Сюзън Джонсън
Любов извън закона (3)

Глава трета

На следващата утрин, съпроводено с бял флаг, до лорд Годфри бе изпратено едно съвсем учтиво и сдържано писмо.

В него Кинмънт най-любезно посочваше, че със залавянето на Роби Кари лорд Годфри е нарушил закона и настояваше по-малкият брат на графа на Грейдън да бъде освободен незабавно, като по този начин се сложи край на това недоразумение.

В отговора си лорд Годфри се извиняваше за случилото се и препращаше отговорността на заместник-канцлера на кралицата — лорд Скруп, който в този момент отсъстваше, тъй като бе в имението си в провинцията.

Кинмънт написа своевременно второ писмо, този път до лорд Скруп, в което отново се настояваше заловеният Роби Кари да бъде пуснат, без това да се обвързва с изрични условия и задължения, тъй като той не бе нарушил с нищо закона и нямаше причини да бъде затворник.

Лорд Скруп отвърна, че той не би могъл да направи нищо без съгласието на кралица Анна и нейния съвет.

Съзнаващ много добре, че тези отговори не бяха нищо друго, освен тактика на протакане, владетелят на Рейвънсби приведе своя план в действие.

В деня, в който бе предадено първото писмо до лорд Годфри, седем мъже от Рейвънсби проникнаха в крепостта „Харботъл“. Тяхната задача беше да разузнаят обстановката. Ден по-късно до Роби достигна тайнствено послание, което гласеше: „Сделката е в ход“. Един прислужник от гостоприемницата и един войник от охраната помогнаха съобщението да стигне до Роби, срещу което и двамата се обогатиха с по петдесет лири. Въпреки че от написаното не бе ясно за какво точно става въпрос, тези няколко думи възвърнаха усмивката на Роби и направиха затворничеството му в тази дупка по-поносимо.

През следващите четири дни от Харботъл непрекъснато се предаваха съобщения за владетеля на Рейвънсби, а оттам пък пътуваха послания на юг към Дърхам, където лорд Скруп се наслаждаваше на нарцисите в градината на имението си.

През тези четири дни хората на Джони не стояха със скръстени ръце. Те успяха да съберат необходимата информация за дневния график на Елизабет Греъм.

Това бе време на трескава подготовка за отвличането на тази, която щеше да послужи като разменна монета за свободата на Роби.

И така, в петък, ден невероятно топъл за месец март, Джони Кари влезе в Харботъл, преоблечен като пътуващ свещеник. С него бяха двама от хората му, също пременени в църковни одежди. Под дългите черни раса бе скрито оръжието им.

Те яздеха бавно през селището в посока към крепостта, като спряха в гостоприемницата на Пиъртри, за да дадат почивка на конете, а и на себе си. Посетителите си поръчаха обяд в стаята и изпиха две бутилки от най-доброто рейнско бяло вино на господин Пиъртри. По-късно мнимите божи служители продължиха пътя си с полезните напътствия на собственика на хана как да открият мисис Росбъри. Старата дама се грижеше за добрите обноски на младите госпожици в обществото.

Някога Роузи Росбъри бе гувернантка на лейди Греъм и щедростта на нейната господарка й бе позволила да открие собствено училище в Харботъл. Разузнавачите на Джони в града бяха установили, че вдовицата лейди Греъм посещава старата си гувернантка всеки следобед в два часа.

 

 

— С или без охрана аз ще отида при нея, татко — настояваше Елизабет Греъм с гневен глас, — и ако не разпоредиш час по-скоро да дойдат пазачите ми, ще тръгна без тях. Пък и не виждам защо в град с такива размери, където на всичкото отгоре е разквартируван и войскови гарнизон, е необходима специална охрана. Била ли съм някога нападната? Иди да съм имала други неприятности? За бога, татко, тук всеки знае коя съм аз, както и кой си ти — тя приключи запъхтяно тирадата си, ядосана от ограниченията, които баща й налагаше.

След осем години брак с мъж, който, въпреки безбройните си недостатъци, поне й беше предоставил известна свобода, тя не можеше да се примири отново с ролята на покорна дъщеря.

— Защо трябва да ходиш при Росбъри всеки ден? — питаше разгорещено баща й. Неговото настроение също не бе блестящо, след като установи, че дъщеря му е станала прекалено арогантна, откакто се бе прибрала в Харботъл.

— А защо не, за бога! Нима има нещо толкова важно, което да ме задържи в тази влажна, мрачна и скучна крепост? Може би някой нов ухажор, който ти си си мислил да ми представиш по време на вечерята?

С твърдото намерение да контролира на всяка цена богатството и след като не може да се наложи над нея самата, лорд Годфри отсече:

— Ти трябва да се омъжиш отново.

— Тук няма да се разберем — отговори хапливо дъщеря му. — Поне докато мъжете, които ти събираш на масата, не предложат нещо друго, освен да отстъпят земя в съседство с твоята. Дотогава не очаквай от мен да променя решението си по този въпрос.

— Може би аз мога да те накарам да станеш по-отстъпчива — грубо се закани баща й, който бе свикнал с абсолютното си господство и не можеше да приеме новия облик на дъщеря си, а тя вече не бе послушното шестнайсетгодишно момиче.

— За нищо на света, татко — отговори Елизабет Годфри-Греъм, като натъртваше на всяка дума, сякаш правеше упражнения по дикция. — Това достатъчно ясно ли е? — Веждите й се вдигнаха над зелените очи, които хвърляха гневни отблясъци. — Моите капитали са мираж за теб, татко, и ти нямаш никакъв контрол над тях. Парите ми се пазят от помощника на енорийския свещеник, който е охраняван от мъжете на Редсдейл. Това би трябвало да спре дори теб — каквато, аз мисля, бе и целта на Хотчейн.

Тя загърби отчасти неговото бюро, след което отново се обърна и добави с помирителен тон:

— Аз съм тук, за да посещавам Роузи и да й помагам временно в нейното училище. — Елизабет не обичаше подобни караници, нито пък й се нравеше фактът, че непрекъснато се опитваха да контролират живота й. — И най-любезно те моля да не се месиш в това.

След тези думи тя обърна гръб на баща си и напусна стаята му, оставяйки го мрачен като буреносен облак.

— Уортън! — Викът на граф Годфри, кралския управител на Харботъл, можеше да се чуе дори на двора. — Веднага охраната да дойде при мен!

Малко по-късно, без да обръща внимание на охраната, Елизабет Греъм излезе през вратата на крепостта.

Като внимателно стъпваше по калдъръмения път, който се виеше надолу към селището, стигна до главната улица, изпълняваща ролята на основна пътна артерия на Харботъл.

Докато вървеше, тя често се спираше, за да отговори на поздравите на минувачите и собствениците на дюкянчета, разположени отстрани по улицата. Бе израснала в Харботъл и се познаваше с всички. Като спря за момент пред църквата, Елизабет за сетен път се възхити на стъклописите, разкриващи борбата на Свети Георги със змея. Обичаше това място още от детството си. Малката средновековна постройка, кацнала откъм северната страна на пътя, където хълмовете се спускаха надолу към равнината, бе съхранила в себе си непретенциозната атмосфера на частните параклиси. Бе изградена в романски стил, без излишна претрупаност и орнаменти, като се изключи малкия кръст над входната врата и цветните прозорци. Често се бе чудила дали баронът, който бе издигнал тази църква и крепостта на хълма, не бе сторил това, воден от убеждението, че Бог е щедър към тези, които сами си помагат. Брилянтно изпълнените стъклописи по прозорците разкриваха епизоди от битки. Нейният любим герой, златокосият Свети Георги, бе най-романтичната фигура в тези батални сцени.

След осем години съпружески живот с Хотчейн тя отдавна вече не вярваше в герои, но живата красота на тази композиция продължаваше да я пленява и днес. Елизабет се усмихна на нарисуваната девица, която чакаше да бъде спасена, и закачливо каза:

— Дано да имаш късмет, мила. Сигурно и твоят герой ще спи, без да сваля ботушите си.

По-нататък по пътя към Роузи, тя си спомни за своя брак. Сега, въпреки непрекъснатия натиск от страна на баща си да се омъжи повторно, тя най-после бе свободна и разполагаше сама с богатството си, така че миналото можеше да бъде забравено. Изглежда, под омаята на свежия пролетен въздух, бе настроена да мисли, че и в нейния живот настъпва нова пролет, ето защо прогони от съзнанието си всички неприятни мисли и спомени.

Както винаги, тя с нетърпение очакваше визитата си при Роузи и нейните възпитанички. Всеки следобед Елизабет помагаше на малките ученички в четенето или пък свиреше на клавесин, докато те пееха, след което всички се отдаваха на задушевни разговори на чаша чай при любимата й гувернантка.

Съпровождащата я охрана остана пред вратата, а Елизабет разцелува и прегърна топло мисис Росбъри.

— Искаш ли днес да започнем с чая, скъпа? — попита Роузи, която веднага усети, че нещо притеснява нейната бивша възпитаничка.

— Както кажеш, Роузи — учудено отговори Елизабет, чието настроение значително се бе подобрило, след като напусна дома на баща си.

— Той няма да се откаже, скъпа. Ти знаеш… — Росбъри реши да мине направо към въпроса. Тя бе преживяла мъчително онзи ужасен миг, когато нейната Лиз бе дадена едва шестнайсетгодишна за жена на седемдесетгодишния Хотчейн Греъм. Оттогава смяташе, че баща й е човек, който няма да се спре пред нищо.

— Той ще трябва да отстъпи.

— По-скоро би си осигурил някой „любезен“ съдия, който ще намери начин да защити неговите интереси — каза тихо мисис Росбъри, като поведе Елизабет по тесния коридор към задната стая.

— Да, но моите пари са скрити.

— Надявам се, че също така са и добре охранявани — подметна Росбъри, докато отваряше вратата на малката стая до градината.

— Що-годе — отвърна Елизабет, вече не чак толкова уверена, че дори хората на Редсдейл, които не се плашеха лесно от закона, ще могат да устоят на двете роти войници.

— Ела и седни — каза старата гувернантка с успокоителен тон, добре познат на Елизабет от детството. — А аз ще отида да помоля Тейти да приготви малко чай за нас. — На излизане тя й подаде едно малко томче от масата до вратата и добави: — Ще ми е интересно да чуя какво мислиш за новото произведение на Дефо.

Елизабет обаче не успя да се съсредоточи върху книгата, мислите й бяха прекалено разхвърляни в този момент. Тя бе разстроена от продължаващото упорство на баща й отново да й намери мъж. Кавгите с него й се отразяваха зле. Затова, когато непознатият влезе през полуотворената остъклена врата, водеща към градината, тя продължаваше да стои по средата на стаята, където Роузи я бе оставила.

Беше облечен в дълго черно расо, което контрастираше с разцъфналите навън минзухари. Усмивката му обаче бе топла и компенсираше мрачните черни одежди и внезапността на неговото появяване.

— Добър ден, лейди Греъм — каза Джони.

Бледата слънчева светлина, която проникваше в стаята, хвърляше отблясъци в прибраната му коса, а галантният поклон, който той направи, бе прекалено салонен за служител на Бога.

— Познавам ли ви? — попита тя.

Може би трябваше да бъде уплашена, но неговата усмивка я очарова, както и очите му, и тя се чудеше как може един свещеник да бъде така изкусително красив.

— Не сме се срещали преди, за което искрено съжалявам — отговори той, а светлосините му очи, сега студени като леда в Северно море, изглежда, бяха способни да излъчват невероятна топлина. — Слуховете за вашата красота не отговарят и наполовина на истината, лейди Греъм.

Владетелят на Рейвънсби направи още две крачки към нея, за да може да оцени по достойнство подобните на изумруди зелени очи на Елизабет.

— Котешки очи — приглушено каза той, а мекият му като кадифе глас й прозвуча подобно на лирична поезия. След това Джони се усмихна.

Слънчевата светлина изпълни стаята с топлина. За миг Елизабет се почуди дали появата на този ослепителен образ не бе плод на нейните бурни и объркани мисли.

— Вие баптист ли сте? — попита бързо тя, като се отиваше да се успокои. — Или презвитерианец… Или може би реформист?

Джони бе облечен в прекалено дълго расо и тя се затрудняваше да отгатне към кой клон на християнството принадлежи.

— Всъщност… — меко каза Джони.

За момент тя си помисли, че той ще назове себе си с името на един от архангелите на Бога — толкова лъчисто и красиво бе лицето му.

— Аз съм владетелят на Рейвънсби — тихо довърши той.

Страхът от чутото накара Елизабет сухо да преглътне. При нея неочаквано бе дошъл не някой архангел, а самият дявол; най-известният мошеник по границата, където нарушаването на законите се бе превърнало в начин на живот, а личната войска говореше най-красноречиво за властта на даден човек.

— Сега ние трябва да тръгваме — добави той, докато тя все още не можеше да се съвземе от току-що чутото. — Хайде — каза Джони и си предложи ръката, сякаш най-галантно я канеше на танц.

— Не… — прошепна тя, припомняйки си всички зловещи и страховити истории, които се носеха за Черния леърд.

— Съжалявам — извини се учтиво той, което бе крайно учудващо, като се имаше предвид целта му.

И неочаквано нейната воля възвърна силата си. Моментният шок и сковаващият страх отстъпиха пред природата й. Тя отвори уста, готова да извика, но Джони се оказа по-бърз и успя да спре с дланта си напиращия вик. И дума не можеше да става за дилетантство, когато от успешния ход на тази акция зависеше освобождаването на Роби. Той обаче нямаше намерение да я наранява. Дори ръката му, която бе стиснала устата й, бе по свой особен начин нежна.

В случая Елизабет Годфри-Греъм бе само една разменна монета, която трябваше да се смени срещу свободата на Роби. Джони нямаше други планове за нея. Той не бе сигурен дали баща й ще се притесни за покушението само защото тя бе негова дъщеря, но беше напълно уверен, че старият Годфри не би се простил така лесно с богатството на Елизабет.

Той щеше да иска да си я върне обратно. Джони издаде кратка команда и двама мъже внезапно изникнаха пред нея. Те вързаха бързо ръцете й, запушиха устата й с кърпа, а когато графът на Грейдън я метна на рамото си, те завързаха и краката й.

Малката група напусна стаята през градината, а оттам през вратата на червената тухлена стена се озова на улицата, където ги чакаше покрита каруца, пълна с купи сено и слама. Те заровиха Елизабет в сламата, след което бързо захвърлиха расата си, като изведнъж се превърнаха в опърпани овчари.

Джони Кари намести могъщото си тяло в малкото пространство, допирайки се до Елизабет.

— Няма да ви сторя нищо лошо — прошепна той. Въпреки думите му тя се опита да се отдръпне, а опасността за сигурността й изглеждаше напълно истинска.

Той покри лицето й с фин копринен шал.

— Това е заради сламата — каза нежно той. След това тя повече не виждаше нищо, но продължи да усеща здравото му тяло точно до своето. Ноздрите й долавяха дъхавия аромат на детелина и прясно окосена ръж, с която бе покрита.

Адам и Кинмънт препускаха бързо с каручката през селището, но не чак с такава скорост, че да привлекат вниманието на околните. Щом се отдалечиха на прилично разстояние от Харботъл, те изоставиха колата в храсталаците край един поток, където ги чакаха неколцина мъже с готови за езда коне.

Натовариха Елизабет на коня на Джони и цялата група препусна на север. Ръцете и краката й все още бяха вързани, а устата й запушена.

Джони Кари добре разбираше огъня в очите й. Ето защо, като човек с опит, предпочиташе да не слуша и нейните гневни излияния.

Няколко мили по-нататък към тях се присъедини целият ескорт от двеста души на клана Кари. По лицата на всички се рееха усмивки. Сега Кари можеха да си проправят път при каквито и да е обстоятелства. Вече не ги плашеше никакво преследване, затова и настроението бе приповдигнато.

— Брат ми е в затвора на крепостта „Харботъл“ — обърна се Джони към Елизабет малко след като се изкачиха през прохода на Чевиотските възвишения. Все още не се виждаха никакви преследвачи. Шотландия се намираше от другата страна на прохода и съвсем скоро те щяха да бъдат в пълна безопасност. Джони искаше неговата пленница да знае цената на своята свобода.

— Ако обещаете, че няма да ми проглушите ушите, ще отпуша устата ви — добави той.

Тя кимна и той отвърза ленената кърпа, с която бе вързана.

— Така значи, Джони Кари — каза тя напълно спокойно, вече наясно защо я бяха пленили. Страховете й се бяха изпарили, когато разбра, че просто ще бъде част от машинациите в пограничната политика. — Надявам се, че брат ви ще се върне скоро в Рейвънсби. Баща ми е загрижен за моето богатство.

— Знам — усмихна се той, а очите му бавно се плъзнаха по тялото й, преди да я погледне отново в лицето. — За съжаление, ако Роби не бе заловен, аз нямаше да имам нищо против да ви задържа за себе си.

Усмивката му бе заразителна и тя също се засмя, припомняйки си историите за владетеля на Рейвънсби и неговите набези, по-голямата част от които бяха на любовния фронт.

— Може би аз съм достатъчно богата, за да останете доволни и двамата — вметна тя, като го огледа също много подробно. — Въпреки че в момента не съм на пазара за невести — добави Елизабет с предупредителен тон. — Но ако бях, нямаше да имам нищо против да разгледам вашата кандидатура — завърши тя вече по-меко, със закачливо пламъче в очите.

Той се сепна за момент. Фактът, че тя не показваше никакъв страх, а разсъжденията й бяха напълно разумни и достойни за един мъж, го очарова. Нямаше съмнение, че дъщерята на Годфри бе наистина пленителна. И докато допреди малко той гледаше на нея само като на средство за освобождаването на Роби, сега изведнъж почувства, че се вълнува всеки път, когато тялото й неволно се допираше до неговото при бясната им езда на север към границата.

Незабавно Джони си напомни, че свободата на Роби е на първо място, и реши да насочи мислите си в по-благоразумна посока, да забрави за привлекателното тяло на Елизабет. Той не можеше да си позволи да изложи на опасност преговорите с Годфри. Елизабет Греъм трябваше да бъде табу за него. Та той можеше да има всички други жени, които пожелае. Но един слаб неразумен вътрешен глас му подсказваше, че никоя не е така бяла, руса и зеленоока.

Внезапно той махна с ръка и всички спряха. Джони се разпореди да докарат отделен кон за нея и я прехвърли на него. Знаеше, че не е от най-благоразумните мъже, по-скоро точно обратното, затова не вярваше, че ще е в състояние да издържи още два часа езда, при непосредствения допир до Елизабет.

Той й подаде юздите, при което тя му се усмихна дяволито, сякаш наистина знаеше какви мисли го вълнуват.

— Така ще ви е по-удобно — измънка Джони с вяла любезност.

— Както и на вас, предполагам — отвърна тя.

По природа Елизабет не бе склонна към флирт. По-скоро посочваше факта и тъй като не можеше да помогне в случая, тя се усмихна леко на дяволската дилема, която измъчваше владетеля на Рейвънсби. Според легендарните слухове, които се носеха за него, жените, с които бе флиртувал, трябва да бяха цял легион. Сега обаче той трябваше да потисне мъжките си инстинкти, в противен случай можеше да изложи на риск брат си.

— Не би трябвало да останете дълго в Рейвънсби — каза Джони.

— Да, не би трябвало — отговори тя.

И двамата бяха практични хора и разбираха добре какъв бе залогът. Нейният баща не би рискувал за нищо на света да загуби богатството й заради един мъж в затворите му, пък бил той и от толкова прославено семейство.

— Ще се погрижа да изпратим съобщение до баща ви още в Асуейфорд — каза учтиво Джони, здраво стиснал юздите на коня си. Животното като че ли усещаше притесненията на господаря си и бе станало неспокойно.

— Надявам се, че става въпрос най-много за два дни — небрежно отбеляза Елизабет. — Това ще е времето, през което трябва да разчитам на вашето гостоприемство.

Гласът й бе изпълнен с учтивост, по нищо неотстъпваща на неговата. Ако ги слушаше отстрани, човек би помислил, че те обсъждат почивката си в провинцията.

— Съгласен съм с вас. Не повече от два дни — каза Джони, като продължи да стиска здраво юздите на коня.

Елизабет забеляза, че той има красиви ръце — здрави, загорели от слънцето, а пръстите му бяха същевременно изящни и силни.

— Може и по-малко — добави тя, като усети, че физическото му присъствие я смущава.

Той не отговори, само кимна.

„Нямаш много време“ — обади се отново неразумният глас в него.

Неочаквано графът на Грейдън отпусна юздите и любимият му черен жребец препусна бясно напред, оставяйки на безопасно разстояние зад себе си русокосата Елизабет.

Да, тя бе вече безопасно далеч.

До Рейвънсби Джони не й проговори нито веднъж.