Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La psychologie des foules, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Корекция
novinia (2009)
Сканиране
Петър Копанов

Издание:

Гюстав Льо Бон. Психология на тълпите

Жарава, 2002

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Парламентарните събрания

Парламентарните събрания представляват хетерогенни неанонимни тълпи. Въпреки зависимостта на състава им от епохите и народите те много си приличат по характерните си признаци. Тук се чувства влиянието на народността — смекчаващо или преувеличаващо, но не и в състояние да попречи на тези признаци да се изявят. Парламентите на най-различните географски точки — на Гърция, Италия, Португалия, Испания, Франция и Америка, предлагат близки аналогии в обсъжданията и гласуванията си и оставят правителствата да се сблъскат със сходни трудности.

Впрочем парламентарният режим обобщава идеала на всички съвременни цивилизовани народи. Той олицетворява психологически погрешната, но общоприета представа, че много хора, събрани на едно място, са много по-способни на мъдро и независимо решение по даден въпрос, отколкото някой тесен кръг.

В парламентарните събрания отново откриваме общите признаци на тълпите: простота на идеите, раздразнимост, поддаване на внушения, преувеличени чувства, определящо влияние на водачите. Поради специалния си състав обаче парламентарните тълпи съдържат и някои разлики, които ще посочим не след дълго.

Простотата на становищата е една от най-забележимите им характерни черти. Във всички партии, представени в парламента, основно у латинските народи, се наблюдава постоянна тенденция най-сложните социални проблеми да се решават по силата на най-лесните абстрактни принципи и чрез общи и приложими за всички случаи закони. Разбира се, принципите се менят според партиите, но само защото индивидите са обединени в тълпа, те винаги се стремят да надценят стойността на тези принципи и да ги доведат до трайните им последствия. А освен всичко парламентите разкриват предимно противоположни мнения.

Най-яркият вид ограниченост на националните събрания е бил постигнат от якобинците от нашата Велика революция. Без изключение догматици и логици, с мозъци, претоварени от смътни общи понятия, тяхна грижа били строгите принципи, без мисъл за събитията; и съвсем справедливо отбелязахме, че те минали през Революцията, без да я забележат. Въобразявали си с помощта на няколко догми да преправят едно общество и да сведат една изтънчена цивилизация до прекалено ранен стадий на социалното развитие. Средствата им за постигане на тази мечта също носели отпечатъка на някаква абсолютна простота. Всъщност те се ограничавали с грубо разрушаване на изпречващите им се препятствия. Между другото всички — жирондисти, монтаняри, термидорианци и т.н., били обладани от същия дух.

Парламентарните тълпи са много податливи на внушения. И както винаги, внушението идва от водачи, обградени с ореол на обаяние; само че в парламентарните събрания склонността към внушения е в силно очертани граници, които е важно да отбележим.

По всички въпроси от местен интерес всеки народен представител има определени, непоклатими виждания, които никаква обосновка не би могла да разколебае. Талантът на един Демостен[1] не би стигнал да промени вота на един депутат по въпроси като протекционизма или привилегиите на ракиджиите. Все изисквания на влиятелни избиратели. Предходното внушение на тези избиратели е прекалено властно, за да премахне всички други и да поддържа пълна ???[2]

При обсъждане на въпроси от всеобщо значение, като сваляне на правителство, приемане на данък, непоклатимостта на мненията изчезва и водаческите внушения могат да въздействат, но не точно като при обикновена тълпа. Всяка партия си има своите водачи, чието влияние понякога е равно. Така депутатът се озовава между противни мнения и неизбежно изпада в силно колебание. А и често го виждат да гласува различно в разстояние на четвърт час, да добавя към някой закон член, който го разрушава: например да се отнеме правото на индустриалците да подбират и да уволняват своите работници, а след това същата мярка почти се отменя чрез някаква поправка.

По тази причина във всяко законодателно събрание една камара защитава строго определени становища, от една страна, и доста нерешителни, от друга. Всъщност поради преобладаващия брой въпроси от всеобщо значение се налага нерешителността, нерешителност, поддържана от постоянния страх от избирателя, чието скрито внушение съумява да е в равновесие спрямо влиянието на водачите.

И все пак последните са в крайна сметка истинските господари в дискусиите, по време на които членовете на дадено събрание нямат достатъчно добре изработени предварителни мнения.

Необходимостта от водачи е очевидна, след като под наименованието «ръководители на групировки» ги откриваме във всички страни. Те са истинските господари на събранията. Хората, събрани в тълпа, не биха могли да минат без вожд, затова и гласуванията на събранието като цяло не изразяват нещо повече от мненията на ограничено малцинство.

Водачите, повтаряме, действат много малко с разсъждения и подчертано с обаяние. Лишат ли се по някакъв начин от него, те губят влияние.

Този водачески престиж е индивидуален и не е свързан нито с името, нито с известността. Г-н Жул Симон, говорейки за великите мъже от Националното събрание през 1848 г., в което и той е заседавал, предлага твърде любопитни примери в това отношение.

«Два месеца преди да стане всемогъщ, Луи-Наполеон не беше нищо.

Виктор Юго се качи на трибуната. Без успех. Изслушаха го, както слушаха Феликс Пиа; ръкоплясканията бяха по-слаби. „Не харесвам възгледите му — каза ми Волабел по адрес на Феликс Пиа, — но той е един от най-големите писатели и най-големият оратор на Франция.“

Едгар Кине, такъв рядко срещащ се и мощен дух, не го смятаха за нищо. Изживя популярността си преди откриването на Националното събрание; в самото събрание беше напълно неизвестен.

Политическите събрания са онова място на Земята, където блясъкът на гения се усеща най-малко. Тук важи само някакво съответно на времето и мястото красноречие, както и заслугите не към родината, а към партиите. Отдаденото почитание на Ламартин[3] през 1848 г. и на Тиер през 1871 г. бе подтикнато от непосредствения, неумолим интерес. Щом мина опасността, ние се излекувахме и от признателността, и от страха.»

Възпроизведох този пасаж заради фактите, които съдържа, а не заради предложените обяснения, чийто психологизъм е посредствен. Една тълпа бързо би загубила същността си, ако държеше сметка на водачите за направените услуги било на родината, било на партиите. Тълпата изживява обаянието на водача и не вмъква в поведението си никакво чувство за интерес или за признателност.

Надареният с достатъчно обаяние вожд притежава почти неограничена власт. Знаем за огромното влияние, което един прочут депутат упражняваше дълги години благодарение на престижа си и по-късно моментално изгубен вследствие на някои финансови истории. Стига той само да дадеше знак, и министрите биваха сваляни. В следващите редове един писател ясно е отбелязал обхвата на действията му.

«Основно на М. С. дължим, че закупихме Тонкин три пъти по-скъпо, отколкото би трябвало да ни струва, че установяването ни в Мадагаскар е несигурно, че се оставихме да бъдем лишени от цяла една империя по долното течение на Нигер, че изгубихме преобладаващото си положение в Египет. Теориите на М. С. ни струваха повече територии, отколкото пораженията на Наполеон Първи».

Не трябва да се сърдим чак толкова на въпросния водител. Ясно е, че ни е струвал твърде скъпо; ала голяма част от влиянието му се дължеше на обстоятелството, че следваше общественото мнение, което, в областта на колониалната политика, тогава съвсем не беше това, в което се е превърнало днес. Един водач рядко изпреварва мнението и най-често се задоволява с възприемане на грешките му.

След обаянието средствата за убеждение, използвани от водачите, са факторите, които вече многократно изброихме. За да ги направлява умело, водачът трябва да е проникнал, поне несъзнателно, в психологията на тълпите и да знае как да говори с тях, най-вече да е запознат с омагьосващото въздействие на думите, формулите и образите. Необходимо му е специално красноречие, съставено от енергични твърдения и впечатляващи образи, заобиколени от доста общи разсъждения. Този вид красноречие се среща във всички събрания, включително в английския парламент, все пак най-уравновесен от всички. Можем безкрай да четем, казва английският философ Мен, дебати в Камарата на общините, където цялата дискусия се състои в размяна на доста неубедителни общи понятия и на груби лични нападки. Този вид общи формулировки упражнява чудодеен ефект върху въображението на една чиста демокрация. Винаги ще е изгодно да се налагат на една тълпа неопределени твърдения, поднесени със завладяващи думи, макар тези твърдения никога да не са били проверявани и може би да не подлежат на никаква проверка“.

Значението на „завладяващите думи“ в горния цитат не може да е преувеличено. На няколко пъти вече наблегнахме на особената мощ на думите и формулите, подбрани така, че да предизвикват много живи образи. Следващото изречение, взето от словото на парламентарен вожд, служи като чудесен пример за казаното:

„В деня, в който един и същ кораб отнесе към мъчителните предели на обществената забрава и продажния политик, и анархиста убиец, те ще могат да се разговорят и ще видят един в друг двете допълващи се страни на един и същ обществен строй.“

Така обрисуваната картина е ясна, стряскаща и всички противници на оратора се чувстват застрашени от нея. Пред тях се разкриват едновременно и мъчителните пространства, и корабът, който ще може да ги отнесе, защото вероятно и те са част от твърде зле очертания кръг на заплашените политици. Тогава те изпитват глухата боязън, която сигурно са усещали членовете на Конвента, повече или по-малко в сянката на гилотината, благодарение на неопределените слова на Робеспиер и които тази боязън с карала винаги да отстъпват пред него.

Водачите имат интерес да се впускат в най-неправдоподобните преувеличения. Ораторът, от когото цитирах една фраза, можа да наложи твърдението, и то без да предизвиква бурни протести, че банкерите и свещениците са подкупвали бомбаджиите и че управителите на големите финансови компании заслужават същите наказания като анархистите. Подобни средства неизменно въздействат на тълпите. Твърдението никога не е прекалено гневно, нито пък използваните изрази — прекалено заплашителни. Нищо не смущава повече слушателите. Те се страхуват, че ако недоволстват, ще минат за предатели или съучастници.

Както казах преди малко, това особено красноречие е властвало над всички събрания, а в критични периоди само се изостря. Прочитът на речите на великите оратори от времето на Революцията е твърде интересен от тази гледна точка. Те смятали за свое задължение да се прекъсват всеки миг с цел да заклеймят престъплението и да възхвалят добродетелта; после избухвали в клетви срещу тираните и се кълнели да живеят свободни или да умрат. Присъстващите ставали, ръкопляскали в изстъпление, а след това, успокоени, отново сядали.

Понякога се случва водачът да е интелигентен и образован; в повечето случаи обаче това по-скоро му вреди, отколкото му помага. Като разкрива сложността на нещата и дава възможност за обяснение и разбиране, интелигентността събужда снизходителност и сериозно притъпява напрегнатата сила на убежденията, нужни на апостолите. Великите водачи от всички времена, и най-вече от Революцията, са били подчертано ограничени, но въпреки това — много дейни.

Словата на най-известния от тях, Робеспиер, често изненадват с несвързаността си. Прочитът им не дава никакво правдоподобно обяснение за огромната роля на могъщия диктатор: „Всеизвестни неща и изобилие от педагогическо красноречие и латинска култура в услуга на една по-скоро безразсъдна, отколкото безизразна душа и която и в нападение, и в отбрана сякаш се ограничава до ученическото: «Хайде, ела де!» Излезеш ли от това сиво четиво, иска ти се да кажеш «Уф» като приятния Камий Демулен.“

Ужасно е да се помисли за силата, която едно трайно убеждение, съчетано с изключително тесногръдие, придава на човек с ореола на обаянието. Но тези условия са необходими за преодоляване на препятствията и за налагане на изисквания. В тези енергични убедени хора тълпите разпознават по инстинкт водача, който им трябва.

В едно парламентарно събрание успехът на дадена реч зависи кажи-речи единствено от престижа на оратора и няма нищо общо с изложените от него съображения.

Непознатият оратор, който излиза със слово, изпълнено с достатъчни доводи и с нищо друго, не може да разчита дори само на изслушване.

Г-н Декюб, бивш депутат, е очертал образа на лишения от обаяние законодател в следните редове:

„Качил се на трибуната, той изважда една папка от чантата си, разгъва я старателно пред себе си и започва уверено. Той си въобразява, че прокарва в душата на слушателите си завладялото го убеждение. Мерил и премерил доводите си, претъпкан с цифри и доказателства, с една дума — сигурен в правотата си. Напразна ще е всяка съпротива срещу изложената от него очевидност. Започва, осланяйки се на пълното си право, както и на добронамереността на колегите си, чието единствено желание естествено е да се преклонят пред истината.

Той говори и тутакси е изненадан от раздвижилата се зала, а надигащата се врява някак си го притеснява.

Как така няма тишина? Защо е това общо невнимание? За какво ли мислят онези там, които си говорят? Какво толкова пък кара онзи да стане от мястото си?

По челото му преминава безпокойство. Сбърчва вежди, спира се. Насърчен от председателя, започва отново, по-високо. Резултатът е, че го слушат още по-малко. Повишава тон, размърдва се: шумът около него също се засилва. Той вече сам не се чува, пак се спира; после, уплашен да не би мълчанието му да предизвика неприятния възглас «Край на заседанието!», продължава с още по-висок глас. Врявата вече е непоносима.“

Парламентарните събрания, доведени до дадена степен на възбуда, се отъждествяват с обикновените хетерогенни тълпи и чувствата им съответно са белязани от особеността да са винаги крайни. Ще ги видим да се отдават на героични постъпки или на най-лошите ексцесии. Индивидът престава да е това, което е, и ще гласува за най-противоположните на личните му интереси мерки.

Историята на революцията показва до каква степен на несъзнаваното може да стигнат тълпите и да се поддадат на противните на интересите им внушения. За дворянството е било огромна саможертва да се откаже от привилегиите си и въпреки това, в една знаменита нощ на Учредителното събрание, то я извършило, без да се колебае. За членовете на Конвента е представлявало постоянна смъртна заплаха да се откажат от имунитета си и все пак те се отказали и не се опасявали от взаимното си обезглавяване, като същевременно добре знаели, че ешафодът, към който днес били отвеждани колеги, нямало да им се размине утре. Стигнали обаче до пълния автоматизъм, който описах, никакъв размисъл не могъл да ги възпре в подчинението им на хипнотизиращите ги внушения. Следващият отказ от мемоарите на един от тях, Бийо-Варен, е съвсем показателен в това отношение: „Решенията, за които толкова ни укоряват, казва той, бяха нежелани за нас най-често два дни, един ден по-рано: предизвикваше ги единствено кризата.“ Нищо не е по-вярно.

Същите явления на несъзнаваното се наблюдавали по време на всички буреносни заседания на Конвента.

„Те одобряват и постановяват — казва Тен — това, от което се ужасяват, не само глупостите и лудориите, а и престъпленията, убийството на невинните, убийството на техните приятели. Единодушно и с най-бурни аплодисменти левицата, в съюз с десницата, изпраща на ешафода Дантон, естествения си ръководител, великия инициатор и вожд на Революцията. Единодушно и с най-бурни аплодисменти, десницата, в съюз с левицата, гласува най-лошите декрети на революционното правителство. Единодушно и с викове на възторг и въодушевление, със свидетелства за страстна симпатия към Кол о д’Ербоа, Кутон и Робеспиер, Конвентът, чрез спонтанни и неколкократни преизбирания, спасява човекоубийственото правителство, което Долината ненавижда, защото е човекоубийствено, а Планината го ненавижда, защото то я обезглавява. Долината и Планината, мнозинство и малцинство, накрая се съгласяват да помагат за собственото си самоубийство. На 22 прериал целият Конвент протегнал шия; на 8 термидор, през първия четвърт час, след словото на Робеспиер, той я протегнал още по-напред.

Картината сигурно е мрачна. Но е точна. Достатъчно възбудените и хипнотизирани парламентарни събрания разкриват едни и същи черти. Те се превръщат в подвижно стадо, подчиняващо се на всякакви импулси. Следващото описание на Националното събрание от 1848 г., направено от един парламентарист, в чийто демократизъм няма да се усъмни г-н Спюлер, и което предавам според «Литературно списание», е твърде типично. В него срещаме отново всички пресилени чувства, които описах по повод на тълпите, и онази крайна подвижност, благодарение на която по всяко време може да се премине през палитрата на най-противоречащите чувства.

Деленията, ревността, подозренията и бързо сменящите се сляпо доверие и безгранични надежди доведоха Републиканската партия до гибел. Наивността и простодушието й се равняваха само на всеобхватната й доверчивост. Никакво чувство за законност, никакъв усет за дисциплина; безкрайни страхове и илюзии; в тази точка селянинът и детето се срещат. Спокойствието им съперничи на нетърпението им. Дивотата им прилича на кротостта им. Това е присъщо на съвсем неоформения нрав и на липсата на образованост. Нищо не ги учудва и всичко ги озадачава. Треперещи, страхливи, безстрашни, героични, те ще се хвърлят в пламъците и ще отстъпят пред сянка.

Проявите на нещата и връзките между тях са им напълно непознати. Еднакво бързо се обезсърчават и се палят, жертви на всички страхове, постоянно много високо или много ниско, никога на необходимото стъпало и с подходящата мярка. По-неуловими от водата, те са отражение на всички цветове и повторение на всички форми. Каква управленска основа можеше да се надява човек да им повери?“

За голямо щастие всички току-що описани от нас характери в парламентарните събрания не се проявяват постоянно. Те са тълпи само в определени моменти. Съставящите ги отделни личности съумяват в многобройни случаи да съхранят индивидуалността си и затова едно събрание може да изработи отлични временни закони. Вярно е, че тези закони са подготвени от специалист в тишината на кабинета; и гласуваният закон всъщност е дело на един човек, а вече не на едно събрание. Естествено те са най-добрите. Действието им става гибелно само когато няколко последователни злощастни поправки ги превърнат в колективно дело. Делото на тълпата е навсякъде и винаги по-некачествено от това на отделния човек. Единствени специалистите спасяват събранията от прекалено разбърканите и прекалено неизпробваните мерки. В този момент те се превръщат във временни водачи. Не събранието им въздейства, а те на него.

Въпреки всички трудности на функционирането им парламентите представляват най-доброто средство, което народите са открили досега, за да се управляват и предимно за да избегнат, колкото е възможно, личната тирания. Те положително са идеалът за управление, поне за философите, мислителите, писателите, творците и учените, с една дума, за всичко, съставляващо върха на една цивилизация.

Впрочем от тях могат да възникнат само две сериозни опасности — принудителното разпиляване на финансите и постепенното ограничаване на личните свободи.

Първата от тези опасности е неизбежно последствие от изискванията и непредвидливостта на изборните тълпи. Ако някой депутат предложи мярка, привидно удоволетворяваща демократични идеи, например да се осигуряват пенсии на всички работници, да се увеличи основната заплата на кантонерите, учителите и т.н., останалите депутати от внушението на страх от избирателите няма да смеят да дадат вид, че пренебрегват интересите им, като отхвърлят предлаганата мярка. И все пак те знаят, че тя ще натовари опасно бюджета и ще изиска въвеждането на нови данъци. Колебание при гласуването е невъзможно. Докато последствията от увеличаването на разходите са далечни и не им създават кой знае какви неприятности, то последствията от един отрицателен вот, напротив, биха се почувствали ясно още на следващия ден, когато ще трябва да излязат пред избирателя.

Към тази първа причина за раздуване на разходите се добавя и друга, не по-малко повелителна: задължението да се отпуснат всички средства от чисто местен интерес. Един депутат не би могъл да се противопостави, тъй като и тези средства се изискват от избирателите, а някой депутат не може да получи необходимото за района му, без да отстъпи пред подобни искания на колегите си[4].

Втората от гореспоменатите опасности — принудителното ограничаване на свободите от парламентарните събрания, макар и външно по-неосезаема, всъщност е доста сериозна. Тя произтича от безбройните закони, все ограничителни, чиито последици парламентите не схващат с елементарното си съзнание и които се считат длъжни да гласуват.

Изглежда, тази опасност е подчертано неизбежна, след като и самата Англия, със своя сто на сто най-издържан тип парламентарен режим и където народният представител е най-независим от избирателя си, не съумя да я избегне. В едно вече многогодишно писание Хърбърт Спенсър бе разкрил, че увеличаването на формалната свобода трябва да бъде последвано от ограничаването на реалната свобода. Връщайки се на същото разбиране в книгата си „Индивидът срещу държавата“, той пише следното по повод на английския парламент: „От онова време насам законодателството пое по пътя, за който говорех. Бързо множащи се, диктаторските мерки имаха за трайна цел орязването на личните свободи, което ставаше по два начина: бяха установени разпоредби, увеличаващи се от година на година и налагащи принуда на гражданина там, където преди е действал напълно свободно, като го карат да извършва действия, които по-рано той можеше да реши по своя воля дали да извърши, или не. Заедно с това все по-тежки и предимно местни обществени данъци ограничаваха още повече свободата му, намалявайки частта от доходите му, която той може да харчи както пожелае; и с увеличаване на отнемаемата част, за да бъде тя разходвана според прищявката на държавните чиновници.“

Това постепенно ограничаване на свободите се проявява по специален за всяка степен начин, който Хьрбърт Спенсър не е посочил: изработването на безбройни законодателни мерки, всички поначало ограничителни, води неизбежно до увеличаване по брой, власт и влияние на чиновниците, натоварени с приложението им. По този начин те се стремят да станат истински владетели на цивилизованите страни. Мощта им нараства още повече от обстоятелството, че при безкрайните смени на правителствата, незасягащи чиновническата каста, последната единствена притежава безотговорност, безименност и постоянство. А известно е, че няма по-тежки форми на деспотизъм от изявяващите се под този троен образ.

Непрестанното изковаване на ограничителни закони и регламенти, ограждащи с най-византийските формалности и най-дребните житейски постъпки, неминуемо довежда до постепенно стесняване обсега на свободно движение на гражданите. Жертви на заблудата, че повече закони означават по-здраво осигурени равенство и свобода, народите с всеки изминал ден се съгласяват на все по-тежки препятствия.

Това съгласие не е безнаказано. Свикнали да понасят всякакви робства, те в крайна сметка бързо се връщат към тях, губейки каквато и да било спонтанност и енергия. От тях остават само празни сенки, пасивни автомати, безволеви, беззащитни, безсилни.

Но след като вече не намира в себе си нужните му подвижни сили, човекът изпитва силен подтик да ги потърси другаде. Колкото повече растат безразличието и безпомощността на гражданите, толкова по-належащо е да се увеличи допълнително ролята на правителствата. Те задължително трябва да носят духа на инициативност, предприемчивост и ръководство, който отделните хора са изгубили. На тях се възлага всичко да предприемат, всичко да ръководят, всичко да защитават. В такава обстановка държавата се превръща във всемогъщ бог. Само че опитът учи, че властта на такива божества никога не е била много трайна.

Постепенното ограничаване на всички свободи у някои народи — въпреки някакво право, създаващо им илюзия, че ги притежават — сякаш се дължи както на старостта им, така и на определен режим. То съставлява един от симптомите на онази степен на упадък, която никоя цивилизация досега не е успяла да избегне.

Ако се съди по поуките от миналото и повсеместните шумно проявяващи се признаци, повечето от нашите съвместни цивилизации са достигнали до периода на свръхзастаряване, предшестващ упадъка. Редица развития изглеждат неотменни за всички народи, след като виждаме историята толкова често да повтаря хода им.

Не е трудно да се набележат накратко фазите на тези развития. С обобщаването им ще завърши нашият труд.

Разгледаме ли в общия му вид зараждането на величието и на упадъка на цивилизациите преди нашата, какво виждаме?

В зората на тези цивилизации — разнороден човешки фон, събран от случайностите на миграциите, нашествията и завоеванията. С различна кръв, със също така различни езици и вярвания, тези хора ги свързва само едно — полупризнатата власт на един вожд. В техните неясни обединения присъстват, доведени до най-високата си степен, психологическите признаци на тълпите. Споменатите обединения притежават присъщите на тълпите момент на сплотеност, слабости, импулси и буйност. Нищо в тях не е устойчиво. Това са варвари.

После времето свършва своето. Лека-полека се осъществява действието на сходната среда, повтарящите се кръстосвания, необходимостта от съвместен живот. Сборът от различаващи се единици започва да се претапя и да образува племе, тоест някакъв агрегат, надарен с общи черти на характера и чувства, които наследствеността постепенно ще затвърди. Тълпата е станала народ и този народ ще може да излезе от варварството.

И все пак той ще излезе напълно от него едва когато, след дълги усилия, безкрайно подновяващи се борби и безбройни връщания към началото, ще е придобил някакъв идеал. Същността на идеала е без значение. Дали ще е култът към Рим, могъществото на Атина или триумфът на Аллах, той ще е достатъчен да придаде на всички членове на формиращото се племе съвършено единство от чувства и мисли.

В този момент може да се роди една нова цивилизация със свои институции, вярвания и изкуства. Увлечено от мечтата си, племето ще добие последователно всичко, което придава блясък, сила и величие. Безспорно то пак ще е тълпа в определени положения, но зад подвижните и изменчиви признаци на тълпите ще стои онзи здрав субстрат — душата на племето, който рязко ограничава клатушканията на един народ и слага ред в случайността.

Изиграло обаче градивната си роля, времето започва онова разрушително дело, на което са подвластни и боговете, и хората. Достигнала известна степен на мощ и сложност, цивилизацията спира растежа си, а щом не се развива, тя е осъдена на бърз залез. Часът на старостта скоро ще удари.

Този неизбежен час винаги е белязан от отслабването на идеала, поддържал дотогава народностната душа. Колкото повече избледнява той, толкова повече започват да се тресат всички религиозни, политически или обществени градежи, вдъхновени от него.

С постепенното изчезване на идеала й народността губи все повече и повече елементите на своята сплотеност, единство и сила. Може отделният индивид да израства като личност и ум, но заедно с това и колективният егоизъм на племето е заменен от достигналия прекомерни измерения личен егоизъм, придружен от излиняването на характера и намаляването на способностите за действие. Онова, от което е израснал един народ, една общност, един блок, се превръща в крайна сметка в сбор от разединени индивиди, все още временно и изкуствено поддържан от традициите и институциите. Точно тогава, разделени от интереси и стремежи, загубили вече способност да се управляват, хората искат да бъдат ръководени и в най-дребните си постъпки, а държавата упражнява поглъщащото си влияние.

С окончателната загуба на предишния идеал народността загубва накрая и душата си. Тя вече е само множество от отделни хора и се връща към началното си състояние: състоянието на тълпа. В нея са събрани всички преходни черти на тълпата, без състоятелност и без бъдеще. Цивилизацията вече не се крепи на нищо и попада в зависимост от всякакви случайности. Плебсът е цар и варварите настъпват. Цивилизацията все още може да създава впечатление за блясък, защото запазва външната фасада, сътворена от дълго минало, но в действителност това е една проядена и вече от нищо неподдържана сграда, която ще се сгромоляса при първата буря.

Преход от варварството към цивилизацията по следите на някоя мечта, последван от упадък и смърт, щом тази мечта загуби силата си — така протича жизненият кръговрат на един народ.

Бележки

[1] Демостен (384–322 г. пр.н.е.) — най-бележитият древногръцки оратор.

[2] Безспорно за тези предопределени и непоклатими поради изборни интереси мнения се отнася следната мисъл на един стар английски парламентарист: «От петдесет години съм в Уестминстър и съм чул хиляди слова; много малко от тях са променяли мнението ми; но нито едно от тях не ме е накарало ца гласувам различно.»

[3] Ламартин, Алфонс дьо Праде (1790–1869) — френски поет и политик.

[4] В броя си от 6.IV.1895 г. „Икономист“ правеше любопитен преглед на едногодишната стойност на тези разходи от чисто изборен интерес, включително разходите по железопътните линии. За да се свърже Ланге (град с 3000 жители), кацнал на една планина в Пюи, се гласува жп линия на стойност 15 милиона. За да се свърже Бомон (3500 жители) с Кастел-Саразен — 7 милиона. За да се направи същото между селата Ус (523 жители) и Секс (1200 жители) — отново 7 милиона. Връзката между Прад и градчето Олет (747 жители) пък ще изисква гласуване на 6 милиона и т.н. Само за 1895 г. бяха гласувани 90 милиона за жп линии, неотговарящи на какъвто и да било общ интерес. Не по-малки са и други разходи, удовлетворяващи все изборни нужди. Законът за работническите пенсии ще се изчислява на поне 165 милиона годишно — според министъра на финансите, и на 800 милиона според академик Льороа-Белио. Последователният растеж на такива разходи стига до един неизбежен изход — фалита. Много европейски страни, като Португалия, Гърция, Испания, Турция, стигнаха дотам. Други не след дълго ще бъдат притиснати в същата посока. Трябва ли обаче да се безпокоим кой знае колко от това, след като обществеността прие едно след друго и без ярко изразено недоволство орязването на четирите пети в заплащането на купоните по страни? В такива случаи тези умело замислени фалити позволяват моменталното връщане в равновесие на ощетените бюджети. Всъщност войните, социализмът, икономическите борби ни подготвят доста различни от споменатите бедствия и в епохата на всеобщо разпадане, в която навлязохме, трябва да се примирим с живота от ден за ден, без много да се тревожим за едно неуловимо за нас бъдеще.

Край
Читателите на „Психология на тълпите“ са прочели и: