Сюзън Джонсън
Любов извън закона (12)

Глава дванадесета

По същото време Елизабет се качваше в каретата си, за да пристигне навреме за тържеството в Хоуик. Беше взела със себе си всички планове, чертежи, скици и справочници. Също така и няколко прекрасни рокли. С приповдигнато настроение очакваше срещата с Манроу. Елизабет изобщо не подозираше, че възобновяването на приятелството с архитекта ще бъде съпроводено от нов сблъсък с неговия безразсъден и безумно красив братовчед Джони Кари. Да, тя сякаш се надяваше да го види и съвсем случайно, и може би тъкмо затова се бе съгласила да посети сватбата на братовчедка си, която почти не познаваше. В края на краищата, това поне щеше да я разтовари. През последните седмици бе работила непрекъснато и трескаво по приготовленията на мястото, избрано за строеж на нейния дом. Трябваше й малката помощ на професионалист, за да довърши всички планове и чертежи. И когато Манроу спомена, че е поканен на сватбата в Хоуик, Елизабет се зарадва, че й се удава такава великолепна възможност да сподели с него онова, което бе сторила до този момент и да потърси неговите опитни и мъдри съвети.

За двайсет и четири години това щеше да бъде истински празник, първият в нейния живот! Заслужаваше да изпита радостта и удоволствието от една нова среща с Манроу. Усещаше се някак подмладена и въодушевена. Това чувство й бе напълно непознато досега, нещо, каквото никога преди в нерадостния си живот не бе изпитвала.

 

 

Роднините на Хотчейн посрещнаха с радост и почести Елизабет, а младоженката я прегърна сърдечно. Очевидно нейният щедър подарък бе основната причина за това топло посрещане. Елизабет считаше, че да направиш богат и щедър подарък на млада семейна двойка е истинско щастие, и ни най-малко не се поколеба да изхарчи доста пари.

От момента на пристигането си в събота до вечерта Елизабет бе страшно заета. Цяла дузина роднини от фамилията Греъм бяха решили да й се представят или да напомнят за присъствието си на тържеството. Тя бе забравила колко огромен е родът Греъм. До десет часа вечерта тя вечеря, танцува и изслуша хиляди слухове и клюки за роднините си, като през това време непрестанно наблюдаваше залата в очакване да се появи Манроу. От писмото му ставаше ясно, че той планира да пристигне около два часа.

Елизабет знаеше, че Манроу е човек, на когото можеше да се разчита, и сигурно му се бе случило нещо, за да закъснее. Все пак сватбата беше едва в понеделник, така че още имаше шанс той да успее да пристигне в Хоуик навреме.

И докато Елизабет се чудеше за причините, поради които Манроу закъсняваше, самият той разгорещен, уморен и кален, влетя в Хоуик. Любимият му кон бе пострадал около Ашкърк и търсенето на човек, който да окаже помощ, отне по-голямата част от следобеда. Към това трябваше да се прибави и безпокойството на Манроу за непредсказуемото поведение на неговия спътник при предстоящата среща с Елизабет Греъм. Тази близост можеше да се окаже опасна за Джони. На всичкото отгоре братовчед му реши да облекчи досадата от чакането с някоя и друга бутилка в близката таверна.

Докато наближаваха дома на фамилия Греъм, Манроу недоумяваше към кого от членовете на семейството би могъл да се обърне за съдействие, ако по някое време се наложеше да усмиряват Джони. Архитектът добре знаеше, че след третата бутилка добре сложеният, як Джони ставаше лесно докачлив.

— Помни, че ми обеща да се държиш прилично — напомни Манроу в момента, в който пред очите им се разкриха светлините на къщата.

— За бога, Манроу, нима се тревожиш? Понякога само на закуска изпивам повече алкохол, отколкото сега. Успокой се!

— Ще се успокоя, едва когато те видя трезвен утре сутринта.

— Какво те кара да вярваш, че утре сутринта ще съм трезвен? — усмихна му се Джони.

Манроу изръмжа.

— Знаех си, че си навличам ужасни неприятности, като те вземам със себе си!

— Не се тревожи. Няма изобщо да ти се пречкам в краката! — обеща Джони.

— Точно от това се страхувам. По-скоро ще е разумно да те водя вързан с каишка като куче.

— Интересна теория. Ами ако нещо бях сбъркан… — подметна с шеговит тон Джони, но в следващия момент се извърна към прозорците, откъдето се дочуваше игрива музика. — О, все още не сме изпуснали танците! — възкликна той радостно, сякаш изобщо не бяха обсъждали неговото опасно състояние. — Дали Елизабет танцува? — попита той накрая.

— Не зная. За бога, Джони, да не си въобразяваш, че съм неин брат-близнак и трябва да зная всичко за нея?! Сам ще трябва да разбереш.

Манроу бе явно отегчен и уморен от проточилото се тежко пътуване.

— Всъщност, да, аз вече обмислях как сам да разбера това… — измърмори по-скоро на себе си Джони.

 

 

След около половин час двамата мъже, изкъпани и облечени в изискани костюми, с вид, който ни най-малко не издаваше факта, че са яздили почти целия ден, слязоха по главните стълби под звуците на танцувална музика и се насочиха към залата за балове, намираща се в източното крило на замъка. Скоро те се изправиха на прага и заоглеждаха пъстроцветното множество гости.

Обзавеждането на балната зала бе осъществено в типичния стил на сватбените традиции на семейство. Под извисения таван стените бяха обкичени с различни оръжия, достатъчни, за да се въоръжи цяла войска. Около малки кръгли щитове бяха наредени в кръг остри мечове, които се редуваха с копия. Отстрани се забелязваха старинни пушки и широки шотландски мечове с две остриета. Единственият разведряващ и разноцветен елемент в декорацията на стените бяха портретите на различни членове на фамилията Греъм от най-далечни поколения. Владетелят на Рейвънсби изобщо не обърна внимание на декора в залата, тъй като вниманието му бе изцяло обсебено от една-единствена цел: да открие лейди Елизабет Греъм в огромната тълпа на танцуващи двойки. Самият той също не остана незабелязан. По традиция мускулестият и добре сложен владетел на Роксбърг никога не оставаше в сянка. Причините се криеха не само в облеклото и снажното му тяло, но и в невероятната му мъжественост, чар и красота. Освен това Джони Кари бе известен като един от влиятелните членове на шотландския парламент. Още повече, че напоследък се беше прославил като един от най-ревностните поддръжници на идеята за независимостта на Шотландия. Всички бяха доста учудени от появата му, при положение, че сесиите на парламента бяха отложени за съвсем кратко време. Докато мъжете се чудеха защо Джони е напуснал столицата, жените съсредоточиха усилията си, за да привлекат вниманието му колкото е възможно по-бързо.

— Тя не е сред танцуващите. Сигурен ли си, че е дошла? — попита Джони стоящия до него Манроу, без да сваля погледа си от тълпата в празничната зала.

— Елизабет е тук. Икономът много добре си спомня, че тя е пристигнала. Може да е в залата за игри на карти или пък в градината на чист въздух.

— Защо пък ще бъде в градината! — Джони говореше сърдито и грубо като оскърбен настойник.

— За бога, Джони! — възрази му Манроу с възмутен глас. — Ти не я притежаваш. Може би просто е излязла да се наслаждава на лятната нощ.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да изляза навън и да проверя в компанията на кого Елизабет се наслаждава на лятната нощ. — Тонът, с който бяха изречени тези думи, не предвещаваше нищо добро. Манроу го последва бързо, почувствал се отговорен за поведението на братовчед си, след като Джони бе погълнал три бутилки алкохол и бе готов да посрещне всякакви възражения.

Тълпата се разцепи на две пред решителния взор на владетеля на Рейвънсби и уверената му походка. Джони отвръщаше с леко небрежно кимване на повечето поздравления, като се усмихваше бегло или махваше с ръка. Не се спря да разговаря с нито един от гостите.

Накъде отиваше? Кого търсеше? От него се носеше дъх на бренди — значи беше пил предварително. Защо ли Джони Кари бе дошъл чак до Хоуик на сватбата на Греъм, след като всички знаеха, че той изобщо не обичаше такива церемонии и винаги ги избягваше. Любопитните погледи на гостите неотлъчно го следваха, а младите госпожици изпадаха в транс при вида му и се размечтаваха да могат да го притежават. Внезапно Джони се закова на място. Най-после я бе съзрял.

Облечена във великолепна рокля от жоржет с цвят на череши, украсена с дантели и бродирана панделка на гърба, Елизабет тъкмо влизаше в залата откъм вратата на терасата, придружена от млад мъж, които й се усмихваше очарователно.

В същия момент музиката внезапно спря и двойките на дансинга се оттеглиха спокойно.

В залата настъпи неловко мълчание. Погледите на всички се насочиха към замрелия при вида на Елизабет Греъм владетел на Рейвънсби. Сега за никого не беше тайна заради кого Джони бе пропътувал цялото разстояние дотук.

— Бихте ли желали да танцуваме, лейди Греъм? — попита той с вежлив тон и кимна безкрайно учтиво.

Елизабет вдигна смаян поглед към него и едва успя да издържи на внезапно ускорилите се удари на сърцето й. Със сетни сили тя се опита да си възвърне самообладанието пред непринудения и спокоен владетел на Рейвънсби. Сега Джони й се стори още по-очарователен в този костюм от брокат, който идеално подчертаваше широките му рамене. В очите му се четеше нещо много повече от проста покана за танц.

Елизабет погледна за миг към мъжа, който я съпровождаше, и установи, че той се бе оттеглил предвидливо встрани, за да даде предимство на превъзхождащия го Джони Кари.

— Може би по-късно, милорд. Когато музиката отново засвири — предложи Елизабет, опитвайки се да спечели още малко време, за да успее да запази хладнокръвието си. Надяваше се Джони да се държи като джентълмен и да приеме спокойно нейния отказ.

— Ела да танцуваме сега — настоя той и с един жест ръката си даде знак на музикантите да засвирят, след което отново се обърна към Елизабет: — Ето, отново има музика.

Нямаше друг мъж в залата, върху който да е съсредоточено цялото внимание в този момент. Никой друг мъж не можеше да накара така бързо музикантите да се съобразяват с неговите желания. Да, помисли си Елизабет, никой друг, освен владетеля на Рейвънсби не можеше да третира целия свят около себе си като своя собственост. Тя се бореше с очарованието и непреодолимата му способност да привлича и завладява жените. Джони Кари бе единственият мъж, който бе успял истински да я възбуди и да я дари с неизпитано дотогава щастие. Елизабет се чудеше кой от двамата имаше вина за всичко, което се бе случило между тях. Малко след онази последна и единствена тяхна нощ, тя дори бе решила да примами някой от телохранителите си и да преспи с него, само и само да забрави за непреодолимия чар и вълшебство на Джони Кари. Разбира се, не можеше да си позволи да стори това, но същевременно никак не й се удаваше да се спаси от спомена за онази незабравима любовна нощ.

И ето че той се появи — елегантен и чаровен, както винаги. Той я очакваше с нетърпение.

Трогната и развълнувана. Елизабет едва устояваше на неговата сила и мъжественост. Как Джони успяваше така бързо да я завладее и да й въздейства! Трябваше само да се усмихне и…

Все пак предпазливостта й взе връх и Елизабет успя да си наложи да възпре спонтанните си чувства. Тя твърдо реши да направи всичко възможно, но този път да устои на непреодолимия чар на Джони Кари, след като месеци наред упорито и старателно заличаваше спомена за онази нощ.

Не можеше да си позволи да се поддаде толкова лесно на този омагьосващ женските сърца мъж. Твърде високо ценеше наскоро извоюваната си независимост.

В същия миг силните ръце на Джони обхванаха кръста й.

— Не трябва да разочароваме тези прозяващи се от скука гости на тържеството — усмихнат добави той, след което я поведе към дансинга.

Елизабет притвори очи в старанието си да превъзмогне странната тръпка, която почувства, когато се притисна леко към него, за да запази равновесие. Тялото му й се стори толкова познато и близко. Сами на дансинга, двамата се държаха здраво един за друг и се въртяха в грациозен вълшебен танц. Всички останали стояха отстрани и ги наблюдаваха, замрели от великолепната гледка на двамата влюбени и техния невероятно красив танц. За всички бе повече от ясно — стройната, фина жена с прекрасни черти бе в плен на невероятно силния, надвесен като хищна птица над нея предводител на бандите по границата и във връзката им прозираше любов, секс, безсрамност и сладка страст.

 

 

— Откъде ли познава вдовицата на Хотчейн? — чудеше се възрастната госпожа, прошепвайки въпроса на своята приятелка.

И двете не сваляха очи от танцуващата двойка. Седнала в стола си и замряла като каменна статуя, съпругата на свещеника втрещено гледаше двойката. Бе приближила ветрилото твърде близко до устата си, сякаш се стараеше с него да прикрие шока си.

— Нима не сте чули за отвличането! — възмути се с предпазливо висок глас една от дамите наблизо, без да откъсва погледа си от дансинга. — А аз мислех, че цялата граница е научила за това.

— О! — възкликна любопитната дама. — За бога! Как е възможно да допусне този демон толкова близо до себе си! — В гласа й се четеше истински ужас.

— Нима някога някоя жена е успяла да устои на Рейвънсби? — обясни всезнайката, в чийто поглед се четеше определено възхищение от невероятно красивия и елегантен Джони.

 

 

— Не знаех, че умееш да танцуваш така добре — отбеляза Джони, без да обръща внимание на огромното любопитство, предизвикано от скандалното им поведение. — Навярно Хотчейн ти е позволявал някои развлечения. Наистина танцуваш прелестно.

Танците, които бяха модерни по онова време, не бяха от най-лесните и включваха доста сложни елементи.

— Струва ми се, че имаш не само едно ценно качество… — добави Джони с тих глас, близък до шепот.

Елизабет усети как я обливат горещи вълни и едва намери сили да си поеме дъх, за да може да отговори. След като бе успяла да преживее грубостта и неделикатното поведение на баща си като малка, а после и ужасяващата сделка, когато я продадоха за съпруга на Хотчейн, Елизабет си помисли, че сладострастните намеци и атаки на Джони Кари са даже по-лесни за преодоляване.

— Благодаря. Това наистина бе едно от малкото на брой удоволствия, които ми бяха разрешени — вежливо отвърна тя.

Джони си обясни нейния хладен и дори враждебен тон с многобройните любопитни погледи на гостите наоколо. Затова с най-спокоен вид й зададе следващия провокативен въпрос:

— А сега, като вдовица, имаш ли повече развлечения?

В този момент Елизабет най-после разбра защо жените се хвърляха сами, и то с готовност, в прегръдките на Джони Кари. Той обещаваше да ги дари с удоволствия по толкова симпатичен и мил начин.

— Напоследък само работя, милорд. Нямам никакво време за развлечения — каза с внимателен и предпазлив тон тя и се усмихна с учтиво изражение, от което не можеше да се разбере какви точно чувства бушуват в душата й.

— В такъв случай, значи, имате нужда от почивка — отвърна й Джони с не по-малко учтиво изражение, плод на огромния му опит в общуването с жените.

— Боя се, че няма да имам време за това.

— Няма да ви отнеме кой знае колко.

— Да не би да говорим за едно и също нещо, милорд? — попита Елизабет с невинен тон, като изпита удоволствие от това, че успява да запази хладнокръвието си в двубоя с Джони.

— Струва ми се, че да.

— Толкова ли сте уверен, Рейвънсби? — Усмивката й, очарователна и спокойна, беше като отговор на собствения й въпрос, въпреки че думите на Джони изобщо не бяха предизвикателни или арогантни.

— Никога не бих си позволил да бъда самоуверен с вас, лейди Греъм. Вие ме шокирате като жена с невероятно силна воля и самообладание.

— Никога не забравяй за тези мои качества, Джони.

Произнасянето на името му бе доста голяма грешка. Начинът, по който прозвуча — интимно и близко, напомняше за онова, което се бе случило между тях през онази нощ. Спомниха си кога точно за последен път Елизабет бе произнесла името му с тази жар и нетърпение.

— Чудех се дали… — започна Джони с тих глас, леко прегракнал от вълнението — дали не би променила мнението си за Единбург. Няма ли да е възможно да отложиш работата по строежа на новия си дом… за да се развлечеш за няколко дни.

— Сигурна съм, че за мен самата ще е удоволствие — отвърна Елизабет, без да се замисля, а единственото й желание в този момент бе да обвие ръцете си около врата му и да го целуне страстно, въпреки стотиците любопитни погледи наоколо. — Но моят живот ще продължи отново, след като ти си заминеш за пореден път, Джони. И колкото и да прозвучи егоистично, не бих искала да възприема твоите навици да завързваш непостоянни, хаотични връзки. Така че, благодаря ти за поканата, но съм принудена да откажа.

— Вие самата не сте твърде скромна и свенлива, лейди Греъм. Може би нещо би помогнало да промените мнението си относно непостоянната ми натура.

Джони знаеше, че разполага с време, докато е тук в Тевиътдейл, и че Елизабет бе податлива на убеждаване…

— Никога не съм се преструвала на скромна или свенлива. Не съм се радвала на компанията на обиграни жени от висшето общество. Така че едва ли ще променя мнението си, защото това би означавало, че трябва да съм доста глупава, щом твърде добре зная с каква репутация на ухажор и любовник се ползвате в обществото. Не смятате ли, че съм права?

При тези думи Елизабет го погледна и се усмихна леко.

Объркан от нейната откровеност, Джони призна с искрено съжаление:

— Твърде рязко се изказвате по повод съблазънта и взаимоотношенията между мъжа и жената, мила. Манроу се оказва прав.

— За какво?

— За това, че не се забавлявате с телохранителите си. Братовчед ми яростно защитаваше вашата чест.

Елизабет се усмихна и отговори:

— Разбирам. Навярно и вие вече сте се убедили по някакъв начин в неговата правота. Навярно съвсем ще ви разочаровам, милорд, като ви призная, че по-скоро съм човек, който е склонен да се обрече на безбрачие.

Всякакви сексуални помисли и планове на Джони не можеха да се равняват по сила и въздействие на тези прости и ясни, крайно категорични думи, които тя току-що бе произнесла. Въпреки това той я пожела още повече и едва сдържа порива си да я сграбчи в ръце и да я отнесе в някоя от стаите на горния етаж, въпреки че рискуваше публично да бъде заклеймен.

— Аз не мисля, че бих намерил сили да се обрека на подобен живот — призна той, като едва си поемаше въздух.

В същото време Джони си мислеше колко би навредило на авторитета и репутацията му, ако не успееше да се държи джентълменски докрай.

— Не се и съмнявам, милорд. Но нали знаете, че живеем във време, в което жените и мъжете се оценяват по различни образци.

Елизабет изрече това твърдение със самочувствието на човек, който бе имал възможността да провери верността му.

— Вдовиците все пак разполагат с много повече свобода — подметна Джони, който напълно бе съгласен с правилата за оценка на различните полове, но се изкушаваше да потърси различните житейски нюанси и ситуации.

— Става дума не за безгранична свобода, все пак — уточни Елизабет.

— Станали сте по-предпазлива и благоразумна, след като напуснахте Голдихаус — отбеляза Джони, докато в ума му се редуваха сцени от тяхната страстна нощ.

— По-разумна, бих казала.

— От мен ли се пазите?

— Да — призна Елизабет, но усмивката й издаваше готовността й да се позабавлява с него.

— Мога да бъда много упорит — закачи я той, без да се трогне от нейните доводи, насърчен от усмивката, която не бе убягнала от вниманието му. Все пак Джони бе доста опитен и владееше всички различни нюанси на любовната игра.

— Аз пък мога да бъда опърничава.

— По отношение на секса.

Елизабет се усмихна и попита учудено:

— Нима говорехме за секс?

Джони се разсмя.

— Не, разбира се, че не — отвърна той и я придърпа незабележимо към себе си, при което ръката му се спусна леко и галантно към таза й. — По-скоро обсъждахме дали имаш време за малка ваканция.

— Много сте хитър, милорд! Дали това е само въпрос на практика?

— Всичко е въпрос на практика, скъпа Бетси!

— Трябва да знаете… уважаеми Рейвънсби… значи толкова свободен в мислите си, понеже…

— А вие сте толкова откровена и неподправена, дори когато се опитвате да кокетничите, лейди Греъм!

— Наистина ли? — попита Елизабет, която явно бе трогната от думите му.

— Да, наистина.

— Но това не е заради вас!

— Не и ако наистина сте решили така. Защото моята любезност и учтивост също не са безгранични.

— Тогава би следвало да ви предупредя все пак.

— Ако някой друг бе на мое място, не знам, но за мен — може и да се постараете да ме предупредите.

— Толкова сте откровен, милорд!

— Самият аз съм учуден от това — каза Джони с усмивка. — Навярно откровеността ми се дължи на трите бутилки бренди, които погълнах по пътя насам.

— Бих казала, че танцувате великолепно след толкова алкохол.

— Причината бе, че конят на Манроу окуця и аз нямах какво друго да правя, за да убия времето. Наистина ли мислите, че танцувам добре?

— Разбира се.

— Харесаха ли ви вината, които мисис Райд ви изпрати?

— Да, благодаря много — отвърна Елизабет, без да посмее да му признае, че след като опита от първата бутилка, спомените за тяхната първа нощ нахлуха в съзнанието й и тя не намери сили да опита от виното втори път. Едва се бе сдържала да не оседлае коня си и да препусне към Рейвънсби!

— Ела да пийнем по чаша вино и да ми разкажеш за твоя бъдещ дом — предложи Джони с толкова равнодушен и спокоен тон, сякаш бяха най-обикновени приятели, които не са се срещали отдавна.

— Не трябва — опита се да откаже Елизабет.

— Защо? Нима има нещо нередно в това?

Един откровен отговор нямаше да свърши работа в този случай. Джони щеше да се възползва от чувствителността й.

— Е, може да пийна една чаша вино — уклончиво отвърна Елизабет, защото осъзнаваше, че не иска да се раздели с него.

Джони бе чувал толкова пъти тези думи. Първият признак на капитулацията. Той се усмихна закачливо, видимо удовлетворен от успеха си.

— Дадено, само една — съгласи се той и я хвана подръка. — Рейнско или френско вино предпочитате, милейди?

Манроу се появи, точно когато Джони бе махнал с ръка към един от слугите, за да поръча още вино за двамата. Архитектът като че ли чувстваше задължение да бди над Елизабет. Само след миг разговорът им стана много по-сериозен и задълбочен, а темата неизменно бе замисленият строеж на новия дом на Елизабет. Манроу нямаше никакво намерение да се оттегли. Беше приел задълженията си да ги съблюдава като някаква досадна гувернантка, която едва ли щеше да се отдели от двойката през цялата вечер. Към полунощ Джони не издържа, поръча още една бутилка и снизходително продължи да следи диалога между Манроу и Елизабет, докато те обсъждаха в детайли целия предстоящ процес на изграждане на постройката. Докато търпеливо ги слушаше, Джони изпи до дъно бутилката червено вино. В края на краищата, бе едва събота и оставаше достатъчно време.

Когато стана твърде късно, Елизабет си тръгна и Джони съвсем спокойно отбеляза пред своя братовчед:

— Моите уважения, беше невероятно съобразителен и ме възпря от какви ли не неблагоразумни постъпки!

— Казах ти, че ще те възпра, преди да си извършил някоя глупост.

— Тя е великолепна.

— Имаш предвид, когато е в леглото ти ли?

— Където и да е — отвърна Джони и поклати глава.

— Ако бе прекарал повече време заедно с нея, отдавна щеше да знаеш цената й.

— Избягвах я, защото исках Роби да бъде пуснат на свобода колкото може по-скоро, и за да не утежня съдбата му. А ти през това време си имал повече възможности да я опознаеш.

— Това е, защото не съблазнявам всяка срещната красива жена, нали?

— Съжалявам, това при мен е нещо като вродена способност…

— Не вярвам някога да си ограничавал собствените си желания и копнежи.

Джони погледна за миг братовчед си и едва усмихвайки се, призна:

— Не и до вчерашния ден.

— Е, тези три дни ще бъдат доста тягостни — каза Манроу с въздишка.

Джони вдигна чашата си в знак на поздрав към братовчед си и добави:

— Но затова пък доста интригуващи, братовчеде. Едва ще дочакам утрото.

 

 

Следващите два дни от сватбените тържества изминаха доста бързо. Джони преследваше Елизабет, а Манроу играеше ролята на негов придружител. Тримата бяха доста объркани и нервни през цялото време. Семейство Греъм организира пикник на открито, разходки с лодки по езерото, импровизирани състезания и танци през цялата нощ. В понеделник следобед бе насрочена самата сватбена церемония.

Джони се придържаше стриктно към обещанието си да се отнася като джентълмен, но това съвсем не означаваше, че ще се откаже да примами Елизабет в своята стая, и то с нейно собствено съгласие. В края на двата тягостни дни той все пак изгуби цялото си търпение и добрите маниери. Чувстваше се в ужасно настроение.

Елизабет успяваше да устои на всичките му опити да я съблазни, но не можеше да противоречи на собствените си желания и копнежи. Тя прекара двете нощи в полубудно състояние, като едва сдържаше порива да се отдаде на чувствата си и да изпита огромното блаженство от близостта с Джони Кари.

През цялото време Манроу считаше за свое неизменно задължение да парира всяка интимност между двамата, като седеше до късно с тях и се опитваше да предпази Елизабет Греъм от самата нея. А също и от опитния си братовчед-съблазнител. До вторник сутринта Манроу се почувства напълно изчерпан и изтощен и тъкмо се бе унесъл в съня си, когато някой грубо го разтърси.

— Тя си е отишла! — рязко заяви Джони. Напълно облечен, той стоеше до леглото на Манроу и го държеше здраво за рамото, разтърсвайки го безмилостно. Едва сдържаше гнева си. — Тръгнала си е тази сутрин. Чудя се дали наистина си е въобразявала, че ще ми избяга така лесно.

При тези думи Джони стисна здраво ръцете си в юмруци. Манроу примига и простена леко от болката в рамото. Джони най-после осъзна, че му причинява болка, и го пусна.

— Извинявай — каза той и се обърна, след което бързо се приближи до прозореца и огледа пътя. Докато наблюдаваше местността по посока на юг, към Англия, Джони неспокойно барабанеше с пръсти по рамката на прозореца. Само след секунда той се извърна към братовчед си и каза с решителен глас:

— Ако желаеш, остани, ако искаш, идвай с мен. Не ми пука кой какво ще си помисли…

— Нищо ново не чувам — язвително заяви Манроу.

— Просто за малко ще се отклоня от пътя — отсече Джони, сприхав и раздразнителен след няколкото дни ограничения и въздържание. — Този път просто ще ти бягам от каишката, Манроу, и ще я последвам. Не ме гледай така! — И като разроши косата си с гневен жест, Джони погледна към братовчед си с поглед, лишен от всякаква благосклонност и търпение. След трите дни на преструвки и уклончиво поведение, силите му се бяха изчерпили напълно. — Благодаря ти за напътствията как да се държа благовъзпитано. Три дни подред се боря с непрестанното желание. Днес е вече четвъртият, довлякохме се дотук след толкова тежка езда. А сега и това мъчение и раздразнение, което надхвърля човешките възможности и издръжливост… Така исках да мога да я целуна, докато танцувахме, да усетя аромата на устните й и сапуна с дъх на детелини, който мисис Райд приготвя… Всичко това непрекъснато ми напомняше за онази вечер в Голдихаус. Докато лежах буден тези три нощи, си представях какво прави тя, как е облечена, дали спи гола, или с нощница, дали няма някой, с когото да споделя леглото си…

Манроу повдигна сърдито вежди.

— Добре, добре! — помирително каза Джони, като едновременно с това махна с ръка към него, сякаш за да го успокои. — Нима тогава все така си спи сама? Знаеш ли — внезапно изрече той и се стегна като по команда, — едва не се покачих на дървото близо до нейната спалня, за да я видя. — И като се смръщи, продължи: — Държа се като някакъв влюбен до смърт юноша. И в това състояние, да знаеш, бих нападнал и теб в леглото, ако не беше така космат. Така че не ми остава нищо друго, освен да я настигна и да спя с нея, иначе ще заприличам на някакъв глупак. И ти не можеш да ме спреш!

— Бих казал, че не си струва и да опитвам да те спра, като те гледам! — призна Манроу, докато все още разтриваше наболяващото го рамо. За него ситуацията бе повече от ясна. Сънливостта му се бе изпарила мигновено и той съзнаваше колко безсмислено е да се противопоставя на братовчед си.

— Най-после да постигнем съгласие — заяви Джони с тон на победител. — Идваш ли с мен? Или да приготвям коня си и да тръгвам сам? — В гласа му имаше нещо помирително и благосклонно, подобаващо на вроденото благоприличие и добро възпитание на Манроу. — Можеш и да не идваш, ако това те обижда — добави бързо той. — Тя избяга по същата причина, поради която аз ще я последвам. Тя самата не може да се пребори с чувствата си, както и аз.

— А може би грешиш?

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да се уверя дали греша, или не.

— А ако това ти струва животът?

Джони нямаше намерение да се впуска в обширни и подробни обяснения за това по какъв начин се бе държала с него Елизабет през тези няколко дни. Той твърде добре познаваше реакцията на жените и чувствата, които умееше да предизвиква в сърцата им. Джони нито за миг не се съмняваше в онова, което тя изпитваше към него. Воините от Редсдейл, разбира се, бяха сериозна пречка, но Джони се съмняваше, че Елизабет би охранявала честта и добродетелността си до такава степен, че да разреши на телохранителите си да го убият.

— Не виждам нищо чак толкова драматично и страшно в това да я последвам — заяви той. — Тя все пак е доста практична жена.

— Което означава, че едва ли ще откликне на твоите домогвалия.

— Ще видим… — леко провлачено отвърна Джони, който чувстваше, че отново е възвърнал самообладанието и нормалното си поведение. Твърде много му бе дошло от такова въздържание и благоразумие през изминалите дни. — Може и да успея да я обладая… преди, разбира се, да е наредила да ме одерат жив.

 

 

Елизабет бе тръгнала твърде рано сутринта, тъй като чувстваше, че няма да може да издържи още един ден толкова близо до Джони Кари и ще се отдаде на собствения си порив да попадне отново в прегръдките му. Беше изнервена до крайност, неспокойна и раздразнителна от непрекъснатата съблазън и изкушение, на които я подлагаше Джони през цялото време от престоя й в Хоуик. Затова тя реши, че единственото й спасение бе да си замине час по-скоро. Другата възможност бе да се хвърли в обятията на Рейвънсби и да преспи с него пред очите на цялата фамилия Греъм, което бе равносилно на това да стане известна в цяла Шотландия като най-похотливата жена.

Последната си безсънна нощ тя бе прекарала, размишлявайки колко трудно и почти невъзможно е да се намери подходящо място за техните любовни срещи, без това да стане известно на любопитните гости или слугите. Тя бе успяла да преодолее огромното си желание да се промъкне незабелязана от останалите в неговата стая само благодарение на това, че не знаеше къде е настанен владетелят на Рейвънсби. Обхвана я паника, когато усети колко силни са чувствата и желанието й да бъде заедно с Джони. Това бе сигнал да се оттегли колкото може по-бързо. Опасяваше се, че чувствата й могат да станат достояние на всички гости в Хоуик.

В момента, когато очертанията на дома на фамилия Греъм се изгубиха от погледа й, Елизабет усети как уязвимостта й намалява и спокойствието й се възвръща. Тъй като пътят се стесняваше и ставаше по-трудно проходим, Елизабет нареди на лакея да намали скоростта. Едва сега можеше да си отдъхне.

Най-после бе на свобода. Далеч от Джони Кари, от непреодолимото въздействие на неговата усмивка и очарователните му маниери, далеч от необузданата му чувственост.

Като си пое дълбоко дъх, Елизабет се наслади на прекрасния летен ден през отворения прозорец на каретата си. Въздухът беше студен, но това сякаш й действаше ободрително. Красивата гледка навън я успокои. Настроението й стана по-ведро. След трите дни вълнения и бушуващи в душата й страсти, Елизабет най-после се възвръщаше към спокойното си обикновено ежедневие.

Решението й да си тръгне бе най-правилното. Лудият и своенравен Джони Кари като нищо отново щеше да разбие спокойния самотен живот на Елизабет.

 

 

Тъй като познаваха всеки сантиметър от границата, Джони и Манроу препуснаха по кратките пътеки, като стремглаво пришпорваха конете си. Те предполагаха, че лесно ще успеят да догонят каретата. Шотландските пътища, без главните, които водеха към Единбург, Глазгоу и Лондон, бяха доста каменисти и тесни, и движението на каретите се затрудняваше и забавяше.

На няколко мили от границата, там, където пътят минаваше през една малка ферма, построена преди доста години, конниците, които яздеха пред каретата, внезапно дочуха шум от галопиращи коне зад себе си. Те мигновено посегнаха към оръжията си и се ослушаха. От двете страни на тесния път бяха надвиснали високи борове, които го засенчваха и мястото имаше малко затънтен и изолиран вид. Не бе изключена възможността за засада. Мъжете направиха знак на каретата да спре.

Елизабет учудена се показа през прозореца.

— Какво има? Някакъв проблем ли?

— Конниците, милейди — отвърна й нейната прислужница, която бе седнала до лакея. — Дават ни знак да спрем, защото са чули нещо.

Елизабет се огледа наоколо и след като не забеляза нищо обезпокоително, попита:

— Ти чуваш ли нещо?

— Още не, лейди Греъм — отвърна лакеят, — но Майкъл със сигурност е чул нещо, иначе едва ли щеше да ми даде знак да спра. По-добре останете в каретата, да не пострадате, докато се уверим, че няма нищо тревожно.

Лятното утро бе толкова лъчезарно и ведро, че едва ли предвещаваше някаква опасност. Наоколо се чуваха песните на ранобудните птици. Въздухът бе невероятно свеж, а слънчевите лъчи пробиваха през гъстите клони на дърветата и огряваха разноцветните диви цветя, пръснати по поляните.

В този момент до всички достигна тропотът от галопиращи коне и телохранителите насочиха своите оръжия, готови да стрелят срещу нападателите.

Само след секунди се появиха двама ездачи, които стремглаво препускаха в посока към каретата. Тъй като двамата й телохранители държаха на мушка наближаващите конници, Елизабет се подаде от каретата по-скоро от любопитство, без да бъде ни най-малко изплашена. Разбойници не се срещаха рано сутрин в тази част на страната, нито пък бяха толкова смели и дръзки в нападенията си. Тя присви очи и се опита да разучи ездачите. Те все още бяха доста далеч, за да може да ги разпознае. Няколко секунди тя ги наблюдаваше, докато гората ехтеше от тропота на копитата. Точно когато нейните телохранители получиха заповед да стрелят, Елизабет внезапно съзря развяната на вятъра буйна черна коса и разпозна широкоплещестата фигура и наметалото на Джони.

— Не стреляйте! — незабавно нареди тя.

Редмънд рязко изви глава към нея в недоумение.

— Това е Рейвънсби — обясни тя, шокирана от внезапната поява на Джони Кари. — Ще го убиете, ако стреляте!

— Ще видим какво иска — отвърна Редмънд и разпореди на хората си: — Дръжте го под око.

— Той не е опасен, Редмънд! — извика Елизабет.

— Да, милейди — съгласи се Редмънд, но не нареди на хората си да свалят пушките си.

— Може да те застрелят, преди да се доближиш достатъчно, за да можеш да разговаряш с тях — предупреди го Манроу и посочи вдигнатите към тях оръжия.

Двамата преминаха в лек галоп.

— Без риск не можеш да изпиташ удоволствие от живота — отвърна му Джони и потупа коня си, за да премине в тръс, след което добави: — Не прави никакви резки движения.

При тези думи той разтвори широко ръцете си в приятелски жест, за да могат телохранителите на Елизабет да се уверят, че не е въоръжен. Беше лъчезарно усмихнат.

— Спри и кажи какво те води насам — нареди му водачът на групата, охраняваща Елизабет Греъм. Въпреки твърдението на господарката му, той все пак предпочиташе да остане предпазлив докрай.

— Искам да разменя няколко думи с лейди Греъм — отвърна Джони с равен тон, докато спираше коня си.

„Не!“ — помисли си първо Елизабет, веднага щом чу думите му… „Господи, бъди милостив към мен!“ — молеше се тя. Трепетно вълнение обхвана цялото й същество. Не можеше да намери сили да откаже, така, както й се струваше, че би трябвало да направи. В следващия миг си спомни, че вече не е онова шестнайсетгодишно момиченце, което не може да взема решения и да има собствено мнение, а е зряла жена, способна да се справи с всякаква сложна житейска ситуация. Дори в случай на изкушение, безумно влюбване или страст. Със сигурност можеше да изслуша няколко думи от Джони Кари, без да изгуби самообладанието си. Нали и бездруго бе успяла да го задържи далече от себе си цели три дни.

Въпреки че не действаше разумно и предпазливо, Елизабет отвори вратата на каретата и докато слизаше, усети огромното вълнение, което я обхвана.

Щом съзря, че вратата на каретата се отваря, Джони слезе от коня си и без да обръща внимание на насочените срещу него пушки, бавно пристъпи напред, водейки коня си за повода. Въпреки подозрителните и враждебни погледи на телохранителите й, които все още не сваляха оръжието, без да се бави нито секунда повече, Джони се насочи към Елизабет с бързи стъпки.

— Тръгнали сте си доста рано, милейди — каза той, когато се доближи до нея и вежливо се поклони. Докато оглеждаше официалните и добре скроени дрехи и малката шапчица, вързана симетрично под брадичката, той запита: — Да не би да сте се отегчили от празненствата на фамилия Греъм?

Тонът и учтивото му поведение бяха толкова изискани, сякаш току-що излизаха от сутрешната църковна служба. Джони ни най-малко не се смущаваше от прашните си, потни от продължителната стремглава езда дрехи.

Тъй като не умееше да прикрива чувствата си под маските на аристократичната вежливост, Елизабет кратко отсече:

— Не трябваше да ме проследяваш!

— А ти не трябваше да си тръгваш, без да си кажем довиждане — отвърна й Джони с ангелски поглед.

— Не знаех, че се изисква да си взема довиждане с теб — отвърна му тя със студен тон, който изцяло съвпадаше с тоновете на роклята и бледозеления цвят на шапката й.

Видът на мускулестото силно тяло на Джони, изпотено от ездата, но затова пък по-обаятелно, познатият аромат на гърдите му, шотландското наметало в червено-зелени полутонове, всичко това така я развълнува, че изгуби и най-малката възможност да устои на непреодолимия му чар.

— Липсваше ми — тихо и кратко призна Джони, сякаш току-що не бе получил рязък и категоричен отказ.

— Съжалявам — промълви едва чуто Елизабет и го погледна в очите. В погледа й личеше невинността и чистотата на чувствата й. Тя не познаваше двуличието на флирта, нито пък общоприетите измамни жестове и мимики на висшето общество. В очите й се четеше неподправено желание и страст.

— Ела да поговорим — каза Джони с тих глас, — далече от всички тези хора…

— Не бива.

— И аз не биваше да съм тук, но ето ме сега пред теб — възрази Джони с почти раздразнен тон. — Затова освободи телохранителите си и ела да се поразходим… — И като погледна бързо към братовчед си, Джони добави: — Манроу ще остане като заложник.

Разумът сякаш съвсем я напусна. Елизабет изобщо не можеше да прецени как да постъпи. Само след минута тя нареди на пазителите си да приберат пушките, да слязат от конете и да се поразтъпчат.

— Не съм в опасност — поясни тя.

Едновременно с това си мислеше какъв голям риск поема, като се излага на най-голямата опасност — да отдаде отново сърцето си на Джони Кари.