Сюзън Джонсън
Любов извън закона (27)

Глава двадесет и седма

През следващия половин час присъстващите се оттеглиха един след друг. В стаята край Джони останаха Елизабет и една болногледачка, подпомагани от цяла армия слуги.

Беше почти три часа през нощта, когато Роби придружи Роксейн два етажа по-долу до спалнята й. Когато застана пред вратата й, настъпи неловко мълчание. Събитията, станали през деня, бяха наистина изключително напрегнати и вълнуващи.

— Благодаря ти, че беше толкова мил с мен тази вечер — започна тихо Роксейн. — Мислех тези спомени за отдавна погребани.

Роби вдигна рамене в знак на съгласие.

— Обстоятелствата са много сходни едно на друго. Естествено беше да си спомниш. — Усмивката му озари полумрачния коридор. — Слава богу, че поне Елизабет е непоклатима в оптимизма си и е решена на всяка цена да не се отделя от болничната стая. Когато излязохме, двамата с лекаря спореха дали да рискуват да събудят Джони, за да сменят компресите върху раните.

— С Джони са чудесна двойка — отбеляза Роксейн. — И двамата могат бързо да вземат решения, начинът на действие…

— Може ли да вляза? — прекъсна я тихо той, вперил поглед в лицето й.

Тя се спря насред изречението. Погледна го напрегнато за миг, очите й говореха вместо нея и след това промълви едва чуто „не“. Изкушението да каже „да“ обаче, беше толкова силно в полумрака на стаята, след всичките емоции и вълнения през този ден, с това силно младо тяло така близо до нея, с преследващия я спомен за смъртта на Джейми…

Роби пое дълбоко въздух, опитвайки се да се пребори със силното си желание.

— В такъв случай, лека нощ — прошепна той, докосвайки леко с пръсти ръката й.

Не посмя да я целуне, все пак въздържаността му си имаше граници.

— Ще се видим утре сутринта. — Гласът му звучеше сподавено, неестествено. Роби кимна, неспособен да води общи разговори.

Тя обърна, влезе в спалнята си и тихо затвори вратата след себе си.

 

 

Над голямата къща край Канънгейт цареше спокойствие през тази нощ, увенчана с успех. Господарят на Рейвънсби и неговата съпруга се бяха измъкнали от лапите на похитителите си. Всички от семейство Кари бяха на сигурно място, недосегаеми за хайките, плъзнали да ги търсят след бягството им.

В много малко от стаите в дома на графинята горяха свещи, но светлината им беше скрита от погледите на минувачите под тежките завеси. Между обитателите на дома, при които сънят явно не идваше, бе и Роксейн.

Тя се беше свила в един фотьойл близо до огъня, вперила поглед в яркочервеното бордо в чашата си. Смяташе, че виното ще й помогне да заспи, но почти не бе пила от него, даде си сметка тя. Само въртеше чашата в ръцете си, мислите не й даваха покой. Остави чашата встрани и стана от фотьойла, обръщайки гръб към камината.

Преди да успее да се обърне обаче, тя спря като закована, сложи ръка на устата си, очите й се разтвориха широко от смайване. Светлините на огъня проблясваха по копринената й жълта рокля.

— Не издържах и се върнах — каза Роби, облегнат на вратата, все още облечен така, както беше, когато се разделиха, или по-точно полусъблечен, както беше от завръщането си след бягството на Джони.

Мъжественият му вид я порази. Тъй като с ризата си бе превързал обезобразения кървящ гръб на брат си на връщане от тъмницата, горната част на тялото му беше гола, ако не се смяташе разкопчаното яке. Мускулите на ръцете и на широките му гърди изпъкваха още повече на светлината от огъня.

Високата му фигура изглеждаше още по-снажна в полумрака. Присъствието му беше истинско изпитание за нея, защото тя не беше сигурна, че ще намери сили отново да му откаже.

— От колко време си тук? — попита тя, сякаш това щеше да й помогне.

— Не много отдавна. Качих се горе, след като се разделихме. Имах намерение да се подчиня.

— А сега вече нямаш ли? — Тя усети, че сърцето й започва да бие все по-учестено и това я обезпокои.

— Струва ми се, че е точно така.

— Това е моят дом — напомни му Роксейн, изправила гръб, опитвайки се да го смути със собственическия си вид.

— Знам. — Тонът му беше спокоен, безизразен.

— Избрал си неподходяща нощ.

— Знам.

— Бих могла да извикам някой от прислугата, за да те изхвърли оттук.

— Би могла — отвърна той, като се отдръпна от вратата и тръгна към нея. — Наистина би могла.

Разкопчаните токи на коженото му яке подрънкваха, докато вървеше. Младата жена откри, че този звук я привлича, не можеше да откъсне поглед, хипнотизирана от силните мускули на красиво оформената му гръд, стройното му тяло я възбуждаше още повече сега, когато бяха така близо един до друг. Бронзовата му кожа изчезваше зад колана му — погледът й се плъзна още по-надолу… опитвайки се да проникне под кожените панталони.

Сякаш четейки мислите й, Роби взе ръката й, допря я до гърдите си и задържа в това положение дланта й.

— Изгарям за теб — прошепна той. — Пипни.

Беше горещ, въпреки малкото дрехи на гърба си. Ръката й потрепери под неговата длан.

— Опитвам се да се преборя с това — прошепна тя, вдигнала очи към неговите.

— Аз също. Милион пъти си казах, че е неприлично, непристойно да ти се натрапвам в мъката ти. И въпреки това съм тук, нетактичен, егоистичен, нетърпелив и нямам намерение да слушам нов отказ.

— Това предупреждение ли е? — Гласът й потрепери.

Той пое много бавно и дълбоко въздух, затвори очи и след това въздъхна.

— Вероятно не — отвърна с лека усмивка Роби.

— Все пак намек?

Плахата й усмивка го възбуждаше още повече, той изруга наум. Досега не му се беше случвало да възпира желанието си и това му се струваше страшно трудно, ако не и невъзможно.

— Ела да поговорим — предложи Роби, стисна ръката й в своята и я поведе към столовете, наредени около камината. — Но не ми обяснявай, че си на двайсет и осем години и имаш пет деца — продължи той, поглеждайки я крадешком, — защото това изобщо не ме интересува.

Тя се опита да седне до него, но той я придърпа в скута си, приюти я удобно в обятията си, оправи широките й поли и рече:

— Слушам те.

— Ти си прекалено безгрижен — започна тя, усетила пробягващите по гърба й тръпки.

Той поклати глава.

— Напълно сериозен съм.

— Тази вечер съм лесно уязвима и беззащитна. — Изричаше думите си почти шепнешком.

— Ще ти дам от моята сила.

— На сутринта ще се мразя.

— Ще се погрижа да не бъде така.

— Какво ще кажат слугите?

Роби я погледна изпод притворените клепачи с леко недоверчиво изражение.

— Това не беше особено сполучливо.

Тя се усмихна.

— Боли ме главата.

— Мога да се справя с това — отвърна самонадеяно той. — Сега, ако си свършила с извиненията…

И бавно започна да подпъхва ръка под краката й.

— Чакай…

Той се беше подготвил да я вдигне, но се спря.

— Знаеш, че това е неразумно.

Роби се усмихна на думите й.

— Ако това е най-доброто, което можеш да измислиш…

Лявата му ръка притисна гърба й и той се изправи с нея без никакво усилие.

— Ще заключа вратата — добави той, — за да се застраховаме срещу ранобудните и любопитни слуги.

— Разкъсвам се от чувство за вина — прошепна до ухото му Роксейн, докато той превърташе ключа. — Чувствам се така несигурна… нерешителна…

— Знам. — Той я притисна силно към себе си за миг, след това наведе глава и я целуна по върха на носа. — След няколко минути ще се почувстваш по-добре.

— Какъв арогантен младеж — каза тя, но виолетовите й очи го изгаряха, а ръцете й го прегръщаха с всичка сила.

— Толкова ми е горещо — отвърна Роби, — изгарям…

И той закрачи бързо към леглото, не беше сигурен, че ще може да чака и да се контролира още дълго, че няма да се нахвърли диво върху нея. Постави я на леглото, събу копринените й пантофки, сложи ги на пода и започна да се намества отгоре й.

— Ботушите ти — напомни тя като негова майка.

— После — прошепна задъхано той и покри тялото й със своето, така че тя усети силната му възбуда. Зацелува устните й, езикът му се плъзна в устата й като вестоносец на удоволствието. Диво желание прониза цялото й същество и когато той проникна в нея, тя остана без дъх, неразбираща защо толкова дълго му бе отказвала.

Беше забравила колко жизнен, колко неуморен, невъздържан и див беше той. Беше забравила колко силно я възбуждаше, как я изпълваше, как екстазът проникваше в цялото й тяло и всичките й сетива. Беше забравила колко необуздан, колко ненаситен, колко оригинален беше той.

— Ти просто не искаше да си спомниш — отвърна откровено Роби, когато тя му призна това малко по-късно през същата нощ или сутрин, тъй като вече бе започнало да се развиделява. Той лежеше до нея и галеше гърдите й във все по-разширяващи се кръгове, а тя бе изправила гръб и въздишаше блажено. — Но аз няма да ти позволя да го забравиш отново.

Ръката му се спусна надолу към корема й, после още по-надолу и тя повдигна бедра, за да го окуражи.

— Тази вечер ще оставя незаличим спомен — прошепна той.

 

 

На сутринта, когато се събуди от целувките му, Роксейн разбра, че противно на всякакви разумни доводи и логика, отново беше влюбена, след всичките тези години. И се почувства ужасена.

— Трябва да тръгваш — прошепна тя, полудяла от тревога.

Как щеше да се справи с проблемите, струпали се на главата й? Нямаше да успее. Беше ограничила живота си в рамките на едно безметежно съществуване, откакто умря Килмарнък. Тази любов щеше да разруши така трудно извоюваното спокойствие, щеше да обърка живота на децата й. А срамът! Всички щяха да й се присмиват зад гърба. Десет години разлика. Беше прекалено голяма, за да може да се скрие.

— Ще пиеш ли какао за закуска? — Устните на Роби се допираха до бузата й.

— Не можеш да останеш тук. Иначе няма да избегна…

— Скандала?

— Да.

— Ей сега ще се облека. Ще бъда твоят обожател, присъстващ на утринния ти тоалет. Няма да изляза оттук.

— О, боже…

— Обикнах те от онази нощ миналото лято.

— Не, не го казвай.

Ръцете му обхванаха главата й от двете страни и широките му длани задържаха лицето й неподвижно срещу неговото.

— Погледни ме — нареди той. — Няма да си тръгна. Това няма да е краят на любовта ми към теб. Аз съм тук и ще остана тук, и ти можеш да отричаш и да се преструваш колкото искаш, но аз знам истината. Ти ми каза, че ме обичаш тази нощ.

Тя се опита да поклати глава. Тъмните му очи потънаха в нейните.

— Спомням си.

— Не!

Той се усмихна.

— Може би този път няма да върнеш всичките ми покани, както направи през лятото.

— О, Роби… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи. — Няма да се получи. Няма да понеса да ми се присмиват. Много бързаш. Защо просто да не се наслаждаваме на…

— Секса? — Гласът му беше режещ, изражението на очите му внезапно бе станало студено. Той я пусна и легна до нея. Постави ръце под главата си и се загледа горе в балдахина. — На всички мъже ли казваш, че ги обичаш?

— Няма „всички мъже“.

Главата му се завъртя към нея, погледът му беше леден.

— Нима? — предизвикателно попита той. — Само Джони ли е бил след Килмарнък?

— Не, разбира се, че не.

— Точно така. Онова с мен бе случайно прегрешение, просто морският въздух беше причината да изпаднеш в такова настроение. И колко подобни прегрешения имаш?

— Няма да ти отговоря.

— Отговори поне на това — казваш ли им, че ги обичаш? — Последните думи бяха изречени шепнешком, но зад тях прозираше гняв.

Отначало Роксейн не отговори, борейки се със собствените си противоречиви чувства, но погледът му я пронизваше така безмилостно, както лежеше на белите чаршафи, че най-накрая тя отвърна честно:

— Не — едва чу гласа си.

— Не те чух — смъмри я дрезгаво той.

— Не! — повтори остро тя. Нейният собствен гняв започваше да се възпламенява от грубото му нахлуване в доскоро добре уредения й живот. — Доволен ли си? Щастлив ли си сега? Влюбена съм в теб, дявол да го вземе! И ти ще съсипеш моя живот и живота на децата ми! И аз ще бъда нещастна и главната тема за подигравки на всяко събиране от май до декември! Надявам се, че си даваш сметка какво стори, като влезе в стаята ми снощи, след като те помолих да не го правиш и скочи в леглото ми, докато аз се опитвах да ти избягам. Предполагам, че си дяволски щастлив!

— Често ли крещиш така? — Усмивката на Роби показваше, че не е впечатлен от избухването й.

— Непрекъснато — каза заплашително тя, бялата й кожа беше почервеняла от гняв. — Излизай веднага, докато все още имаш някакъв шанс.

Той се усмихна, без да откъсва очи от лицето й.

— Аз съм толерантен човек.

— Ти си още едно момче.

— Отдавна не съм — отвърна спокойно той, недосегаем от сарказма й, сигурен в себе си, самоуверен.

Когато на тринайсетгодишна възраст беше напуснал дома си, за да учи в университет, нещо обичайно за епохата, той вече бе добре запознат с оръжията, с ездата, с жените. Единбург, а след това Утрехт и Париж на свой ред бяха допринесли за обучението му както в академичните дисциплини, така и в порока.

— И възрастта ти изобщо не ме интересува, ако проблемът ти е твоята суета.

— Сега е лесно да говориш така. Но какво ще стане по-късно? Как ще понасям безконечните злобни намеци? Не знам дали ще имам толкова кураж. Каквото и да мисля сега, не знам какво ще стане, когато се наложи наистина да преживея това.

— Тогава помисли за това и по този начин… децата харесват Джони. Винаги са се отнасяли към него като към свой чичо и сега той наистина ще им стане такъв.

— Не мога да се омъжа за теб! — До този момент тя беше имала предвид само любовна връзка, но дори и това й се струваше прекалено. Все пак мнозина биха разбрали любовта й към младежа. Но брак! — Това е невъзможно. Всички хумористични издания в страната ще се заемат да обсъждат любовния ни живот!

— Боже мой, Рокси, как може това да е от значение?

— Ти просто не знаеш тези неща.

— Очевидно не. Защо не ми обясниш?

— Спомняш ли си лейди Кеър, която се омъжи за младия свещеник?

— Не.

— Е, добре, тя направи това и в продължение на една година всички се шегуваха само с неговата младост, нейната възраст и божествените му занимания.

— Слушай, скъпа, не искам да споря по повод твоите скрупули за възрастта или каквото и да е друго по този въпрос. Честно казано, всичко това ме отегчава до смърт, защото не давам и пукнат грош за него. И ми се иска и с теб да е така. Във всеки случай, до лятото няма да бъда в Шотландия, така че ще имаш достатъчно време да промениш мнението си.

— Или ти да промениш своето — отвърна тя, повдигнала замислено едната си вежда.

— Да, скъпа.

— Но не го мислиш.

— Господи, ама ти наистина си страшно настроена да спориш.

— Може би в крайна сметка ще откриеш, че не ме обичаш — каза тя мрачна и нацупена.

— Ти си разстроена. — Гласът му, за разлика от нейния, звучеше меко.

— Дяволски прав си.

— Мога да ти помогна… да се успокоиш. — Думите му, произнесени бавно и тихо, звучаха обещаващо.

— Да не си посмял да предприемеш нещо, дявол те взел! — рече раздразнено Роксейн, изправяйки внезапно гръб и втренчила поглед в него. Огнените й коси контрастираха с млечнобялата кожа на раменете й.

Изключително дългите му мигли се вдигнаха бавно и очите му се впериха в нея изпод сянката им.

— Бих бил щастлив да го сторя.

Тя се разсмя и вдигна ръце.

— Предавам се.

— Вече беше време. — Върху чувствените му устни бавно се появи усмивка. — Сега, що се отнася до това, че се чувстваш разстроена…