Включено в книгата
Оригинално заглавие
La psychologie des foules, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Четвърта глава
Религиозни форми, които придобиват всички убеждения на тълпите

Видяхме, че тълпите не разсъждават, че приемат или отхвърлят идеите без разграничение, че не понасят нито спор, нито противоречие, че въздействащите им влияния са пълни господари на сетивното им поле със стремеж към бързо превръщане в действия. Показахме, че умело обработените тълпи са готови на саможертва в името на внушения им идеал. Видяхме, най-после, че познават само буйните и трайни чувства. Симпатията при тях бързо се превръща в обожаване, а едва породилата се неприязън — в омраза. Тези всеобщи показатели позволяват да се досетим за природата на техните убеждения.

При изучаване отблизо убежденията на тълпите както в епохи, белязани от вярата, така и при големите политически бунтове, например тези от миналия век, откриваме, че такива убеждения неизменно придобиват специална форма, която не мога да определя по-точно, ако не я нарека религиозно чувство.

Това чувство се характеризира по твърде прост начин: обожание към смятано за висше общество, боязън от приписваното му могъщество, сляпо подчинение на заповедите му, невъзможност да се обсъждат неговите догми. Желание за разпространението им, склонност да се смятат за врагове всички, които отказват да ги възприемат. Независимо дали е насочено към някой невидим бог, към някой каменен идол, към герой или политическа идея, подобно чувство си остава винаги религиозно като същност. Тук участват и свръхестественото и чудотворното. Тълпите обвиват с еднаква загадъчна сила както политическата формула, така и вожда победител, който мигновено ги фанатазира.

Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа, цялата подчиненост на волята си, пламенния фанатизъм в служба на една кауза или на едно същество, превърнало се в цел и посока на чувствата и действията.

Нетърпимостта и фанатизмът обикновено вървят ръка за ръка с религиозното чувство. Те са неизбежни у тези, които вярват, че познават тайната на земното или човешкото щастие. Тези две черти се откриват у всички хора в колектив, щом някакво убеждение ги разбунтува. Якобинците от времето на терора били също толкова убедено религиозни, колкото католиците на Инквизицията, а жестокият им плам се пораждал от същия източник.

Убежденията на тълпите приемат присъщите на религиозното чувство черти, като: сляпо подчинение, бясна нетърпимост, нужда от бурна пропаганда; следователно можем да твърдим, че всичките им вярвания са религиозни по форма. Героят, когото тълпата приветства, е наистина бог за нея. Такъв е бил Наполеон в продължение на петнайсет години и никога божество не се е радвало на по-предани последователи, нито е изпращало с по-голяма лекота хора на смърт. Боговете на езичеството и на християнството никога не са упражнявали по-пълна власт над душите.

Теоретиците на религиозни и политически убеждения са постигнали целта си само защото са съумявали да налагат на тълпите тези чувства на религиозен фанатизъм, каращи човека да намира щастието си в обожанието и тласкащи го към саможертва в името на собствения идол. В хубавата си книга за римска Галия Фюстел дьо Куланж правилно отбелязва, че Римската империя е издържала съвсем не благодарение на силата, а на религиозното обожание, което е вдъхвала. „Сигурно е безпрецедентен случай в световната история — казва той с основание — един ненавиждан от народите режим да издържи в течение на пет века… Не бихме приели обяснението, че трийсет легиона на империята са накарали сто милиона души да се подчиняват.“ Ако са се подчинявали, то е било поради единодушното обожествяване на императора, олицетворение на римското величие. И в най-малката паланка на империята имало олтари в негова чест. По онова време от единия до другия край на империята в душите почнала да покълва една нова религия, чиито божества били самите императори. Няколко години преди християнската ера цяла Галия, в лицето на шейсет града, издигнала с общи сили в околностите на Лион храм на Август… Неговите жреци, избрани от събранието на галските градове, били най-важните личности на страната си… Не е възможно всичко това да се отдаде на страха и угодничеството. Не може цели народи да са угоднически, и то в продължение на три столетия. Не царедворците обожавали принца, а Рим. Това бил не само Рим, а и Галия, Испания, Гърция и Азия."

Днешните завоеватели на души вече нямат олтари, но имат статуи и образи и оказваният им култ не се различава съществено от някогашния. Бихме разбрали донякъде философията на историята само ако правилно сме прозрели този основен пункт на психологията на тълпите: за тях трябва или да си бог, или нищо.

Тук не става дума за суеверия от друго време, окончателно отхвърлени от разума. Във вечната си борба с разума чувството никога не е бивало победено. Тълпите вече не искат да чуят думите „божество“ и „религия“, чието господство са търпели така дълго; никоя епоха обаче не ги е виждала да издигат толкова статуи и олтари, както от един век насам. Народното движение, известно под името „буланжизъм“, показало колко малко е нужно за възраждането на религиозните инстинкти на тълпите. Няма селска странноприемница, която да не притежавала образа на героя. Приписвали му силата на изцелител на всички неправди, на всички злини и хиляди хора биха дали живота си за него. Какво ли място би заел той в историята, ако характерът му бе успял да подкрепи легендата!

Ненужна баналност е да се повтаря, че на тълпите им трябва религия. Политическите, божествените и обществените вярвания се настаняват сред тях едва когато приемат неизменната религиозна форма, предпазваща тълпите от спор. Ако можеше да се накарат тълпите да приемат атеизма, то той би притежавал цялата нетърпяща възражение пламенност на едно религиозно чувство, а във външните си изяви би се превърнал в култ. Еволюцията на малката позитивистка секта ни дава любопитно доказателство за това. Тя прилича на онзи нихилист, чиято история ни разказва дълбокият Достоевски. Един ден, осветен от проблясъка на разума, той счупил образите на божествата и светците, украсявали дотогава олтара на малкия му параклис, после ги заместил с трудовете на няколко философи атеисти, след което благоговейно запалил отново свещите. Предметът на религиозните му вярвания се бил променил, ала можем ли да твърдим, че религиозните му чувства наистина са се променили?

Отново повтарям, че някои исторически събития, а именно най-важните, могат добре да се разберат само след като се осъзнае религиозната форма, в която в крайна сметка винаги се обличат убежденията на тълпите. Редица обществени явления изискват много повече проучване от психолог, отколкото от естественик. Нашият голям историк Тен направи единственото натуралистично изследване на Революцията и много пъти не успяваше да схване истинския генезис на събитията. Отличен наблюдател на фактите, пропуснал обаче да прозре психологията на тълпите, знаменитият писател не винаги съумяваше да стигне до причините. Ужасен от кървавата, анархична и жестока страна на фактите, той изобщо не съзря у героите на великата епопея друго освен диви епилептици, отдаващи се без задръжки на инстинктите си. Насилията на Революцията, убийствата й, нуждата й от пропаганда, обявените от нея войни на всички крале намират обяснение единствено като се отчете, че тя е означавала установяване на нова религиозна вяра в душата на тълпите. Реформацията, Вартоломеевата нощ, Религиозните войни, Инквизицията, Терорът са сходни явления, осъществени под влиянието на онези религиозни чувства, неизменно водещи до заколение, с меч и огън, на всичко противостоящо на установяването на тази нова вяра. Средствата на Инквизицията и на Терора са средства на истински убедените. Прибегнеха ли до други средства, нямаше да са убедени.

Сътресения, подобни на тези, които посочих, се получават само когато душата на тълпите ги извади на показ. И съвършените деспоти биха били безпомощни да ги отприщят. Историците, представящи Вартоломеевата нощ като дело на един крал, пренебрегват психологията на тълпите точно толкова, колкото и тази на кралете. Такива прояви могат да излязат само от народната душа. Най-пълната власт на най-деспотичния монарх не е в състояние да направи нищо друго, освен да ускори или да забави малко осъществяването им. Не кралете са направили Вартоломеевата нощ, нито Религиозните войни, както и Терорът не е дело на Робеспиер, Дантон или Сен Жуст. Зад такива събития винаги се открива душата на тълпите.