Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outlaw, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 89 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава двадесета

Адам се върна след три дни. Необичайното му пристигане издаваше паника. Предупредителните му викове, които се носеха отдалеч, нарушаваха спокойствието и накараха голяма част от прислугата да изостави работата си. Данкайл Уили беше излязъл от главната сграда и чакаше на стълбите до входа, когато Адам рязко спря разпенения си кон.

— Драгуни! В кръчмата в Келсо! — извика той, скачайки от гърба на умореното животно. — Идват насам за господаря! Къде е той?

Уили вече се беше втурнал нагоре по стълбите.

— Следвай ме! — извика той.

Двамата мъже минаха тичешком през двойната врата, която двама прислужници държаха отворена за тях. В същото време Уили изстрелваше заповеди към лакеите, които стояха във вестибюла.

— Трябва ми мисис Райд — нареждаше той, — и двама от конярите. Манроу и Кинмънт. Да дойдат веднага в трапезарията!

Нямаше време за любезности, нито пък възможност да се съобразява с положението на лейди Елизабет — така или иначе тя скоро щеше да научи за случилото се.

— Колко време имаме? — попита дрезгаво Уили, тичайки стремглаво към коридора, който водеше до източното крило.

Не попита за причината, знаеше, че господарят на Рейвънсби има достатъчно врагове.

Останал без дъх след бясната езда от Келсо дотук, Адам говореше на пресекулки:

— Оставих Наб… и Дъджи да ги почерпят… с няколко бутилки френско… бренди. Надявам се… един час. Може и повече…

Забързаните стъпки на обутите в ботуши мъже отекнаха из богато обзаведените и украсени стаи, през които профучаха, за да стигнат до трапезарията. Запъхтени и разтревожени, те нахълтаха в слънчевата трапезария. Само един поглед към лицата им бе достатъчен да накара Джони да скочи от стола си. В следващия миг той им даде знак с ръка да излязат от стаята.

— Връщам се веднага — каза той на Елизабет, която се беше надигнала изумена. След това се наведе през масата и я целуна по бузата. — Бях изпратил Адам по работа.

— Не съм дете и няма нужда да ме залъгваш.

Беше сигурна, че Уили не би нахлул така в стаята, ако нямаше сериозна причина за това.

— Ще ти кажа какво става, като се върна — усмихна се младият мъж. — Само пет минутки.

Джони изскочи от стаята, като в същото време обмисляше как да удуши Матю Греъм с голи ръце.

— В Келсо са пристигнали драгуни от Единбург. Идват за теб — започна Уили веднага след като Джони затвори вратата след себе си.

— Видях ги преди двайсет минути — намеси се Адам. — В кръчмата на Уот Хардън.

— За мен? — Не беше за Елизабет. — Разбра ли нещо?

Да се занимаваш с политика открай време беше опасна работа, а влошаващите се отношения между Англия и Шотландия излагаха на риск огромни суми и препитанието на хиляди хора. Кой ли от враговете му бе решил, че Джони е прекалено опасен за плановете му?

— Капитанът им каза, че… трябвало да те отведат в Единбург… защото срещу теб имало обвинение за изнасилване — отвърна Адам, гърдите му се издуваха от учестеното дишане, а лицето му бе зачервено от бързането.

— Това е лъжа! — Очите на Данкайл Уили блеснаха свирепо.

— Но това е единственото обвинение, за което не е предвидено помилване — отбеляза замислено Джони.

— Те ще бъдат безпощадни — допълни Адам и ужасните думи пронизаха като с нож тримата мъже.

— Обявен извън закона… — Гласът на Джони почти не се чуваше. — Когато бъда прогонен в изгнание или обесен, земите ми ще бъдат конфискувани без ни най-малка надежда за прошка. А Елизабет ще бъде принудена да свидетелства и отново ще се озове в лапите му. Очевидно е обмислил добре всички подробности.

Не можеше да се каже, че Джони не бе очаквал ответни действия от страна на Харолд Годфри, но не беше и предполагал, че той е способен така майсторски да изпипа нещата. Годфри беше преди всичко човек на действието и хитрите машинации намирисваха на Куинсбъри.

— А Матю Греъм?

Гласът на Джони бе станал отново толкова спокоен, че Адам се запита дали беше разбрал добре каква страшна опасност го грозеше.

Всъщност той беше осъден на смърт, която присъда трябваше да се изпълни, когато и да го хванеха.

— Нямаш много време, Джони — рече нервно Адам.

— Това се отнася за всички ни.

Очите на двамата мъже се срещнаха за момент.

— Всички трябва да напуснете Голдихаус — продължи господарят на Рейвънсби, — или поне тези от вас, които те може да се опитат да заставят да свидетелстват в тяхна полза. Толбут не е най-здравословното място, където човек може да чака явяването си пред съда. Но първо ми кажи за Матю Греъм, за да знам откъде другаде бих могъл да очаквам нападение.

— Засега се е сгушил уплашено в замъка Карлисъл, но когато научи за това, ще започне да души и да обикаля като гарван мърша.

Джони кимна, очевидно съгласен с Адам. Когато забеляза Кинмънт и Манроу, той изчака да се приближат и след това започна да говори на хората си, които Уили бе призовал.

— Някои от вас сигурно вече са разбрали, че от Единбург са изпратили драгуни, за да ме арестуват. Призован съм да се явя пред Криминалния съд.

— В такъв случай, те ще те обесят — обади се мисис Райд. — По-добре да бягаш.

— Точно това мисля да направя. Имам време да дам инструкции само веднъж, така че всички ме слушайте внимателно.

И той започна скоростно да дава нарежданията си. Определи ценните неща, които трябваше да бъдат отнесени през оставащия час и точните места, където трябваше да бъдат укрити; разпореди кои от хората му при кои негови приятели и роднини да се приютят. Конете му трябваше да се разпръснат, така че нито Годфри, нито Куинсбъри да могат да си присвоят първокачествените чистокръвни породи. Когато стана въпрос за библиотеката, той въздъхна. Беше известна като най-богатата библиотека на Британския остров, но бе невъзможно да бъде пренесена за толкова кратко време.

— На двамата с лейди Елизабет ни трябват провизии за две седмици, мисис Райд. Манроу, Роби трябва да бъде открит незабавно. Тъй като той е моят наследник, те ще се опитат да пленят и него. Кажи му, че ще ми трябва кораб, който да ме чака на брега в най-скоро време. Знаеш, че Роби ловува в Източен Лотиян. Кинмънт, вземи регистрите, които мислиш, че не трябва да попадат в ръцете на англичаните. Адам, изпразни оръжейната зала и раздай всичко на мъжете, за да го отнесат със себе си. Междувременно двамата с лейди Елизабет ще очакваме резултата от делото на някое по-здравословно място от Толбут.

Разглеждането на делото беше неизбежно и, независимо дали щеше да присъства на него или не, знаеше, че присъдата му вече е определена.

След това няколко минути трябваше да отговаря на пороя от въпроси, с които бе засипан, уверявайки подчинените си, че възнамерява да се върне и че тогава всички те ще бъдат отново добре дошли в Голдихаус. Той обаче нямаше възможност да отдели много време за сбогуване.

— Не искаш ли човек за охрана? — попита Манроу, когато хората му се пръснаха да изпълняват задачите си.

— Не искам да привличам вниманието, ако се движа с по-голяма група. Възнамерявам да прекараме около седмица в Денс Котидж, докато първоначалната стръв на преследвачите се поуталожи, и чак тогава да се отправим към брега. Това ще даде време на Роби да закара кораба до Маргат Коув. Чакай ме в кораба, ще имам нужда от теб, когато пристигнем в чужбина — каза той на Манроу.

— Ще може ли Елизабет да премине яздейки цялото това разстояние?

— Това е най-голямата ми тревога — отвърна Джони, смръщвайки вежди. — Хората ни при нужда могат да проправят с бой пътя си. Аз обаче не мога, заради нея…

— Можем да се погрижим поне пътят ви до Маргат да бъде чист — увери го Манроу.

Джони се усмихна.

— Но ние искаме да изминем само двайсет мили от края на гората до брега. Ако по пътищата няма патрули, ще се видим след две седмици.

Братовчедите се прегърнаха. Може би бяха за последен път заедно в дома, в който живееха от детството си. След това Джони се върна в трапезарията.

Елизабет побледня като смъртник, когато той й разказа за случилото се и за онова, което им предстоеше.

— Извинявай Джони — прошепна тя, след като приключи с обясненията си. — Това, разбира се, е дело на баща ми — добави тя. Изтъненият й гласец издаваше мъката й, очевидно станала жертва на самообвиненията си. Ужасяваше я страшната цена, която Джони трябваше да плати за това, че я обича.

Той бързо се приближи до нея, коленичи до стола й и взе ръката й в своята.

— Недей да обвиняваш себе си — каза много тихо, съзнавайки, че омразата, която изпитваше към него Годфри, беше много стара и нямаше нищо общо с нея. — Освен това баща ти не действа сам, а заедно с Куинсбъри — добави той. Тъмната му коса блестеше на слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците на трапезарията — абсолютно неподходящ декор на тези ужасяващи събития.

Не би трябвало да разговарят за такива страшни неща, за предателство и преследване, когато денят е толкова хубав и слънчев, помисли си Елизабет.

— А защо не отидеш в Единбург? — попита с надежда тя. — Ще свидетелствам, че никога не си ме изнасилвал, ще им кажа колко много те обичам, че аз бях тази, която го исках. Ти не си виновен за нищо, Джони. Мога да ги накарам да ми повярват…

Той нежно потупваше ръката й, дългите му тънки пръсти изглеждаха доста тъмни до бялата й кожа.

— Човек трябва да има твърде солидно влияние и връзки, за да предяви обвинение срещу мен, миличка. За тях е без значение в какво точно ще ме обвинят — ако не е изнасилване, ще измислят нещо друго.

Той вече знаеше със сигурност — делото щеше да бъде истинска формалност.

— Това, което трябва да сторим — каза Джони, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, — е да напуснем Шотландия за известно време. Докато измисля нещо…

Сега нямаше време да се заеме с организирането на целия сложен процес по събирането на привържениците си, за да се противопостави на алчността на Куинсбъри и на жаждата за отмъщение на Годфри. Той се размърда неспокойно на мястото си, ценните мигове течаха.

— В момента не разполагаме с повече от час… — Графът на Грейдън се изправи.

— Понякога ми се иска баща ми да беше умрял — промърмори Елизабет. Гласът й потреперваше от вълнение. Питаше се дали бе наследила коварната кръв на баща си. В момента се чувстваше напълно сломена.

— Трябваше да го убия, когато имах тази възможност — заяви Джони.

Прочел изненадания въпрос в погледа й, той добави:

— Вече беше отишла да живееш при Хотчейн, затова не беше там. — Не можа да сдържи гримасата си при мисълта за пропуснатата възможност. — А аз бях достатъчно наивен, да се хвана на приказките на баща ти.

— Човек се учи от грешките си. — В думите й се долавяше студена безсърдечност.

— Да, човек се учи от грешките си — съгласи се тихо той. — А сега трябва да побързаме, любов моя, или ще прекараме утрешния ден в Толбут. — Взе двете й ръце в своите и й помогна да стане. Бебето вече беше доста наедряло и здравето й през следващите дни наистина много го притесняваше.

— Ще яздим много бавно — казваше той, без да пуска ръката й. — Пътуването няма да те измори. После ще изчакаме в къщичката на нашия пазач на дивеч, докато преследвачите се поотегчат.

Само няколко души знаеха къде се намира тя.

— Аз мога да яздя, Джони. Знаеш, че никога не съм се чувствала по-добре. Няма защо толкова да ме глезиш.

Той обаче настоя тя да изчака долу в малката всекидневна до вестибюла, докато сам отиде да нагледа приготвянето на багажа им. Трябваха му пари и пистолети и достатъчно амуниции, за да успеят да се придвижат до крайбрежието. Искаше да се увери, че Хелън ще приготви по-топли рокли за Елизабет, и да й каже да занесе долу палтото, ботушите и шала й, така че да бъде готова, когато отиде да я вземе. Взе един миниатюрен медальон на родителите си, после се запъти към своята тоалетна стая, за да види дали слугата е сложил в багажа и принадлежностите за бръснене, които баща му му бе подарил, преди да замине за Париж.

Елизабет облече пелерината, обточена с мека като кадифе тюленова кожа, обу ботушите, сложи ръкавиците, лилаво наметало върху зелената вълнена материя на пелерината и неспокойно пристъпваше напред-назад, чувствайки се не само виновна за нещастието, надвиснало над главата на Джони, но и напълно безполезна в този напрегнат момент.

— Остави ме да свърша и аз нещо — помоли тя, когато мисис Райд връхлетя в стаята за втори път, за да я попита за предпочитанията й към храната.

— Вие просто си стойте, милейди, и се грижете за себе си и за детето — отвърна икономката, набутвайки я обратно към един стол. — Имам цяла армия помощници. Сега, кажете ми дали искате от сладкото вино, или бордо, защото господарят не знаеше.

През следващия час ту един, ту друг от прислугата нахълтваше, за да я пита за предпочитанията й към храната, дрехите, книгите за четене, дори за бижутата.

— Слава богу — възкликна с облекчение тя, когато най-после Джони се появи на вратата с ботуши, шпори и увито около раменете дебело зелено наметало. — Щях да полудея от притеснение, докато стоях бездейна тук. Никой не ми дава да пипна нещо.

Те всъщност следваха нарежданията му, затова той се усмихна и каза:

— Вече можеш да станеш, скъпа Бетси. Следващите часове няма да бъдат така скучни.

— Дали ще разрушат Голдихаус? — попита Елизабет, докато грациозно се изправяше.

— Ще загубим някои от портретите и семейните книжа. Не очаквам, че Куинсбъри ще иска нещо да му напомня за семейство Кари. Но — Джони вдигна рамене, сякаш се опитваше да се примири с неизбежното, — сигурен съм, че домът ми ще му хареса, въпреки че няма да може да се привърже прекалено силно към него — добави той с привичната си дързост.

— Не можеш ли да направиш нещо, за да не допуснеш всичко това?

— В момента не.

Той тръгна към нея с усмивка; красотата й винаги беше източник на удоволствие за него.

— В крайна сметка обаче, ще успея — рече той, докато поемаше облечената й в ръкавица ръка. — По-късно ще поговорим за това.

Първо трябваше да се погрижи да я измъкне оттук.

След като я вдигна и намести върху мекото дамско седло, той й посочи висящия на гърба на коня пищов, скрит в кожен кобур.

— Достатъчно е малък, за да може да си служи с него една дама — обясни Джони. — Редмънд ми каза, че си била добрата му ученичка.

Като се опитваше да прикрие тревогата си, тя отвърна също толкова хладнокръвно:

— Само ми кажи кога и по кого трябва да стрелям.

— Ако се стигне до това — отговори тихо той, докато покриваше краката й с пелерината, — ще бъда пределно ясен и точен.

Така след едночасови приготовления Джони и Елизабет напуснаха Голдихаус, отвеждайки със себе си два натоварени с вещите им коня, понесли достатъчно количество сребро и храна, за да стигнат благополучно до Европа. Пътуваха бавно, избягваха селата и предпочитаха равнинния терен, когато имаха възможност да избират. Той би искал да тръгнат през нощта, но драгуните в Келсо нямаше да ги изчакат, за да им направят тази услуга, затова те се стараеха да избягват главните пътища, а щом стигнаха Денската гора, Джони престана да се обръща назад и да поглежда през рамо.

Гъстият храсталак и издигащите се високи дървета, посадени от дядо му, ги скриваха добре. След като навлязоха малко в гората, почувствали се в сигурност, решиха да спрат. Джони свали Елизабет от седлото, за да се поразтъпче.

— Боли ли те нещо? — попита съчувствено, все още без да я пуска на земята, обхванал я здраво през кръста, навел глава така, че очите им да бъдат на едно ниво. — Почти пристигнахме — добави той.

— Добре — отвърна с усмивка тя, бузите й бяха порозовели, — защото съм гладна. И можеш да престанеш да разговаряш с мен като с тригодишно дете, чувствам се прекрасно и няма да се счупя.

Джони направи някаква полуусмивка в знак на съгласие.

— Прости ми, но знам толкова малко за състоянието ти, а неизвестността ме кара да се притеснявам. Опасявам се да не би нещо да се случи с теб сега, както сме изолирани…

Гласът му се загуби под ясния й немигащ поглед.

— Тогава давай храната — заяви младата жена, — преди да се е случило нещастието.

Усмивката й веднага разсея тревогата му.

— Ей сега я давам — отвърна й припряно той. — Седни тук — продължи Джони, а думите му се лееха като водопад, издавайки облекчението, което бе почувствал от прозаичния й отговор.

Свали пъргаво наметката от раменете си и я постави върху сухите борови иглички, покрили земята.

— Мисис Райд ни приготви кошница с храна за из път, но засега не мога да запаля огън — извини се той.

— Студената храна ще ми дойде чудесно. Всяка храна би ме накарала да се почувствам в рая.

До този момент не беше посмяла да спомене, че е гладна, защото знаеше каква опасност го дебне.

Докато се хранеха, Джони й разказа за къщичката на пазача на дивеч, за дните от детството и юношеството си, прекарани с ловния пазач на баща му, Полуорт, който го бе научил да ловува със соколи, да търси следи и да лови риба.

— Докато сме тук, ще те заведа на лов със соколи. На север има едно малко възвишение, спиращо ветровете, които идват от морския бряг. Ще можеш да видиш как соколите се издигат на шеметна височина и след това се спускат стремглаво надолу, почти като самоубийци. Нищо не може да се сравни с гледката на тази птица, когато се понесе с невероятна скорост към земята от замайваща височина. Освен това ще се научиш да разпознаваш твоя сокол от голямо разстояние. — Той се усмихна внезапно. — Всъщност не е нужно да споделяш ентусиазма ми, донесъл съм ти достатъчно книги.

— Наистина искам да видя всичко това.

Искаше й се да види и малкото момче, буйно като жребче, изтъкано от енергия и различни интереси. И си помисли с радост за оформящото се в нея дете, което един ден сигурно щеше да споделя любовта си към лова със соколи.

 

 

Стигнаха до малката къщичка, разположена в края на една полянка, оградена от високи тъмни борове, когато ранният зимен здрач вече беше боядисал всичко в сиво.

През прозорците на покритата със слама постройка струеше светлина — златен лъч, обещаващ топлина и гостоприемно посрещане. Когато наближиха, насреща им излая куче — черно-бялото коли вирна за момент неподвижно опашка, след което започна да описва с нея големи кръгове. Явно беше познало Джони.

Полуорт, с димяща в устата си лула, излезе навън, за да види кои са посетителите му. Той присви очи в полумрака, но щом зърна младия мъж, махна с ръка.

Бяха спасени.

Почти толкова висок, колкото и Джони, Полуорт беше здравеняк, с едър кокал, а червената му коса с годините беше изсветляла и добила пясъчен цвят. Осанката му обаче беше все още изправена, а когато прегърна Джони, през вдигнатите му ръкави се видяха добре оформените мускули на ръцете му.

Джони свали Елизабет от коня.

— Полуорт, искам да се запознаеш с жена ми, Елизабет. — По нецеремониалното представяне тя разбра, че двамата бяха много близки.

— Добър вечер, госпожо — отвърна учтиво възрастният мъж, кимайки неумело с глава. — Значи вече си женен — обърна се той към Джони с широка усмивка на лицето. — И изглеждаш наистина щастлив.

— Наистина съм щастлив — отвърна искрено младият мъж, напомнящ на малко момче, хванало се за ръката на баща си.

— Но явно не си тръгнал на разходка за удоволствие — продължи Полуорт. Погледът му премина подред върху двата натоварени с провизии коня и след това се спря отново на Джони. — Покани дамата си вътре, момче, докато закарам конете в конюшнята.

— Отиди да помогнеш, Джони — предложи Елизабет. — Със сигурност бих могла да измина сама няколко стъпки, за да вляза в къщата.

— По-добре влез с нея, Джони… стъпалата са високи, правени са за мъже. Пък… после ела да ми помогнеш, ако искаш.

— Много е симпатичен — каза Елизабет, след като влязоха в каменната къща. — Хайде, отивай, напълно съм способна да не скучая, когато съм сама.

— Няма да се бавя.

Джони огледа чистата стая, служеща за кухня и всекидневна.

— Седни на стола на Полуорт, за да си по-близо до огъня.

Тя постоя права известно време, оглеждайки удобната стая, миришеща на тютюн за лула. Огънят пращеше. Подредбата беше простичка, предназначена за едри мъже; дъбова маса, четири стола с високи облегалки, висок дърворезбован бюфет, заемащ по-голямата част от стената. Камината се използваше и за готвене, въпреки че медната пещ от едната й страна издаваше женско присъствие. Това беше шведска мед, от най-доброкачествената, лъсната до блясък. Освен мириса на тютюн и бор ясно се долавяше и уханието на печащи се питки. При тази мисъл устата й се напълни със слюнка и тя се усмихна. Все още се учудваше на промените, станали с нея във връзка с предстоящото майчинство.

Два порядъчно износени дивана бяха разположени от двете страни на камината, но симетрията им се разваляше от стола с висока облегалка, сложен точно срещу огъня. Скъпата, някога фина материя на дамаските говореше, че най-вероятното първоначално местонахождение на диваните е било в Голдихаус. Но макар и овехтели, цветът им все още беше наситено яркочервен. Елизабет се възползва от съвета на Джони и се отпусна на стола на Полуорт, за да се постопли пред огъня, като от време на време ставаше, за да види какво става с печащите се питки. Нямаше никаква представа от готвене и печене, но поне щеше да разбере, ако започнеха да изгарят.

За щастие мъжете се върнаха, преди да се наложи да изважда кръглите хлябове от фурната, защото не беше убедена, че ще успее да извърши този подвиг.

Полуорт измъкна препечените самуни с помощта на лопата във формата на сърце и с дълга дръжка, която грабна от гредите над главата си в мига, в който влезе в стаята.

— Брашнени питки — каза Джони с видимо задоволство.

 

 

Следващата седмица беше изпълнена с простички удоволствия, които не можеха да бъдат помрачени нито от факта, че едва се бяха измъкнали от преследвачите си, нито от неизвестното им бъдеще. В Денс Форист те забравиха, че извън закрилящата ги гора съществува един враждебен свят; в простичкото си щастие можеха временно да не мислят за цената, определена за главата на Джони. И в случаите, когато Джони забравеше за задълженията си като господар на Рейвънсби, единственото му желание беше двамата с Елизабет да останат да живеят в това изолирано място, отделени от злобата на света и да отгледат в мир детето си.

Всяка сутрин, след като закусеха спокойно, те отиваха да ловуват със соколи. Елизабет седеше на едно износено персийско килимче върху ветровития хълм, а двамата мъже се наслаждаваха на любимото си занимание. Джони и Полуорт ловуваха с диви соколи, уловени още като малки, вместо с ослепени. Те бяха добри ловци, научили изкуството и желанието да преследват дивеча още от родителите си. Птиците представляваха изключително красива гледка, когато се освобождаваха от каишките си и започваха да се издигат нагоре, в началото бавно, в по-широки кръгове, после по-бързо, отнасяни все по-нагоре и по-нагоре от мощните си криле. Някои отлитаха до височина четвърт миля и изглеждаха малки като лястовички. След това замираха за миг, набелязваха жертвата си, обръщаха се и се насочваха стремително с главата надолу.

През тези студени зимни утрини Елизабет започна да разбира удоволствието, което Джони изпитваше от това хоби. Гледаше удивена как гордите птици се подчиняваха като кутрета на заповедите на двамата мъже.

След като се върнеха в каменната къщичка, двамата с Джони помагаха на Полуорт да храни птиците, които възрастният човек отглеждаше в двора си. Кокошките вече подготвяха полозите си за пролетните люпила. Елизабет започна да открива нова страна от характера на мъжа си, за която преди дори и не беше подозирала. Превъплъщението на любезния благородник и смел предводител в стопанин, разкриваше още едно лице на сложната му личност. Поправяше бързо и умело курниците, заковаваше на място дървените пръчки с учудваща бързина и сръчност, като че ли от години се занимаваше със собствената си ферма. Грижеше се опитно за птиците, пъхаше бавно и спокойно ръка в клетките, докато пръстите му докоснеха крайните кокошки. А близостта между Джони и възрастния мъж разкриваше част от детството му. Той слушаше за всичко самотния ловец, но не от любезност, а заради дълбоката си привързаност към него. Полуорт дори сядаше начело на масата, докато се хранеха, и разпределяше порциите, както се полагаше на господаря на дома.

Елизабет започна да придобива някакви начални кулинарни умения по време на престоя им в Денс Котидж. Полуорт се съгласи да й покаже как да меси питки. Когато оформи първото си хлебче и застана гордо с изцапано от брашното и от саждите лице, с блестящи на челото капки пот от горещината, идваща от огъня, двамата мъже я обсипаха със сърдечни поздравления. Изядоха горещите питки с масло и сладко от сливи. Най-убедителният комплимент за начинаещата готвачка беше фактът, че от хлебчетата не остана нищо.

Елизабет се чувстваше изпълнена със задоволство, въпреки че подвигът й всъщност беше ежедневие за хиляди жени в Шотландия.

Спяха в една от двете тавански стаички — в огромно легло, разположено между стената и прозореца. Вграден шкаф със странна форма, за да се побере под ниския таван, им даваше възможност да приберат дрехите си, а малка камина поддържаше топлината и уюта в стаичката им.

— Виж тези инициали — каза една сутрин Джони, докато лежаха под натъпкания с гъши пух юрган и посочи към гредите точно под вратата. — Бях на осем години, когато ги издълбах. Трябваше ми цял ден, за да ги направя достатъчно дълбоки, тъй като дървото е много твърдо.

— Разкажи ми какъв си бил на осем години — помоли Елизабет; искаше й се да опознае това момче, което никога не беше виждала.

Той вдигна леко рамене, премествайки облегнатата върху тях глава на жена си.

— Не знам… задавал съм много въпроси, предполагам. Исках да науча всичко, което знаеше Полуорт.

— Роби идвал ли е тук?

— По-късно идваше… но не за толкова дълго като мен. Мама умря, когато Роби беше на четири години и след това започнахме да пътуваме много.

Джони умишлено не спомена, че беше умряла при раждане, заедно с детето.

— Татко се занимаваше с търговия, така че не беше нещо необичайно да прекарваме дълго време на Континента.

— От какво умря майка ти?

— Не си спомням — излъга той, страхувайки се да не предизвика съдбата, пък и не искаше да плаши Елизабет. — Някаква треска.

И той взе ръцете й в своите.

— А ти на колко години беше, когато загуби майка си? — попита я на свой ред той.

Доколкото знаеше, Годфри не се беше оженил повторно, бе предпочел да има любовници вместо втора съпруга.

— На две. Не си я спомням изобщо. Дойката ми зае мястото й. — Тя се усмихна на появилите се по-приятни спомени. — През оня ден в Харботъл ти ме отвлече от училището на старата ми дойка. За миг те помислих за някой ангел, когато се появи така внезапно в гостната в свещенически одежди.

— А ти ми се стори толкова привлекателна, че трябваше непрекъснато да си повтарям защо съм дошъл в Харботъл.

— Разбрах го още тогава.

Той вдигна глава от възглавницата за секунда, за да я погледне:

— Не, не е вярно. Ти се беше вцепенила от страх.

— Малко по-късно го разбрах… — И тя му се изплези. — Когато ме вдигна, за да ме сложиш на коня в Асуейфорд.

— Проницателна жена — измърмори той и отпусна глава обратно върху пухкавата възглавница.

— Почувствах се поласкана.

Джони се усмихна.

— Всички така се чувстват.

Тя го удари с юмрук по корема, порядъчно силно.

— Ох — изпъшка той, изненадан от силата й. После добави с ангелска усмивка: — Вече съм се поправил напълно.

— В твой интерес е да е така.

— Проницателният ти поглед наистина ме прави богобоязлив.

— Забрави за Бог — заяви натъртено Елизабет, — аз ще бъда твоят ангел-отмъстител, ако някога кривнеш от пътя на верността.

Веждите му бързо се вдигнаха и пак се върнаха на мястото си.

— Убеди ме напълно. — След което, вече съвсем сериозно, с променен глас, от който струеше искреност, допълни: — Открих истинската любов на своя живот. Защо тогава да се интересувам от други жени?

Елизабет го обгърна с ръце, сърцето й говореше чрез очите й.

— Кажи ми, че ще бъдем винаги щастливи.

„Винаги“ беше доста относително понятие в момента, не можа да не си помисли Джони, но той също се надяваше на това от цялата си душа.

— Винаги… скъпа моя Бетси — отвърна много, много тихо той. Очите му блестяха от силните чувства. — Сега и завинаги…

Из местността обаче все още бродеха военни отряди, дирещи избягалия владетел на Рейвънсби. По-късно същата тази сутрин, когато малката групичка от Денс Котидж пусна соколите и те се извисиха над бруления от ветровете хълм, Джони забеляза, че птиците не следваха обичайния маршрут. Въртяха се неспокойно, като описваха малки кръгове, вместо обичайните широки.

— Гледай — каза той на Полуорт.

— Някъде трябва да има голяма група хора.

— Прибирай птиците — рече дрезгаво Джони. — Може да ги видят и проследят.

Само след минути соколите вече бяха кацнали на пръта. Качулките бяха преметнати през главите им и малката група слизаше по хълма толкова бързо, колкото позволяваше състоянието на Елизабет.

След като остави птицата си в птичарника, Джони каза:

— Излизам. Те трябва да са видели нещо обезпокоително.

И той се втурна в къщата, грабна от масата далекогледната си тръба и отново изхвърча навън. Спусна се към гората зад къщата, прескачайки падналите дървета, вместо да губи време да ги заобикаля и все така бързо се заизкачва по хълма. Когато дишането му се нормализира, постави далекогледната тръба пред дясното си око и започна да оглежда местността, като внимателно изучаваше отделните сектори, насочвайки в различни посоки лъскавата месингова тръба. Съсредоточи се най-вече върху участъка, над който бяха кръжали соколите, като вече за втори път оглеждаше подробно земите, хълма и морето.

Внезапно проблеснала светлинка привлече погледа му. Той изруга наум, разпознал източника й, опитвайки се да убеди сам себе си, че някой от местните благородници си е купил нова играчка, че това не означава нищо. Но продължаваше да държи далекогледа си насочен към малката просека между дърветата, напрегнат, изправен като стрела, сдържайки дишането си, за да не измести тръбата.

В обсега на полезрението му се появи драгун, излязъл от храсталака. Джони спря да диша, докато броеше излизащите иззад дърветата войници. Три… пет… осем, девет, десет, петнайсет… осемнайсет, предвождани от офицер.

Джони почака още малко, за да види дали ще се насочат на запад. Офицерът вдигна ръка, за да спре хората си и очевидно те поведоха спор помежду си. След малко предводителят им посочи към Денс Форист, право към Джони, поне на него така му се стори. Можеше да види дори лицето му през далекогледната тръба. Той незабавно я свали от очите си. Ако върху лещите попаднеше слънчев лъч и се отразеше…

Връщането му в къщата на пазача стана за рекордно кратко време.

— Патрулен отряд се е насочил насам — съобщи той, като внимаваше да не издаде тревогата си. — Ще трябва да тръгнем веднага.

— Идвам с вас — заяви Полуорт.

Джони поклати глава.

— Стой тук. Ако можеш, ги задръж, при положение, че открият къщата.

Той откачи меча си от куката до вратата.

— Напълни една бутилка с бордо от голямата бъчва в мазето и я сложи на масата; досега не съм виждал войник, който би отказал да пийне.

Той прехвърли колана на меча през главата си.

— Един час, дори половин ще ни бъде от полза.

— При това положение сега не можете да тръгнете на изток.

— Ще се опитаме да го направим след няколко дни. Ще се отправим към овчарската колиба на хълмовете зад Летоулм. Мисля, че така ще се отдалечим достатъчно.

И двамата знаеха, че Летоулм е още по-далече от морския бряг, но нито единият, нито другият спомена за това пред Елизабет.

— Ще приготвя храната — предложи младата жена, усетила, че мъжете се разбират без думи.

И двамата очевидно се въздържаха да проявят чувствата си и това й се струваше необичайно след непринуденото им държание, на което бе станала свидетел през последните дни.

— Ще вземем само малко храна — каза Джони. — Трябва да оставим тук товарните коне. Горе, на високото, пашата е ограничена.

— Мога да ви донеса още продукти утре или дори тази нощ — предложи Полуорт, докато двамата с Джони оседлаваха конете.

— Не, може да те проследят. Щом патрулният отряд претърсва гората и идва насам, сигурно знае, че това са земи на Кари. В такъв случай, предлагам да не променяш навиците си, за да не предизвикаш подозрението им. Взимаме достатъчно храна за няколко дни, а след това ще се отправим към крайбрежието.

— Мога да отида да потърся Манроу и Адам и да се върнем с достатъчно голяма група мъже, за да те придружим до Маргат Коув.

— Не мога да рискувам да започна битка, докато съм с Елизабет. Как бих могъл да я предпазя в подобен случай? Няма да има място, където да е в безопасност по време на спречкването.

— А тя не може да язди и достатъчно бързо, за да изпреварите драгуните от Единбург.

Джони кимна.

— Ако не бях с нея, щях да се отправя направо към крайбрежието. Чистокръвният ми жребец може да надбяга който и да е кон в Шотландия, но Елизабет не може да язди бързо. Драгуните щяха да ни настигнат още край Коулстрийм. Но въпреки всичко ще се доберем до кораба — добави той. — Пътуването ни просто ще стане на етапи.

 

 

Късно следобед стигнаха до овчарската колиба в подножието на планинските възвишения край Чивиътс. Натрупаният сняг на тази по-голяма надморска височина правеше придвижването на конете по-несигурно и опасно. Веднага след като помогна на Елизабет да влезе в грубата каменна постройка, Джони се залови да пали огъня. И двамата бяха премръзнали. Температурата беше паднала с изкачването им нагоре, леденият вятър се беше усилил и разнасяше снежни облаци из въздуха.

Джони прибра вътре конете, за да ги предпази от вятъра. Не можеха да оставят острият зимен студ да погуби животните. И докато младата жена се опитваше да спре да трепери, въртейки се бавно пред огъня, Джони разтвори оскъдния им багаж.

— Няма да стоим дълго тук — заяви той, докато поставяше торбата с храната върху груба дървена маса. — Не повече от ден-два. Защо не седнеш на този стол? — Той извади малко трикрако столче изпод масата и го доближи до огъня.

— Колко е пътят до Маргат Коув? — попита Елизабет, докато сядаше с усмивка, изразяваща благодарност за любезността му.

— Оттук са сигурно двайсет мили — отвърна той, намалил леко цифрата, за да не сломи оптимизма й.

— Няма ли да е по-добре да пътуваме нощем?

Джони кимна и клекна до нея, за да постопли ръцете си на огъня.

— Така рискът е по-малък. — Той се вторачи за миг в пламъците. — Ако обаче срещнем патрулна група, ще предизвикаме у тях по-големи подозрения.

— Можем да изминем двайсетте мили за пет часа дори с моята скорост на костенурка.

Джони знаеше добре, че милите не са двайсет, а двайсет и пет. И освен това щяха да изминат първите няколко много бавно заради снега.

— Възможно е — излъга той.

След това рязко се изправи, разяждан от безсилието си. Беше свикнал да води изпълнен с опасности живот, но не можеше да се примири с непрекъснатите ограничения, налагани от бременността на Елизабет.

— Ще се опитам да намеря още малко дърва за през нощта — каза внезапно той. — Ако огладнееш, преди да се върна, най-отгоре в торбата има баница с месо — добави той и доближи масата към огъня.

— Чувствам се като ужасно бреме. — Въздишката й се заизвива във вид на бяла пара в ледения въздух. — Сега откривам колко съм безпомощна навън, лишена от куп слуги, ходещи по петите ми.

— Боже мой, не съм очаквал от теб да можеш да сечеш дърва. Коя жена би могла да го прави?

Той се протегна, разроши косите й, а тя вдигна глава и видя пълната му с обич усмивка.

— Това, което можеш да направиш, е да кажеш една молитва на божеството, което се грижи за огъня, с надеждата, че последният обитател на колибата е оставил запас дърва. В противен случай ще се наложи да сляза около миля надолу до онази горичка, край която минахме, и да донеса малко дърва.

— В такъв случай — отвърна Елизабет, опитвайки се и тя да му се усмихне в отговор, въпреки че беше уморена, гладна и премръзнала, — със сигурност ще се моля за теб. Тази вечер е много студено, за да стои човек навън. Защо не изгорим масата за огрев.

— Каква съблазнителна жена имам — възкликна Джони, — но тя няма да ни стигне за цялата нощ.

 

 

И така, докато Елизабет стоеше свита пред огъня, отвън се носеше порой ругатни, свидетелстващи за трудното придвижване на мъжа й по дебелия сняг, последвани малко по-късно от болезнен вик и още проклятия и най-накрая — нещо като рев от щастие. Той се върна след пет минути, нарамил огромен наръч дърва.

— Мисля, че щастието се е обърнало към нас — съобщи с усмивка той, отърсвайки снега от косата и раменете си. — В една дупка малко по-нататък намерих складирани дърва, достатъчни, за да поддържаме огъня през цялата нощ.

Доброто му настроение я учуди. Несъмнено Джони имаше достатъчно причини да не бъде весел: бе определена награда за главата му, титлата и собствеността му щяха скоро да бъдат конфискувани, животът му беше в постоянна опасност. Оптимизмът му обаче я ободри, въпреки че й беше ужасно студено в тази мрачна и мръсна колиба, въпреки че все повече започваше да се съмнява, че ще успеят да се измъкнат.

— Как го направи? — попита тя.

— Ами паднах в дупката.

— Не, имах предвид, как успяваш да запазиш доброто си настроение?

— Ами ето, намерих дърва, значи няма да трябва да вървя цяла миля в тази отвратителна дяволска нощ, да сека из шубраците и после да ги мъкна обратно дотук, а след това да се опитвам да запаля влажната дървесина. — Той отново разтърси глава и разтопеният сняг се посипа във вид на капки. — Мисля, че това е напълно основателна причина да се усмихвам. И ако успея да те убедя да препечеш няколко питки, докато донеса и останалите дърва, направо ще те изумя с доброто си настроение.

— Може би ще е по-добре да позатопля печената кокошка на този шиш и да сложа няколко резена шунка на скарата на огнището.

Доброто му настроение наистина беше заразително.

— Знаех си, че има и други причини, поради които те обичам лудо, освен, е… — И на лицето му блесна познатата лъчезарна усмивка. — Тези, които са известни на всички: майсторството ти в бродерията, умението ти да наливаш чая…

— Сексуалната ми невъздържаност? — напомни тя, примигвайки театрално.

Усмивката му стана още по-искряща.

— Точно стигах до това.

Той можеше да я накара да забрави студа, глада, надвисналата опасност; можеше да я накара да се усмихва дори когато тя седеше на твърдо столче, със заледен гръб и горящо от огъня лице.

— Обичам те — прошепна Елизабет, почерпила сила от неговия оптимизъм и решителност.

— Ще стигнем до кораба — каза тихо той, остави дървата на пода и се приближи до нея, разбрал добре колко силно беше отчаянието й.

— Знам — измърмори тя, но всъщност изобщо не беше сигурна и не вярваше, че биха могли да изминат двайсет мили, без да бъдат открити от някой от многобройните патрулни отряди, тръгнали да ги търсят.

Джони седна на голия пръстен под и я придърпа в скута си. Полюлявайки я лекичко като малко дете, той я топлеше с тялото си и с любовта си.

— Утре вечер ще се отправим на изток. По-голямата част от пътя минава през земите на мои приятели и съседи. Всичко ще мине благополучно. Роби сигурно вече ни очаква в залива. А и ти не си виждала Холандия.

Елизабет се усмихна на думите му и той я целуна.

— Там е по-топло — добави с лека усмивка Джони. — Това ще ти допадне.

— Разкажи ми за Холандия — помоли младата жена. Нуждаеше се от образи и мечти, за да забрави страха и студа. — Разкажи ми за къщата си там.

Той започна да говори с необичайни подробности, защото разбираше нуждата й от надежда. Описа й дома си край Хага, разположен недалеч от града, боядисан в бледожълто и заобиколен от огромна градина.

— През есента градинарите отново са засадили пет хиляди лалета — каза той — и те ще цъфнат другия месец, след като вече сме пристигнали.

Прегърна я още по-силно и допълни, че ще намерят някоя акушерка от Амстердам, Ротердам или Хага, която да й допада. Обясни й, че акушерките във Франция не са толкова спретнати, както в Холандия — една страна, в която домакините мият всеки ден дори стълбите и тротоарите пред къщите си. Каза, че ще се установят в един от домовете му, който тя си хареса, че според него този в Ротердам е най-оживеният, тъй като складовете бяха построени до него.

— Ще се измъкнем — добави отново Джони.

— Иска ми се да не бях такава спънка, която само те бави.

Той внезапно млъкна, обхвана лицето й с широките си длани, така че да срещне погледа й, и каза толкова тихо, че можеше да бъде чут само от такова близко разстояние:

— Не го споменавай никога повече. Дори не го мисли.

Джони беше свикнал да поема отговорност, да изпълнява дълга си, да се изправя срещу опасни, трудно преодолими предизвикателства, а сега трябваше да се грижи за тези два живота, които бяха за него много по-ценни от всичките му земни притежания. Дълбокият му глас се бе превърнал в шепот:

— Утре вечер ще видим морския бряг.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— И детето ни ще се роди в Холандия.

Младият мъж кимна.

— Имаш думата ми.

След като се нахраниха добре от припасите си, те заспаха върху леглото от папрат, покрито с наметало. Каменните стени се бяха затоплили от огъня, тихият шум, издаван от дъвчещите овес коне, действаше успокоително. Самотата донесе мир и покой, благодарение на които тревогите на Елизабет поутихнаха. Силното тяло на Джони, топлещо гърба й, й даваше сигурност. Тя спа спокойно, сякаш не бяха бегълци, преследвани от закона.

Сутринта изведоха конете. Снегът бе започнал да се топи от слънчевите лъчи и на места се показваше трева. След това се заеха да попълнят запасите си от дърва. Елизабет помагаше, много по-оптимистично настроена сега, когато слънцето грееше.

„За колко ли време могат да се изминат двайсет мили на кон“ — питаше се тя, вече не с такова отчаяние. Несъмнено двама души, скрити в тъмната мантия на нощта, могат да минат незабелязано край патрулите. Съмняваше се, че войниците ще стоят най-съвестно по цяла нощ навън. Пък и Джони й беше казал, че ще се движат през частни владения.

Вглъбена в мислите си, тя не обръщаше нужното внимание на неравния терен и внезапно се подхлъзна. Изпищя уплашено и се строполи тежко по гръб, а дърветата, които носеше, се изсипаха отгоре й.

Само след миг Джони вече беше до нея. Захвърли настрана товара си, коленичи в снега и започна да я опипва, за да провери дали няма нещо счупено. След като се увери, че всичко е наред, той я вдигна на ръце и я занесе в овчарската колиба. Положи я на леглото от папрат и я загърна с наметката.

— Повече няма да помагаш — отсече твърдо той. — Това е заповед.

— Да, сър — отвърна слабо тя, все още не успяла да нормализира дишането си след падането. А като видя притеснения му поглед, Елизабет не посмя да му каже за спазмите, които бе започнала да усеща в областта на корема. Последица от рязкото и силно раздрусване на тялото, опитваше се да се успокои тя.

Спазмите обаче продължаваха и след около час тя вече не можеше да ги скрие, защото постепенно към тя започнаха да се прибавят и все по-засилващи се болки. Елизабет потрепери, обхваната от поредната конвулсия. Малко по-късно, когато Джони се върна от потока, за да й донесе вода, тя прошепна нервно:

— Мисля, че започвам да раждам.

Той видимо пребледня под тъмния си загар.

— Много е рано…

„Никое бебе не може да оцелее, ако се роди на седем месеца“ — помисли си ужасено той.

— Може би болките ще спрат.

„Трябва да спрат, непременно трябва да спрат“ — молеше се наум младата жена, защото знаеше, че в противен случай ще загуби детето си.

Джони само кимна, неспособен да говори. Тук силата и волята му не можеха да помогнат, не можеше да я облекчи с нищо. Дори не можеше да отиде да потърси помощ; нямаше как да остави Елизабет сама в това положение.

— Виж дали кървя… не съм сигурна.

„Не“ — искаше му се да отвърне, защото ако наистина кървеше… нямаше никаква надежда за детето. Но и не можеше да й откаже, макар и да му се искаше да знае истината, така че Джони бавно повдигна зелената наметка, внимателно отметна фината вълнена материя на долната й риза и погледна. Сърцето му щеше да се пръсне.

Огънят осветяваше съвсем слабо помещението.

— Струва ми се, че не — отговори той, напрягайки се да различи нещо в полумрака, почувствал, че задачата не е по силите му.

— Вземи кърпичката ми — предложи Елизабет и издърпа бялата памучна материя от деколтето си. — Ако няма кръв… — В гласа й се прокрадна надежда.

Джони взе кърпичката, постави я между бедрата й и я задържа няколко секунди там. След това я вдигна, затаил дъх и хвърли бърз поглед, желаещ колкото е възможно по-бързо да разбере и да приключи с неприятните новини. После я погледна отново. Тогава се усмихна и поднесе белия правоъгълник от фина холандска материя към лицето на жена си, за да може и тя да я види.

— Нищо — рече той с триумф в гласа.

— Поне засега — отвърна тя, но и на нея веднага й олекна, въпреки че спазмите изобщо не бяха намалели.

— Сега ще лежиш, без да мърдаш, аз ще се грижа за теб и ще ти нося всичко, от което се нуждаеш — каза Джони. — Ти само ми нареждай — добави с усмивка той, — ако с това въобще може да се компенсира фактът, че аз съм те докарал до това състояние.

Джони се мъчеше да я поразсее с шегите си, опитваше се да успокои и себе си, след като в един момент си даде сметка за невъзможността да се справи с това опасно за живота състояние.

— Трябва да бъдеш обвинен за това, че… се качи в стаята ми през онази нощ в Голдихаус — отвърна с лека усмивка, предизвикана от спомените, Елизабет.

— И за това, че не ти дадох възможност да кажеш „не“.

— Никога не успявам да ти го кажа.

Това на лицето му не бе познатата дяволска усмивка, а някакво слабо, унило разкривяване на устните. Никога не беше и помислял в екстаза на изпълнените им със страст нощи за мъките, които трябваше да преживее тя, за възможността да загубят детето си. Той коленичи до нея, прилепил ръце до бедрата си, отпуснал широките си рамене, почувствал се ужасно. Очите му бяха пълни със състрадание.

— Обещавам да не те докосвам от сега нататък — каза тихичко той, — за да не трябва отново да преживееш всичко това…

— Не ме карай да плача, Джони — отвърна тя и погали с пръсти бузата му. — Не съжалявам, че те обичам.

Той взе ръката й и притисна устни до пръстите й. Докосването му й се стори толкова нежно, дъхът му — толкова топъл в студената колиба. Целуна подред всичките й пръсти — истинска милувка на пеперуда.

— Това е само моя грешка. Всичко стана заради егоизма ми — промълви той, измъчван от болката, която й беше причинил, и от ужасните последствия на неочаквано силното привличане, срещнало ги преди няколко месеца.

— Аз исках това бебе, Джони, много го исках, през цялото време. Ти ми даде това, което желаех. Ти ме направи щастлива, Джони.

Силният мъж, който се разпореждаше с живота на другите, потръпна. След това мушна ръката й под топлата завивка, зави Елизабет до врата и каза, измъчван от противоречиви чувства:

— Връщам се след минута. Трябва да донеса още дърва, за да не ти е студено.

После се отдалечи на няколко крачки от вратата, която бе недостатъчно висока за хора с неговия ръст, и излезе от сянката, която хвърляше колибата. Винаги досега беше проявявал пълно безразличие към боговете, към нуждата от подкрепа и молитва в живота си. Свил юмруци към тялото си, той вдигна глава.

— Ти не ме познаваш — прошепна Джони, — но моля те, чуй ме.

Постоя неподвижен още миг, затруднен от пълната безбожност на досегашния си живот, от непривичния за него начин на общуване. След това бавно се отпусна на колене върху покритата със сняг земя, приведе тъмната си глава под слънчевото небе и събирайки сръчните си ръце, започна да се моли за живота на жена си и на още нероденото им дете.

Молеше се припряно, скаран с всякакви правила и догми, притискан от липсата на време, защото Елизабет очакваше завръщането му. Молеше се с естествената си прямота, обещаваше компенсация, обещаваше примирение, предлагаше всичко, с което разполагаше, за да откупи спасението им. След това се изправи пъргаво и отупа снега от коленете си, а после избърса и влагата от очите си.

След като се върна в колибата, той разпали силно огъня, за да изгони студа от стаята и седна до Елизабет. Започна да я забавлява с разкази за лудориите, които беше вършил с братовчедите си в Рейвънсби. А когато Елизабет се оплака, че е гладна, той измъкна сливовия кейк, приготвен от мисис Райд, и наля по малко бордо и на двамата. Според него фактът, че здравият й апетит не я бе изоставил, беше добър признак. Тя изяде едно парче, после още две, после още половин, а той откри, че броеше хапките й и се окуражаваше от все по-големия им брой. След като напълни отново чашата й с вино и избърса трохите от кейка по брадичката й, Джони продължи да разказва безобидните си истории. Гласът му беше дълбок и нисък в тишината на планинската колиба. Трябваше да я отвлича от мисли по надвисналата над главите им катастрофа, а може би на някакво първобитно ниво това бе средство, с което злото да се държи по-надалеч.

Когато тя заспа, Джони продължи да говори. Гласът му изпълваше мрачното пространство. Той продължи още дълго време монолога си, без да помръдва, за да не смути спокойния сън на жена си. Струваше му се, че ако спре да говори, магията ще бъде развалена — суеверие от далечни езически времена. Когато Елизабет въздъхна облекчено, а бръчката между светлите й вежди изчезна и се замени от лека усмивка, той постави внимателно ръка върху корема й, изпъкващ изпод завивката, в очакване да усети контракциите, които тя му бе показала малко по-рано.

И той зачака. Всяко мускулче на тялото му бе напрегнато. Беше не само езичник, но и човек на логиката. Преброи до петдесет, бавно, сега вече действаше като човек на разума, който търсеше конкретни доказателства. Преброи още веднъж до петдесет, все още не смеещ да се отдаде на радостта си. И после пак до сто, защото жена му и детето му бяха прекалено важни и скъпи, за да разчита на необосновани надежди.

Но след като изрече наум и последната цифра, без все още да усети някакво раздвижване под лекия натиск на ръката си, някакво потръпване или най-слабо вълнение, той отдръпна дланта си, покри уста с нея и хвърляйки се на пръстения под, даде воля на щастието си.

В този момент Джони изглеждаше твърде млад, въпреки мощното си тяло, въпреки репутацията си на воин и буйна глава, въпреки титлите, почестите и уважението, което си бе спечелил. Той беше само на двайсет и пет и жената, която обичаше, която бе донесла при него любовта, макар че той не вярваше в съществуването й, неговата скъпа, безценна съпруга, беше спасена.

Той я целуна, отдаден на ликуването си и се изправи, изпълнен с нова сила.

— Благодаря ти — прошепна към небето Джони.

Чувстваше се силно задължен. Сега тя изглеждаше толкова спокойна на грубото си легло, че той се питаше дали всичко това не е било само кошмарен сън. После погледът му попадна на смачканата носна кърпичка и стомахът му се сви на топка. Трябваше на всяка цена да я заведе жива и здрава на морския бряг. Мислите му летяха напред, планираха бягството им, предвиждайки всички възможности сега, когато трябваше да се движат дори още по-внимателно отпреди. Елизабет не трябваше да се друса, нито да язди прекалено дълго. Къде да спрат, кои пътища бяха най-подходящи, колко близо трябваше да се движат до населените места, в случай, че им потрябва акушерка?

Тя беше прекалено крехка, а той съвсем незапознат.

 

 

Не потеглиха тази нощ, както бяха решили, въпреки че когато се събуди, Елизабет твърдеше, че се чувства добре.

— Нека да почакаме още един ден — предложи Джони. — Имаме достатъчно храна. Това ще ти даде възможност да се възстановиш след падането. Дали ще тръгнем тази или утре вечер е без значение за Роби.

— Тръгнем ли веднъж — каза с равен и безизразен глас Елизабет, — не позволявай да спрем. Както и да се чувствам, все ще изкарам тези четири-пет часа. Мисис Райд ми каза, че първите бебета се раждат по-бавно. Понякога това траело един-два дни.

Джони пребледня забележимо в полумрака на колибата.

— Два дни — повтори задавено той. — Боже господи!

— Обещай ми, Джони. Не искам да бъда причината да ни хванат. Направих достатъчно, за да съсипя живота ти.

— Не си съсипала живота ми. Когато някой се противопостави по такъв явен начин на английския кралски кабинет, трябва да му е ясно, че поема огромен риск. Всеки момент срещу него могат да бъдат предприети репресивни мерки.

— Но обвиненията в изнасилване са свързани с мен, с подкрепата, която баща ми получава от Куинсбъри. Чувствам се отговорна за това, което става.

— Ако ще обсъждаме върху кого пада отговорността, скъпа — отбеляза галантно той, — всичко започва с това, че те прелъстих. Ти нямаше никакъв избор.

Елизабет въздъхна.

— Дяволски си почтен.

Джони се усмихна.

— Не и когато прелъстявам. Утре вечер обаче ще те поведа към брега най-безмилостно, ако това ще ти достави удоволствие — предаде се той, защото считаше, че е безсмислено да спорят по въпрос, по който той си имаше свое собствено виждане. — Ти спечели.

Гласът му звучеше прекалено сърдечно, за да може да му повярва напълно и с малка част от ума си, както беше правила неведнъж през последните дни, Елизабет пожела да не е бременна точно сега, в това най-неподходящо време.