Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outlaw, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 89 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава петнадесета

Докато Джони и Елизабет се приготвяха, гостите се бяха събрали в приемната. Манроу намираше тази ситуация за изключително трудна, тъй като трябваше да домакинства на хора, които никога преди това не бе виждал. Можеше да се каже, че разговорът нямаше определена тема, въпреки че двете сестри Джерард, които вече бяха чули местните слухове за самоличността на липсващия гост на Елизабет, се опитваха да насочат разговора в тази посока.

Отговорите на Манроу бяха доста уклончиви, тъй като се боеше да не дискредитира някой от двамата. Ето защо въздъхна с облекчение в мига, в който Джони и Елизабет влязоха в стаята и се присъединиха към очакващата ги компания.

Процедурата със запознаването бе повторена отново заради Джони. Джордж Болдуин и сестра му Анна, и двамата еднакво руси и стройни, поздравиха домакинята и нейния гост със сдържана, учтива усмивка. Известни със своята християнска добродетелност, те решиха за доброто на домакинята да не обръщат внимание на скандалната слава на графа от Грейдън. Джордж Болдуин обаче не можеше да не признае завладяващото излъчване на Джони.

Лорд Ейтън и неговата закръглена жена веднага се спуснаха да обсъждат новите строителни проекти на Елизабет.

— Изглежда, че се справяте добре със своето строителство, лейди Греъм — подхвърли Ейтън, като добави: — Ако имате нужда от допълнителни работници, мога да ви изпратя някои от моите мъже.

— Благодаря, може би по-нататък — каза Елизабет, като се опита учтиво да отклони предложението му. Ейвъри нямаше никакво занимание между ловните сезони и тя не желаеше той да надзирава строителството й.

— А избра ли си вече драперията и цветовете на стаите, скъпа? — запита задъхано лейди Ейтън. Нейната пълнота бе причина тя да се задъхва дори като говори. — Аз съм намерила един сладък дребен търговец в Нюкасъл, който с готовност ще ти даде съвет.

— Все още е рано, лейди Ейтън, да се мисли за обзавеждането, но аз ще взема името на този търговец и ще го потърся по-нататък. — Елизабет се обърна към нея с цялата учтивост, на която бе способна: — Предполагам, че той те е напътствал за розовата всекидневна — добави мило тя.

— Нали е прекрасна? И толкова е уютна… — При тези думи лейди Ейтън хвърли бърз поглед към съпруга си, чието внимание се бе отклонило от разговора за обзавеждането. — Макар първоначално Ейвъри да твърдеше, че не може да понася всичкия този атлаз — продължи тя, — накрая и той се почувства добре в своето уютно местенце, където може да седи с калните си ботуши. Сигурна съм, че монсеньор Юго ще ти допадне, скъпа Елизабет. Въпреки че не е редно да говорим за французи сега, когато тази ужасна война продължава.

— Проклетата война на Малборо направи цените на любимото ми бренди направо непоносими — възкликна лорд Ейтън, който продължаваше отчасти да слуша техния разговор. — А вече не мога да си намеря и подходящи ръкавици за езда. Колко неприятно, нали?

— Чух, че Малборо се намира някъде в сърцето на Австрия — отбеляза уж нехайно Джони. Неговата информация от Континента в повечето случаи бе по-изчерпателна и навременна от тази на правителството, и като бързите му кораби имаха достъп до всяко пристанище.

— Носят се слухове за решителни сражения — отбеляза от своя страна Джордж Болдуин. — Чували ли сте нещо повече за това? — Тази новина Джордж бе научил от свой братовчед в столицата, който бе заместник-секретар по финансите и сега искаше да провери информацията.

Джони кимна.

— Да, доколкото сблъсъците между Талард и Малборо могат да се приемат като такива.

— А вие убивали ли сте човек? — Този въпрос бе зададен на Джони от Люси Джерард, която го гледаше с безмълвно страхопочитание. След този нетактичен и крайно личен въпрос настъпи ловка тишина.

— Съжалявам — намеси се Елизабет, — забравих да ви представя един на друг. Люси и Джейн Джерард, графът на Грейдън.

Сестрите Джерард направиха реверанс на прочутия владетел на Рейвънсби, чиято слава бе еднакво добре известна от двете страни на границата. И докато Джейн се опита да любезничи с Джони, по-малката сестра Люси побърза да обясни своя въпрос:

— Аз имах предвид… Вие знаете толкова много за войната и въобще за…

— Аз никога обаче не съм служил в английската армия — каза Джони, като си спести истината, че бе воювал на страната на французите в дружината на своя вуйчо.

— Колко ли е вълнуващо да бъдеш истински заложник — заяви Джейн, която нямаше желание да се отказва от набелязаната си тема. Тази прямота не изненада ни най-малко Манроу, тъй като до идването на Елизабет и Джони той бе отбивал нетактичните въпроси на Джейн. Сега тя продължаваше да гледа към Джони, въпреки че въпросът й бе отправен към Елизабет.

— Тези неща се случват по границата, госпожице Джерард — отговори Джони, като се опита да извади от неудобното положение Елизабет. — Това е нормална, рутинна процедура.

— А колко време беше там, скъпа? — продължаваше с въпросите Джейн и направо се задъхваше от вълнение, а погледът й отново не бе насочен към обекта на нейните питания.

— Наистина, Джейн — прекъсна я Анна Болдуин, която реши да се притече в помощ на Елизабет, — сигурна съм, че на нашата домакиня вече й е дотегнало да повтаря тази случка с размяната срещу младия Кари.

Историята бе добре известна в околностите на Трий Кингс, но присъствието на скандално хубавия лорд на Грейдън поднови клюкарския интерес на сестрите Джерард.

— Защо не ни покажеш как върви строежът на новата ти къща, Елизабет — предложи Джордж Болдуин в настъпилата неловка пауза. — Доколкото разбирам положила си вече основите?

— Ще имаш ли нещо против, Манроу? — обърна се тя към своя съветник в строителството, като същевременно бе крайно благодарна за навременната намеса на брата и сестрата Болдуин. — Той знае много повече от мен — поясни тя, посочвайки Манроу, и се усмихна на съседите си.

Компанията се изнесе през остъклената врата, която водеше към градината. Имението, което Елизабет бе купила с част от наследството, включваше постройка от червени тухли в стил Тюдор и великолепна градина. Добре поддържаните лехи с рози бяха терасирани по склоновете на хълма чак до върха. Там някога бе имало малка кокетна постройка в романски стил, от която бяха останали само руини. На това място, откъдето се откриваше прекрасна гледка към околността, Елизабет възнамеряваше да издигне новия си дом.

— Изглежда, че ни чака дълъг следобед — недоволно и малко язвително отбеляза Джони, докато двамата с Елизабет вървяха в края на процесията от гости. — Няма съмнение, че сестрите Джерард изгарят от любопитство да разберат в подробности какво се е случило снощи между нас.

— Сигурна съм, че те искат да научат по възможност всичко свързано с теб, скъпи — подразни го Елизабет. — И ако нямаше такава голяма публика, сигурно лигите им щяха да потекат. Те направо те схрускваха с поглед — добави тя закачливо.

— Пощади ме — промърмори той.

— Не намираш ли, че Люси е прекрасна? — попита сладко тя, леко докосвайки върховете на пръстите му.

— Не, не намирам.

— Тогава може би Джейн е твоят тип — усмихна се игриво Елизабет.

— Виждам, че тази игра ти доставя удоволствие — каза той, като се усмихна внезапно, — но Джейн също не е мой тип. Не обичам глуповати блондинки.

— Но тя още нищо не е сторила, как съдиш, че е глуповата?

— Повярвай ми, тя е точно такава.

— Прекалено си уверен, Рейвънсби — подразни го отново тя. — Това да не идва от големия ти опит с жените?

— По дяволите, моя сладка Бетси, така е и ако не престанеш да ме поднасяш за тези глупави слухове, аз ще те накарам да се чувстваш неудобно много по-успешно от който и да е твой съсед.

— Заплашваш ли ме? — попита го тя без следа от притеснение.

— Да.

Елизабет го изгледа продължително.

— Добре, може би аз също мога да те накарам да се чувстваш неловко.

— Невъзможно, скъпа моя. — Той погледна към нея изпод дългите си мигли. — Повярвай ми, закъсняла си с години.

— Ах, ти, арогантен тип.

— Не, само честен. Аз съм на този свят по-дълго, отколкото ти. И съм срещал повече сестри „ала Джерард“, отколкото можеш да си представиш.

Джони бе прав. Любопитството на сестрите Джерард не познаваше никакви задръжки.

— Как тогава да отговоря на Люси и Джейн? — попита Елизабет с лека въздишка, която прогони закачливата й усмивка. Тя имаше основание да се загрижи, тъй като приближаваха останалата група, която вече ги чакаше на хълма.

— Просто няма да отговаряш — посъветва я Джони. — Те нямат право да се месят в личния ти живот.

— Тук, в провинцията, хората не са така дискретни. Личният живот е тема на разпалени обсъждания и всевъзможни клюки.

Джони сви рамене.

— Така е навсякъде, скъпа, но ако ти позволиш на хората да преминат определени граници, тогава бъди готова жива да те изядат.

— Дали да не се разболея внезапно? — шеговито подхвърли Елизабет, докато бавно се приближаваха към групата с останалите гости. Възможността да се изолира от сестрите Джерард за целия следобед й се стори крайно привлекателна.

— Може би това ще го оставим за по-късно — усмихна се леко Джони, — ако дотогава не успея да измисля нещо по-приемливо.

— Вече съжалявам, че не се вслушах в съвета ти миналата нощ да изпратя предупреждения, че срещата се отлага. Нищо, че тогава бе полунощ.

— Забрави за това — прошепна той и на лицето му се появи усмивка, тъй като се приближиха към групата. — Е, Манроу, успя ли задоволително да обясниш защо основите се нуждаят от толкова солидна зидария? — Усмивката му излъчваше естествен чар. — Намирам за изключително вълнуващо как Манроу изчислява точната тежест, която могат да носят основите и стените. Разкажи как успя да научиш това чудо в Рим, Манроу.

От тук нататък Джони с блестящите си светски умения изцяло държеше в ръцете си разговорите. Той контролираше темите по време на разходката на открито по обратния път за дома и не позволи разговорите да излязат от контрола му дори по време на обяда. Със завидна лекота той забавляваше гостите с различни истории. Коментираше наред кралския двор в Лондон, пътешествията из китайските морета, пълните складове на Ориента и дори описа прекрасния дворец на Краля Слънце във Версай. Поради войната Париж бе станал недостъпен за англичаните и те жадно слушаха разказите на Джони. Той отиде още по-далеч, като обеща на жените отбрани френски вина, които в настоящия момент бе трудно да бъдат намерени в Англия, а на мъжете предложи да достави отлежало бренди, което вече не можеше да се купи нито с пари, нито с любов. Те поговориха още известно време за войната на континента, след което прехвърлиха темата върху евентуалния сблъсък между Англия и Шотландия.

— Надявам се, че Бог няма да позволи това да се случи — промърмори лорд Ейтън. — В Лондон невинаги разбират кое е добро за нас. — Произхождащ от древен римокатолически род, лорд Ейтън имаше резерви относно приемствеността на английския престол[1]. — Не ми пука за Хановер[2] — рязко каза той. Това, което остана недоизказано, бе подкрепата му за якобинците.

— Ние, шотландците, също сме загрижени за унаследяването на короната — каза Джони.

— А вашите войски смятат ли да предприемат офанзива? — запита Ейтън, който, като повечето провинциални барони, се отличаваше с прямотата си.

— Трудно е да се отговори на този въпрос в момента — запази неутралитет Джони, тъй като не искаше да предоставя подробности на англичанин, пък бил той и жител на граничната област.

— Моят братовчед от Шотландия ми каза, че са вдигнати налозите и данъците — заяви Ейтън. — Мътните да ме вземат, ако това не намирисва на подготовка за война. А освен това миналата седмица един конен полк е бил преместен в Данкастър. По дяволите, ние отново ще попаднем в центъра на огъня.

Границата между Англия и Шотландия бе просто една произволна линия на картата. Големите родове, които живееха от двете страни на тази изкуствена граница, често пренебрегваха националните интереси за сметка на семейното благополучие и оцеляване.

— Говори се за обединение — подхвърли Джордж Болдуин. — Дали това няма да разсее облаците на войната?

— Комисията, която подготвяше обединението, бе разпусната през февруари — отговори Джони, като допълни: — Поради липса на интерес. Нима сте чули за нови намерения в тази насока в Уестминстър?

Това бе само учтив въпрос. Никой в Шотландия не желаеше обединението, с изключение може би на тези магнати, които притежаваха собственост в Англия и места в управителния съвет на Източноиндийската компания и при евентуална война щяха да претърпят сериозни загуби. Бизнесинтересите на Лондон и Бристол, които в крайна сметка контролираха парламента обаче, бяха твърдо против проникването на шотландските капитали в техните търговски територии. Що се отнася до Кралския двор, ако те успееха да получат подкрепата на Шотландия в спора за наследствеността на короната, щяха да продължат и занапред напълно да контролират шотландските земи. Бе ясно, че за момента нито една от двете страни не желаеше обединението.

— Сигурно скоро ще трябва да се върнете на сесията на парламента? — попита Джордж.

— Почти веднага — отговори Джони, като умишлено не поясни нищо повече, защото смяташе, че това ще послужи за добър повод той и Елизабет да се измъкнат. — Просто имахме кратка почивка. Вие обаче винаги може да ми се обадите — продължи най-сърдечно той, — ако някога се случи да бъдете в Единбург или Рейвънсби.

В крайна сметка Джони успя да се представи в добра светлина пред местната аристокрация. С успех се увенчаха и намеренията му да не позволи на сестрите Джерард да продължат с нетактичните си въпроси. Ето защо, когато по време на десерта той каза, че е време да става, защото преди това е обещал на лейди Греъм да хвърли един поглед на избите й и затова се налагало двамата да напуснат компанията, останалите гости само помахаха за сбогом.

След обилното количество вино дори Манроу нямаше вече нищо против да остане да развлича гостите. След час-два отпиване на превъзходното вино на Джони той дори намери, че и сестрите Джерард са станали по-поносими.

Веднага щом напуснаха столовата, Джони и Елизабет си отдъхнаха с облекчение, че така лесно се бяха отървали.

— Безкрайно съм ти благодарна — каза Елизабет и се хвърли в обятията на Джони, преди още да успеят да влязат в спалнята й.

— Направих го от егоистични подбуди, скъпа — отговори той, като обви ръце около нея, а в същото време затвори с крак вратата зад себе си. — Аз наистина броях часовете и не исках да губя повече времето си с непознати.

— Ах… как обичам да усещам тялото ти. — Нейните ръце се провряха под колосаната му яка. — През целия следобед изгарях от желание да те докосвам, но не можех.

— Аз пък на няколко пъти едва се сдържах да не те изведа от столовата, без да ме е грижа за останалите.

— Щеше да дадеш добра храна за клюки на сестрите Джерард, която да им стигне до края на живота.

— Ето затова и се въздържах. — Усмивката му бе очарователна, но, което бе още по-прекрасно, този път тя беше само за нея.

— Ние все още имаме ден и половина пред себе си — прошепна щастливо тя.

— Два дни и половина — поправи я Джони.

Елизабет се отдръпна леко от ръцете му, за да може да го вижда по-добре.

— Но ти каза, че трябва да тръгнеш в шест часа в петък сутринта.

Той я прегърна отново.

— Реших да отложа отпътуването си за събота сутринта.

Зелените й очи светнаха щастливо.

— Защото много ме обичаш — добави тя.

— Да, защото много те обичам — повтори той.

 

 

Последвалите дни, през които бяха заедно, наподобяваха приказка: спокойни часове в леглото, късни закуски, лениви разходки в сенчестата гора или край мързеливо движещата се вода в потока. Веднъж те дори отидоха да яздят, въпреки че на следващата сутрин Елизабет се отказа от това занимание, като се измъкна с думите: „Някои мои части са твърде крехки…“. Тогава Джони я бе сграбчил и докарал на ръце до къщата, като също не й остана длъжен и каза: „Добре тогава, нека да те запазим за по-късно…“. Двамата вечеряха с Манроу и той така и не успя да се начуди на промените, настъпили с братовчед му. Джони наричаше Елизабет „скъпа“ или „мое съкровище“, сядаше близо до нея и я хранеше, както и тя него. Манроу никога не бе виждал родственика си в такава светлина, а го познаваше, откакто се помнеше.

Тяхната последна нощ бе белязана по-скоро от нежността, отколкото от изпепеляващата страст, като че ли времето, което бяха прекарали заедно, бе смекчило ненаситността от отминалите дни.

И двамата разбираха, че само след няколко часа ще трябва да се разделят.

Техните целувки бяха станали по-бавни, сякаш по този начин се мъчеха да запечатат спомена за последната нощ трайно в съзнанието си. Любовта им бе по-умерена и нежна. На мястото на изгарящата страст сега се повиха силните чувства и емоции.

Елизабет не смееше да нарече това чувство любов, дума, която не се връзваше много с личността на владетеля на Рейвънсби и с неговия безпътен живот, но тя имаше някакво непреодолимо желание да бъде с него и знаеше, че предстоящата раздяла ще я изпълни с мъка.

Джони също бе нападнат от носталгия. Някаква празнота, неясна и объркваща, се бе загнездила у него. Вярно е, че той не би разпознал любовта, дори ако тя почука на вратата му, облечена в златни дрехи, но графът на Грейдън вече осъзнаваше, че Елизабет ще му липсва. Може би точно под влияние на това ново усещане той бе станал така нежен.

В тази блажена нощ на сладки желания Елизабет установи, че мечтае да има дете от този властен и красив мъж. Все пак тя веднага призна пред себе си абсурдна и неразумността на идеята. Тази мисъл обаче разбуди позабравени чувства от нейното минало. Тя винаги бе искала да има дете по време на семейния си живот с Хотчейн. Но с подновяването на цикъла й всеки месец тази надежда бе избледняла с годините, като я бе изпълнила с тъга и отчаяние. Беше лесно да вини престарелия си съпруг, но истината бе, че тя самата не бе сигурна дали нейната утроба е безплодна. Така и не успя да разбере това. С годините желанието й да има деца нарастваше. Тя се улавяше, че наблюдава малките палавници на чуждите хора с някакво разпалено и болезнено желание. Не можеше да се насити на пухкавите им бузки и щастливите усмивки. Всеки път, щом видеше дете да плаче, искаше да избърше сълзите му и се чудеше дали някога ще доживее и някой да й каже сладката думичка „мамо“. След смъртта на Хотчейн тя бе позабравила тази болезнена мечта, тъй като бе заета да отстоява независимостта си на вдовица. Борбата да откаже баща си от търсенето на нов жених за нея, разпродажбата на част от земите и подготовката за строежа на новия дом не й оставяха много свободно време. Сега обаче, след любовната си връзка с Джони Кари, натрапчивата мисъл да има собствено дете се появи отново.

— Имаш ли деца? — попита тя в полуздрача на осветената от свещи стая.

Стреснат от следобедната си дрямка, Джони промърмори нещо несвързано и тя помисли, че той не е чул въпроса й.

— Чудех се дали имаш деца?

— Защо? — попита той, като автоматично се подготви да се защитава, ако Елизабет тръгне да го обвинява за минали грехове.

— Просто исках да знам. — При неговия предпазлив отговор тя усети как се изпълва със завист заради това, че някоя друга може би е родила негово дете.

— Не съм съвсем сигурен — опита се отново да увърта той.

— Моля те, кажи ми — настоя Елизабет.

Той въздъхна, разбирайки от тона й, че няма да е възможно да избегне този разговор.

— Няколко — неохотно си призна той.

— Това е твърде неясно.

— Няма нищо неясно, аз просто никога не спя с девственици, така че е трудно да се прогнозират резултатите, а понякога и самото признаване на детето не е толкова лесна работа, дори и да съм сигурен, че то е мое.

— Да не би да искаш да кажеш, че жените са били женени?

Той въздъхна отново.

— Да, но защо подхвана тази тема?

— Просто си мислех колко хубаво би било да имам дете от теб.

— О, господи… — Но докато изричаше това възклицание, умът на Джони продължаваше да работи.

— Не се притеснявай. Никога не съм искала нещо насила.

— Според мен вече е малко късно да обсъждаме тези неща — каза Джони, който в никакъв случай не бе притеснен, тъй като бе отработил до съвършенство способността да отклонява неудобните въпроси, но все пак реши да бъде по-предпазлив.

Той отдръпна ръката си от нейното тяло, извъртя се встрани, подпря главата си с ръка и я загледа изпитателно.

— Може би искаш да кажеш, че е трябвало да помисля за вероятните последици от нашата любов? — попита той, като се чудеше какъв обрат ще вземе този разговор. Обикновено, щом станеше въпрос за тези неща, възможностите бяха две — женитба или пари.

— Никой от нас не помисли за това — меко отговори Елизабет. — Недей да се тревожиш. Аз не се опитвам да извлека някакви изгоди за себе си.

— Носят се слухове, че ти си безплодна — внимателно каза той, като си помисли, че една от възможностите бе отпаднала. Що се отнасяше до парите, той бе щедър към своите любовници. Просто не бе свикнал да ги вини в леглото.

— Ето виждаш ли, няма от какво да се боиш — бързо отвърна тя. В очите й се появиха сълзи и долната й устна започна да трепери. Елизабет никога не се бе поддавала на своята слабост; все пак се надяваше, че е способна да има деца.

— Господи, съжалявам — прошепна Джони и се пресегна да я прегърне. — Не исках да се показвам като безчувствен пън — извини й се той, докато я галеше нежно по косата. Елизабет хлипаше. Нейните студени сълзи се стичаха по бузите й и падаха на гърдите му.

— Моля те, скъпа, не плачи — прошепна Джони. — Може би някой ден ти ще имаш дете.

Думите му звучаха толкова необикновено в контекста на насладата, която бе свикнал да търси в любовта, че за момент той се усъмни в собствената си нормалност. Истината беше, че бе развълнуван от нейното нещастие и тя му изглеждаше толкова уязвима и беззащитна.

— Това не е твой проблем — каза Елизабет, като се мъчеше да не се поддава на мъката си. Съзнаваше, че темата за децата не е сред най-предпочитаните от Джони. На всичко отгоре всеки път, щом станеше въпрос за това, старото усещане за празнота я караше да се чувства крайно потисната. — Смятай този разговор за приключен.

— Похвално — отвърна Джони със завидна бързина.

Той бе типичен представител на мъжката каста и предпочиташе животът да му носи удоволствия, а не проблеми. Нямаше строги правила за богатите перове. Обикновено плътските наслади на аристократите завършваха без притеснения за самите тях. Законът се отнасяше само за бедните и за хората от средна ръка, които трябваше да се женят за майките на своите деца.

— Мисля, че имаш нужда да бъдеш ободрена — меко каза той, като я придърпа към себе си. — Ако искаш, мога да ти попея. — Дяволита усмивка подкрепи неговото предложение.

Тя се вгледа в красивото му лице. Светлината на свещите хвърляше отблясъци върху него и го правеше да изглежда още по-очарователен и загадъчен. Небесносините му очи предлагаха всичко, което тя можеше да пожелае. Елегантната извивка на устните му подсказваше за други желания, а не за песни. Елизабет бе завладяна цялата от неговия прелъстителен чар.

— Ах, Рейвънсби, помисли си… защо да искам да ми пееш — с пресипнал от вълнение глас прошепна тя, — когато твоят жребец подскача върху стомаха ми?

— Значи имаш нещо друго предвид? — попита той и в сините му очи се прокрадна усмивка.

— Остават ми само броени часове да ти се наслаждавам.

— А на мен — да те позабавлявам — каза той приглушено.

— Какво щастие, че се разбрахме.

Тя прокара пръсти по извивката на гъстите му черни вежди.

— Нима някога не сме се разбирали, Бетси, мое котенце? — прошепна той, като премести ръката й от веждите си към устата. Започна да целува и хапе нежно пръстите й.

 

 

Утрото настъпи твърде бързо. Слънцето се показа на хоризонта откъм Редсдейл, осветявайки небето в златни краски. И двамата осъзнаваха, че заминаването за Единбург повече не можеше да бъде отлагано.

Изпълнена с любов и желание, Елизабет нежно каза:

— Не забравяй да ме навестяваш, когато държавните дела ти позволяват това. Дотогава ще има построени много нови стени, които да ти показвам.

— Да, мила — обеща Джони, все още приятно възбуден от страстната нощ с Елизабет. — Ще дойда още при първа възможност.

Нещо подобно на любов, привличане или някаква особена привързаност се бе породила между тях. Това чувство не се поддаваше на описание, нито можеха да го назоват, по-скоро бе някакво странно блажено очарование. И когато дойде време за последната целувка, тя бе изпълнена с много нежност.

 

 

Публичното им сбогуване стана на пътя пред Манроу, Редмънд, слугите и охраната. Той учтиво се поклони, а тя грациозно се усмихна. Размениха си всички общоприети фрази, които се използваха в случай като този, след което той целуна леко ръката й и се метна на коня, за да се присъедини към Манроу, който търпеливо го чакаше.

— Довиждане, Джони! — провикна се Елизабет, като помаха с ръка за последен път.

Приведен напред да проверява стремената на коня, Джони не чу нищо, докато Манроу не го побутна. Той се огледа и също каза „Довиждане, Елизабет“, но по всичко личеше, че в този кратък момент от раздялата мислите му вече бяха някъде другаде.

Тя се опита да не обръща внимание на тази студенина или по-скоро да убеди себе си да бъде реалистка. Джони Кари бе делови човек и вече закъсняваше с часове за своите задължения. Така че неговото държание бе нормално. Все пак Елизабет не можеше да иска животът му да протече около фустата й и в зависимост от нейните желания. Сърцето й обаче отказваше да се вслуша в гласа на разума и логиката, и там, където доскоро бушуваше щастието, сега започна да се поражда тъга.

 

 

Мъжете препускаха здраво, притеснени от голямото разстояние, което ги делеше от Единбург. Джони се обвиняваше, че си позволи да остане толкова дълго при Елизабет, а Манроу си мислеше, че едва ли ще успеят да стигнат навреме за откриването на сесията на парламента. Нямаше никаква възможност да се водят разговори, освен ако двамата не викаха с пълно гърло, за да заглушат вятъра и тропота от копитата.

Джони си мислеше, че така е по-добре, тъй като в момента не желаеше да обсъжда с Манроу характера на своя престой в Трий Кингс. Знаеше, че братовчед му ще го обвинява и си мислеше, че щеше да има право. Сега посещението му при Елизабет бе затворена страница в съзнанието на Джони. Всички негови мисли бяха насочени към наближаващата сесия — толкова важно бе решението, което предстоеше да вземат за сигурността на Шотландия. Ако Лондон одобреше исканата от тях независимост, това щеше да бъде най-значителният момент в шотландската история, откакто двете страни се бяха обединили. Ако Лондон обаче продължеше да се противопоставя… те трябваше да преразгледат позицията си относно исканата от Двореца подкрепа. Не бе изключено по време на парламентарната ваканция парите на кралицата да са способствали за събиране на необходимите гласове на лордовете, така че сега бе напълно възможно Лондон да е получил необходимото мнозинство, за да прокара исканата промяна. Джони започна да пресмята наум тези, които знаеше, че твърдо ще гласуват „за“, както и тези, които се колебаеха — десетки имена, станали му вече до болка познати.

Двамата спряха за малко в една гостилница, за да дадат почивка на конете и да похапнат. Разговорът им започна напълно учтиво на чаша бира, докато чакаха да донесат храната. Говориха си за изключителната красота на природата около къщата на Елизабет, за провинциалните аристократи, които бяха срещнали там, за трите Джерард и за ненадминатите умения на Редмънд с ножа.

— Ти май не видя всичко, на което той е способен — каза Манроу.

— Лорд Ейтън ме извика тогава в обора, за да видя новата му ловджийска хрътка, но признавам, че и няколкото хвърляния на ножа, които видях да прави Редмънд, ме впечатлиха истински. Този човек може да отреже крилата на муха от петдесет крачки разстояние.

— Елизабет има късмет с него.

— Както и той с нея — каза Джони с усмивка. — Мога си представя каква е разликата между нея и Хотчейн.

— Тя е безкрайно мила и е прекрасна компаньонка. Не намираш ли, че плановете й за фасадата на къщата са много добре издържани?

— Да, бяха великолепни, както и тя самата е великолепна жена — съгласи се Джони, докато посягаше да си вземе от поставения пред тях току-що опечен хляб. — Бих желал тя да беше по-достъпна за мен.

Манроу вдигна учудено вежди, а ножът, който той бе насочил към порцията печено пиле, така си остана във въздуха.

— Нима искаш да кажеш, че тя не е достъпна за теб?

— Не, не това имам предвид. Знаеш, че нямам намерение да слагам брачните окови скоро, а Елизабет не е типът жена, способна да бъде метреса.

— Мислиш, че тя е с прекалено добро потекло? Но тогава какво ще кажеш за Роксейн? — попита Манроу, като най-после остави ножа си настрани.

— Както знаеш, тя не ми е официално метреса, нито пък Джанет Линдзи или някоя от другите ми любовници — добави Джони. — Аз просто ненавиждам баща й повече от всичко на света.

— Тя се отдели от него.

Джони погледна към пилешката кълка, която се канеше да захапе, и попита:

— Нима ще спорим за това?

— Не искам да й причиняваш неприятности и да я правиш нещастна. Знаеш това.

— Не съм й причинил нищо, а и не смятам. — Джони премести крака си и се загледа в братовчед си. Когато заговори отново, гласът му бе добре премерен. — Ние с Елизабет разбираме много добре докъде могат да се разпрострат нашите чувства.

— Когато тръгвахме обаче, Елизабет звучеше така, като че ли очаква да се видите отново.

Джони се смути за момент.

— Може би съм казал нещо такова — промърмори той.

Манроу се наклони към Джони и почти го докосна.

— Но ти не смяташ да се връщаш там, нали?

Джони се подвоуми. От стойката на Манроу и от тона му лъхаше решителност.

— Не — каза накрая той. — И твоето отношение няма да промени намеренията ми. — След това меко добави: — Тя е дъщеря на моя най-омразен враг, на човека, който е стар противник на клана Кари. В момента неговата страна също не е особено приятелски настроена към нас и усилва гарнизоните си по границата, но да оставим настрана политиката… Има и една твърде егоистична причина — аз не желая да се женя.

Манроу се отпусна назад в стола си. Напрежението му неочаквано бе спаднало.

— Което означава, че ти мислиш да скъсаш с Елизабет Греъм — тихо уточни той.

— Съжалявам, така е. — Джони знаеше колко привързан е братовчед му към Елизабет. Той не искаше да го обиди и дълбоко съжаляваше за случилото се, а знаеше също, че няма да му е лесно да я забрави.

— Тя ще го преживее някак си. Сигурен съм в това — каза Манроу с учудващо спокойствие. — След осем години злополучен брак с Хотчейн Греъм — продължи той — нейното разочарование от раздялата с теб няма да е сериозно.

— Точно така — съгласи се Джони, като пусна една от своите пленителни усмивки. Приятно му бе да види срещу себе си отново стария Манроу, този, когото познаваше отдавна, а не галантния рицар, в който Манроу бе превърнал напоследък.

— Елизабет често говореше за новата свобода, която придобила след смъртта на мъжа си — продължи Джони. — Едва ли сега ще залинее от липсата на моята компания.

— Да, особено със строежите, които са й се струпали главата. Започнатата от нея къща ще се строи поне две години и надали ще има много време за празно вайкане.

— Особено с Джордж Болдуин постоянно в краката й — шеговито добави Джони и в същото време усети остро недоволство от тази мисъл, но побърза да пропъди угризенията си. — А сега, искаш ли да се обзаложим кой е бил подкупен от нашите общи познати, докато нас ни нямаше — продължи той, като рязко смени темата. — Аз бих прогнозирал — Белхавен, Монтруз и може би Селкърк.

— Чудя се какво ли е струвало да бъдат купени техните гласове — каза Манроу, който се захвана отново с яденето си. — Тези тримата продадоха Шотландия.

Джони направи кратка пауза, преди да отговори:

— Мръсна игра играе Англия, а бедността на Шотландия я улеснява още повече.

— Все пак Дворецът може и да не вземе надмощие.

— От известно време аз вече не съм така сигурен — уморено отбеляза владетелят на Рейвънсби.

— Нека не забравяме, че ние смогвахме да държим настрана англичаните почти две години.

Джони се усмихна.

— Навярно си прав. Кой знае… Може и нашият Давид да победи английския Голиат. Особено ако войната на Континента вземе лош обрат за англичаните.

— И ако нашият Закон за сигурността бъде одобрен От Лондон.

— Да, ако…

Така сериозните проблеми, пред които Шотландия бе изправена, неусетно изместиха разговора за съдбата на Елизабет Греъм.

Бележки

[1] Съгласно приетия през 1701 г. закон, от право на наследство върху трона са лишени католическите наследници на Джеймс II, а правото върху британската корона получава протестантската династии на Хановерите. — Б.пр.

[2] Хановер — кралска династия от германски произход, която е заемала Британския престол от 1714 до 1901 година. Последният владетел от тази династия е кралица Виктория. След нейната смърт през 1901 година короната преминава в Сакс-Кобург-Готската династия в лицето на Едуард VII. — Б.пр.