Включено в книгата
Оригинално заглавие
La psychologie des foules, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Трета глава
Съдебните заседатели в углавния съд

Поради невъзможност да разгледам тук всички категории съдебни заседатели, ще се спра само на най-важната, тази в углавния съд. Те представляват идеален пример за неанонимна хетерогенна тълпа. Тук преоткриваме поддаването на влияние, преобладаващите несъзнавани чувства, слабата склонност към съждение, влиянието на водачите и т.н. Разглеждането им ще ни позволи да наблюдаваме интересни примери за грешките, които могат да допуснат непосветените в психологията на общностите.

Преди всичко съдебните заседатели са доказателство за малкото значение, от гледна точка на решенията, на умственото равнище на различните елементи, съставящи тълпа. Разбрахме, че в едно обсъждащо събрание, призвано да изрази становище по не изцяло технически въпрос, интелигентността не играе никаква роля; и също, че събрание на учени или творци, занимаващо се с въпроси от общ интерес, не излиза със съществено различаващи се мнения от тези на едно зидарско събрание. В различните епохи управлението грижливо подбираше личностите, подходящи за съдебни заседатели, и ги намираше сред образованите класи: преподаватели, чиновници, литератори и т.н. Днес съставът им включва предимно дребни продавачи, дребни собственици и чиновници. И ето че — за голяма изненада на специализираните автори — статистиката показва, че каквито и да са били съдебните заседатели, решенията на съставите им са еднакви. Самите съдии, при това така враждебно настроени към институцията си, трябваше да признаят правилността на това твърдение. Ето едно изказване по този повод на г-н Бернар дьо Глажо, бивш председател на углавен съд, в неговите „Спомени“: „В наше време изборът на съдебни заседатели фактически е в ръцете на общинските съветници, които приемат или премахват по свое усмотрение, в зависимост от политическите и изборните цели, съответстващи на положението им… Мнозинството избрани са по-дребни търговци, отколкото посочваните някога, плюс чиновниците от някои администрации… Всички становища и всички професии се претопяват в ролята на съдия, мнозина действат с пламенността на новаци, а по-добронамерените хора се срещат в най-скромните обществени среди, затова и духът на съдебните заседатели остава непроменен: присъдите им също не са се променили.“

Да запомним от този откъс изводите, които са много правдиви, а не обясненията, които са много неубедителни. Не трябва да се учудваме на подобна неубедителност, тъй като психологията на тълпите, а това значи и на съдебните заседатели, изглежда, най-често е била еднакво непозната и за адвокатите, и за магистратите. Доказателство за това намирам в следния факт, предаден от същия автор, а именно, че един от най-известните адвокати в углавния съд, Лашо, системно се възползвал от правото си да прави отвод на всички интелигентни хора, избрани за съдебни заседатели. А опитът, и само той, в крайна сметка доказа пълната ненужност на отводите. Прокуратурата и адвокатите, поне в Париж, днес изцяло са се отказали от тях; и както отбелязва г-н Дьо Глажо, присъдите са същите, „нито по-добри, нито по-лоши“.

Както всички тълпи, така и съдебните заседатели са много силно впечатлени от чувства и много слабо от разсъждения. „Те не издържат, пише един адвокат, на вида на кърмеща жена или пред шествие от сираци.“ „Достатъчно е една жена да изглежда приятно, казва г-н Дьо Глажо, за да спечели благоразположението на заседателите.“

Безмилостни към престъпленията, които се предполага, че могат да засегнат и тях и които в действителност са точно най-общественоопасни, те, обратното, показват твърде голяма снизходителност към т.нар. престъпления от любов. По-рядко са строги спрямо детеубийството, извършено от самотните майки, и още по-рядко към изоставената майка, която изгаря с витриол прелъстителя си. Те достатъчно добре и инстинктивно усещат, че този вид престъпления са по-безопасни за обществото и че в страна, в която законът не закриля изоставените майки, отмъщението на някоя от тях е повече полезно, отколкото вредно, понеже предварително сплашва бъдещите прелъстители[1].

Както всички тълпи, и съдебните заседатели са силно заслепени от известността и съвсем правилно лят Дьо Глажо отбелязва, че колкото са демократични по състав, толкова се показват аристократични в чувствата си: „Името, родословието, голямото богатство, реномето, съдействието на някой прочут адвокат, отличаващите и бляскавите неща изграждат много важна опора в ръцете на обвиняемите.“

Грижа на добрия адвокат е да въздейства върху чувствата на съдебните заседатели и както е при всички тълпи, почти да не разсъждава или да използва само първични форми на разсъждение. Един знаменит английски адвокат с големи успехи в углавния съд е направил точен анализ на този метод.

„Едновременно с пледоарията той наблюдаваше внимателно съдебните заседатели. С нюх и навик адвокатът чете по лицата какво е въздействието на всяка фраза и дума и от това прави заключенията си. Първо, трябва да се познаят членовете, спечелени предварително за каузата. Защитникът успява да си ги осигури отведнъж, а после минава на членовете, които, напротив, изглеждат зле настроени, и се стреми да отгатне защо са против обвиняемия. Това е тънката част от работата, тъй като може да има безброй причини за желанието да бъде осъден един човек, извън чувството за справедливост.“

Тези няколко изречения обобщават много точно целта на ораторското изкуство, както и ни показват безсмислието на предварително подготвените слова, защото във всеки момент се налага използването на нови изрази в зависимост от произведеното впечатление.

Не е необходимо ораторът да привлече всички заседатели, а само водачите, които ще определят общото становище. Както става винаги с тълпите, малко на брой индивиди ръководят останалите. „Опитът, който направих, казва горепосоченият адвокат, сочи, че при определяне на присъдата стигат един-двама енергични хора, за да увлекат и другите заседатели.“ Именно тези двама или трима трябва да бъдат убедени с ловки внушения. Първо и преди всичко трябва да им се харесаш. Човекът от тълпата, на когото си се харесал, е вече наполовина убеден и напълно готов да приема за превъзходни каквито и да било представени му съображения. В един интересен труд, посветен на Метр Лашо, откривам следния случай:

„Известно е, че през цялото времетраене на пледоариите, които произнасял в углавния съд, Лашо не изпускал от поглед двама-трима съдебни заседатели, за които знаел или усещал, че са влиятелни, но трудно се поддават. По принцип той съумявал да покори тези неподатливи хора. Въпреки това веднъж в провинцията той открил един от тях, когото от 45 минути напразно жилел с най-упоритите си доводи: седмия заседател, пръв на втория ред. Безнадеждна работа! Изведнъж, посред едно завладяващо изпълнение, Лашо спира и се обръща към председателя на углавния съд: «Г-н Председател, казва той, бихте ли накарали да дръпнат пердето, там отсреща? Слънцето заслепява господин седмия заседател.» Седмият заседател се изчервил, усмихнал се, благодарил. Бил спечелен за защитата.“

Мнозина писатели, и то от най-изявените, в последно време подлагат на остра критика институцията на съдебните заседатели, така или иначе, единствена защита срещу действително твърде честите грешки на една неконтролирана каста[2].

Едни биха искали състав от заседатели, подбрани само от начетените слоеве; но вече доказахме, че и в този случай решенията биха били еднакви с издаваните понастоящем. Други, основаващи се на грешките, допуснати от съдебните заседатели, биха желали премахването им и замяната им със съдии. Ала как могат те да забравят, че грешките, за които се обвиняват заседателите, са винаги първоначални съдийски грешки, щом като предаденият на заседателите обвиняем е бил сметнат за виновен от няколко магистрати: следователя, прокурора на републиката и обвинителното отделение. И не виждат ли тогава, че ако той е бил окончателно осъден от съдии вместо от съдебни заседатели, обвиняемият би загубил единствения си шанс да бъде признат за невинен? Грешките на заседателите в началото винаги са съдийски грешки. Така че само на магистратите трябва да се сърдим в случай на нечувани чудовищни съдийски грешки, като осъждането на онзи доктор „Х…“, преследван от един наистина доста ограничен следовател по обвинение на някакво полунормално момиче, набедило лекаря, че го е накарал да абортира за 30 франка, за което той щеше да бъде изпратен на заточение, ако не беше взривът от обществено недоволство, предизвикал незабавното му помилване от държавния глава. Почтителността на осъдения, обявена от всичките му съграждани, правеше видима грубата грешка и самите магистрати я признаваха; и все пак, подчинявайки се на кастовото чувство, положиха усилия да предотвратят помилването. При всички аналогични дела, обкръжени от технически подробности, от които нищо не могат да разберат, съдебните заседатели естествено слушат прокуратурата, водени от разсъждението, че в края на краищата делото е било разследвано от свикнали на всички тънкости магистрати. В такъв случай кои са истинските автори на грешката: заседателите или магистратите? Да пазим ревниво съдебните заседатели. Те вероятно съставляват единствения вид тълпа, незаменим от никаква индивидуалност. Само те могат да омекотят безмилостните изисквания на закона, който, принципно еднакъв за всички, трябва да е сляп и да не познава частните случаи. Непристъпен за състраданието и осланящ се единствено на текстовете, с професионалната си твърдост съдията би наказал с една и съща присъда и крадеца убиец, и бедното момиче, подтикнато към детеубийство от бягството на прелъстителя й и нищетата; в същото време заседателите инстинктивно усещат, че прелъстеното момиче е много по-малко виновно от прелъстителя, който обаче убягва от закона, и че тя заслужава снизходителност.

След като познавам психологията на кастите и психологията на останалите категории тълпи, не виждам положение, при което, ако съм несправедливо обвинен в престъплете, бих предпочел да си имам работа със съдии, отколкото със съдебни заседатели. С вторите бих имал много повече шансове да бъда оневинен, отколкото с първите. Да бъдем бдителни пред мощта на тълпите, но още повече пред тази на някои касти. Едните могат да се оставят да бъдат убедени, другите не отстъпват никога.

Бележки

[1] Да отбележим между другото, че това много точно и инстинктивно прокарано от съдебните заседатели разделение между общественоопасните и останалите престъпления съвсем не е лишено от основание. Целта на углавните закони очевидно е да защитават обществото от престъпниците, а не да отмъщават в негово име.

[2] Наистина магистратурата представлява единствената администрация, чиито действия не се подчиняват на никакъв контрол. Изгонихме тираните; но във всяко населено място един магистрат разполага на воля с честта и свободата на гражданите. Някой дребен следовател, едва излязъл от Правния институт, разполага с възмутителна власт да изпрати в затвора най-уважаваните граждани по обикновено предположение за виновност, за което не дължи никому обяснение. Той може да ги задържи там в продължение на шест месеца или даже година под претекст за следствие и след това да ги пусне, без да им е задължен нито с обезщетение, нито с извинение. Заповедта за задържане е абсолютно повторение на кралското писмо за задържане, с тази разлика, че последното, за което съвсем справедливо укоряват бивша монахиня, е било право само на много високопоставени личности, докато с него днес разполага цяло гражданско съсловие, далеч неминаващо за най-начетено и най-независимо.