Сюзън Джонсън
Любов извън закона (18)

Глава осемнадесета

През целия ден не можа да си намери място, толкова развълнувана се чувстваше. Опита се да чете, после излезе да се разходи с Хелън. Прекара следобеда в кухнята с мисис Райд, която й разказа случки от детството на Джони. От това безпокойството й нарасна повече. Ставаше й все по-трудно да разсъждава трезво, защото фактът, че се намира в дома на Джони Кари, сам по себе си беше достатъчен да я извади от равновесие.

Тази вечер Хелън като че ли се стараеше особено много, докато й помагаше да се облече — грижливо надипляше полата й, оправяше дантелите на деколтето й, подаваше й парфюма с мирис на рози, който й бе донесла същата вечер. Накрая върза косите й със златна лента, която подхождаше на дантелата на току-що ушитата й нова копринена рокля.

И когато Елизабет се оплака, че цялото това старание я изнервя, Хелън се усмихна снизходително.

— Бременността често действа изнервящо — каза благо тя. — Но аз почти приключих, милейди, а и вие искате да изглеждате безупречно заради него тази вечер.

— Защо ще искам това? — попита Елизабет, леко раздразнена. — Не разбирам защо тази вечер да е по-различна от всяка друга.

Слугинята погледна настрани.

— Ти знаеш нещо! — обвини я Елизабет и усети стомаха си да се свива, когато си даде сметка, че новата рокля и особената грижа за вида й имаха някаква връзка с предстоящата вечер.

— Не, милейди, не знам абсолютно нищо…

Господарката й обаче долови тревогата в гласа й, както и това, че не смееше да я погледне.

Нямаше смисъл да измъчва бедното момиче, което очевидно не можеше да й разкрие онова, което знаеше, но то послужи като предупреждение за Елизабет. Тя и бездруго винаги беше нащрек, когато имаше работа с Джони Кари.

Младата жена не хапна почти нищо от вечерята си, въпреки че Хелън се бе погрижила да украси масата с рози от зимната градина. Когато на вратата се чуха познатите удари, тя почти подскочи в стола си.

Джони се появи миг по-късно, без да изчака позволението й да влезе в стаята.

— Благодаря, Хелън — каза той с тон, който я подканяше да излезе, като в същото време придърпа един стол и седна на масата при Елизабет.

Преди да разбере какво става, тя се озова сама с Джони Кари в стаята. Той й се стори много по-различен този път, като че ли беше друг, вече не умоляващ, а по-скоро господар.

Носеше сако от черно кадифе с разрези на ръкавите, през които се виждаше хубавата му бяла риза. Дантелените му маншети и жабото падаха свободно; върху ризата му проблясваше голям диамант. Черният и сивият цвят на карираните му панталони си пасваха чудесно, а червените копринени тиранти бяха в тон с обувките му. Дългите му коси бяха завързани с яркосиня панделка — последният разкрасяващ елемент в богатото му облекло.

— Моите поздравления за мадам Ламиер — каза с ослепителна усмивка той. Скулите му изглеждаха по-изпъкнали на светлината на свещите. — Роклята ти е прекрасна!

Избродираните с копринени конци жълти перуники се открояваха на фона на зеления и тъмновиолетовия цвят на роклята й, а златните ширити опасваха деколтето, лактите и отворените ръкави.

— Мисля, че аз трябва да ти благодаря за този толкова скъп подарък. — Елизабет знаеше, че цената на ръчната копринена бродерия е много висока. — Нямам нужда от всичкото това великолепие.

— Това ми доставя удоволствие, скъпа. — Той сви облечените си в кадифе рамене. — Пък и това осигури работа на десетина шивачки в селото. — Младият мъж се усмихна с момчешко очарование.

— В такъв случай благодаря за проявеното към селото милосърдие.

Най-после и тя се усмихна — доброто му настроение беше заразително.

— Донесох ти нещо — каза той и се надвеси над ослепително бялата покривка. — Ей така, да се посмеем — добави с усмивка той.

Елизабет отвори малката кутийка от синьо кадифе и видя златен пръстен с камък от светлолилав нефрит, върху който беше гравирана фасадата на новия й дом в Трий Кингс.

— Много е красив.

— Реших, че може би ще ти бъде забавно да използваш рисунката на къщата като печат.

— Връщам се в Трий Кингс. — В тона й се прокрадна игривост.

Джони се усмихна.

— Евентуално. Не искам друго, освен да се оженя за теб. Не искам да те притежавам.

— Наистина ли?

— Наистина, Елизабет. Този спор е безсмислен. Щом се оженим, ще можеш да ходиш където пожелаеш. Няма да те държа като в затвор.

— И ти ли ще можеш да правиш това, което желаеш?

В гласа й се усещаше колебание и младият мъж не знаеше как да й отговори.

— Във въпроса ти май има някаква клопка? — рече усмихнато той.

— Отговори ми.

— Какво искаш да ти кажа? — Чувстваше се така, сякаш минаваше със завързани очи между две редици от хора, които го удряха с пръчки.

— Това, което ти самият искаш да кажеш.

— Тогава ела долу с мен. Искам да ти покажа нещо.

Като истински човек на действието, Джони се беше уморил от споровете, любезното държание и тридневното чакане.

Той държеше ръката й, докато пресичаха тесния коридор, слязоха по стълбите два етажа по-долу, после тръгнаха из главния апартамент към красиво изработена врата, през която я преведе. Влязоха в голяма стая, със стени, облицовани с борови дъски с меден цвят, с украсен по френски таван, с персийски килими по пода и десетина китайски вази пълни с рози с прасковен цвят.

— Но това е спалнята ти! — възкликна Елизабет, смаяна от просташката му шега.

Широко легло с балдахин от наситенозелен брокат заемаше цяла една стена. Високите му колони, богато украсени с дърворезба, достигаха до боговете и богините на тавана.

— Харесва ли ти? — попита невинно той, очарован от изписаното на лицето й вълнение. Сякаш самата стая бе поводът за спора им.

— Тръгвам си!

— Не мисля, че ще го направиш.

— Против волята ми ли ще ме държиш тук?

Никога не беше предполагала, че би могъл да се държи така грубо с нея.

— Да — отвърна тихо Джони, — ще те задържа на всяка цена. Имам намерение да легна с теб и след това да се оженим, Елизабет Греъм, пред свидетели.

Условията, необходими за сключването на законен брак, който не би могъл да бъде оспорен от съда, бяха разрешително с имената на младоженците, свещеник, изричането на брачния обет и от двете страни, както и двама свидетели на церемонията, които преди това трябва да са ги видели заедно в леглото.

— Просто така — възкликна шокирана тя, — като някой варварин?

— Като някой варварин! — Гласът му звучеше меко, беше взел решението си преди това.

— И аз няма какво да кажа по въпроса.

— Да.

— Това е незаконно. Няма да има никаква стойност пред съда. Пък и никой свещеник не би се съгласил да присъства на тази церемония — запротестира тя разгорещено, а той се усмихна на наивността й.

— Всичко е напълно законно, скъпа. Не знам дали биха се съгласили да свидетелстват, но всички те са зад вратата. Чакат.

— Зад вратата ли? — Гласът й премина в шепот.

— Може би сега няма да искаш да викаш с типичната си чувственост и страстност — рече с усмивка младият мъж.

— Не мислиш сериозно да направиш това, нали?

— Официалното сключване на брака ни ще се състои утре в параклиса.

— Очевидно си помислил за всичко.

— И аз така смятам. — На устните му се изписа лека усмивка.

Ако не изглеждаше толкова дяволски самодоволен, нямаше да го удари с такава сила, но гневът й, породен от чувството за безпомощност и желанието за отмъщение, беше толкова мощен, че не беше оставил място за никаква предпазливост.

А ако тя не го беше ударила така силно, той нямаше да отвърне по такъв необичаен начин.

В продължение на няколко мига той не помръдна, с длан върху пламтящата си буза, усетил вкуса на кръвта в устата си и борещ се със силното желание да я удари на свой ред. Когато най-после заговори, гласът му беше напълно овладян.

— Имаш нужда от урок по добри обноски — каза Джони със самообладание, заслужаващо възхищение.

— И ти ли си този, който ще ме научи на това?

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя вече съжаляваше за дързостта си, защото те предизвикаха появата на деспотични пламъчета в очите му.

— Аз съм идеалният за тази задача — отвърна почти шепнешком той.

Беше понасял с неестествена любезност изпълненото й с презрение държание още от Хексман и беше стигнал до предела на добрите обноски. Без да чака или да се интересува от отговора й, той се запъти към вратата, заключи я и сложи ключа върху бюрото.

— Сега да се заемем с обучението ти — каза тихо той и се насочи към нея, докато събличаше елегантното си кадифено сако, което захвърли на пода. Събу червените си обувки и продължи да се движи към нея с гъвкавостта на котка.

— Не се страхувай, лейди Греъм — прошепна Джони, когато стигна в центъра на спалнята, където стоеше младата жена, — нямам намерение да ти причинявам болка.

— Какво смяташ да правиш? — погледна го дръзко тя, опитвайки се да прикрие страха си.

Той се усмихна на куража й.

— Мисля, че трябва да започнем с урок за това, как трябва да се държи една съпруга.

— Не!

— Обещавам, че няма да боли, милейди.

— Не ме докосвай.

— Страхувам се, че ще трябва. — Тонът беше любезен, но не и поведението му. Ръцете му обхванаха раменете й, дългите му елегантни пръсти я стиснаха здраво през копринената рокля. Той я придърпа към себе си и каза: — Трябва да се научиш да отговаряш: „Да, милорд“.

— Няма. Ще започна да викам и проклетият ти свещеник на бегом ще се върне обратно в дома си. И в крайна сметка няма да се оженим.

— Не се заблуждавай, скъпа. Те ще стоят дотогава, докато не ги освободя. Така, а сега, струва ми се, първо трябва да ме целунеш.

И той наведе глава, като я държеше здраво. Устните му нежно докоснаха нейните, езикът му премина по контурите на долната й устна, бавно се придвижи нагоре и деликатно се вмъкна в устата й… И тя го ритна с всички сили.

Той изохка от болка. Пръстите му се впиха в раменете й и миг по-късно едната му ръка се плъзна надолу, обхвана я и здраво я притисна към себе си, докато устата му така брутално се сля с нейната, че гърбът й се изви назад от силния натиск. Тя не можа да си поеме дъх: вкусът на кръвта му изпълни устата й; усещаше силната му възбуда, докато се опитваше да се освободи от прегръдката му, която й причиняваше болка. Всяко движение действаше предизвикателно и възбуждащо. Тя го усети първо в зърната на гърдите си, станали по-чувствителни от бременността й. Затоплянето в тях започна да пълзи надолу по тялото й. Елизабет се опитваше да отрече усещанията си, да ги подчини на волята си или напълно да ги изолира от себе си. Това, което изпитваше в момента, и спомените й се сляха в едно, тялото й започваше да я предава, сетивата й разпознаваха тялото му. За нещастие тя откликваше на тези спомени. Те оставаха безчувствени към опитите й да ги потуши; струваше й се, че той вече е проникнал дълбоко в нея, спомняше си как ръцете му я галеха.

И бариерата, която бе издигнала с помощта на разума и логиката си, за да се защити от Джони Кари, позорно бе пометена от необяснимо нарастващата сила на собственото й желание.

Джони усети внезапната промяна в поведението й. Сякаш първото действие на пиесата беше приключило и завесата беше паднала. Тя престана да се съпротивлява — устните й се разтвориха, за да приемат неговите по начин, който той добре си спомняше.

Натискът на устните му внезапно намаля и той продължи възбуждащата любовна игра с майсторство, придобито в безбройните ухаещи будоари, в които беше приеман. После чу първото задъхано изскимтяване, докато Елизабет се притисна с всичка сила към него, подканяйки го без никакво съмнение да изживеят заедно удоволствието.

Тогава той каза много тихо:

— А сега започва твоето обучение…

Тя поклати глава, платинените й къдрици погалиха ръцете му.

— Не, не сега… не искам да си играем на разни игри…

Елизабет се отпусна назад в обятията му и се усмихна. Очите й бяха замъглени от страст.

— Искам да те усещам… Съблечи дрехите си… или поне част от тях — прошепна младата жена и плъзна ръце надолу по тялото му, за да достигне закопчалката на панталоните му.

— По-късно — отвърна Джони и хвана ръцете й, притискайки ги за миг към бедрата си. Сините му очи многозначително се спуснаха по пищното й тяло. — Нека първо да съблечем твоите.

— Възможно е да бъда убедена да го сторя — прошепна игриво тя и наклони леко тялото си, от което сякаш се излъчваха възбуждащи обещания.

— И аз така си помислих — промълви той с дяволска усмивка. — Леглото ми би ли предизвикало интереса ти?

И с леко движение на главата си той посочи към пищната мебел, която беше направена по негова поръчка в Макао.

— Ако дойдеш и ти.

— Бъди сигурна, че това ще ми достави удоволствие — отвърна Джони и тръгна към леглото. Тя го последва. Ръката й изгаряше в неговата, на устните й беше изписана изпълнена с очакване усмивка.

Младият мъж спря на края на леглото до една от колоните, разположени в ъглите му, и нежно я придърпа към себе си.

— Малко отклонение, скъпа — каза той, докато хващаше двете й ръце зад гърба й.

— Кратко, надявам се — прошепна Елизабет и се надигна да го целуне по брадичката, като мъркаше от удоволствие.

— Мисля, че си готова вече — рече тихо той и я побутна към украсената колона на леглото така, че гърбът й се допря в нея, а ръцете й останаха от другата страна.

— Това няма да отнеме много време — промърмори й, докато завързваше коприненото въженце на завесата на леглото около китката на ръцете й, привързвайки я по този начин към колоната.

— Какво правиш?

В очите й се появи тревога, през разгорещеното й тяло премина ледена тръпка при спомена за последния път, когато беше завързана и похитена от този мъж, който се подчиняваше само на своите собствени закони.

— Забавлявам те… — Гласът му беше преминал в шепот, погледът му не се отделяше от нея. — Уталожвам гнева си.

— Но на мен не ми е забавно.

Тя се опитваше да се отърве от въжето, докато в нея се бореха противоречиви емоции, а трескавата й възбуда беше в пълна противоположност с гнева й… с неудобството й.

— Още не съм започнал — отвърна с лека усмивка младият Кари.

Той протегна ръка и леко и деликатно докосна гърдите й през копринената тъкан на роклята. Върховете на пръстите му дразнеха умело зърната й.

— Отвържи ме — прошепна едва доловимо Елизабет.

Усетил нарастващата й възбуда, Джони се усмихна самоуверено.

— Сигурно ще те отвържа… но първо трябва да съблечем дрехите ти. А сега ме помоли нежно, с истинска съпружеска преданост — подсказа й той, като отстъпи крачка назад. — Хайде, помоли ме да те съблека, както се полага на една покорна съпруга.

— Не можеш да ме накараш да го направя — отвърна младата жена, без да сваля от него изгарящия си от страст поглед, — ако аз самата не го искам.

— Мога да те накарам да направиш каквото и да е — увери я той с изпълнен с нежност глас.

— Но само сега, когато съм в това състояние — прошепна тя, вдигнала леко брадичка, за да може да го гледа в очите. Огънят на възбудата разпалваше постепенно всичките й сетива, пулсирането, което усещаше между краката си, ставаше все по-силно.

— Аз пък знам как да те държа в това състояние — каза Джони. — А ти винаги ще искаш още. Затова сега ме помоли нежно, котенце, и тогава ще те съблека и ще се заемем с по-приятни неща.

Той докосна белеещата се плът на гърдите й, която се виждаше изпод дантелената й кърпичка. Пръстите му се плъзнаха леко в деколтето й.

— Харесва ли ти? Усещаш ли как трепетът слиза надолу между бедрата ти? Иска ли ти се да ме почувстваш? Кажи ми това, което искам да чуя, и аз ще задоволя желанието ти.

Очите й се отвориха, защото гласът му внезапно беше станал по-дрезгав.

— Трябва да го направиш заради мен.

Той говореше сериозно и Елизабет го разбра.

— Не мога ли да разчитам на помилване?

— Не. Искам да го чуя, никога не съм имал съпруга.

— А ако не го направя?

Младият мъж си пое дълбоко въздух. Никога досега не беше изпитвал подобни чувства.

— Не знам какво ще направя. Съжалявам.

Може би искаше да я накара да плати заради Джордж Болдуин, заради факта, че почти беше решила да се отърве от детето му. Може би я наказваше заради собственото си ужасно силно желание и покорност, проявени към нея през онези дни. Или пък наистина беше достатъчно различен от съвременниците си, за да иска отплата за всичките години, преди да го срещне, когато беше принадлежала на съпруга си. Някакъв особен гняв го изпълваше и без да дава обяснение за него, той се опитваше да я унижи.

Елизабет го погледна за момент. Собствените й мисли и чувства бушуваха в надпревара, тялото й се възпламеняваше все повече. Тя като че ли все по-ясно съзнаваше, че всеки един от двамата всъщност принадлежеше на другия. Колко силно се нуждаеше от него тя самата, как копнееше за него! Отговорът й беше породен едновременно от лудото желание да го има и от спомена за всичките години, през които трябваше да се подчинява против волята си.

— Правя това по свое собствено желание — изрече отчетливо тя.

Младият мъж се усмихна кисело.

— Човек ще помисли, че от това зависи животът ти.

— Възможно е — отвърна с лека усмивка Елизабет, доволна от решението си и изпълнена със снизхождение, защото добре разбираше каква вътрешна борба водеше той.

Надигна се на пръсти и докосна с устни неговите.

— Ще го направя, но само веднъж — прошепна тя. — Само този път.

— Защото искаш да ме усетиш в себе си?

— Да.

— Да… какво?

Тя вдигна към него смарагдовите си очи, погледна го странно и каза:

— Да, господарю мой.

— Прекрасно е да имаш такава мила съпруга. — Думите му прозвучаха като кадифен шепот, синият му поглед беше омекнал. — Заради този покорен отговор ще бъда любезен с теб.

Внимателно хвана с пръсти едното крайче на дантелената кърпичка и я издърпа от деколтето й.

Елизабет усети фината дантела да се плъзга по кожата й. Тя като че ли й обещаваше, че ще получи толкова повече, колкото повече отстъпва.

— А сега роклята ми — прошепна тя покорна, съзнавайки колко приятна ще бъде наградата за послушанието й. — Разкопчай роклята ми!

Отърка гърба си в колоната като истинска котка. Налетите й бели гърди като че ли всеки момент щяха да изскочат от дълбоко изрязаното й деколте. Без прикритието на дантелената й кърпичка те бяха почти навън.

— Хайде, Джони, моля те, роклята! — помоли младата жена тихо.

Дрехите я задушаваха, изгаряха кожата й, искаше да се освободи от тях, за да усети опияняващия допир на тялото му.

— Не ме помоли както трябва — отвърна неумолимо той, докосвайки с връхчетата на пръстите си нацупената й долна устна.

— Моля те, господарю мой — изрече внимателно тя, а зелените й очи го гледаха неспокойно, — моля те, съблечи роклята ми.

— Как бих могъл да откажа на такова уважение?

И той се наведе и я целуна нежно по копринената кожа на шията й.

Елизабет се притисна към него. Тя му се предлагаше, искаше да почувства докосванията му, устните му, да го усети целия.

— Моля те, Джони, не мога повече да чакам…

Той се отдръпна от нея и прокара длани по натежалите й гърди. Горещината на тялото й се усещаше през тежката копринена тъкан.

— Разбира се, че можеш — противопостави се Джони, който държеше тя на всяка цена да плати за недоволството му. — Трябва да можеш.

Тя затвори очи, потръпвайки при всяко негово докосне.

— Не мога — прошепна Елизабет отново.

— Налага се.

Значи така, властта беше сменила притежателя си и жената, която го бе отхвърлила и му се бе присмивала, сега се молеше да я докосне.

— Сега стой, без да мърдаш — каза той.

Тя се подчини, защото в гласа му се долавяше заплаха, че в противен случай ще я остави, а тя имаше нужда от него повече от всичко друго на света. Докато Елизабет стоеше, без да помръдва, той започна да разкопчава роклята й с несръчност, издаваща собствената му силна възбуда. Единствено едва доловимият звук, издаден от хлъзгането на пръстите му по копринената тъкан, и възбуденото дишане на младата жена нарушаваха тишината в голямата стая. Най-после последното копче бе разкопчано.

— Имам още една молба — рече Джони.

Елизабет го погледна с едва доловимо колебание.

— Всичко, което пожелаеш — прошепна тя.

Той се усмихна на щедростта й.

— Трябва да те отвържа, за да съблека роклята ти, след това трябва пак да поставиш ръцете зад гърба си.

— Да, да… всичко.

Малко по-късно великолепната рокля лежеше в безпорядък в краката й. Той внимателно постави ръцете й отново зад колоната на леглото, но този път не ги завърза.

— А сега, единственото, което ще те възпира, ще бъде силната ти страст и нужда от мен.

— Или нуждата от една част от теб — прошепна задъхано Елизабет.

— На която ще се насладиш, когато му дойде времето — отвърна с безсрамна арогантност той. — Трябва ли да носиш това? — попита миг по-късно, прокарвайки пръст по дантеления й корсет. — Няма ли да смаже сина ми?

— Или дъщерята?

Той се усмихна.

— Трябва да имам предвид и тази възможност, нали? Това значи ли, че ще трябва да скрия меча и щита?

— По-добре да го използвам срещу теб — прошепна тя, — за да те накарам да побързаш. А сега, дявол те взел, господарю мой, съблечи и останалите ми дрехи, ако обичаш, а после и твоите и мило изпълни дълга си към мен.

Джони беше готов да отстъпи, но в този момент си спомни подигравателното й държание в отговор на предложението му за женитба и промени решението си — свали само ризата и корсета й.

Следващите няколко секунди той не можа да откъсне погледа си от нея, поразен от реалността на нейната бременност, защото забеляза, че досегашната й крехкост беше заменена от нова за нея чувственост.

— Гърдите ти са се променили от детето — развълнуван прошепна той.

— Станали са по-чувствителни — промълви Елизабет, усещайки, че погледът му й въздейства не по-малко от докосването му.

— Винаги ли? — Въпрос, зададен едва чуто, решителен, дързък, предизвикателен, подсказващ отговора.

— Винаги — отвърна тя.

Той се приближи още малко. Дебелият килим заглушаваше шума от стъпките му.

— Искаш ли да ги докосна?

Тя кимна, неспособна да намери достатъчно въздух в момента, за да му отговори.

Джони нежно хвана зърната на гърдите й и забеляза как те незабавно се втвърдиха. Поигра си с тях още няколко прекрасни мига, като не можеше да се начуди на промяната им.

— Виж колко дълги са станали — прошепна той.

Елизабет обаче трепереше от силното си желание, очите й бяха напълно затворени.

— Виж — повтори тихо той, докато целуваше клепачите й и се опитваше да я накара да погледне. — Ще ми даваш ли от млякото си, когато се напълнят?

— Да… да… всичко, каквото пожелаеш… — Думите ставаха все по-неясни.

Джони я погледна и на лицето му се появи лека усмивка.

— Искам да викаш от удоволствие — прошепна той.

— Жесток си — изрече задъхано тя, притискайки го към гърдите си, полуобезумяла от прекъсването му.

Главата му се беше вдигнала така неочаквано, ръцете му бяха изоставили тялото й, че тя стоеше, без да се отделя от колоната, уплашена, че може да я остави точно сега. Търсеше погледа му, надявайки се да отгатне мислите му, за да му достави удоволствие. Така че после той на свой ред да й достави удоволствие.

— Грешиш — отвърна Джони, внезапно застинал на място, а очите му сякаш не бяха неговите. — Промених целия си живот заради теб.

Никога досега не беше виждала лицето му така разголено — без присъщия му чар и привидната му веселост. Дори будещата възхищението й властност беше изчезнала.

— Извинявай — прошепна младата жена, внезапно разбрала колко несправедливо и егоистично беше постъпвала, подценявайки чувствата му. Миг по-късно промяната във вида му изчезна и познатата усмивка се върна на лицето му.

— Не се опитвай да ме измамиш — каза той с привичната си дързост.

— Никога не бих го сторила, дължа ти прекалено много — отвърна тя, без да обръща внимание на подигравателните нотки в гласа му. — Нямаш представа колко много исках това бебе… от самото начало — каза тихо тя в желанието си да му покаже благодарността си за признанието, което току-що беше направил от цялото си сърце. Искаше да сподели с него радостта си, да го направи съпричастен към живота, който се оформяше в тялото й.

— Тогава трябва да си ми благодарна — усмихна се едва забележимо той. Дълбочината и силата на чувствата му, искрената му привързаност бяха нещо непознато и ново за него, затова говореше с умишлено безгрижие. Обземаше го обаче непреодолимо желание, по-силно и важно от плътското, като че ли тя беше станала най-ценното нещо за него, когато му се подчиняваше. Той се наведе, прокара ръка под коленете й и я вдигна.

— Винаги ще ти бъда… благодарна — прошепна Елизабет и го целуна нежно, обгърнала с ръце врата му. — Ти промени не само своя живот, промени и моя. Ще имам бебе — възкликна радостно тя. — Ние ще имаме бебе.

Джони се усмихна на щастието й, като си мислеше, че то бе заразително. Постави я да легне върху зелената коприна, след което се намести до нея, подпрял глава на ръката си, все още облечен, като че ли не беше решил какво да прави с нея. Леко прокара пръсти от шията й надолу към корема.

— Всичко е много… по-различно — каза дрезгаво той, а ръката му топлеше корема й. — Нямам опит с… бременни жени.

— Съпруги — рече тя, — ако все още ме желаеш.

— Бих се оженил за теб, сладка моя Бетси — заяви сериозно той, — дори и ако трябва да те държа вързана за леглото ми цял живот.

— Не бих издържала толкова дълго — пошегува се Елизабет. — Ти си много убедителен…

— Колко убедителен бих могъл да бъда? — попита той, с глас изпълнен със симпатия. Ръката му галеше корема й плахо, любопитно. — Не знам нищо за бебетата.

— Нито пък аз.

Тъй като страховете и несигурността й по въпроса бяха много по-малки, тя можеше да се наслаждава от състоянието си.

— Двамата заедно ще се научим.

В погледа му премина сянка.

— Да извикам ли акушерка? Може би трябва да поговорим с някого.

— Сега? — попита тя, изпълнена с толкова силна страст, че не можеше да си представи това да е вредно.

— Бихме могли да почакаме — рече той с огромно усилие на волята, без да е сигурен, че е способен на подобна жертва.

— Разбира се, че не можем да чакаме — натъртено отвърна Елизабет. — И тъй като тази вечер си се заел да даваш уроци по изпълнение на дълга, не бих искала да забравиш съпружеското си задължение.

Джони се разсмя.

— Невъзможно, щом лежиш гола до мен и толкова възпламенена, че розите започнаха да клюмат във вазите си.

Погледът й беше безсрамен и дързък.

— Тъй като бременността очевидно прави жената… ненаситна, ще очаквам от теб да бъдеш на поста си всеки момент, освен когато спиш. — И тя му намигна, нахална и жизнерадостна. — Дори и тогава може понякога да те събуждам.

Очите му се смееха дръзко.

— Тогава несъмнено ще умра — каза тихо той — и ще отида в рая.

Но тъй като бе прекалено предпазлив от страх да не й навреди, тя измърка:

— Ако не ме обладаеш, господарю мой, ще трябва аз да го сторя… или да намеря някой друг, който да ме задоволи.

Той погледна рязко към нея, очите му се бяха свили.

— Само се опитай и няма да живееш дълго след това.

— Тогава ти трябва да ме задоволиш, господарю мой — рече тя, увивайки се около него, сладка и ухаеща.

Тогава той се разсмя, този мъж, чиято слава като покорител на женските сърца беше легендарна.

— Ще бъда ли възнаграден, ако го сторя?

— Мисля, че можеш да го приемеш като награда, господарю мой.

Всъщност той точно така го приемаше.

След порядъчно дълъг интервал време, посветено на предбрачна консумация, когато и двамата разбраха какво означава „ненаситна“, Джони задъхан лежеше до нея.

— Какво… ще кажеш… да прекъсна за малко… изпълнението на „задълженията си“… Струва ми се, че някой чука… на вратата.

Първия път не беше обърнал внимание на звука, втория път беше вдигнал поглед и сега, след третото почукване, беше сигурен, че няма да ги оставят, докато не отговори.

— Доколко учтива и възпитана… се чувстваш?

Елизабет се протегна като котка, погледна го и прошепна предизвикателно:

— Нещо друго ли ти дойде наум?

— Следващите седем месеца наистина ще бъдат интересни — рече той, а сините му очи се усмихнаха. — Не, още не, скъпа моя невесто. Слушай.

Ново почукване се разнесе из стаята.

— Някой те търси?

— Нас.

— Защо?

Съзнанието й бе погълнато единствено от сладострастните усещания.

— За нашата сватба.

— О, боже! — И младата жена погледна към часовника върху камината.

— Трябва да ги пуснем да влязат. Предполагам, че е мисис Райд.

— Сега? В десет часа? В този вид?

— Ако нямаш нищо против.

— Без дрехи?

— Прекалено съм разгорещен, за да слагам дрехи, пък и трябва да приключим с ритуалното заварване в леглото от свидетели… Защо да се обличаме, щом след това пак трябва да се събличаме? Можеш да издърпаш завивките по-нагоре.

Очите й се разшириха, погледът й беше смаян, затова той стана и затършува из чекмеджетата, за да й намери някоя от своите нощници. След това й помогна да я облече, среса косите й и ги върза с яркосинята си панделка, която намери след много търсене под чаршафите.

— Готово — каза той, докато наместваше панделката с вид на горд баща. — Каква великолепна булка!

— Само още нещо малко — започна неуверено Елизабет.

— Колко малко? — попита Джони, навеждайки се към нея, без да си дава сметка, че е все още гол. Тъмната му коса падаше по широките му рамене.

— Средно малко.

Той озадачено повдигна вежди.

— Това да не е гатанката за слоновете и кутиите?

— Говоря сериозно, Джони.

— Слушам те — отвърна той, а усмивката му се изтри.

— Става въпрос за обета, който трябва да направим… добре де, нали се сещаш…

— Само кажи, скъпа. Можеш да получиш всичко, което пожелаеш.

— Добре, тогава. Ако аз трябва да обещая да те обичам, да те почитам и да ти се подчинявам — отвърна на един дъх тя, — тогава и ти трябва да обещаеш, че ще ми се подчиняваш.

Той се замисли за момент, от дете беше свикнал да властва и да не се подчинява.

— Може би ще е по-добре да махнем въобще тази дума — каза тихо той. Прекалено дълго време бе господар сам на себе си, за да се откаже от властта си, дори само заради ритуала.

Тя се усмихна.

— Дадено.

От усмивката, която той й изпрати в отговор, струеше великодушие. Искаше му се да може да й поднесе целият свят.

— Това ли е всичко?

Елизабет кимна доволно. Призраците от миналото й бяха прогонени.

Джони отмести една непослушна къдрица от челото.

— Тогава, хайде да се връщаме в леглото, любов моя, за да мога да поканя всички, изгарящи от любопитство навън.

Той отключи вратата и светкавично се върна в леглото.

Елизабет се опасяваше, че свещеникът ще влезе всеки момент и ще завари Джони гол, преди да е успял да се шмугне под завивките. Въпреки страховете й той се намести на възглавницата и придърпа скромно до кръста си одеялата, преди стоящите отвън да разберат, че вратата е отключена. Младият мъж погледна с любов бъдещата си съпруга, която щеше да му стане жена и която беше почервеняла до корените на косите си, притеснена от това, което й предстоеше.

— Успокой се, скъпа, всичко ще мине както трябва. Тази церемония е предназначена най-вече за тези, които биха искали да оспорят законността на брака ни^[1].

— Като баща ми например — рече с въздишка тя.

— Или пък фамилията Греъм.

— Или многобройните ти недоволни любовници — усмихна се Елизабет.

Според него нито една от тях нямаше да възприеме брака му като пречка за по-нататъшната им връзка, но тъй като не искаше да помрачи настроението й, той само кимна.

— Възможно е и Джордж Болдуин да те обвини в неизпълнение на обещание за женитба — добави Джони, — така че не трябва да им даваме никакъв повод да обявят брака ни за недействителен… особено като се има предвид, че детето ще се роди по-рано. А сега се усмихни — каза той и на лицето му се появи очарователна усмивка, когато вратата най-накрая започна да се отваря колебливо и Хелън надникна нерешително през нея. — Всички са много доволни, че се съгласи да се омъжиш за мен, а мисис Райд дори мисли, че най-после съм изпълнил дълга си, и то напълно по нейния вкус.

Когато хората започнаха да се бутат, за да влязат, Елизабет бе смаяна от числеността им. Въпреки че според закона двама свидетели бяха достатъчни, Джони за всеки случай беше включил няколко души от селото, които не работеха за него. В случай, че бракът им бъде оспорен, тяхното свидетелствуване щеше да има по-голяма тежест. За по-сигурно, освен домашния си свещеник беше извикал и представител на Англиканската църква. Беше взел всички възможни предпазни мерки, защото познаваше нрава на враговете си. След като обясни на свещениците малката промяна на обета им, Джони отново се облегна върху обшитите с дантели възглавници, а голите му гърди привличаха пламналите погледи на не една от жените, присъстващи като свидетелки. Взе ръката на Елизабет в своята, сякаш голите графове и разрошените графини бяха обикновено явление при бракосъчетанията.

— Готови сме — дръзко заяви той.

И двамата божи служители, без да поглеждат към младоженците, прочетоха съответните си сватбени слова, а Елизабет и Джони отговаряха, както си му беше редът по два пъти. Бяха разменени пръстените, а документът — подписан от участниците и свидетелите. Бракът беше заведен в регистрите и на двете църкви. Женитбата между граф и графиня Грейдън беше факт.

— А сега може ли да хапна нещо? — прошепна Елизабет на ухото на съпруга си, докато свидетелите се суетяха около тях, а свещениците приключваха с писането и печатите.

— Това означава ли, че сега, след като вече сме женени, страстта ти към мен е заместена от телешки котлет? — пошегува се Джони.

— Работата е там, че… тази вечер не хапнах почти нищо, защото бях нервна заради… ъъъ… — Тя се усмихна. — Сега вече знам, че не е трябвало да се притеснявам толкова… освен това… аз съм непрекъснато гладна — допълни като извинение тя. — Откакто съм бременна.

Джони вече беше извикал с жест мисис Райд, преди дори младата жена да успее да довърши накъсаните си обяснения.

— Нуждаем се от празнична вечеря тук, в стаята — каза младоженецът на икономката си, която, изглежда, не можеше да си намери място от щастие. — Всичко ли е готово долу? — попита той.

— Масите са пълни, музикантите чакат. Всичко е на мястото си, милорд.

— Тъй като лейди Кари е леко неразположена, няма да се присъединим към празненството — излъга с лекота Джони, който нямаше намерение тази нощ да дели компанията на съпругата си с други хора. — Моля те, предай нашите извинения…

Думата „неразположена“ произведе ефект, подобен на изстрел. Мисис Райд незабавно се зае да опразни стаята, издавайки неодобрителни, наподобяващи кудкудякане възгласи. Тълпата, която и без това нямаше търпение да се присъедини към сватбеното празненство, бързо се разпръсна навън.

— А сега да си поговорим с теб — каза тя и изгледа неодобрително Джони. — Ако лейди Елизабет не се чувства добре, внимавай да не се държиш грубо с нея. Горкичката, носи дете и има нужда от почивка и нежност — нареди тя. — Ако изобщо знаеш какво значи това — добави заплашително икономката.

След като току-що беше прекарал един доста изтощителен час в леглото с новата си съпруга, Джони с основание се съмняваше в правотата на мисис Райд, отнасяща се до крехкостта на Елизабет, но в името на хармонията отвърна с усмивка:

— Бъди спокойна, мисис Райд, ще бъда нежен, вярвай ми. Давам честната си дума.

— Хм — изпръхтя подозрително тя. — Ще си имаш разправии с мен, ако не я изпълниш — предупредително размаха показалец икономката, демонстрирайки деспотична власт.

— Наистина усещам някаква слабост — намеси се с изтънял глас Елизабет и като някоя провинциална актриса се отпусна немощно назад върху възглавниците, отправила укорителен поглед към Джони.

— Виждаш ли? — измърмори мисис Райд, без да сваля очи от господаря си, който едва се сдържаше да не избухне в смях. — Това не са ти развратниците от Единбург, Джони, готови да приемат всеки мъж. Към милейди трябва да се отнасяш с нежност и внимание. Така, какво искаш да ядеш, милейди? — изгука мисис Райд, като се наведе към младата жена и придърпа завивките към брадичката й.

— Може би малко супа — отвърна с немощна усмивка Елизабет — и ябълкова торта. — Искреността на въздишката й не подлежеше на съмнение. — Може и едно-две парченца от баницата с месо, от която ми беше изпратила за вечеря, ако не представлява трудност.

— Главният готвач може да готви цяла нощ за теб, милейди, ако пожелаеш. Искаме детето, което носиш, да бъде здраво и силно.

Така и стана. Тази вечер главният готвач и помощниците му бяха в служба на променливите вкусове и апетит на Елизабет. Доста по-късно, когато свещите догаряха и стаята бе изпълнена с тежкия аромат на розите, когато младоженците бяха разпръснали по цялото легло останките от празничната вечеря, Джони попита смаяно:

— Как можеш да продължаваш да ядеш?

Елизабет се усмихна от другата страна на измачканите чаршафи и полуизядените блюда.

— Още съм гладна. Подай ми още едно парче от тортата, ако обичаш. Ти не яде много.

Всъщност той се беше нахранил с обичайния си добър апетит, унищожавайки една цяла баница с месо и бутилка бордо, заедно с поднос плодова пита. В отговор Джони само се усмихна на лакомата си съпруга, чиито бузи бяха станали яркочервени и лепкави от крема на тортата. Дългата й светла коса беше в пълен безпорядък, а доволната й усмивка можеше да повдигне настроението на всеки.

— Не бях много гладен — излъга той. — Искаш ли още от баницата с месо? Мисля, че е полезно за бебето.

И така, през тази нощ раят се въплъти в едно баронско имение в Шотландия — в една пищна спалня, на едно разкошно легло с балдахин и завеси от зелен брокат, които сякаш го изолираха от целия свят. Щастието сякаш беше безкрайно, изпълнено с много нежност. Това беше любовта, открита отново след месеци на неизвестност. И дори това, което ставаше под балдахина, да не бе самият рай, то пак беше божествено.

През следващите два дни никой не видя лорд и лейди Кари, освен прислугата, която носеше храната и изнасяше останките, внасяше вода за къпане, чисти кърпи, бельо и цветя и се грижеше за огъня в камината.

И слугите дори рядко ги зърваха, защото господарят и господарката обикновено бяха заети зад спуснатите завеси на леглото.

Сутринта на третия ден те най-после излязоха от спалнята, защото Джони беше поръчал да дойде мадам Ламиер, за да направи проба на сватбената рокля на Елизабет. Формалната част на церемонията беше насрочена за другия ден.

— О, боже! — възкликна младата жена малко по-късно, когато помощничките на мадам Ламиер се опитаха да съберат кройките на кръста й.

— Милейди е понапълняла — промърмори главната шивачка, докато опъваше плата, който явно вече не достигаше.

В този момент Елизабет срещна погледа на Джони и се засмя.

— Ела тук, скъпа — намеси се съпругът й и я подкани с жест да се приближи. — Нека да видим невъзможна ли ще се окаже тази задача за Ламиер.

По начина, по който Елизабет се запъти към мъжа си, поклащайки предизвикателно бедра, мадам Ламиер незабавно си даде сметка, че за разлика от последния път, когато ги беше видяла, те се бяха сдобрили. Тя наблюдаваше като хипнотизирана как младата жена се опитваше да прелъсти Джони, сякаш бяха сами в стаята.

Елизабет притисна тяло между бедрата му, съвсем близо до него, наведе се да прошепне нещо в ухото му и преди да се изправи, го целуна по бузата.

А той беше стиснал крака и не я пускаше. Ръцете му опипваха талията й, след това слязоха надолу към бедрата, устните му се движеха, шепнещи нещо, предназначено само за нейните уши. Бавно пръстите му се провряха под роклята й, която се разтвори на кръста и мадам Ламиер едва не ахна.

Миг по-късно двамата влюбени се разсмяха на нещо свое и Елизабет се отпусна в скута му като куртизанка, която се опитваше да го съблазни, потърквайки се нежно в него. Главата й се отпусна назад върху рамото му; той я беше обгърнал с ръце и я притискаше към себе си.

— Тъй като лейди Кари няма да носи корсети — каза тихо Джони на хипнотизираната си публика, докато съпругата му го хапеше по врата, — ще трябва да направите някои поправки на всичките й рокли. Надявам се, това няма да ви затрудни, мадам Ламиер.

— Разбира се, че не, милорд — отвърна моделиерката, като в същото време се питаше колко време щеше да й е необходимо за това. Питаше се как би могла да разговаря с графа, без да го гледа, защото жена му вече разкопчаваше жилетката му.

— Решихме, че така ще бъде по-добре за бебето — добави той, като целуна съпругата си пред очите на всички — жест, изпълнен с толкова любов и нежност, че всеки един от старите му приятели би се изумил. — Ще трябва да вложите най-доброто, на което сте способна, за сватбата утре, при това без други проби — продължи Джони, възпирайки с ръка Елизабет, която продължаваше да го разсъблича пред всички присъстващи.

Той се усмихна на всички присъстващи.

— А сега моля да ни извините, милейди трябва да си почине.

На всички им беше ясно каква щеше да е почивката на неговата лейди, така че, когато изтича долу в кухнята, за да разкаже на мисис Райд по какъв шокиращ начин бе преминала пробата и как беше съкратена, Хелън завърши възбудено:

— Правят го в същия този миг върху красивия копринен диван в източната всекидневна. Той сам заключи вратата.

— А, значи да кажа на готвача да започва да готви, защото милейди след малко ще бъде гладна. — Доволна усмивка озари кръглото й лице.

— Надявам се, милейди да ангажира достатъчно господаря ни, така че вече да не се налага да виждаме лейди Линдзи и други като нея.

— Както изглежда, милейди ще го задържи завинаги в Голдихаус.

— А това съвсем не е лошо — каза доволно мисис Райд. — Голдихаус е най-подходящото място, в което биха могли да отглеждат децата си.