Сюзън Джонсън
Любов извън закона (22)

Глава двадесет и втора

Започнаха да се нижат безкрайни дни на очакване и нощи, прекарани на брега на Маргат Коув. Всяко следващо утро носеше ново разочарование. Те често сменяха странноприемниците, за да изглеждат като пътници и да не привличат вниманието, но при всяка следваща смяна опасността да бъдат разпознати ставаше все по-голяма. Живееха в страх, че някой ден, докато влизаха в поредното село край залива, някой би могъл да ги разпознае по описанието им, разпространено по цялото крайбрежие. Сумата, давана за главата на Джони, беше достатъчно основание за предателство.

Няколко дни по-късно странноприемницата, в която отседнаха, се намираше толкова близо до Маргат Коув, че Джони предложи на Елизабет да остане в стаята, докато той чакаше на брега. Ако Роби се появеше, щяха да му трябват само няколко минути, за да се върне и да я отведе. Ако корабът не дойдеше, това щеше да й спести още една нощ, прекарана навън в големия студ.

— Предпочитам да бъда с теб — отвърна тя; мисълта да остане сама я плашеше повече.

Напоследък я преследваха кошмари, в които й отнемаха Джони. Забавянето на очакваното спасение започваше да се отразява зле на нервите й.

— Всяка вечер губиш от съня си — каза загрижено той. Здравето й беше застрашено. — Като останеш тук ще бъдеш на топло и ще можеш да си починеш. Може да минат още няколко дни, преди Роби да успее да се промъкне през блокадата.

Добре разбираше разумността на предложението му и се опитваше да се пребори с чувствата си. Не беше привично за нея да се влияе от сънищата и предчувствията си, затова, макар и неохотно, се съгласи.

— Ще те чакам тук. Но — добави тя и внезапно се усмихна, — ще спя с пелерината си.

Когато обаче Джони започна да се приготвя за излизане, тя разбра, че й е невъзможно да се раздели с него. Напрежението от последните две седмици правеше неосъществимо решението й да бъде смела и Елизабет се разплака.

Нещастният й вид късаше сърцето му, но Джони беше решил на всяка цена да запази здравето и енергията й.

— Остани в стаята само тази нощ, любов моя — прошепна той, взел я в обятията си, — и ако Роби не се появи утре вечерта, ще бъдем отново заедно навън. Разбрахме ли се?

Това щеше да й позволи поне една нощ да си отдъхне от смразяващия студ и ледения океански вятър.

— Не искам да се държа така — изхълца тя и вдигна обляното си в сълзи лице към него. — Да бъда толкова ревлива и силно привързана… — Тя си пое въздух и се опита да се усмихне. Устните й се изкривиха от усилието. — А сега тръгвай, пък аз ще те чакам край огъня.

Целунаха се нежно и с любов, тук, в тази бедна стая, толкова далеч от Голдихаус, от изпълнения им с привилегии живот. Те продължаваха да стоят така, топлейки се един друг в прегръдките си. Ръцете им се притискаха силно до телата, не можеха да намерят сили да се разделят, отлагайки за колкото е възможно по-дълго тръгването му.

— Трябва да вървя… — прошепна най-после Джони. Когато стигна до вратата, той се обърна, за да й изпрати въздушна целувка. — И още една за бебето — рече той и духна с устни още една целувка през слабо осветената стая.

За миг се поколеба с ръка върху дръжката на вратата, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това се усмихна и излезе.

Елизабет запристъпва напред-назад из стаята, като се бореше с желанието си да го последва, развълнувана, неспокойна от неизвестността на поредната нощ, през която трябваше да чака. Не беше сигурна дали ще може да издържи сама тук, обхваната от страховете, които нямаше с кого да сподели. Приближи се до прозореца, изтри влагата по стъклото и се взря през него, неспособна да различи каквото и да е навън. Тази вечер нямаше луна, вятърът бе докарал тежки облаци откъм океана, а заедно с тях и времето се развали. Тя потръпна. Пръстите й, допрени до стъклото, бяха замръзнали; Джони беше абсолютно прав и тя се радваше, че не бе излязла навън. Всеки момент щеше да завали сняг, от време на време отделни снежинки кацаха по прозореца, сякаш да предупредят за приближаващата буря.

Елизабет се приближи до камината и седна на един дървен стол, свила ръце в скута си, потропвайки с крака. След малко обаче, все така неспокойна, тя се върна до прозореца, като че ли можеше да види нещо в непрогледната тъмнина. Сякаш искаше да върне Джони. За известно време се опита да чете, но светлината на мигащите лоени свещи беше доста слаба, затова тя се отказа с раздразнение и от книгите. Така нощта продължи да се точи бавно, младата жена неспокойно обикаляше из стаята, краката и гърбът я боляха, след като бе прекарала часове права, а бебето риташе настойчиво в отговор на притесненията й.

Когато внезапно почукване на вратата наруши тишината, тя замръзна на място.

Беше прекалено късно, за да ги търси някой. А Джони нямаше да чука, помисли си тя, докато усещаше как страхът бавно парализира гръбнака й. Той щеше да й се обади, за да не я изплаши. Смразена и трепереща от ужас, тя не помръдваше и от цялото си сърце желаеше това да е някаква банална грешка — някой от гостите на хана да се е объркал например. Въпреки че в тази малка странноприемница, в която на етаж имаше по три стаи, беше почти невъзможно да стане подобна грешка.

Елизабет се ослушваше, застанала като вкаменена в средата на стаята. Изминаха няколко секунди, после още няколко. Пълна тишина. Тя започна да се поуспокоява.

Внезапно привидното спокойствие се наруши от трясък и удари с метал по вратата, която се разтресе цялата. В гърлото й се надигна вик, който тя незабавно заглуши, подтиквана несъзнателно от чувството си за самосъхранение. Хвърли се към леглото и грабна оставената отгоре пелерина. Може би нападателите не знаеха, че е вътре, все още имаше шанс да избяга през прозореца, ако вратата издържи. Тя хвърли припряно поглед към нея и забеляза хвърчащите от рамката трески.

Дано издържи още няколко минути, мислеше отчаяно тя. Тъй като не беше нужно да се прикриват, мъжете отвън започнаха да изказват гласно недоволството си от здравината на старото дърво. За миг й се стори, че чува познат глас, но в следващата минута той беше заглушен от истински порой от ругатни. Нападателите се впуснаха в спорове как най-лесно да влязат. На фона на крясъците, трясъка и блъскането, Елизабет се бореше с дръжката на малкия прозорец, а ръждясалият механизъм упорито отказваше да се подчини на силата й. Сърцето й биеше лудо, тя напъна отново ръчката и на пода падна малко парченце ръжда. В очите й бликнаха сълзи на безсилие и тя отново, отчаяно и ядосано, дръпна резето. Корозиралият метал изскърца. Напрегна сили и го натисна с цялата си тежест. Ръчката се отмести. Като подивяла блъсна с цяла ръка металната рамка и прозорецът като че ли с нежелание се отмести няколко сантиметра навън. Стисна зъби от болката, пронизала ръката й, и отново удари силно прозореца… после отново, докато той се отвори достатъчно, за да мине през него.

Точно когато се опитваше тромаво да се качи на един стол, възнамерявайки да се хвърли през прозореца (тъй като предпочиташе неизвестността, макар и изпълнена с опасности, пред грубите си нападатели), някой я задърпа. Стаята не беше по-дълга от четири-пет метра и преди да успее да прекара през отвора на прозореца наедрялото си тяло, чийто обем допълнително се увеличаваше от широките й поли и пелерина, някаква здрава ръка я издърпа назад. Тя опита да се освободи, но войникът я тласна обратно на стола, който й служеше за стълба, задържа я в седнало положение, опирайки лакът в гърлото й, а с другата си ръка затвори прозореца.

Стаичката се изпълни с войници. Елизабет имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание, след изтощителното физическо усилие, и се опитваше да се съсредоточи върху дишането си, за да не припадне. Погълната от опитите да се пребори със силното замайване, тя не усети как разговорите постепенно затихнаха и спалнята се възцари пълна тишина. Тя вдигна глава, изненадана от мълчанието, и видя как тълпата мъже бавно се раздели на две. Пред разбитата врата стоеше баща й.

— Къде е той? — попита Годфри, гласът му беше бездушен и груб, очите — като парчета лед.

— Не знам — отвърна тя толкова тихо, че думите й чуха само благодарение на пълната тишина. Веднага след това обаче Елизабет изправи гръб, пое дълбоко въздух, за да придаде по-голяма сила на гласа си и вдигна брадичка. — А дори и да знаех, нямаше да ти кажа — продължи тя, страхът й от черната неизвестност се бе изпарил при вида на познатия й съперник. После допълни: — Замина преди три дни. — Погледът й беше толкова леден, колкото и неговият.

— Интересно — отсече баща й. — Съдържателят на странноприемницата ни каза друго. — Погледна към хората си и нареди с величествен жест: — Претърсете стаята за оръжие и след това ме чакайте долу.

— Може би не си платил на съдържателя достатъчно, за да ти каже истината — отвърна подигравателно Елизабет. — Ти ще го разбереш по-добре от всеки друг, предполагам.

Изражението й беше не по-малко величествено от неговото.

— Значи той те е изоставил в това положение. — Очите му се спряха на издутия й корем. — Това му е навик, доколкото знам. И ти обитаваш този бордей заради…?

Стаята вече се бе изпразнила, така че сега той можеше да види колко малка и бедно обзаведена е тя.

— Заради това, което, надявах се, щеше да ми помогне да се отърва от теб. Ти предпочиташ по-изтънчена обстановка.

— Явно те е накарал да го обикнеш, щом така разпалено го защитаваш. Ще трябва да се погрижим да те обучим добре, преди да се явиш пред съда. Много повече ни устройва една нелюбяща съпруга.

— Искаш да кажеш, че присъдата още не е определена? — попита тя. — Мисля, че тази принципност не е характерна за теб. Сигурно политически разумният и проницателен Куинсбъри е настоял все пак да има някакво дело. Разбираш — добави тя, — че няма да ти пожелая да намериш Джони.

— Навън ме чакат четири ескадрона. Не се нуждаем от твоите пожелания. Това ризата на Рейвънсби ли е, или си придобила нови навици?

Погледът на Харолд Годфри се беше спрял върху вълнената риза на Джони, висяща на една от колоните на леглото.

— Остави ми я, защото е дебела.

— Каква кавалерска постъпка. Всъщност, предполагам, че ресурсите му наистина са намалели доста през последните дни. Освен това всички знаеха, че беше много щедър с любовниците си.

— Той беше също така богат човек.

— Да, хм… такива са капризите на съдбата.

Леката усмивка на баща й бе наистина неприятна.

— А сега, ако обичаш, ме извини за момент, защото трябва да подготвя посрещането на мъжа ти. В случай — наблегна леко на думите си той, — че милорд Кари е някъде наблизо.

Той остави двама войници да я пазят и когато се върна малко по-късно, заповяда да закачат вратата обратно на пантите. След това придърпа един стол до малката камина, седна на него, протегна крака, кръстоса ги при глезените, давайки й да разбере, че възнамерява да остане.

Не покани дъщеря си да седне до него край огъня, нито пък тя щеше да се съгласи, ако го беше направил. В настъпилата тишина в полумрачната стая Елизабет се напрягаше да измисли начин да предупреди мъжа си. Дали щеше да види войниците, или да разбере, че врата е била разбивана, въпреки че коридорът не бе осветен? А може би Роби беше дошъл и Джони нямаше да е сам? Дали да не застане до прозореца, това щеше да му направи впечатление. Лоените свещи догаряха и скоро единствената светлина щеше да идва от огъня, а и съвсем нямаше да е достатъчна да се види нещо през влажните стъкла на прозореца. Сякаш отгатнал мислите й, баща й рязко нареди:

— Дръпни се от прозореца.

Елизабет не се подчини.

Без да отделя поглед от нея, той се намести спокойно в стола си.

— Няма да можеш да го предупредиш, глупаво момиче — каза тихо Годфри, — защото той ще дойде за теб въпреки опасността, която го грози. Глупакът трябваше да те остави в Голдихаус и да бяга към морето. Можеше да се спаси. Но щом не те изостави тогава, няма да го направи и сега. Така че можеш да си стоиш там, щом искаш, или да извикаш, за да го предупредиш, като чуеш стъпките му, или да сториш каквото и да е, с което мислиш, че ще го спасиш. Той обаче ще дойде заради теб. Ти си нашата примамка.

— Вземи всичките ми пари — предложи внезапно тя, в гласа й се долавяше припряност. — Веднага ще ти подпиша всичко, ако го оставиш да си иде.

След кратко колебание той отвърна:

— Сега нямам нужда от парите ти. — Гласът му, за разлика от нейния, звучеше меко, почти приятелски. — Ще получа в дар някое и друго имение, щом приключи делото — добави тихо той.

— А какво ще стане, ако той успее да се защити? — попита младата жена. — Какво ще стане, ако загубиш? Моите пари можеш да получиш сега… без да разчиташ на някакво дело, чийто резултат не е никак сигурен.

Баща й хвърли бърз поглед.

— Съдът вече е подбран. — Той се засмя; приятен звук за този, който не знаеше причината му. — Пази парите си за адвокати — допълни Годфри.

Поне Джони ще бъде жив, помисли си тя и от това малко й олекна. Щяха да го оставят жив тази нощ, и утре, и по време на разглеждане на делото.

Въпреки това предпочиташе той да избяга. И по-късно през нощта, когато Елизабет чу познатите стъпки в коридора, тя изпищя пронизително, с цялата сила, на която беше способна:

— Бягай, Джони! Бягай! Бягай! Те са тук!

Стъпките спряха за миг и след това продължиха… и секунди по-късно тя го видя през замрежените си от сълзи очи да отваря вратата и да влиза в стаята. Наметалото се уви около краката му, след като спря рязко. Високият му ръст изпъкваше още повече в ниската стаичка, тъмнокосата му глава почти се опираше в гредите на тавана.

— Пусни я — рече той, изгаряйки с поглед Харолд Годфри, който се беше изправил и насочил пистолета си, но не към Джони, а към Елизабет. — Тя не ти трябва.

— Разбира се, че ми трябва, поне временно, както добре знаеш. Тя е нужен свидетел за делото.

— Тогава значи няма да я застреляш — отвърна Джони и направи крачка към него.

— Няма да я убия.

Младият мъж спря.

— Разбираме се добре един друг. — Годфри се усмихна.

— Не искам да я нараниш.

— Това, което искаш, няма никакво значение за мен, Рейвънсби. Но ако не ми съдействаш, Елизабет може да пострада заради твърдоглавието ти. Да не говорим за детето ти, което, както личи, трябва скоро да се появи на бял свят. — Внезапно тонът му се промени от привидно спокоен на нетърпящ възражение: — Сега, ако обичаш, предай оръжието си. Капитан! — извика той и само след секунди стаята гъмжеше от драгуни.

Нямаха никаква възможност да си кажат нещо, защото Джони веднага бе заобиколен от войниците и завързан здраво. Той погледна към нея през главите на облечените в червено драгуни, които го дърпаха навън. Погледите им се срещнаха за кратко.

— Не се отчайвай — каза той.

Най-силното чувство, с което трябваше да се бори в момента обаче, по-силно дори от отчаянието й, беше задушаващият я гняв. Елизабет изгаряше от желание да убие баща си и ако имаше подръка някакво оръжие, щеше да го направи без колебание. За първи път в живота си разбра какво наричаха „убийствен гняв“.

— Ще те убия заради това! — каза тя с треперещ от омраза глас.

Баща й се задоволи да вдигне само за миг поглед от вещите на Джони, които преглеждаше.

— Някак си не се чувствам притеснен.

Оставиха в стаята един войник, за да я пази, докато останалите се приготвяха за пътуването към Единбург. Тя се обърна с гръб към него и започна да обмисля как да отмъсти на баща си. Знаеше, че може да разчита на помощта на Редмънд и хората му в Трий Кингс. Трябваше само да успее да им изпрати съобщение за случилото се, и то възможно най-бързо, защото времето й беше ограничено, а животът на Джони висеше на косъм. Трябваше да открие начин да се свърже и с Роби и Манроу. В Единбург със сигурност щеше да има много по-голяма възможност да влезе във връзка със семейство Кари или с някой от приятелите им. Така че тя изгаряше от нетърпение да потеглят.

Когато няколко часа по-късно я изведоха от странноприемницата, Елизабет с изненада видя чакащата отпред карета. Пътуването с екипаж по тези времена все още беше голям лукс. Не по-малко я смая и фактът, че баща й стоеше до вратичката на каретата. По принцип той не беше от грижливите.

— За колата можеш да благодариш на съпруга си — съобщи безизразно Годфри и посочи небрежно към конюшнята. — В предаността си към теб — продължи подигравателно той, — милорд Кари настоя да плати за нея.

Изненадана, Елизабет проследи с поглед ръката на баща си. Тонът му беше твърде неприятен и отблъскващ, и това й послужи като сигнал, че нещо не е наред.

Въпреки предчувствието си, тя бе толкова неподготвена за гледката, разкрила се пред очите й, че не можа да сдържи пронизителния си вик, който уплаши птиците чак до Маргат Коув.

Съпругът й беше завързан в безсъзнание към едно колело от каруца за амуниции пред конюшнята. Огромното му тяло висеше безжизнено, поклащайки се като счупена кукла на въжетата, стегнали китките на ръцете му. Краката му се бяха провлачили в калния сняг, ботушите и панталоните му бяха изцапани с кръв.

Беше гол до кръста, от насечения му гръб течеше кръв на тънки струйки и се процеждаше във вид на капки, оставящи яркочервени дири. Кръвта образуваше ужасяващи локви в снега.

По целия му гръб висяха парчета обелена кожа, преплитаха се кървавочервени ивици. На места железата, с които го бяха мъчили, се врязваха толкова дълбоко, че сега там се белееха костите и хрущялите му. Части от сухожилията и изпъкналите му мускули се различаваха толкова ясно, сякаш това бе труп, на който току-що е направена дисекция.

Главата му бе клюмнала в неудобно положение над лявото рамо, в косата му се бяха заплели парченца кожа. От ноздрите му се стичаха капки кръв, които се разливаха и образуваха малки червени кръгове по земята подобни на червени бисери, на течна смърт…

— Не викаше, за да не те притеснява — каза спокойно баща й, докато наблюдаваше без ни най-малко вълнение как тя побледнява като платно; думите му се забиваха като нож в сърцето й. — Позволи ми да ти помогна да влезеш.

Елизабет усети, че й прилошава, стомахът й се сви на топка от кошмарната гледка, ушите й забучаха. Пред очите й заиграха белезникави петна. Зашеметена от болката, която изпита, тя се разтрепери цялата, краката й се огънаха, съзнанието й я напусна и Елизабет се свлече бавно на земята.

Харолд Годфри щракна с пръсти със същото безразличие, с което викаше екипажа си след излизане от театър.

— Внесете я в каретата — нареди кратко той на двамата войници, дотичали незабавно. — Тръгваме веднага за Единбург. И срежете въжетата на затворника.