяви и го побутна към Пендъргаст.

Дагоста се бореше с обземащата го паника. Ами сега? Със смесица от облекчение и ужас видя как агентът пое плъха и без сянка от колебание впи устни в дупката на хълбока. Разнесоха се засмукващи звуци и Дагоста усети как всеки миг ще повърне.

Облизвайки устни, Пендъргаст остави плъха пред Мефисто.

— Превъзходно! — каза лаконично той.

— Интересна техника — кимна Мефисто.

— По-скоро задължителна — сви рамене Пендъргаст. — Из нашите тунели хвърлят много отрова. Винаги можеш да я усетиш по вкуса на черния дроб.

Усмивката на Мефисто стана широка и този път съвсем искрена.

— Ще го запомня — кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.

Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.

— Браво! — похвали го Мефисто. — Истински чревоугодник!

Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.

— Ще ми простите подозрителността — рече Мефисто. — Едно време под земята се живееше лесно, хората си имаха доверие. Ако сте тези, за които се представяте, би трябвало да го знаете. Но днешното време е друго, по-тежко.

Наля вино в чашите и вдигна своята за наздравица. Отряза още няколко късчета от плъха за Пендъргаст, а останалото унищожи сам.

— Да ви представя помощниците си — рече между хапките той и махна към исполина зад тях — Малкия Хари. От малък започнал да се друса и му се наложило да свива по нещо, за да поддържа порока. Веднъж, втори път и хоп — в пандиза. Там научил куп неща. Но когато излязъл, не успял да си намери работа. За негов късмет се спуснал долу и така попадна при нас. Това му попречи да се върне към лошите си навици.

Ръката му се премести към флегмата край огъня.

— Този е Бой Елис. Преподавал английски в едно подготвително училище в Кънектикът. Нещата загрубели: уволнили го, развел се и се пропил. Навъртал се около приюти и безплатни кухни. Там научил за нас. Колкото до Скаута, той се върнал от Виетнам и бързичко научил, че защитаваната от него страна не иска и да го знае.

Мефисто обърса уста с вестника и тръсна глава:

— Казах ви повече, отколкото е редно. Миналото е мълчание, както би трябвало да е и при вас. Значи сте тук във връзка с убийствата, а?

Пендъргаст кимна.

— Трима от нашите липсват вече цяла седмица, а останалите са подплашени. Чухме, че събираш хора за борба срещу онези безмозъчни убийци, Бръчкавите.

— Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?

Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:

— Не.

Мефисто присви очи.

— Странно — каза той. — Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.

— Може да се запознаем някой ден — отвърна Пендъргаст.

— Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?

— Започнаха преди около година — поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. — Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето — не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.

— Какви просяци? — намръщи се Пендъргаст.

Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:

— Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. — Гласът премина в шепот. — Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.

Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.

— Най-долното ниво на града — промълви сякаш на себе си.

— И най-гадното — допълни Мефисто.

— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.

Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.

— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?

— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.

— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.

— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.

— И тя е?

Мефисто не отговори.

Пендъргаст изправи гръб.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!

— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?

Мефисто помисли малко.

— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.

— Лесно е да се каже.

Тежкият поглед на Мефисто се стовари върху агента на ФБР.

— Може би имаш по-добра идея, Уайти? — изсъска той.

Пендъргаст замълча за миг.

— Още не — промълви накрая.