Включено в книгата
Оригинално заглавие
La psychologie des foules, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Четвърта глава
Граници на изменчивост на вярванията и схващанията на тълпите

1. Определените вярвания

Съществува тясна успоредност между анатомичните характеристики на съществата и психологическите им характеристики. Сред първите откриваме някои неизменни елементи или толкова слабо изменящи се, че за истинската им промяна е нужно време, равно на геологическите епохи. Покрай тези постоянни, неотменяеми характеристики се срещат други, много подвижни, които средата, майсторството на скотовъда и на градинаря понякога изменят до степен да скриват основните характеристики от погледа на невнимателния наблюдател.

Същото явление се наблюдава и при моралните характеристики. Неотменимите психологически елементи на дадена народност съжителстват с подвижни и изменчиви елементи. Поради тази причина при изучаване на вярванията и схващанията на един народ винаги попадаме на строго определена основа, върху която се присаждат схващанията, подвижни като пясъка, покриващ скалата.

По този начин вярванията и схващанията на тълпите образуват две ясно различими групи. От една страна, големите постоянни вярвания, простиращи се върху много столетия и върху които почива една цяла цивилизация. Това са например от миналото, феодалният възглед, идеите на християнството, реформационните идеи. В наше време това са принципът на националностите, демократичните и социалните идеи. От другата страна са моментните и променящите се схващания, най-често произтичащи от общите разбирания, възникващи и изчезващи във всяко време: теориите, насочващи в определени моменти изкуствата и литературата, или пък тези например, от които се пораждат романтизмът, натурализмът и т.н. Точно толкова повърхностни, колкото и модата, те се променят като вълничките, непрекъснато появяващи се и изчезващи над дълбокото езеро.

Големите всеобщи вярвания са твърде ограничени на брой. Създаването и угасването им са връхните точки в историята на всяка народност. Те са истинското скеле на цивилизациите.

Едно преходно схващане лесно намира място в душата на тълпите, но е много трудно да се вгради в нея трайно вярване, както и да се разруши то, след като е било изградено. Промяната му е възможна само с цената на шеметни революции и едва когато вярването е загубило почти изцяло властта си над душите. Ролята на революциите в случая е да отхвърлят напълно полуизоставени вече идеи, за окончателното скъсване с които е попречил заробващият навик. Започващите революции са всъщност свършващи вярвания.

Точният ден, в който едно голямо вярване е предназначено да умре, е денят, в който стойността му започне да се оспорва. Бидейки не повече от фикция, всяко всеобщо вярване би могло да просъществува само ако избегне изпитанието.

Но именно когато е силно разтърсено вярването, породените от него институции остават все така могъщи и затихването им едва се усеща. Щом накрая загуби изцяло силата си, всичко, поддържано от него, се сгромолясва. Все още няма народ, успял да промени вярванията си, без да е веднага обречен да преобразува елементите на своята цивилизация.

Той ги преобразува, докато не приеме някое друго всеобщо вярване; дотогава пък живее задължително в анархия. Всеобщите вярвания са необходимите опори на цивилизациите; те налагат насока на идеите и единствени могат да вдъхнат вяра и да създадат дълг.

Народите неизменно са чувствали ползата от придобиването на всеобщи вярвания и инстинктивно са разбрали, че изчезването им ще е равносилно на начало на упадъка. Фанатичният култ към Рим е бил вярването, превърнало римляните в господари на света. Умряло вярването и Рим бил обречен. Едва когато били обединени от някои общи вярвания, варварите, разрушители на римската цивилизация, постигнали относително единство и съумели да излязат от анархията.

Така че неслучайно народите винаги са защитавали с нетърпимост убежденията си. Търпяща сериозна критика от философска гледна точка, тя представлява добродетел в живота на нациите. В името на изграждането и поддържането на всеобщи вярвания Средновековието издигнало толкова клади и толкова откриватели и новатори умрели от отчаяние, ако успеели да избегнат мъченията. Все в тяхна защита светът е бил многократно разтърсван и милиони хора са падали и ще падат по бойните полета.

Казахме вече, че установяването на едно всеобщо вярване се сблъсква с големи трудности, но веднъж установило се окончателно, силата му е за дълго време непобедима; и колкото и да е философски погрешно, то се налага на най-светлите умове. Нима народите на Европа не смятаха, от петнайсет века насам, за безспорни истини религиозни легенди, точно толкова варварски[1] при изучаване отблизо, колкото и тези на Молох?

Щом една нова догма се настани в душата на тълпите, тя става вдъхновител на своите институции, изкуства и поведение. Тогава властта й над душите е абсолютна. Деловите хора обмислят как да я осъществят, законодателите — как да я приложат, философите, художниците, литераторите се стремят да я предадат под различни форми.

Временни допълващи идеи могат да възникнат от основното вярване, но винаги белязани с отпечатъка на породилата ги вяра. Египетската цивилизация, средновековната цивилизация, мюсюлманската цивилизация на арабите произлизат от малобройни религиозни вярвания, поставили отпечатък и върху най-дребните елементи на тези цивилизации, благодарение на които веднага ги разпознаваме.

Посредством всеобщите вярвания хората от всяко време са обградени от мрежа от традиции, схващания и обичаи, от чието иго те не биха могли да избягат и които неизменно ги превръщат в приличащи си по нещо хора. И най-независимият дух не възнамерява да се освободи от това състояние. Истинска тирания е само тази, която господства несъзнателно над душите, защото е единствената, която не може да се победи. Тиберий[2], Чингис хан, Наполеон без съмнение са били страховити тирани, но от гроба Мойсей, Буда, Иисус, Мохамед, Лутер са упражнили върху душите деспотизъм с доста по-различна дълбочина. Заговорът ще унищожи някои тиранин, но може ли да направи нещо срещу здраво вкоренено вярване? В непримиримата си борба с католицизма и въпреки привидното съгласие на множествата, въпреки използваните разрушителни средства, безмилостни като тези на Инквизицията, победената беше нашата велика Революция. Единствените истински тирани на човечеството винаги са били сенките на мъртвите или илюзиите, които то си е създало.

Философската абсурдност на някои всеобщи вярвания никога не е била, повтарям, пречка за възтържествуването им. Тази победа сякаш даже е възможна само ако те съдържат някаква загадъчна абсурдност. Очевидната слабост на съвременните социалистически вярвания няма да ги възпре да се вкоренят в душата на тълпите. Истинската им малоценност в сравнение с всички религиозни вярвания се дължи единствено на следното: след като идеалът за човешко щастие, който тези вярвания обещават, е осъществим само в някакъв бъдещ живот, никой не е бил в състояние да подложи на съмнение постигането му. От своя страна идеалът за социалистическо щастие трябва да се осъществи на земята, затова още първите опити в тази насока ще разкрият безполезността на обещанията, а едновременно с това новото вярване ще изгуби всякакво обаяние. Следователно силата му ще расте само до деня на осъществяването. И ето защо, ако новата религия, подобно на всички предшестващи я, започва с разрушителни действия, по-късно тя няма да може да изиграе градивна роля.

2. Подвижните схващания на тълпите

Над строго определените вярвания, чиято сила току-що показахме, стои един пласт от непрекъснато раждащи се и умиращи схващания, идеи, мисли. Някои от тях са съвсем краткотрайни, а най-значимите не надвишават живота на едно поколение. Вече отбелязахме, че извършващите се в тези схващания промени понякога са много повече повърхностни, отколкото реални, и носят неизменния белег на народностните качества. При разглеждането например на политическите институции в нашата страна показахме, че привидно най-противопоожните партии: монархисти, радикали, проимперски, социалисти и т.н., споделят един абсолютно сходен идеал и че този идеал зависи единствено от душевния строй на нашето племе, след като под същите имена при други нации откриваме противоположен идеал. Името, което се дава на схващанията, измамните приспособявания не променят същността на нещата. Буржоата от революцията, изцяло просмукани от латинската литература и вперили поглед в Римската република, взели нейните закони и тоги, но не станали римляни, макар и обладани от едно могъщо историческо влияние.

Ролята на философа е да изследва отзвука от предишните вярвания зад видимите изменения и в подвижния поток на схващанията да различи движенията, предопределени от всеобщите вярвания и душата на народността.

Без този критерий би могло да се сметне, че тълпите променят често и по желание политическите и религиозните си вярвания. Като че ли цялата история — политическа, религиозна, артистична, литературна — наистина го потвърждава.

Да вземем за пример един кратък период, само от 1790 до 1820 г., трийсет години, тоест едно поколение. Тук виждаме как тълпите, в началото монархистки, стават революционни, после проимператорски, след това пак монархистки. По отношение на религията за същото време те изминават пътя от католицизма до атеизма, после до деизма, след което се връщат към най-крайните форми на католицизма. И такива прераждания претърпяват не само тълпите, но и водачите им. Виждаме онези велики членове на Конвента, заклети врагове на кралете и отхвърлящи богове и господари, да се превръщат в кротки слуги на Наполеон, а по-късно да носят благоговейно свещи в процесиите при Людовик XVII.

И какви още промени в схващанията на тълпите през последвалите седемдесет години. „Коварният Албион“ от началото на този век стана съюзник на Франция при наследника на Наполеон; Русия, воювала два пъти срещу нас и така зарадвана от последните ни неуспехи, внезапно да бъде смятана за приятелка.

В литературата, изкуството, философията смяната на мнения се проявява още по-бързо. Един след друг се раждат и умират романтизъм, натурализъм, мистицизъм и т.н. Възхваляваните довчера художник и писател са дълбоко презирани утре.

Какво виждаме обаче, ако решим да анализираме тези на пръв поглед толкова дълбоки изменения? Всички, които противоречат на всеобщите схващания и на племенните чувства, имат само мимолетна трайност и отклонената река скоро отново потича в течението си. Мненията, несвързани с никое всеобщо вярване, с никое племенно чувство и които съответно не би могло да са определени, зависят от всякакви случайности или, с други думи, от най-малките промени в средата. Изградени с помощта на внушението и заразителността, те винаги са мигновени и понякога се раждат и изчезват така бързо, както и пясъчните дюни, навети на морския бряг от вятъра.

Днес общият сбор от подвижните схващания на тълпите е по-голям отвсякога; това се дължи на три различни причини.

Първата е, че старите вярвания, загубващи постепенно влияние, вече нямат някогашното си въздействие над преходните мнения, за да им придадат някаква насока. Изличаването на всеобщите вярвания оставя място на безброй лични мнения без минало и бъдеще.

Втората причина е, че при все по-трудното намиране на противотежест на нарастващата мощ на тълпите тяхната крайна идейна подвижност може да се прояви свободно.

Накрая, третата причина се състои в отскорошното разпространение на пресата, непрестанно разкриваща пред погледа най-противоположни виждания. Породените от всяко от тях внушения скоро биват разрушени от противни внушения. И така никое отделно становище не успява да се разпростре и всички са обречени на мимолетно съществуване. Те умират, преди да са успели да се разпространят до степен да се превърнат във всеобщи.

От тези различни причини възниква едно твърде непознато досега в историята на света и твърде характерно за нашата епоха явление — искам да говоря за безпомощността на правителствата да направляват мнението.

Някога, и това някога не бе много отдавна, действието на правителствата, влиянието на няколко писатели и на малък брой вестници съставляваха истинските регулатори на мнението. Днес писателите са загубили всякакво влияние, а работата на вестниците е да са само отражение на мнението. Що се отнася до държавниците, те далеч не го направляват, а само се чудят как да са в крак с него. Страхът им от мнението стига понякога до ужас и отнема всякаква определеност на поведението им.

Следователно мнението на тълпите се стреми все повече към функцията на висш регулатор на политиката. Сега то е в състояние да налага съюзничества, както видяхме в случая със съюза с Русия, плод почти изключително на едно народно движение.

Особено любопитен симптом е да се види как в наши дни папи, крале и императори се подлагат на механизма на интервюто, за да изложат мисълта си по даден въпрос на оценката на тълпите. Едно време с основание са казали, че политиката не е сантиментална работа. Може ли това да се каже и днес, като я виждаме да се ръководи от импулсите на подвижни тълпи, незнаещи що е разум и насочвани единствено от чувството?

Колкото до печата, някогашен компас на мнението, и той, както и правителствата, трябваше да залинее пред властта на тълпите. Безспорно той притежава значителна мощ, но само защото представлява изключително отражение на народните схващания и безкрайните им разновидности. Превърнал се в обикновена информационна агенция, той отказва да наложи каквато и да е идея или доктрина. Той следи за всички промени на обществената мисъл и е принуден да го прави от нуждите на конкуренцията пред заплахата да изгуби читателите си. Някогашните тежки и влиятелни печатни органи, чиито оракули предишното поколение благоговейно слушаше, изчезнаха или станаха информационни листове, заградени от развлекателни хроники, светски клюки и финансови реклами. Кой би бил днес достатъчно богатият вестник, позволяващ мнения на редакторите си, и какъв авторитет биха имали тези мнения в очите на читатели, чието единствено желание е да бъдат осведомявани или развличани и които зад всеки съвет задължително съзират спекуланта? Критиката няма вече дори власт да предложи книга или театрална пиеса. Тя може да пречи, но не и да служи. Вестниците до такава степен са осъзнали безсмислието на всякакво лично мнение, че като цяло са премахнали литературните критики, ограничавайки се с посочване на заглавието на книгата и с две-три рекламни изречения, като същата участ вероятно ще застигне след двайсет години и театралната критика.

Да следят мнението, е станало днес основна грижа на печата и на правителствата. Какъв ефект ще произведе това или онова събитие, този или онзи законопроект, тази или онази реч, ето кое трябва да се знае; не е лесно, защото нищо не е по-подвижно и по-изменчиво от мисълта на тълпите. Виждаме ги да анатемосват това, което са възхвалявали довчера.

Такова пълно отсъствие на направляване на мнението и същевременно разпадането на всеобщите вярвания постигнаха в крайна сметка пълно разпокъсване на всички убеждения и нарастващо безразличие и на тълпите, и на отделните хора към всичко, което не засяга непосредствените им интереси. Въпросите, отнасящи се до учения, като социализма например, намират истински убедени защитници единствено в необразованите среди, например миньори и заводски работници. Дребният буржоа, съвсем слабо образованият работник станаха прекалени скептици.

Така извършилата се революция през последните трийсет години е смайваща. През отминалата епоха, не много далечна все пак, схващанията все още имаха някаква обща насока; техен източник бе приемането на някое основно вярване. Самото обстоятелство, че си монархист, неизбежно придаваше както в историята, така и в науките някои закостенели представи, а напълно противоположните представи пък бяха запазени за републиканеца. Един монархист твърдо знаеше, че човекът не произхожда от маймуната, а един републиканец твърдо знаеше, че произхожда. Монархистът беше длъжен да говори с ужас за Революцията, републиканецът — със страхопочитание. Някои имена — Робесписр, Марат, трябваше да се произнасят с набожен вид, докато други — Цезар, Август и Наполеон, не можеха да бъдат промълвели, без да бъдат охулени. Това наивно възприемане на историята преобладаваше чак до равнището на нашата „Сорбона“.

Изправено днес пред обсъждането и анализа, всяко схващане губи престиж; ъглите му бързо се изхабяват и доста малко идеи, способни да ни увлекат, са се съхранили. Съвременният човек все повече изпада в плен на безразличието.

Да не заклеймяваме прекалено това общо разпадане на хващанията. Никой не би оспорил, че това е симптом за упадък в живота на един народ. Прорицателите, апостолите, вождовете, с една дума — убедените, притежават, разбира се, доста различна сила от тази на отрицателите, критиците и безразличните; но нека не забравяме, че при сегашната мощ на тълпите, ако едно само схващане можеше да придобие нужната известност, за да се наложи, то веднага цеше да бъде облечено с толкова тиранична власт, че скоро всичко да трябва да отстъпва пред него. Тогава времето на свободния спор щеше задълго да приключи. В дадени случаи тълпите са мирни господари, както са били в своето време Хелиогабал и Тиберий; те обаче се поддават и на прищевки. Цивилизация, готова да падне в ръцете им, попада в зависимост от твърде много случайности, за да разчита на сериозна дълготрайност. Ако нещо можеше да забави малко часа на сгромолясването, то би било именно трайната подвижност на схващанията и нарастващото безразличие на тълпите към всички всеобщи вярвания.

Бележки

[1] Имам предвид философския смисъл на това понятие. На практика те създали една съвсем нова цивилизация и в продължение на дълги векове оставяли човека да надзърта в тези вълшебни райски селения на мечтата и надеждата, които той никога повече няма да срещне. Страхотната абсурдност на легендата за един бог, отмъщаващ с ужасни мъчения на сина си за неподчинението на едно от създанията си, не е била забелязана в течение на не едно столетие. Най-мощните гении, един Галилей, един Нютон, един Лайбниц, и за миг не са подозирали, че истинността на такива легенди може да се оспори. Нищо не доказва по-добре хипнотичното състояние, до което довеждат всеобщите вярвания, но и нищо не отбелязва по-ясно унизителните граници на нашия дух. — Б.а.

[2] Тиберий, Клавдий Нерон (42 г. пр.н.е. — 37 сл.н.е.) — втори римски император.