Сюзън Джонсън
Любов извън закона (2)

Глава втора

Пет часа по-късно, отърсвайки от водата мократа си глава, Джони Кари влезе в оръжейната си. Уморен и отпаднал, той развърза колана със сабята и го окачи на стената, след което нервно започна да крачи напред-назад.

Прогизнали от дъжда, неговите помощници го бяха последвали и след като свалиха оръжието си, се отпуснаха уморени на масивните дървени столове и пейки. Всички мълчаха. Гневът на предводителя им бе достатъчно красноречив. Пет часа бясна езда в това отвратително време, но въпреки всичко не успяха да настигнат англичаните, които бяха отвлекли по-малкия брат на владетеля на Рейвънсби. Започнали гонитбата с близо два часа закъснение, те бяха наясно, че шансовете им за успех са малки. И въпреки че лошото време бе в тяхна полза, тъй като англичаните не познаваха добре местността, Джони и неговите хората нямаха късмет. Английските войници се бяха добрали до своя бастион Харботъл преди тях и по всяка вероятност сега Роби Кари бе затворник в крепостта.

— Ако Годфри се осмели да пипне дори един косъм от главата на Роби, аз ще се погрижа да му осигуря пътуването за ада — мърмореше Джони Кари, а приглушеният му глас звучеше ясно и отчетливо в оръжейната, където продължаваше да цари пълна тишина. Докато крачеше, шпорите му подрънкваха, сякаш за да подсилят гневния тон на неговите закани.

Той стигна до края на просторната стая, обърна се и проследи с поглед проблясващата на светлината диря, която мокрите му дрехи и прогизналото наметало бяха оставили след него.

— Проклетите англичани! — изрече той с глас, изпълнен с ненавист. — Те само си измислят причини, за да пленят някой шотландец.

Предишната година шотландският парламент бе заел определено антианглийски позиции. Това, заедно с войната на континента и неразбориите около приемниците на короната, правеше шансовете за независимост на Шотландия да изглеждат напълно реални за първи път от век насам. Настроението и на двете страни бе близко до точката на кипене.

Пламъците на свещите, поставени върху масата, потрепваха при всяко движение на Джони. Тяхната игра хвърляше отблясъци върху лицето му и придаваше особена загадъчност на мъжествените му черти.

— Можем ли да измъкнем Роби по някакъв начин? — попита един от неговите мъже с отпаднал от умората глас.

Крепостта Харботъл бе бастион на англичаните в Среден Марч. Тя бе добре защитена и в нея се намираше значително количество войска. Напоследък Англия се бе загрижила да осигури защитата на северната си граница срещу непрестанните домогвания на шотландците към независимост.

Още под влияние на разочарованието от неуспешното преследване и загрижен за нерадостната съдба на по-малкия си брат, Джони не отговори. За момент изглеждаше, че не е чул въпроса. Но когато същият мъж понечи да го повтори, лорд Джони Кари меко каза:

— Не! В случай, че е затворен в Харботъл.

И вероятно завладян от неприятната мисъл, младият господар се спря пред един от прозорците, изработен в неокласически стил. Те бяха направени от неговия баща през 1679 година, когато той, заедно с Дъглас, се върна от Ферара.

След този отговор в стаята настъпи тишина. Накаченото по стените оръжие, всички тези малки кръгли щитове, саби, мускети и пистолети проблясваха на светлината на свещите и придаваха неподходяща тържественост на момента. Сякаш се присмиваха на неговото твърдение.

Дъждът, подгонван на талази от северния вятър, биеше лудо по прозорците, а звуците от развилнялата се буря наподобяваха виковете на валкириите. Навън бе тъмно като в рог, мокро като в Нептуновото царство, студено и мъгливо, изобщо, крайно неподходящо за търсене на каквито и да е следи.

Прагматичният разум на леърд^[1] Кари му подсказваше, че е невъзможно да се проникне в Харботъл. След като Актът за сигурност, приет от шотландския парламент, доведе отношенията с Англия до ръба на войната, англичаните бяха увеличили гарнизона в крепостта. Това означаваше, че за освобождението на Роби не можеше да се разчита на пряко нападение, а трябваше да се търсят други пътища.

Джон Кари, леърд на Рейвънсби, глава на клана Кари от Роксбърг и единайсети граф на Грейдън, се обърна бавно към своите приятели и родственици. Движеният му бяха сдържани. Такъв бе и гласът му. Бе успял да се овладее и вече обмисляше различните възможности.

— Колко коне загубихме? — попита той.

След като научиха за отвличането на Роби, те се бяха впуснали незабавно в преследването, без да се съобразяват с лошото време, късния час и придошлите реки.

— Осем — гласеше отговорът.

— Завинаги ли?

— Ред Роуман ще знае по-точно едва към сутринта. Неаполитанският жребец може би ще е един от тези, които ще осакатеят.

— В такъв случай, ние трябва да вземем нещо повече тогава… нещо в допълнение към Роби при размяната — каза графът, а в гласа му прозвуча търговска нотка. — Оценете щетите и ми дайте точна информация до сутринта.

Думата „размяна“ го накара да се замисли и в ума му започнаха да се изреждат различни възможности за разрешаване на проблема.

— Но какво, според теб, Джони, ще е това нещо, което ще докара лорд Годфри на масата за преговори? — попита със съмнение един от мъжете в стаята.

— Може и да не се стигне дотам — отговори младият глава на рода Кари, като в тона му се долови насмешка.

Продължаващите от години набези в пограничните райони влизаха в правилата на играта. Част от действията бяха добре пресметнати сделки, друга част — драма, поне за шотландците, обитаващи границите. Англичаните се отнасяха към всичко в живота си с много по-голяма сериозност, но пък винаги можеха да те измамят.

— Първо, ще изпратим до доблестния управител на кралицата в Харботъл една учтива молба да освободят Роби — каза Джони, който вече бе наясно какво да предприеме по-нататък, и това му вдъхваше увереност.

— Да, но това едва ли ще донесе свободата на брат ти — отбеляза с лек сарказъм един от неговите помощници.

— Тогава… — Тъмнокосият владетел на Рейвънсби говореше с мек глас, напълно спокоен. Абстрактните предположения, които допреди малко се въртяха в главата му, вече се бяха избистрили в конкретен план. — Тогава ние ще предложим нещо, което ще го заинтересува.

— И какво ще е то? — попита Адам от рода Кари от името на целия клан. Очите на всички бяха вперени в стройния владетел, който с облеклото си наподобяваше по-скоро на корсар. Оръжието, което още не беше свалил, проблясваше на светлината на свещите. От кожения му колан стърчаха два пистолета, а на бедрото му се поклащаше кортик с дръжка от слонова кост. Косата на Джони бе мокра, тъй като бе яздил гологлав, а зеленото му наметало и ботушите бяха придобили защитна окраска от засъхналата по тях кал.

Израснал сред битките по границата, където с пари можеше да се купи защита и търпимост, където могъщите кланове само за няколко часа можеха да сберат до две хиляди коня, а бляскавата атака и един млад водач, готов на риск, можеха да сторят почти всичко, Джони Кари със задоволство отбеляза:

— Чух, че дъщерята на управителя на крепостта, лорд Годфри, на която той много държи, в момента е станала извънредно богата. След смъртта на стария Хотчейн Греъм, рожбата на Годфри остана вдовица. Една много богата млада вдовица… Носят се слухове, че лордът кроял нови планове за нейното бъдеще, като предвиждал втора изгодна женитба за нея. — При тези думи на красивото лице на Джони се появи усмивка.

— Тя е добре охранявана — почти мигновено му отговориха няколко от мъжете, истински учудени, че техният предводител заговори за красивата Елизабет Годфри, чиято руса коса блестеше като платина.

Всеки шотландец от пограничните райони знаеше колко труднодостъпна стана крепостта Харботъл, откакто хората на Редсдейл се настаниха там. Знаеха също така, че графът на Брусижън — Харолд Годфри, се бе погрижил да осигури защита на своята щерка. Дори и не толкова млада, вече на двайсет и четири години, тя все още можеше да донесе огромна зестра при евентуален втори брак. И дори да се окажеше безплодна, а такава вероятност съществуваше, тъй като при първия си брак, който продължи близо осем години, тя нямаше деца, нейното огромно богатство щеше да затвори очите на бъдещите кандидати за този неин недостатък.

— Тя може и да е охранявана, но все пак не е хвърлена в затвора на Харботъл и около нея няма две роти войници — отговори младият господар на Рейвънсби, докато сваляше от ръцете си тъмнозелените кожени ръкавици.

Настроението му се бе възвърнало, тъй като бе намерил разковничето за освобождаването на брат си Роби.

— Аз мисля — каза Джони с ослепителна усмивка, — че е време да планираме празненството по случай завръщането на Роби у дома.

— Изпрати първо писмото — реши да му напомни неговият практичен братовчед Кинмънт, който разбираше вълнението в очите на Джони. — Има време и за празненства.

— Разбира се. — Джони прие смирен вид, а гласът му стана по-мек и от кадифе. — Ние ще напишем нещо хубаво и очарователно на този безсрамен мошеник, без дори да споменаваме за незаконното залавяне на Роби.

От десетилетия, откакто Англия и Шотландия се бяха обединили в една държава през 1603 година, подобието на мир по границата се поддържаше чрез масово депортиране на непокорните кланове и, особено в по-ранните години, жестоки кланета и разправа с тези, които не искаха да се подчинят на превъзхождащите ги английски войски. По-късно за съхраняването на мира се използваха по-цивилизовани методи за контрол, като предоставяне на английски благороднически титли и отпускане на правителствени пенсии, но и в тези години неподатливите прекарваха дните си в лондонската кула „Тауър“ или в другото зловещо местенце „Толбут“ в Единбург. За най-безнадеждните случаи пътищата и сега бяха само два — изгнание или ешафода. Със сигурност обаче англичаните нямаха законни основания за задържането на Роби.

— Като имам предвид какви хора служат на английската кралица — Джони Кари продължи хода на своите мисли, — а така също и конкретните разбирания на Годфри за такива понятия като чест и привързаност на покойния Хотчейн към неговата съпруга (която според оценките в околността възлиза на над шейсет хиляди английски лири) — на лицето на Джони се появи усмивка, — аз лично чувствам, че ако осигурим една кратка визита на Елизабет Годфри-Греъм в нашия дом, не само ще сме морално възмездени заради отвличането на Роби, но можем и да получим някаква финансова изгода от това. Други въпроси?

— Кога тръгваме? — попита разпалено един нетърпелив млад родственик.

— Първо, ще изпратим учтива молба да освободят Роби. Годфри трябва да я получи до утре следобед. Един-два дни за отговор, нека ги направим три, като включим непредвидените обстоятелства, които сигурно ще възникнат… — Младият шотландски граф потупваше с усмивка ръкавиците си в дланта, сякаш съставяше някакъв списък с провизии за кухнята. — След това още два или три дни, за да разузнаем вдовицата. — Той наблегна на тази малко неподходяща дума. — Трябва да знаем точно какъв е дневният график на лейди Греъм.

Джони захвърли красиво избродираните си зелени ръкавици на масата и посегна към пищовите на кръста си. След като ги извади, той ги претегли за момент в ръце, сякаш се опитваше да определи точно времето за предстоящото похищение над лейди Греъм, след което внимателно постави оръжието до ръкавиците и весело каза:

— Междувременно искам стаята в източната кула да се приготви за скъпата Елизабет.

Повечето от неговите хора също се усмихваха, дори и Кинмънт, който бе гласът на разума за Джони.

— Сигурно ще изкараш една-две дребни монети за сметка на арогантността на лорд Годфри — каза Кинмънт, който по душа си беше търговец, както повечето хора от границата. Набезите всъщност бяха своеобразен начин за печелене на пари, а опасността и дързостта предлагаха вълнуващи преживявания.

— Искаш ли ти да уредиш това вместо мен? — попита Джони, който бе наясно какво удоволствие ще достави на братовчед си по този начин. — Например да започнеш с учтивото писмо до този мошеник Годфри.

— С най-голямо удоволствие.

— В такъв случай, останалите сме свободни и вече можем да опитаме от новото рейнско вино, което Беруик донесе вчера.

 

 

Въпреки показаното нехайство, с което графът на Грейдън обсъждаше отвличането на брат си, съмненията бяха пуснали корен в душата му. Харолд Годфри бе негодник, а тъмниците на Харботъл бяха отнели живота на не един шотландец. Времето бе скъпо и той не смяташе да допусне Роби да лежи в тази дупка повече от седмица.

Така че, когато Кари се присъедини към пиршеството на своите родственици, нямаше и следа от предишната му веселост. Уморен, Джони се отправи към покоите си. При вида на Джанет Линдзи в леглото му настроението му се понижи още повече. Като владетел на Рейвънсби и граф на Грейдън той привличаше жените, както се казва, само с титлите си, но дори и да не притежаваше благороднически сан, мъжките му атрибути бяха достатъчно надарени, за да компенсират това.

— Джейми отново ли е потеглил на юг? — попита той и внимателно затвори вратата след себе си.

Съпругата на съседа му бе една от жените, с които той често се забавляваше. И въпреки че никога не си търсеше специално партньорка, той не отказваше, когато жените сами идваха при него. Тази вечер обаче Джони установи, че мисълта за Роби, който спеше някъде в тъмниците на крепостта „Харботъл“, убиваше желанието му за развлечения.

— Той замина за две седмици, скъпи — отговори му Джанет Линдзи, която бе графиня както по рождение, така и по съпруг, и бе свикнала да задоволява всичките си капризи.

— Чу ли, че Роби бе отвлечен от англичаните днес? При това без никаква провокация от наша страна — запита Джони, без да помръдва от вратата.

Тя кимна. Черната й като нощта коса проблесна в светлината на свещите.

— Това е заради обтегнатите ни отношения с англичаните. Аз реших, че ще имаш нужда от утешение.

Той внимателно и много учтиво й отказа, като остана неподвижен… и твърде далеч от леглото.

Тя обаче не бе яздила четири мили в бурята, за да се откаже така лесно. Израснала в богато и привилегировано семейство, което не познаваше отказите, тя не обърна внимание на думите на Джони, все едно, че бяха отправени към някой друг. Като отметна зеленото покривало, тя се изправи в леглото с целия блясък на женската си красота и бавно се отправи към него.

Джони Кари откри, че твърдите му намерения започват да се поддават при скъсяване на разстоянието, и шумно въздъхна.

— Роби никога нямаше да се откаже от мен — измърка Джанет, докато се приближаваше към него. Тя целуна брадясалото му лице и притисна големия си бюст в кожената дреха, която все още бе на гърба му. Под натиска на нейната тежест Джони отстъпи леко и се опря във вратата.

— Уморен съм — каза Джони.

Той не лъжеше. Два дни почти без сън и пет часа непрекъсната езда бяха много дори за неговите възможности. Надяваше се умората да послужи като уважителна причина пред Джанет, след като вестта за отвличането на Роби не бе свършила работа.

— Няма нужда да правиш каквото и да било, скъпи — прошепна графинята и прокара пръста си по небръснатото му лице. — Ти само ще лежиш по гръб, а аз ще пояздя малко.

Той не отговори, но неговото тяло реагира незабавно на настойчивото й предложение. Тя бе топла и примамлива, думите й го предизвикваха, а малката й ръка започна да го опипва, отначало по гърдите, а после все по-надолу и по-надолу. Дори кожените дрехи не успяха да предотвратят магическото й излъчване и Джони бързо бе обладан от възбуда.

— Виждаш ли — измърка тя и се надигна на пръсти, за да захапе долната му устна, — ти не си толкова уморен…

Нейният аромат направо го завладя. Това бе тежкият мирис на екзотичен жасмин, който бе вълнуващо познат и му напомняше за другите нощи, прекарани с нея.

— Обожавам твоята агресивна прегръдка — продължи да шепне тя в ухото му, като се притискаше толкова силно в него, че катарамите на кожената му куртка се отбелязаха по тялото й. — Джони Кари, водачът във войната…

Той поклати леко глава в несъгласие с мелодраматичния образ, който тя рисуваше. Прагматичен по природа, графът на Грейдън винаги вършеше това, което трябваше да бъде направено, това, което бяха вършили неговият баща и дядо и много поколения преди, за да бъде съхранена тяхната собственост.

— Уби ли някой англичанин тази вечер? — Джанет дишаше тежко. Тя бавно прокара влажния си език по загорелия от слънцето му врат. Мокрите му от дъжда дрехи приятно разхлаждаха сгорещеното й тяло. Подвизите на Джони при пограничните набези й действаха възбуждащо, почти колкото неговото съвършено атлетично тяло и ослепителната му красота, или пък мъжествеността и влудяващата му игривост в леглото.

— За бога, Джанет! — Джони се опита да я отстрани от себе си.

— Не можеш да ми кажеш „не“. — Нейните ръце се сключиха още по-здраво около раменете му. — Няма да ти позволя. — Езикът й докосна бузата му. — А и Роби няма да има нищо против. Така че целуни ме и ти обещавам да не останеш разочарован.

Вместо това обаче тя придърпа главата му надолу и го целуна страстно. Той установи, че не му бе неприятно, макар и да не го разпалваше както друг път. Затова Джони реши да не бъде неучтив и отвърна на целувката. Знаеше, че няма да съжалява, тъй като Джанет наистина бе виртуозна в леглото.

По-късно, когато тя вече бе заспала, неговите мисли се върнаха отново към съдбата на брат му. В обятията на страстта той беше забравил за кратко тази неприятна история. Все пак, трябваше да признае, че и да не се беше любил с Джанет, това едва ли щеше да промени положението на Роби. Нито пък щеше да му донесе свободата. Така че нямаше причина да се измъчва от угризения на съвестта.

Джони се изправи и се наметна с подплатената роба, която бе донесъл от Макао. Облечен с тази екзотична дреха от японска коприна, която бе по-топла и от кожа, той напусна покоите си и се отправи по полуосветения коридор към стаята с географските карти. Там прекара следващите няколко часа, като внимателно изучаваше и преценяваше най-добрите маршрути между Рейвънсби и Харботъл. От вниманието му не убягваха такива подробности като например кои пътища са най-безлюдни откъм английска страна, къде възвишенията бяха най-малко стръмни, а проходите — най-широки.

Той обмисляше всичко, всяка съществуваща възможност, тъй като от това щеше да зависи успешното им завръщане вкъщи.