Сюзън Джонсън
Любов извън закона (1)

Глава първа

Голдихаус, графство Рейвънсби

Шотландия, март 1704

— Спиш ли?

— Хммм… — в просъница Джони Кари чу кадифения женски глас, който допълваше внезапно обзелото го плътско доволство. Трябваше му малко време, за да успее да се съсредоточи върху това, което ставаше. Той почувства нейния топъл език да оставя приятна хладна диря…

Могъщото му тяло потръпна леко при това изтънчено усещане. Дискретна усмивка, породена от приятните спомени за изключителните умения на тази жена, се изписа по лицето му. Секунда по-късно сините му игриви очи се отвориха. Той протегна ръка и бавно прокара пръсти през кестенявата й коса с цвят на мед и мекотата на коприна.

— Никога ли не спиш? — приглушено каза той с още сънен глас.

Бе срещнал Мери Холм преди два дни в Келсо, в една странноприемница, където нейната акробатична трупа бе отседнала. Тя дълго бе задържала погледа си върху него, а по-късно се доближи до групата мъже, играещи на зарове, които той наблюдаваше отстрани.

— Наричат ме Мери — каза тя, докато оглеждаше с неприкрита подкана в погледа високия и тъмнокос мъж, който, по всичко личеше, бе от богатото съсловие.

Те прекараха един дълъг следобед в таверната на Уот Хардън, където той опитваше специалните запаси от френски коняк на съдържателя. Погледът му се бе спрял върху съблазнителното й деколте, а после се вдигна към лицето. Джони срещна усмивката й и простичко каза:

— Тръгвам си към къщи. Ти гладна ли си?

Денят бе вторник. Оттогава те почти не бяха напускали леглото.

— Да, скъпи ми Джони, ако не трябваше да тръгвам с моята трупа за Беруик в петък, може би щях да имам време за сън — отговори младата красавица, като повдигна глава и се усмихна предизвикателно. — Сега обаче трябва да се възползвам от предоставената ми възможност. Кой знае кога ще имам отново възможността да се позабавлявам с толкова надарен мъж…

Джони бе вече напълно буден. Той също се усмихна и отвърна:

— В такъв случай, ще се опитам да издържа до петък.

— О, не се безпокой, справяш се чудесно — измърка тя и в същия миг започна отново да го гали.

По калния горски път, южно от Голдихаус, тази вечер един изморен ездач неистово пришпорваше запъхтяния си кон, той се стремеше да ускори хода му колкото може повече, тъй като всяка минута закъснение можеше да има ужасни последици. Подобно на всички обитатели от граничните области, ездачът познаваше добре местността и да се ориентира в такава тъмна нощ, когато луната бе затулена от дъждовни облаци, за него не бе проблем. Само конят трябваше да издържи. Той изругаваше всеки път, щом жребецът се препънеше. Това бе едно от най-добрите чистокръвни животни на господаря му, ето защо реши да успокои малко хода. Но след като премина в тръс, той се запита дали неговият повелител не би желал по-скоро да умори до смърт благородното животно, но да стигне навреме. Толкова важно бе съобщението, което носеше.

— Ела, седни върху мен — каза нежно Джони, като докосваше с пръста си бузата на Мери. — Обичам да усещам тялото ти.

Тя се повдигна с котешка гъвкавост, отърка се в слабините му и отговори:

— Аз също обожавам твоето тяло, мой скъпи повелителю — усмихна му се, докато го прекрачваше, и продължи: — Колко е приятно да узная, че всички истории около теб са истина.

— Опитваш се да провериш издръжливостта ми, така ли, котенце? — прошепна Джони. Той знаеше за слуховете, които се носеха за него, но сега нямаше желание да обсъжда репутацията си на полов жребец в района. — Аз не се оплаквам — добави той с усмивка и нежно постави дланите си върху бедрата й, докато Мери ритмично се поклащаше, отдадена изцяло на любовната игра. Той бе затворил очи и се наслаждаваше на удоволствието. — Господи, ти си страхотна… Толкова си стегната.

Сините очи на Мери бяха наполовина притворени. Страстта бе завладяла съзнанието й.

— А ти си огромен… — прошепна в отговор тя, докато той проникваше в нея. Бе изпаднала направо в екстаз. Гърбът й се извиваше като свод и задъхана повтаряше: — Ах, ти, мой скъпи жребецо!

За известно време в спалнята настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на съчките в камината. Тя се свлече още надолу, а той се надигна. И двамата едновременно бяха затаили дъх, напълно отдадени на върховия момент в любовната игра.

Това бе изтощителен ритъм. В никакъв случай невъздържан след двата дни на луд секс, но все пак малко забързан след толкова невероятни удоволствия. Екстравагантността надделяваше в чувствата им. Нищо не бе в състояние да попречи на необузданите им пориви.

И отново обладан от страст, Джони проникна дълбоко в нея, при което тя нададе вик. Истински разкаян, той докосна нежно с пръст порозовялата й буза и прошепна въпросително:

— Съжалявам много. Заболя ли те?

Мери се нуждаеше от известно време, за да отвори очи, след което отвърна:

— Няма нищо. Всичко е наред. — Гласът й обаче не звучеше много уверено.

Той бе човек с опит и това му беше достатъчно, за да разбере, че трябва да се контролира повече. Каквато бе малка и крехка, не бе изключено, без да иска, да я нарани.

Умореният ездач пришпори черния жребец нагоре по последния склон преди Голдихаус. Вече не се притесняваше дали на горкото животно ще му стигнат силите. Само неколкостотин ярда го деляха от края на това лудо препускане. Той връхлетя на галоп през входната порта в двора с викове, за да привлече вниманието на домакините. Свлече се от коня и рухна на земята пред обкованата врата на имението. В същото време оттам изскочиха трима мъже с извадени мечове в ръце и високи над коленете ботуши, които тропаха като дървени чукове по калдъръмената настилка. Проснатият на земята ездач, който с разперените си ръце приличаше по-скоро на умрял, запъхтяно и несвързано предаде съобщението си.

Неговите думи накараха и тримата да замръзнат на местата си.

Джони бе в пълно неведение за случилото се. През последните няколко дни до покоите му не достигаше нищо от всекидневното суетене. Вниманието му сега изцяло бе насочено към удоволствията, които любовта му предлагаше.

Мери Холм бе сплела здраво ръце около врата му. Гърдите й се притискаха в гръдния му кош и постепенно тя увеличаваше ритъма на движенията си. Цялото й тяло бе потънало в пот. Температурата на Джони също беше като при треска, сякаш тропическо слънце бе нахлуло в къщата, въпреки дебелите каменни стени. Мери дишаше възбудено и дъхът й стопляше врата му. Неговите силни пръсти сграбчиха тънкия й кръст и го стиснаха толкова силно, че и на двамата им спря дъхът за момент.

— Умирам — пъшкаше тя.

Той леко поклати глава, това бе всичко, на което бе способен в този момент. Ако имаше възможност, би се усмихнал.

Мери неочаквано придърпа главата му. Разроши буйната му черна коса, разтърси лицето му и го целуна страстно. Жадна да го почувства изцяло, тя започна да го хапе по устните. Джони усети как тя се разтрепери. В същото време чувство на облекчение се разля по цялото му тяло.

Двама от хората на Кари се надпреварваха по коридорите на неговата къща, като взимаха широките и ниски стълби, водещи към втория етаж, по три наведнъж. Когато стигнаха етажа, те се затичаха към дъното на западното крило. Хукнаха по тясната вита стълба в кулата, която водеше до покоите на Джони. Сърцата им биеха до пръсване. Преди няколко дни господарят им бе наредил никой да не го безпокои, но сега и за миг те не се усъмниха в необходимостта да нарушат неговото разпореждане.

Таваните в Голдихаус не бяха от най-високите, а коридорите бяха възтесни. Тази архитектура домовете бяха наследили от миналото, когато основен критерий е била безопасността. По тази причина само един човек можеше да се придвижва спокойно по коридорите. Щом стигнаха върха на кулата, двамата се втурнаха един след друг към малката стая в дъното на коридорчето.

Господи, тя бе подобна на огън… Тези мисли нахлуха в съзнанието на Джони в момента на мощното му изригване. Блаженство бе завладяло сетивата му. В този миг светът се бе смалил и целият се заключаваше в една жена, която държеше в ръцете си, и в невероятното усещане.

Тя бе изключителна.

Мислите на Мери Холм не се различаваха съществено от неговите. Тя лежеше задъхана и изтощена от невероятната му мъжественост. С право той имаше славата на голям любовник. Просто бе удивителен.

Тя го близна като доволна котка. Топлият й език прокара фина пътечка по мускулестото му рамо. Джони усети отново напрежение. Изведнъж тревожно вдигна глава и се ослуша, като се опитваше да определи причината за своето безпокойство.

Сега чу съвсем ясно тропота от бягащи крака. Нямаше съмнение, че всеки момент някой щеше да наруши неприкосновеността на покоите му.

С припряно движение той отстрани Мери от себе си и я постави върху възглавниците. Това бе извършено с учудваща нежност, особено като се имаше предвид бързината, с която бе действал. Малко преди да се отвори вратата, той успя галантно да й подхвърли бродираната завивка и тя се покри.

Джони бе наполовина обърнат, когато с периферното си зрение засече натрапниците. В същия миг тяхното обяснение се стовари върху него.

— Те са хванали Роби!

Нямаше нужда да се уточнява кои бяха „те“. Родът Кари от Роксбърг вече столетия имаше един и същи враг.

Той подскочи и се пресегна за оръжието си, което предвидливо бе поставено отстрани на леглото. Шотландците от пограничните райони трябваше да воюват почти непрекъснато още от смътната зора на историята на острова, така че един мъж никога не изоставяше кортика^[1] и сабята си.

Докато се обличаше, неговите хора набързо съобщиха фактите, свързани с отвличането на брат му. Жената в стаята бе напълно забравена. Въпросите на Джони валяха като град и веждите му се сключваха застрашително при всеки отговор. Той нахлузи кожените си бричове за по-малко от секунда, след което бързо обу ботушите си. Ризата и кожения жакет преметна през рамо и продължи да се облича в движение. Джони подаде колана със сабята си на един от мъжете, за да го удържи, докато приключи с обличането, и излезе от стаята. По средата на коридора си спомни за Мери Холм.

— Погрижи се момичето в стаята ми да бъде съпроводено до Келсо — разпореди се кратко той, докато закопчаваше кожения си жакет, след което посегна за оръжието си. — А, дайте й също една кесия и предайте моята благодарност. Конете оседлани ли са вече?

Джони намести кортика на кръста си, извади леко сабята от ножницата, за да я провери, след което я прибра обратно и с глас, изпълнен с омраза, изрева:

— Проклетите Годфри! Проклетите англичани! Мамицата им на тези отвратителни гадини!

Джони взимаше стъпалата на дълги скокове и в мига, в който стигна до приземния етаж, се втурна да тича.

— Преди колко време се случи това? — попита той бягащия след него мъж и мощно изруга, след като чу отговора.

Ясно бе, че задачата им щеше да е трудна.