Включено в книгата
Оригинално заглавие
La psychologie des foules, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Втора глава
Така наречените криминални тълпи

Поради това, че след известен период на възбуда тълпите изпадат в положение на обикновени несъзнаващи автомати, водени от внушения, изглежда трудно да ги определим в какъвто и да било случай като криминални. Аз обаче запазвам това погрешно определение, защото е утвърдено от психологически изследвания. Взети сами за себе си, някои действия на тълпите със сигурност са криминални, но точно толкова, колкото и действието на някой тигър, разкъсващ индус, след като отначало е дал на малките си да го разкъсат за разнообразие.

Престъпленията на тълпите са като цяло резултат от мощно внушение и участниците в тях впоследствие са убедени, че са изпълнили някакъв дълг. Нещата са съвсем различни в случая с обикновения престъпник.

Това твърдение се подкрепя от историята на извършените от тълпите престъпления.

Като типичен пример може да се посочи убийството на г-н Дьолоне, управител на Бастилията. След превземането на крепостта той бил обграден от крайно възбудена тълпа, а ударите върху него се сипели от всички страни. Предлагали да го обесят, да го обезглавят или да го завържат за опашката на някой кон. Докато се дърпал, той ритнал по невнимание един от зяпачите. Тогава някой предложил, и предложението веднага било приветствано, ритнатият да отреже главата на управителя.

„Този човек, безработен готвач, полускитник, озовал се край Бастилията от любопитство, решава, че щом такова е общото мнение, то действието е патриотично и даже смята, че заслужава медал за унищожаването на едно чудовище. Той удря по голия врат с подадената му сабя; зле наточеното оръжие не реже и той изважда от джоба си малък нож с черна дръжка и (нали е готвач, знае да обработва месо) довежда операцията до успешен край.“

Тук ясно се вижда посоченият по-горе механизъм. Покорство пред внушение, което се подсилва, защото е колективно, убеденост у убиеца, че е извършил дело с висока стойност, а тази убеденост е и естествена, след като е получил единодушното одобрение на съгражданите си. Такова действие може от законова, но не и от психологическа гледна точка да бъде определено като престъпно.

Общите черти на т.нар. криминални тълпи повтарят изцяло чертите, които установихме при всички тълпи: податливост на внушения, доверчивост, подвижност, преувеличаване на добрите или лошите чувства, проява на някои форми на морал и т.н.

Ще открием тези характерни черти събрани заедно в примера на една от тълпите, оставили един от най-злокобните спомени в историята ни: убийците на политически затворници между 2 и 6 септември 1792 г., или септемврийските убийци. Всъщност тази тълпа е твърде сходна с много от тълпите, „сътворили“ Вартоломеевата нощ. Привеждам подробностите от разказ на Тен, който пък ги е извадил от мемоарите от онова време.

Не знаем с точност кой е дал заповед или предложение за опразване на затворите чрез избиване на затворниците. Дали е бил Дантон, което изглежда вероятно, или който и да е друг. Все едно: единственият интересуващ ни факт е фактът на могъщото внушение, предало се на тълпата, натоварена с клането.

Армията на убийците наброявала около триста души и представлявала съвършен пример за хетерогенна тълпа. С изключение на съвсем ограничен брой професионални негодяи, тя се състояла най-вече от дюкянджии и занаятчии от различни съсловия: обущари, ключари, перукери, зидари, чиновници, комисионери и т.н. Под влияние на полученото внушение, те, подобно на горепосочения готвач, са напълно убедени, че изпълняват патриотичен дълг. Функцията им е двойна — съдии и палачи, и по никакъв начин не смятат себе си за престъпници.

Проникнали се от важността на ролята си, те първо образуват нещо като трибунал и веднага се проявяват ограниченият дух и не по-малко ограниченото чувство за справедливост на тълпите. С оглед на доста големия брой обвинени първото им решение е благородниците, свещениците, офицерите, кралските служители, с една дума — всички, чието занимание вече е доказателство за обвинение в очите на добрия патриот, да бъдат избити накуп, без да е необходимо специално решение. Останалите ще бъдат съдени по външния вид и известността. След като по този начин първичното съзнание на тълпата е задоволено, тя ще може да премине легално към избиването и да освободи нагоните на жестокост, чието зараждане съм посочил на друго място и което общностите имат свойството да развиват до висока степен. Впрочем тези нагони няма да попречат, както е правилото при тълпите, на едновременната изява на други противоположни чувства, като например една толкова крайна, колкото и жестокостта, разнеженост.

„Те притежават буйната симпатия и непосредствената чувствителност на парижкия работник. В Абатството един от федералистите, като научил, че задържаните са оставени без вода в течение на двайсет и шест часа, искал на всяка цена да очисти немарливия пазач и щял да го направи, ако не били молбите на самите арестувани. При оправдаване на някой затворник (от импровизирания трибунал) пазачи и убийци, изобщо всички го прегръщат въодушевено и ръкопляскат оглушително.“ После се връщат да убият останалите. През цялото време на клането цари приятна веселост. Танцуват и пеят около труповете, поставят пейки „за дамите“, щастливи да видят как се убиват аристократи. Те продължават да показват особено чувство за справедливост. След като един убиец се оплаква в Абатството[1], че седналите по-далече дами не виждат добре и че само няколко присъстващи имат удоволствието да удрят по аристократите, те откликват на справедливата забележка и решават да прекарват бавно жертвите между две редици убийци, длъжни да удрят само с опакото на сабята, за да се удължи мъчението. В затвора „Ла форс“ жертвите са съблечени чисто голи и разкъсвани в продължение на половин час; после, след като всички се нагледали, ги довършват, като ги изкормват.

Между другото убийците изпитват сериозни скрупули и изявяват морала, за чието съществуване сред тълпите вече споменахме. Те донасят на масата на комитетите парите и украшенията на убитите.

Във всичките им действия постоянно се откриват първичните форми на съждение, характерни за душата на тълпите. Така след изкормването на 12 или 15 хиляди врагове на нацията някой обръща внимание, и предложението му веднага се приема, че другите затвори, в които има стари просяци, скитници, млади арестанти, в действителност са пълни с ненужни гърла, от които би било добре да се отърват. Впрочем сред тях положително се намират врагове на народа, като например някаква си госпожа Дела Рю, вдовица на отровител: „Тя сигурно е бясна, че е в затвора; ако можеше, би подпалила Париж; сигурно го е казала, казала го е. Хайде пак метлата.“ Демонстрацията сякаш е очевидна и всички са избити наведнъж, включително петдесетина деца между 12 и 17 години, които всъщност сами биха могли да станат врагове на нацията и съответно трябва да бъдат премахнати.

След такава работна седмица всички тези акции били доведени докрай и убийците можели да помислят за почивка. Вътрешно убедени, че родината им е задължена, те отишли да изискват награда от властите; най-старателните дори поискали медал.

Историята на Парижката комуна от 1871 г. ни предлага многобройни аналогични примери. Нарастващото влияние на тълпите и последователните поражения на властта пред тях положително ще ни предложат и доста други.

Бележки

[1] Затвор за задържане по политически причини — Б.пр.