Сюзън Джонсън
Любов извън закона (21)

Глава двадесет и първа

Потеглиха от малката колиба в подножието на Чивиътс, когато полумесецът се беше изкачил по средата на зимното небе. Слизането по покрития със сняг склон беше опасно, тъй като повърхността на снежната покривка беше образувала тънка коричка лед. Арабският жребец на Джони падна на колене, подхлъзвайки се на камък, скрит под снега, но успя да се изправи веднага, само защото младият мъж незабавно отскочи от седлото. След този инцидент Джони слезе от коня си и бавно поведе животните по хлъзгавата пътека, защото не искаше да рискува нещо подобно да се случи и с коня на Елизабет.

След като най-после достигнаха равнинна местност, те, въпреки протестите на Елизабет, продължиха да се движат бавно. Минаха през покрайнините на Екълс, където разлаяха само две кучета, обезпокоени от присъствието им. Малко след това Джони поведе конете напряко през полето към Блакадър — имение на негови братовчеди. Час по-късно, когато тръгнаха през парка, пред погледите им се изправи тъмният силует на дома им, разположен на върха на малко хълмче, който напомни на Джони за отдавна отминалите безгрижни времена. Преследван от враговете си, които щяха да го измъчват и убият в случай, че го хванат, той се почувства дълбоко развълнуван от спокойствието, царящо над стария дом и земите около него.

Всичко това му бяха причинили Годфри и Куинсбъри, който никога нямаше достатъчно пари, за да задоволи алчността си. В главата на Джони се разгоря непреодолимо желание да си отмъсти. След като отведе Елизабет в Холандия, щеше да извади меча и да се спусне срещу враговете си. Никога досега не беше бягал от неприятели и ако не бяха Елизабет и детето, сега щеше да преследва Годфри, да го открие, където и да е, и да го убие.

Вдигна поглед към луната, за да се ориентира за часа. Слизането от планината им бе отнело доста време, както се беше опасявал. Не беше сигурен, че ще успеят да стигнат до залива преди разсъмване.

— Колко мислиш, че е часът? — попита младата жена, усетила тревогата му.

— Около полунощ. Искаш ли да спрем?

Елизабет поклати глава.

Той се пресегна, за да докосне ръката й.

— Нощта е доста студена. Всички са се прибрали.

— Включително и патрулите, надявам се — отвърна тя.

— И аз мисля така, въпреки заповедите на баща ти и на Куинсбъри. Обикновените войници знаят, че сега те и двамата си лежат в топлите легла.

— Каква приятна мисъл… топло легло — каза с усмивка Елизабет.

 

 

Тази нощ, докато се движеха към морския бряг, те все още не знаеха за събитията, станали в дните на бягството им, събития, които можеха да променят плановете им.

Уестминстър в крайна сметка беше приел указа, според които шотландците се считаха за чужденци в пределите на Кралството. В изпълнение на указа британски крайцери бяха започнали да патрулират по крайбрежието, „за да хванат шотландските кораби, търгуващи с враговете на Нейно Величество“. Като връх на всичко възникна един инцидент, който нямаше отношение към указа, но доливаше масло в огъня: задържането и конфискуването на шотландски кораб, акостирал в Темза от британската Източноиндийска компания, според която той беше превишил правата си, наемайки английски моряци в английско пристанище. Възмутена, в отговор Шотландия плени спрелия в Лийт кораб „Уорчестър“, принадлежащ на Източноиндийската компания. Капитанът и екипажът му бяха набързо обвинени в пиратство, грабежи и убийства, всяко едно от които се наказваше с обесване. В момента в Единбург се гледаше делото на въпросните британски моряци. На север и на юг от границата по улиците се събираха ядосани тълпи.

Нивото на омразата и в Шотландия, и в Англия беше достигнало застрашителни размери, заплашвайки да избухне всеки момент… А това можеше да има неприятни последствия за бягството им. Най-после двамата достигнаха Маргат Коув, стъпиха на скалистия, покрит с трева бряг, когато луната беше започнала да избледнява. Те огледаха малкото закътано заливче, където трябваше да ги чака корабът на Роби, но видяха само сивото зимно море.

Нямаше никакъв кораб. Само вълни и няколко безразсъдни птици. И празнота.

Джони изруга — дълъг, буен поток от хули. Елизабет избухна в сълзи и докато хълцаше, се проклинаше за това, че е толкова податлива на емоциите си. Изминалата нощ беше изключително напрегната, всяка миля бе истински кошмар, изпълнен с тревога, с ужас при най-лекия внезапен шум. И сега, когато най-после бяха достигнали целта си, сега, когато трябваше да бъдат спасени, надеждата за свобода се изпари.

Като побутна арабския си жребец по-близо до коня на Елизабет, Джони протегна ръка и избърса сълзите й с опакото на ръкавицата си.

— Сигурно са излезли британски патрули. Трябва само да почакаме. Не плачи. Роби ще дойде.

— Ами ако са го пленили?

Той се загледа за миг към морето и поклати глава.

— Ще се захванат с него по-късно… след като първо признаят мен за виновен. Тъй като засега той е моят наследник, те ще искат да хванат и него, но… — спря за миг Джони, давайки си сметка колко несправедливи бяха понякога законите, — дори ако ме признаят за виновен, без аз самият да присъствам на делото, Манроу би го предупредил.

— Боже мой — прошепна тя потресена. Това означаваше, че щяха да го преследват до смърт, където и да се намираше. По бузите й отново потекоха сълзи. — Съжалявам — извини се Елизабет, осъзнала, че сега Джони щеше да се нуждае от още повече сила и решителност, а не от ридаеща жена. — Нищо друго не правя, освен да плача. Никога преди не съм плакала… Наистина — добави тя хълцайки, като се опитваше да сдържи сълзите си.

— Господи, та ти имаш достатъчно причини за това, скъпа моя — отвърна той, поставяйки ръка на рамото й. — Аз самият едва не се разплаках, когато не открих проклетия кораб на уговореното място. Слушай — продължи спокойно той, без да издава с нищо, че самият той се чувстваше съсипан, — на юг от Сейнт Абе има една странноприемница, встрани от главния път, сравнително изолирана. Дотам има само няколко мили. — Гласът му омекна. — Уморена ли си от язденето? Искаш ли да те взема при себе си?

Тя поклати глава и му се усмихна, облизвайки една сълза, търкулнала се до ъгълчето на устата й.

— Добре ли готвят там?

Той се разсмя, постоянният й апетит го смайваше и развеселяваше.

— По-добре от теб и мен.

— Това е страхотен стимул — отвърна с изкуствена усмивка Елизабет, без да е сигурна, че ще успее да я задържи още дълго на лицето си. Тя изправи гръбнак, хвана по-добре юздата и отсече: — Води ни.

След един час, преди дневната светлина да замести напълно сумрака, Елизабет вече се беше сгушила в мекото пухено легло в най-хубавата стая на странноприемницата на Тренкър, готова да погълне третото си поред варено яйце, изпълнена с много по-голямо удоволствие, отколкото бе нормално да чувства, като се имаше предвид опасността, на която бяха изложени. Джони седеше до прозореца все още облечен, погледът му се рееше към морето. Хванал бе оловна халба бира в ръка, а остатъците от закуската му се търкаляха на масата край него. През изминалите два часа беше забелязал два британски кораба, патрулиращи по крайбрежието, което му говореше, че нещо не е наред. Всичко това напомняше начало на блокада. А след пристигането им собственикът на странноприемницата възбудено им беше разказал за последните събития, за указа за чужденците, за пленяването на „Анъндейл“ и за последствията от всичко това.

— Навсякъде са плъзнали войници, дявол да ги вземе. Дойдоха от Харботъл миналата седмица. И не си плащат винаги, копелетата с копелета. Като че ли вече не сме достатъчно изсмукани от проклетите англичани.

— Някой разпитвал ли те е? — попита Джони, докато чакаха в малкия вестибюл слугинята да приготви стаята им.

— Като че ли търсят някаква важна особа и жена му. Той бил тъмнокос като вас — бе отвърнал стопанинът, поглеждайки го с усмивка. — А госпожата му била със светли коси, така казаха.

Яркосините му очи премигнаха, когато ги насочи към седналата наблизо Елизабет.

— Ние обаче, дори и да видим благородни хора с вид, съответстващ на описанието — беше продължил с хитра усмивка стопанинът, — а и който и да е шотландец, не вярвам да го каже на проклетите червенодрешковци^[1].

Джони се усмихна и за първи път от часове насам почувства облекчение.

— По-добре ще е конете ни да бъдат настанени някъде другаде, не в конюшнята на странноприемницата — каза многозначително той.

Така, както стоеше все още с ботушите и наметалото си, той наистина представляваше величествена, будеща страхопочитание гледка — целият в черно, от главата до прекрасно изработените му ботуши.

— За тях е по-добре да са на по-спокойно…

— Старият Джордж Фулис има достатъчно място — кимна съдържателят с глава по посока на фермата, намираща се от другата страна на пътя. — Не е на самия път, изолирано е.

— Съвсем подходящо — отвърна Джони и постави добре напълнена кожена кесия на масата.

И сега, когато Елизабет беше удобно настанена, а конете — скрити, той размишляваше върху нелеката задача как да осъществи връзка с Роби. А може би щеше да е по-добре да наеме друг кораб, който да ги откара в Холандия?

По-добре беше да не се застояват много в странноприемницата в Абе, защото колкото по-дълго останеха на едно място, толкова по-забележимо щеше да стане присъствието им. И ако собственикът й беше истински лоялен шотландец, някой от работниците му може би беше достатъчно беден, за да не устои пред английските гвинеи. След като беше виждал не един от представителите в шотландския парламент да продават гласа си за доста умерени суми, той не хранеше никакви илюзии относно някоя бедна камериерка или изгладнял коняр.

Джони обаче запази тревогите само за себе си, защото Елизабет се нуждаеше поне от някакво подобие на спокойствие след напрежението от бягството, пък и нямаше да рискува да се покаже навън, преди да се е стъмнило. Въздъхна едва чуто, плъзна се по-надолу в дървения фотьойл, подпря халбата на гърдите си и затвори очи.

— Няма ли да легнеш в леглото? — попита Елизабет, зеленият й поглед се разхождаше по полуизлегналото се тяло на мъжа й. Така й се искаше да го утеши — той изглеждаше толкова изтощен.

— Ей сега — отвърна младият мъж и повдигна глава, за да й се усмихне. — Мислиш ли, че ще можеш да заспиш? — пошегува се той.

— В продължение на цяла седмица без прекъсване. — Болеше я всяко мускулче от тялото.

Той вдигна халбата, изпи останалата бира, остави съда върху масата, изправи се и простена, опънал ръце високо над главата. След това отиде до вратата, за да провери дали е заключена, увери се, че прозорците са добре затворени, разположи пистолетите на един стол до леглото, откачи камата заедно с калъфа от колана си и я закачи на колоната до леглото над главата си.

— Нищо дотук не предразполага към спокоен сън — рече със слаба усмивка Елизабет, а Джони седна на леглото и започна да събува единия си ботуш.

Той погледна през рамо и повдигна вежди.

— Аз пък мисля, че заредените пищови действат дяволски успокояващо.

Ботушът му падна на пода, последван скоро и от другия, и миг по-късно младият мъж се хвърли върху възглавницата с дяволска въздишка.

— Дори и якето си ли няма да махнеш?

Той се усмихна.

— Днес не. В Холандия обаче няма да се налага да ми задаваш подобен въпрос.

— Къде мислиш, че може да бъде Роби?

Лицето му прие замислено изражение.

— По-далеч от пътя на проклетата британска флота, както личи по всичко. Никога не съм виждал толкова плътен кордон — два кораба за по-малко от час. Практически те плуват, без да се губят от поглед едни други. Роби ще трябва да дойде през нощта, а може да се срещнем и на брега, което означава, че ще трябва да си уговорим време и място за среща.

— Как?

Струваше й се невъзможно, при положение че не знаеха в коя точка на безкрайния океан се намира Роби.

Джони притвори очи, възглавницата беше толкова мека, а леглото — благословено удобно.

— Ще му изпратя съобщение, затова тази нощ ще отида в Беруик.

Той вече заспиваше, дишането му се забавяше, гласът му започваше да чезне.

— Събуди ме… ако се нуждаеш от нещо…

Заспа мигновено, отпускайки се напълно — нещо обичайно за него. Това й напомни за друго легло и други дни, за по-щастливите времена, когато той заспиваше по абсолютно същия начин, сякаш нямаше никакви грижи и тревоги. И странно, сега, след като бяха пристигнали на крайбрежието, тя вече не се страхуваше толкова, най-тежката част от пътуването бе останала зад гърба им, безкрайният океан навън беше пътят им към свободата. Чувстваше се невероятно добре в тази огряна от слънцето, топла и уютна стая. Тя гледаше мъжа, когото обичаше, без да може да откъсне очи от него, той й се струваше още по-красив в съня си. Съвършените черти на лицето му бяха напълно класически, патрициански, напомнящи изображението на рицарите, мирно заспали в саркофазите си в катедралите.

Дългите му копринени коси се бяха пръснали в безпорядък по раменете, меките им вълни ограждаха лицето му, а един черен кичур се бе разположил на челото му. Дебелите вежди хармонираха прекрасно с хлътналите му очи с дълги и гъсти като на дете мигли. Носът му беше прав с безупречно оформени ноздри, а устните ясно обясняваха защо жените не можеха да му устоят. Той имаше чувствена уста, леките грациозни извивки на горната устна се допълваха от пълнотата на страстната му долна устна. Красивата му уста бе обградена от няколкодневната брада, доказателство, че последните дни съвсем не бяха от леките.

Дори в съня си Джони не губеше от достойнството си; ръцете му бяха прибрани до тялото, дългите му крака бяха почти прилепени един към друг, въпреки че карираните му черно-бели плетени чорапи не се връзваха особено с представата за величественост. Думата „величественост“ обаче от своя страна беше в хармония с внушителната сила на здравото му тяло. Облечен скромно, в черно кожено яке и панталон, той впечатляваше с невероятната си мощ.

Тя се повдигна и го целуна леко по бузата. Той помръдна в съня си, привлече я по-близо до себе си, така че главата й да се облегне на рамото му.

„Привичен жест — помисли си Елизабет, — типичен за мъж, имащ успех сред жените.“

— Аз съм — прошепна тя, а в думите й, макар и тихо произнесени, се долавяше независимият й дух.

— Знам… — отвърна в просъница той, потупвайки я по рамото. — Приятно ми е да те докосвам…

 

 

Събудиха се много по-късно от удари по вратата. Само след миг Джони вече бе скочил и насочил и двата пистолета към входа.

— Кой е?

Бърз поглед към прозореца, за да добие представа за часа.

— Искахте да ви събудя в пет часа.

Дълбоката въздишка на облекчение, изтръгнала се от гърдите на Джони, показа, че е разпознал гласа на собственика.

— Благодаря ви! — извика в отговор той. — След половин час искаме да вечеряме в стаята си.

Младият мъж обърна глава към Елизабет и вдигна въпросително вежди. Тя кимна, правейки движения с ръце, сякаш се мие.

— Тук има вода — прошепна той и посочи с глава към западната стена.

— Баня — поясни тя, събрала длани в безмълвна молба.

— Ще ни трябва също и вана, за да се изкъпем! — извика Джони.

Едва след като стопанинът отвърна „Да, милорд“ и думите му бяха последвани от звука на отдалечаващи се стъпки, той остави пистолетите обратно на стола и се отпусна в леглото.

— Пипни сърцето ми. Събуди ме насред сън. Боже мой — възкликна той и постави ръце зад главата си, — това не подейства особено успокоително.

Елизабет постави ръка върху кожата на якето точно над сърцето му и усети лудия ритъм.

— Трябва ни куче-пазач — каза с усмивка тя.

— Трябва ни дяволският кораб.

— Може би тази нощ ще откриеш къде се намира Роби.

— Дано.

— Възможно ли е… да е пленен? — Думите едва не заседнаха в гърлото й.

— Не знам — отвърна й с въздишка той. — Навън гъмжи от патрулиращи войски и кораби. Как така се случи бягството ни да съвпадне с приемането на указа за чужденците!

— Можем ли да останем тук, докато го открием?

Малката странноприемница й действаше кой знае защо много успокояващо.

— Никъде не можем да се задържаме дълго. Иначе всички ще разберат, че не сме просто пътници, минаващи оттук, щом се задържаме с дни на пет мили от главния път.

— Няма ли да е по-добре да отидем в Беруик? Мястото е по-голямо и няма да събуждаме толкова подозрения.

Джони поклати тъмнокосата си глава в знак на несъгласие.

— Там има двама англичани — измърмори той. — Утре сутринта ще знам повече.

Тя смръщи недоволно вежди.

— Мразя да чакам така… без да знам къде си, какво правиш…

— Не мога да те взема с мен в Беруик.

Гласът му, макар и тих, звучеше безпрекословно.

— Знам, знам… — Младата жена въздъхна. — Не мога да яздя, не мога да бягам, дори едва се движа. Това е толкова ненавременно, толкова допълнително утежнява положението ни…

— Тихо, тихо — рече успокоително Джони, като погали нежно бузата й. — Само още няколко дни, скъпа — прошепна той.

— Наистина ли? — Тя беше трогателна в нуждата си от надежда.

Нямаха друг избор, той го знаеше. Не можеха да си позволят да чакат, когато около тях гъмжеше от войска.

— Наистина — отвърна той.

 

 

Първо донесоха водата за банята и двете вани, които разположиха край огъня. След това ги напълниха с топла вода, от която се вдигаше пара. След като слугините излязоха, Елизабет с благодарност се отпусна във ваната. Облегна се назад на облегалката за глава и въздъхна доволно.

— Така горе-долу трябва да изглежда раят, или поне сега представата ми за него е такава, след толкова дни, прекарани по пътищата. Събуди ме — каза тя, притворила очи, — когато водата се изстуди.

— Стой, колкото искаш — отвърна Джони, докато събличаше дрехите си. — Те ще оставят още гореща вода пред вратата. Ще я внеса, когато ти потрябва.

Скоро Елизабет се отдаде на блажена полудрямка, почувствала се божествено след трудните дни в планината. Джони също влезе във ваната си. Отпочинал и изпълнен с енергия, той обмисляше как да се срещне с Роби. Въпреки че ваните бяха големи, те все пак не бяха достатъчно удобни за човек с неговия ръст, затова не след дълго той изскочи от водата, отиде до вратата и донесе медните ведра, покрити с капаци.

Използва водата от едното ведро, за да се изплакне. Застана прав във ваната и изля съдържанието му върху главата си. По стройното му силно тяло започнаха да се стичат поточета. След като се изсуши с голяма памучна кърпа, младият мъж се отпусна върху един стол. Изпълнен с увереност, че Роби ще се появи скоро, той твърдо бе решил тази нощ да открие начин да му изпрати съобщение. Протегнал дългите си крака, Джони се наслаждаваше на краткия си отдих, без да може да откъсне очи от съблазнителния вид на жена си. Отметнала назад глава върху облегалката на ваната, извивката на шията й привличаше като с магнит погледа му — бяла, елегантна, потънала в падината между ключиците й. Едва подавайки се над водата проблясваха пълните полукълба на гърдите й и се белееха в постепенно сгъстяващия се полумрак. Лекото й дишане образуваше едва видими гънки по водната повърхност, по която се носеха мокрите й руси кичури.

Той се почувства странно успокоен, въпреки че патрулни отряди претърсваха местността заради тях, отплаването им бе отложено неизвестно за кога. Беше достатъчно да е с нея и външният свят сякаш преставаше да съществува.

След малко Джони стана, за да запали свещите, тъй като в стаята вече нищо не се виждаше. В това време пристигна и вечерята им. Той омота кърпата около кръста си, отвори вратата и взе подносите от момичетата. Не искаше да влизат в стаята, за да не притесняват Елизабет. Без да забелязва възхитените им погледи, закачливия им смях, той преброди на три пъти помещението, за да пренесе таблите, благодари им и затвори вратата.

Приглушените смехове бяха нарушили блажената дрямка на Елизабет.

— Навсякъде имаш обожателки — каза тя, обхождайки с поглед високото му мускулесто тяло, след като камериерките си бяха тръгнали.

Увитата около кръста му кърпа оставяше малко работа за въображението.

— Не забелязах. Интересува ме само една обожателка — отвърна с мързелива усмивка той, — и това е мократа нимфа в спалнята ми. Искаш ли първо да се изкъпеш и после да хапнеш, или първо ще хапнеш и след това ще се изкъпеш? — попита Джони, като все още държеше последния поднос. — Или и двете?

— И двете, струва ми се, защото водата е все още топла, а аз, както обикновено, съм гладна.

— Ти ще се чувстваш добре в някой харем, скъпа. Източните красавици се развличат предимно с ядене и къпане. А тези дейности им осигуряват пълнотата, желана от господарите им.

— А ти откъде знаеш това?

Изражението му беше неразгадаемо.

— Човек може да научи някои неща от арабската култура в резултат на търговските си отношения с Близкия изток.

— Надявам се също така, че си започнал да цениш пълните жени, откакто не мога да видя пръстите на краката си.

— Определено е така — отвърна любезно той. — Колкото по-пълна, толкова по-добре. Кажи ми сега, първо десерта си ли ще ядеш?

След петте месеца брачен живот знаеше, че обикновено тя предпочиташе първо десерта.

Започна да я храни като бебе, за да не вади тя ръката си от топлата вода. Първо изядоха плодовия си пай със сметана, после се захванаха с прекрасно прясно домашно сирене. По време на кратката почивка между отделните блюда, Джони изля още едно ведро с гореща вода, за да поддържа топлината във ваната. След това отиде до камината, за да добави дърва.

Беше махнал кърпата, която беше сложил заради прислужниците и Елизабет го следваше с поглед. Свободно пуснатата по раменете му коса беше все още мокра, красивите мускули на ръцете и гърдите му трептяха, докато вдигаше и изливаше тежкото ведро във ваната. Без да се притеснява от голотата си, той се движеше с естествена грация — красив, строен, атлетичен.

— Искам целувка — прошепна Елизабет. Великолепната гледка, която представляваше той, дразнеше сетивата й и я възбуждаше, тя не можеше да устои на явната му мъжественост.

Той погледна през рамо към нея и й се усмихна.

— Почти свърших.

След като сложи още две лопати въглища в огъня, Джони се изправи и тръгна към нея. Подпря се с ръце от двете страни на ваната и се наведе да я целуне.

Той обаче се спря мигновено, когато мократа й длан докосна мъжкото му достойнство.

— Нека да не се захващаме с това — промълви тихо той миг по-късно, борейки се с огъня, лумнал изведнъж в него в отговор на действията й. — Минали са едва няколко дни от падането ти.

Джони разтвори пръстите й, за да се освободи и застана така, че тя да не може да го стигне.

— Чувствам се прекрасно. А и ти изглеждаш чудесно — добави възхитено тя, без да откъсва поглед от втвърдената му мъжественост.

Не можеше да забрани на тялото си да отвърне незабавно, но беше непоколебим в решението си, тъй като споменът за ужаса, който изживя при падането на Елизабет, беше още съвсем пресен в паметта му.

— Изкъпи ме — прошепна тя.

— Само при условие, че се държиш прилично.

Гласът му беше дрезгав, пресипнал от усилията да се сдържа.

— Ще се опитам.

Видят й обаче напомняше немирна малка русалка. Строгият му поглед я прониза.

— Наистина ще се опитам — обеща тя.

Джони се чувстваше особено, неловко, разумът и тялото му бяха в пълно неразбирателство.

— Както сама виждаш — рече тихо той, — желание никак не ми липсва…

— Ела тук вътре при мен…

— Или да дойда вътре в теб — отново въздъхна нещастно той. — Притеснявам се обаче за детето…

— Но аз ни най-малко не се чувствам зле, усещам се отпочинала и стоплена… и влюбена, а ти изглеждаш…

Очите й се спряха върху доказателството за неговата възбуда и той забеляза познатата нетърпеливост, която толкова го възбуждаше.

— Не — отвърна, натъртвайки леко думите си. — Няма да направя това.

Отказът му беше ясен, недвусмислен.

— Разбирам — отвърна тя. — Ще бъда послушна.

След като претършува багажа, за да намери сапуна, който беше приготвила мисис Райд, той се захвана първо с косата й, докато се образува гъста пяна и уханието на детелина изпълни стаята. Джони се стараеше да стои на известно разстояние, да не се навежда много близо до нея и да не среща погледа й. След това той изгреба пяната от ваната и изплакна косата й с чиста вода.

— Чудесно е да си отново с чиста коса — рече със задоволство Елизабет, вдигна ръце и прокара пръсти през мокрите си кичури.

Жестът й извади част от гърдите й над водата и те заплуваха по повърхността.

— Не можеш да правиш това — каза задъхано Джони.

— Да правя какво?

Виждаше прикрития лукав призив в очите й и му беше нужно огромно самообладание, за да й устои в тази приятно затоплена стая, когато пътуването им беше почти приключило, а съпругата, която обожаваше, се държеше като куртизанка.

— По-добре се измий сама — отвърна дрезгаво той и й подаде сапуна.

Ръцете й се отпуснаха и потънаха под водата.

— Много съм уморена…

— В такъв случай процедурата ще бъде много бърза и кратка — заяви той и смръщи вежди.

Започна да сапунисва гърдите й, докато наум изброяваше съзвездията над южното полукълбо в азбучен ред, но дори и така възбудата му не намаляваше. Фактът, че зърната на Елизабет се втвърдяваха в мига, в който ги докоснеше, не му помагаше ни най-малко.

Той рязко я дръпна нагоре, за да се изправи и с това сложи край на къпането й. Усещаше, че няма да издържи още дълго. Набързо и с привидно безразличие я изплакна с чиста вода. Без да каже дума, я вдигна от ваната, обгърна с кърпа раменете й и се отдалечи от нея. Застана в най-далечния край на стаята, вперил поглед в мрака навън. Отпуснатите край тялото му ръце бяха свити в юмруци.

След малко чу, че тя се приближава, но тъй като все още не беше възвърнал контрола върху тялото си, не се помръдна. Елизабет го докосна по бедрото, той потрепери леко, мобилизирайки всичките си сили, за да победи разяждащото го желание и насила насочи цялото си внимание навън.

— Можем ли да се договорим нещо? — попита тихо тя.

— Ако договарянето ни ще е така бурно и с всевъзможни последствия, както това, което ни събра — отвърна той, а гласът му беше рязък, — тогава не.

— Много по-лесно е…

— Нищо не е лесно точно сега.

Тонът му беше остър. Никога досега не му се бе случвало да отбягва жена. Но той нямаше да се поддаде на изгарящото го желание и да рискува да навреди на бебето, каквото и да му кажеше тя.

— Можем да не се любим.

Джони се опита да асимилира думите й, претегляйки внимателно всяка една от тях, сякаш се опасяваше това да не е някакъв капан, след което бавно се обърна към нея.

— Слушам те — отвърна предпазливо той.

— Бих могла да сторя нещо за това — каза Елизабет и докосна втвърденото му любовно оръжие.

— Както и аз — отвърна той и отмести ръката й.

— Но на мен би ми доставило удоволствие.

— Аз обаче не съм съгласен. Притеснявам се за теб.

— Когато паднах край колибата, Джони, всичко беше по-различно. Паднах наистина лошо, а дървата се изсипаха отгоре ми, и… — Думите й преминаха в шепот. Тя си пое дълбоко въздух, докато се опитваше да се пребори с тръпнещото си тяло. — Беше по-различно отсега. Направо изгарям за теб, умирам от желание да ме докоснеш.

Младият мъж се поколеба. Чувстваше се в състояние да устои, беше невероятно силен и упорит. Същевременно обаче искаше да й достави удоволствие.

— И на мен не ми липсва желание. Разбираш това, нали?

Тя кимна леко, едва забележимо.

— Дали няма да мога… да ти помогна по друг начин — предложи тихо той.

Усмивката й му напомни за неопитната жена, с която се беше любил през онази нощ в Голдихаус — несигурна, но страстна.

— Ще бъда много благодарна.

— А аз ще бъда много внимателен — предупреди я той, като гледаше да не се допира до нея и да не изпуска от контрол желанията си.

— Знам — отвърна тя, застанала напълно неподвижно пред него, само пръстите на ръцете й леко потрепваха.

Когато обаче Джони хвана ръката й, за да я поведе към леглото, той започна сериозно да се съмнява, че ще съумее да извърши това благородно дело. Стаята беше приятно топла, младите им тела — чисти и ухаещи на сапун, косите им — прохладно влажни, страстта им — като горяща факла.

Джони започна съвсем предпазливо, не беше сигурен в себе си, в това, докъде би издържал, доколко би могъл да отвърне на нетърпението и страстта й. Седна до нея и леко прокара пръсти по зърната на гърдите й. Внезапно на едното връхче изби капка течност. Заинтригуван, той наведе глава, за да опита вкуса й.

Елизабет потръпна от лекия контакт, който започна да преминава през цялото й тяло и се съсредоточи между краката й.

В този момент се появиха още две безцветни капчици.

Джони повдигна леко тежките й гърди и се загледа в капчиците, след което ги погълна с целувка. Младата жена простенваше при всяко движение на устните му.

— Гледай — прошепна мъжът й и леко стисна гърдите й. — Имаш мляко…

Когато очите й бавно се отвориха в отговор на очарования му глас, той й се усмихна, наведе глава и пое в устните си влажното зърно. Обзе я неописуем трепет, тялото й бе обхванато от истински пожар. Очите й отново се затвориха, ръцете обхванаха главата му.

— Направи го пак… — прошепна тя.

Джони се усмихна, без да изпуска зърното. Когато заговори, гласът му звучеше заглушено от гръдта й.

— Това ли?

— Ммм… — Въздишката й беше ниска, гърлена, пръстите й се бяха заплели в косите му, съзнанието й отлиташе.

Само след няколко секунди Елизабет се възпламени под ласките му, желанието й стана непоносимо силно, тя се изви, опитвайки се да го изкуши. Нетърпението му да проникне в нея беше не по-малко от нейното.

Вместо това той плъзна пръстите си в нея, внимателно, напредвайки бавно, твърдо решен да не се поддава на изкушението; галеше, масажираше, влудяваше я.

Тя обаче желаеше него, а не тази алтернатива, колкото и възбуждаща да беше. Желанието я опустошаваше, тя се опитваше да го докосне, но той не й даваше възможност да се надигне от възглавниците, буташе назад ръцете й, призовавайки цялата си воля, за да й откаже:

— Не, недей, или ще спра.

Тя се отпусна назад с приглушен стон, а той започна да целува нежната кожа между бедрата й, езикът му започна да се движи нагоре.

Елизабет се извиваше под умелото докосване на ръцете и устните му. Той я хапеше леко, вкусваше ухаещата й плът, езикът му усещаше спазмите, породени от действията му, чуваше скимтенето й.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита малко по-късно Джони, когато тя започна да се връща към действителността.

— Мисля, че ще те задържа — измърка Елизабет с особената полуусмивка на задоволена жена. — Издържа успешно всички изпитания.

— Благодаря ви, милейди — промърмори той, поглеждайки я многозначително. — Старая се.

— И то със страхотни резултати — прошепна тя. — Не мога да се помръдна, много съм уморена.

— Уморена от любов. Изтощена, разтърсена, капнала за сън от любов…

Джони прокара мъчително бавно пръст по рамото й, надолу по извивката на гърдите и бременния й корем, за да го спре върху русите кичури между краката.

— Винаги ще бъда на разположение — обеща той, — когато и да изпаднеш в подобно настроение.

— И сега, както виждам, си готов да се отзовеш — отвърна с усмивка тя.

Джони хвърли бърз поглед надолу.

— Във ваканция сме до раждането на бебето.

— Ти си наистина много състрадателен човек — прошепна Елизабет.

Той повдигна изненадано вежди.

— Може би съм такъв само към теб — каза нежно той, господарят на пограничните земи, прекарал по-голямата част от младия си живот с изваден меч, — и към нашето бебе…

Тя разтвори ръце, за да го прегърне. Сълзите, които винаги бяха готови да изскочат, сега се стичаха по бузите й.

— Обичам те, Джони Кари, толкова те обичам, че това ме кара да плача.

Той я прегърна нежно, уви я добре с одеялата и я притисна към себе си, като й повтаряше колко много я обича на десетина различни езика. Опитите й да повтори думите му само ги разсмиваха. Тези чужди езици Джони беше усвоил в училище и по време на пътуванията си. Те продължаваха да се целуват, потънали в блаженството, което ги изпълваше.

Приключиха с яденето си доста по-късно, когато най-после се измъкнаха от удобното легло. Изпитваха невероятно удоволствие от простата храна и обстановката.

И когато Джони тръгна малко преди осем часа, никой не спомена за несигурността на завръщането му. Той я прегърна и каза:

— Ще се върна сутринта. Знаеш къде са парите.

— Не споменавай това — промълви Елизабет, отказвайки да приеме вероятността той да не се върне при нея.

— А сега — довиждане…

Джони я целуна — топла, нежна целувка. След това отмести ръцете й, които го бяха прегърнали през кръста.

— Отивай да спиш — прошепна той. — Така чакането няма да ти се струва толкова дълго. Заключи вратата след мен.

 

 

Като избягваше да се движи по главния път, водещ към Беруик-он-Туид, той пристигна в околностите на града малко преди десет и се запъти право към кръчмата край морския бряг. На собственика Чарли Фокс семейство Кари от години продаваше френско вино и бренди и бащата на Джони, а сега и той самият, го смятаха за приятел.

Облечен простичко, със синьо палто и тъмни панталони, без други видими оръжия, освен меча си, младият мъж влезе в кръчмата през ниската врата и се настани на една пейка до стената, като оглеждаше опушената стая с нисък таван. Не беше изключено да открие британски войници, плъзнали масово от тази страна на границата, или някои от хората на Годфри, които беше доста трудно да бъдат различени. Слава богу, не видя никакви войници. Напрежението в ръката му, стиснала до болка дръжката на пистолета в джоба на палтото, поотслабна. Когато няколко минути по-късно Мег, момичето, което сервираше, се приближи към него в поредната си обиколка около масите, той отгатна по уплашения й поглед, че вече го бяха търсили и тук.

— Изненадана ли си да ме видиш? — попита с дяволита усмивка той.

— Търсят те Джони, от Уик до Лондон — промълви страхливо тя, като се наведе до ухото му, да не би някой да чуе думите й. — Спасявай се в Холандия.

— Това и се опитвам да направя. Чула ли си къде може да е Роби.

— Да, момчето беше тук преди три дни и питаше за теб. Чакаше те, но крайцерите направиха невъзможно да се стои край брега. Говореха си нещо с Чарли. Ще кажа на стария, че го чакаш навън. А сега иди в някой по-тъмен ъгъл.

Когато само минута по-късно Чарли Фокс излезе навън, Джони се приближи и го потупа по рамото.

— Боже мой — възкликна стреснато здравият мъжага. — Той се извърна, очите му се спряха на Джони и изражението им стана строго. — Връщай се веднага на тъмното си местенце, дявол да те вземе — каза предупредително той, побутвайки младия мъж зад ъгъла на сградата, към някаква малка алея. — Преобърнаха с краката нагоре крепостта Харботъл, за да те търсят — изръмжа той. — Цената, която дават за главата ти, е достатъчно голяма, за да изкуши дори някой почтен човек.

— Годфри няма търпение да си присвои именията ми.

— Трябваше да го убиеш тогава, след като баща ти умря.

— Младежко неблагоразумие — отвърна сдържано Джони, — което имам намерение да поправя някой ден, но сега първо трябва да се свържа с Роби или да наема кораб, който да ме откара до Холандия.

— Правителствените чиновници са разговаряли с всички капитани от околността. Не бих се доверил на нито един от тях. Роби се движи по крайбрежието, по-далече от пътя на крайцерите, чака те. Не е могъл да пусне котва в залива при тази плътна обсада.

— Когато се появи отново, кажи му, че ще го чакам всяка нощ във въпросния залив. Да дойде да ни вземе, когато може.

— Добре. А сега си върви, защото навсякъде са плъзнали агенти и човек невинаги може да ги различи. А някой път ела да пийнем — добави с усмивка Чарли, поемайки ръката на Джони в своята. — При по-добри времена.

— След като се отърва от Годфри — отвърна той. Имаше пълно доверие в този мъж, когото познаваше от детството си.

— Да. Когато светът стане по-добро място, милорд.