Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (40)

39

Пендъргаст стоеше на желязното мостче, загледан в ленивото течение на отпадните води на метър под краката си — странно зелени през изкуствения фосфор на прибора за нощно виждане. Миризмата на метан застрашително се усилваше и той периодично долепяше до устата си мундщука на малката бутилка чист кислород, скрита под дрехата му.

Тясната повърхност на мостчето беше затрупана с влажни хартии и всякакви други боклуци, донесени от последния порой. Краката му потъваха в ръждата, покрила метала като някаква странна гъба. Тръгна с бърза крачка напред, като внимателно оглеждаше мазните стени на тунела. Трябваше да открие дебелата желязна врата, през която се слизаше към тунелите „Астор“; Спираше на всеки десетина метра, за да маркира стената с миниатюрна точица спрей. Невидимо за невъоръжено око, петънцето се виждаше отдалеч през визьора за нощно виждане, като се превръщаше в ослепително ярко петно. Това щеше да му помогне на връщане — най-вече, ако по някаква причина се наложи да се оттегля бързо. Скоро пред очите му изникна тежката метална врата, покрита с дебел слой ръжда и калцирани нечистотии. Древен катинар висеше на огромни ръждиви куки. Агентът извади миниатюрен флекс. Диамантеният диск засвистя, към канала полетяха рояци искри. Миг по-късно катинарът тупна на земята. Пендъргаст огледа ръждивите панти и решително преряза металните им легла.

После прибра флекса и спря преценяващ поглед върху вратата. Миг по-късно я сграбчи с две ръце и рязко дръпна. Металът проскърца и бавно поддаде. Освободена от оковите на пантите, вратата излезе от рамката и цопна в канала. Зад нея зейна тъмна дупка — единственият път към неизследваните дълбини. Пендъргаст изтупа праха от ръкавиците си, дръпна уреда за нощно виждане върху очите си и надникна. Нищо.

Завърза тежък болт за края на тънко въже от кевлар и внимателно го провря в дупката. После извади плетен „швейцарски стол“ — съоръжение, често използвано от алпинистите, седна в него и щракна спирачния механизъм около кевлареното въже. С това приготовленията приключиха и той без колебание пое надолу в тъмната шахта.

Не след дълго краката му опряха в мека, странно поддаваща повърхност. Пръстите му сръчно демонтираха алпинисткото съоръжение, той бавно се огледа. Жегата в тунела беше толкова голяма, че уредът показваше всичко в бяло. Наложи се да регулира честотата и не след дълго картината прие обичайния си зеленикав оттенък.

Намираше се в дълъг тунел с голи стени. Десетсантиметровият слой мръсотия под краката му приличаше на употребявана грес. Завършил огледа, агентът разгърна комбинезона си и погледна скицата върху хастара. Ако можеше да й вярва, намираше се някъде в средата на къс сервизен тунел, недалеч от главния. На около половин километър оттук би трябвало да се намира Кристалният павилион — частната станция под отдавна забравения хотел „Никърбокър“, издигал се някога на ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк Саут. Била е най-голямата и най-луксозната сред всички частни гари по онова време — по-голяма от тази под хотел „Уолдорф“ и разкошните резиденции по Пето авеню. Ако изобщо е имало нещо като център на Дяволския етаж, той трябва да е бил именно около Кристалния павилион.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Вонята на метан и гнило беше ужасна, но въпреки това продължи да диша през носа, и не след дълго ясно долови леката миризма на пърчовина, добре позната му от мрачните подземия на музея преди година и половина.

Сервизният тунел се вля в друг и направи лек завой към главната линия. Пендъргаст погледна в краката си и замръзна на място. Върху мекия пласт мръсотия личаха множество стъпки, явно пресни отпечатъци от боси крака, които чезнеха към главната линия.

Поел поредната глътка кислород от бутилката, той се наведе, за да ги разгледа по-добре. С оглед меката настилка по пода на тунела, отпечатъците изглеждаха съвсем нормално. Може би малко по-широки и заоблени. После забеляза, че краищата на пръстите са изострени и наподобяват нокти на граблива птица, а между тях се виждаха следи като от плавателна ципа.

Пендъргаст се изправи. Значи всичко е истина. Бръчкавите съществуват.

Поколеба за миг, дръпна нова глътка кислород и пое напред, придържайки се максимално близо до стената на тунела. Не след дълго стигна до главната стрелка, спря да си поеме дъх и изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка, готов за стрелба.

Нищо.

Следите от стъпки се вляха в добре утъпкана пътека по средата на главния коловоз. Пендъргаст коленичи, за да я разгледа. Между многобройните следи от боси крака личаха и стъпки, оставени от обувки или ботуши. Някои от отпечатъците бяха огромни като лопати, другите си бяха нормални.

Оттук бяха минали твърде много хора.

Пендъргаст продължи напред, като внимателно оглеждаше отворите на множеството странични тунели, покрай които минаваше. От тях също излизаха утъпкани пътечки и се сливаха с главната. Напомниха му просеките за водопой на дивите животни в Ботсвана и Намибия, където бе ловувал.

Пред очите му се появи някаква масивна конструкция. Ако Ал Даймънд беше прав, това би трябвало да са останките от Кристалния павилион. След още няколко крачки различи очертанията на огромен перон, полузарит от наносите на безброй наводнения. Внимателно тръгна по него, като внимаваше да е с гръб към стената.

В безпощадната зелена светлина на прибора се виждаше картина на пълна разруха. Някога красиви и величествени, газовите канделабри приличаха на осакатени скелети, безнадеждно увиснали от напукания таван, върху който фина мозайка изобразяваше дванадесетте зодиакални знака.

Пътеката водеше към някаква арка в далечния край на перона. Пендъргаст се насочи натам, после изведнъж се закова на място. Отвъд свода долиташе горещ въздух с позната миризма. Бръкна в раницата си и пипнешком потърси аргоновия прожектор, военно производство. Той беше достатъчно мощен, за да заслепи нормален човек, дори посред бял ден, но имаше и един съществен недостатък — трябваха му седем секунди за презареждане, а капацитетът на акумулаторната батерия издържаше най-много десетина заряда. Пое поредната глътка кислород, вдигна прожектора и пистолета пред себе си, след което прекрачи прага.

В прибора за нощно виждане проблесна рояк искри — доказателство за неспособността му да обхване огромното пространство. По приблизителната преценка на Пендъргаст, беше попаднал в изключително просторно помещение във формата на цилиндър. От порутения таван високо горе висеше огромен кристален полилей, наклонен и изгубил по-голямата част от орнаментите си. А от онези, които все още си бяха на мястото, висяха някакви странни снопове, наподобяващи водорасли. Самият таван представляваше огромен купол, облицован с изпочупени огледала. Приличаше на отдавна съсипан бляскав небосвод. Макар да не можеше да определи къде е центърът на помещението, Пендъргаст успя да зърне редица каменни стъпала, които се обединяваха и чезнеха в мрака. Калните следи водеха към тях. В близост до пътеката се издигаше будка, по-скоро сергия за закуски.

Извитите стени се подпираха от дорийски колони с олющена мазилка. Между най-близките от тях личеше огромен стенопис, изобразяващ дървета, притихнало езеро с бент и бобър във водата, а над далечните планини се струпваха буреносни облаци. Ако не бяха калните следи в основата му, спокойно можеше да мине за изображение от Помпей. Стените бяха наплескани със засъхнали изпражнения, сякаш някой луд беше решил да ги използва за художествено платно. Над паното, изработен от сложна плетеница от тухли, личеше надписа АСТОР. По лицето на Пендъргаст пробяга усмивка. Знаеше, че Астор бе натрупал първия си милион от търговия с боброви кожи. Това тук действително е било частното светилище на няколко наистина богати фамилии.

Пространството между следващите две колони бе заето от друго огромно пано. На него се виждаше влакова композиция с парен локомотив, която пресича планинска клисура, обградена от заснежени върхове. Отгоре се мъдреше името ВАНДЕРБИЛТ — човекът, който бе натрупал състояние от железопътни превози. Пред паното стърчаха останките от старинна отоманка със счупена облегалка и наклонени подлакътници. От скъсаната й тапицерия стърчаха парчета пълнеж, покрити с белезникав мъх. Следващият стенопис с надпис РОКФЕЛЕР представяше петролна рафинерия в пасторалното обкръжение на ферми, над които се издигаха високите кули на дестилаторите, позлатени от слънцето.

Агентът предпазливо тръгна напред. Дългата редица колони се стопяваше в мрака, а приборът за нощно виждане бавно следваше прочутите имена, превърнали се в символ на Златната ера: Вандербилт, Морган, Джесъп и още мнозина, чиито имена бяха твърде избледнели, за да бъдат прочетени. Придвижваше се бавно и с изключителна предпазливост. Под табела с надпис КЪМ ХОТЕЛА започваше коридор към двойката асансьори с тежки орнаментирани врати, изработени от бронз и покрити с плътен слой зеленикава патина. И двете бяха широко отворени, а кабините бяха напълно опустошени. По пода се валяха парчета кабел, извити като странни железни змии. На стената между асансьорите, под две еднакво големи и еднакво потрошени огледала, висеше проядена от червеи махагонова дъска за обяви. Долната й част изцяло липсваше, но върху останалата все още можеха да се различат остатъци от старо разписание:

Встрани от дъската беше мястото на малка чакалня, запълнена от изпотрошени кресла и канапета. Насред отломките стърчеше оглозганата конструкция на музикален инструмент, в който Пендъргаст с мъка разпозна концертен роял „Бьозендорфер“. Повечето дървени части по него бяха отдавна изгнили и отнесени от наводненията. В момента роялът бе само метална рамка, изпочупени клавиши и безумна плетеница от скъсани струни — един замлъкнал завинаги музикален скелет.

Агентът се извърна към средата на помещението и се ослуша. Тишината бе нарушавана единствено от звучното почукване на капки вода. Таванът течеше. Тръгна напред, приковал поглед в арката на входа. Беше нащрек за появата на бяла светлина — индикация за присъствието на обект с по-висока температура от тази на въздуха. Нищо.

Вонята на пърчовина се засили.

Конструкцията в центъра на помещението бавно се очерта в прибора за нощно виждане и Пендъргаст си даде сметка, че е твърде ниска и закръглена, за да бъде някаква сергия. Секунда по-късно видя, че всъщност става въпрос за малка колиба с недовършен покрив, изградена от гладки бели камъни. Наоколо бяха разпръснати дъски, очевидно остатъци от скеле. След още няколко крачки установи, че стените не са изградени от гладки камъни, а от множество човешки черепи.

Спря и пое няколко глътки пречистващ кислород. Цялата колиба беше направена от черепи, обърнати с тила навън. В повечето от тях зееха назъбени дупки, зловещо зелени в прибора за нощно виждане. Преброи редовете от долу на горе, пресметна приблизителния диаметър и стигна до заключението, че колибата е построена от около четиристотин и петдесет черепа. По повечето от тях имаше остатъци от коси и парчета кожа, което сочеше, че са сравнително скорошни.

Обиколи бавно колибата, спря пред входа и застина на място. Стъпките свършваха тук. Хиляди крака бяха утъпкали пространството пред отвора, над който личаха три йероглифа, изрисувани с някаква тъмна течност:

Всичко тънеше в дълбока тишина. Пендъргаст си пое дъх, клекна и пропълзя през тъмния отвор.

Колибата беше празна. На пода, в близост до задната стена, бяха подредени стотици глинени купички, очевидно с някакво ритуално предназначение. Точно срещу вратата бе поставена груба каменна маса, висока малко повече от метър. Около нея имаше нещо като ограда от човешки бедрени кости, покрити с необработени животински кожи. Върху самата маса, която очевидно служеше за жертвоприношения, бяха подредени метални предмети със странна форма, покрити с увехнали цветя. Пендъргаст взе един от тях и озадачено го завъртя между пръстите си. Парче плоска стомана с дръжка от протъркана гума. Останалите сечива бяха също толкова примитивни и абсолютно неразгадаеми. След кратко колебание избра няколко от по-дребните и ги пусна в джоба си.

Внезапно в окулярите на прибора блесна бяла светлина. Пендъргаст светкавично клекна, използвайки прикритието на жертвения олтар. Минаха няколко секунди, но всичко изглеждаше наред. Понякога устройството реагираше на разместването на въздушните пластове с различна температура.

После пред очите му се появи ясно очертана фигура — на човек, най-вероятно. Бяло петно, след което се точеха инфрачервените следи. Прекоси перона и тичешком се насочи към колибата, притискайки нещо към гърдите си.

Агентът се сниши още малко, стиснал в ръце пистолета и прожектора.