Сюзън Джонсън
Любов извън закона (29)

Глава двадесет и девета

Гостите на Роксейн използуваха дните, през които „Трондхайм“ трябваше да премине митническите формалности и да разтовари стоката си, за да се подготвят за пътуването. На борда на кораба трябваше да се натовари храна, както и да се осигурят лекар и акушерка, които да отпътуват с тях. Въпреки че здравето на Джони се възстановяваше бързо, той все още не беше възвърнал предишната си сила, а бременността на Елизабет беше така близо до края си, че бе напълно възможно бебето да не дочака пристигането им в Ротердам.

Роксейн продължаваше да се появява на светските събития, на които нямаше как да не отиде. Последната нощ преди отплуването на „Трондхайм“ беше поканена на вечеря у графиня Съдърланд. Роксейн нямаше как да откаже на старата си приятелка, защото партито беше по повод годежа на най-малката й дъщеря. Все пак възнамеряваше да остане на самата вечеря, предшестваща бала, от списъка на чиито поканени помоли да я зачеркнат.

Тя беше във вестибюла, готова да си тръгва, когато пристигнаха Харолд Годфри и херцог Куинсбъри.

Нямаше как да ги избегне, без да предизвика подозрения с поведението си. Въпреки че треската по преследването на Джони бе понамаляла, издирването все още не беше приключило. Така че тя се приближи с грациозна усмивка към тях.

— И ти ли пристигаш сега? — попита с поклон Куинсбъри.

— Всъщност си тръгвам — отвърна Роксейн. — Децата ми са болни, но бях обещала на Джийни да дойда на вечерята.

— Колко жалко — отговори учтиво херцогът, но вниманието му внезапно бе привлечено от един от неговите помощници, който му махаше от долните стъпала. — Ще ни липсва прекрасната ти компания. Извини ме, графиньо — добави той, — Фентън изглежда доста развълнуван.

И покланяйки се леко, той се отдалечи. Харолд Годфри не го последва. Продължаваше да седи неподвижно срещу нея, едър, внушителен, без да откъсва поглед от лицето й.

— Успя да ме отбягваш в продължение на доста дни, графиньо.

Разгорещеният му тон се подсилваше чудесно от огненочервения цвят на палтото му.

— Съвсем не те отбягвам, Годфри. Децата ми са болни, затова не приемам посетители.

Тя дръпна края на пелерината по-близо до тялото си, сякаш търсеше защита от нея.

— Но все пак излизаш — заяви не особено нежно той. — Би могла да дойдеш в моя апартамент.

— Съжалявам.

Опитваше се да прикрие с дворцови любезности грубата му прямота.

— В момента времето ми е много ограничено. Явявам се само на събитията, където присъствието ми е абсолютно задължително. С пет деца, всичките болни от едра шарка в различен стадий. Господ ми е свидетел, че не ми остава много време за светски задължения. Може би по-късно.

— Може би, госпожо, би могла да намериш малко време и сега.

Той сграбчи китката на ръката й през кадифения плат пелерината, причинявайки й болка с жеста си.

— Наистина, Годфри, не обичам насилието. — Виолетовите й очи го гледаха решително. — Ако обичаш, пусни ме, или ще викам за помощ.

Той не я пусна веднага, за да й покаже на какво е способен.

— Нямам намерение да чакам още дълго, госпожо. — Гласът му беше кадифен и изпълнен със злоба, когато пусна ръката й.

— Ще почакаш колкото трябва, Годфри — отвърна тихо Роксейн, не успявайки да сдържа гнева си. — Ще се съобразиш с моето удобство.

— Ще видим. — Сините му очи, над които бе надвиснала тежката му напудрена перука, бяха леденостудени.

— Наистина ще видим — каза с царствен вид тя. Очите й отвърнаха безсрамно на погледа му.

След като кимна почти незабележимо, тя забърза към изхода. Не я интересуваше дали каретата й вече бе докарана пред външните стълби. Беше вбесена от бруталността му.

Проклетият му англичанин! И проклетият Куинсбъри с вечната му безупречна учтивост. Чувстваше се отвратена до смърт от тези безпринципни мъже.

 

 

На следващата вечер Роксейн точно пишеше писмо до децата си, когато в дневната й влезе Джони. Тя се изненада, като видя, че е слязъл на първия етаж. Въпреки невероятно бързото подобряване на здравословното му състояние, той все още беше слаб. Тя се усмихна от бюрото си.

— Успял си да слезеш цели три етажа.

— Както виждаш.

Той разтвори театрално ръце. Не беше възвърнал напълно килограмите си и бе по-слаб, отколкото преди, но усмивката му си оставаше същата.

— Готови ли сте да тръгвате?

Носеше богато украсено кафяво кожено пътно палто. От едната му страна проблясваше меч.

— Веднага щом всички се приберат. Те изчакаха да се мръкне, за да могат да излязат по задачи.

Той прекоси стаята и се отпусна на дивана с висока облегалка точно срещу бюрото й.

— Исках да сляза, за да ти благодаря отново, преди да тръгнем.

— Винаги си добре дошъл тук. — Лицето й се озари от усмивка. — Беше истинско удоволствие да преметна така Куинсбъри и Годфри.

— Роби ми каза, че не си искала да дойдеш с нас в Холандия.

Тя постави перодръжката върху бюрото и сплете пръсти, преди да отговори:

— Не мога и да помисля за това, не искам да оставям сами децата, въпреки че въобще нямаше да помислям за подобни неща, ако бях достатъчно разумна. Той е страшно, прекалено млад. — Тя погледна замислено към мястото, където седеше Джони. — Позволявам си да се държа много глупаво, щом стане дума за него.

— Може би щях да се съглася с теб преди една година, когато още не разбирах, че съществуват удоволствия, които не са случайни или преходни. Ако действително държиш на него, държанието ти е глупаво. Боже мой, Рокси, ние с теб със сигурност можем да отличим любовта от любовното приключение. Достатъчно години прекарахме в практикуване на второто и изхабяване на първото.

— В този свят всичко това е по-различно за мъжа. Младата жена е прекрасна награда за него, той може да я има така, както може да има и всяко бижу, което пожелае.

Джони се усмихна.

— Искаш ли да имаш, да притежаваш брат ми?

Роксейн се усмихна на свой ред.

— Честно казано — да. Нима няма да е лесно да го сторя? Просто ще го прибавя към колекцията си от скъпоценни вещи и ще го вадя, за да му се възхищавам, което ми се прииска.

— Но при положение, че не го обичаш? — намеси се с тих глас младият мъж.

— Да — и в това точно е сложността на проблема. Той няма да бъде така послушен, както една млада любовница, нали?

Джони се разсмя.

— Напълно си права, доколкото познавам брат си.

— Това наистина е една дяволска дилема. — Тя се облегна на стола и въздъхна.

— Не би трябвало да бъде… ако единственото, което те притеснява, е реакцията на обществото.

— Не съм предполагала, че съм толкова плаха и суетна. Изненадана съм от себе си.

— Ти си една красива жена, привикнала на ласкателства — каза тихо Джони, отдавайки дължимото на прекрасната й бяла кожа, богатата меденочервена коса, на пищното женствено тяло в рокля от зелено генуезко кадифе. — Страхът от подигравките трябва да е нещо ново за теб. Имай предвид обаче, скъпа, че щом веднъж си възвърнем земите от Куинсбъри, двамата с Роби ще бъдем насреща, за да пресечем желанието на който и да е да прави неприятни забележки.

— Децата сигурно също ще бъдат изложени на подигравка — рече тя, бърчейки чело.

— За същите тези деца, които познавам, ли говориш? Тези, които подложиха на сериозно изпитание търпението, издръжливостта и мъжеството на поне десетина възпитатели и гувернантки? Никога досега не ми е направило впечатление, че са толкова чувствителни?

— Да не би да искаш да кажеш, че децата ми са палави? — Тя се усмихна развеселена.

— Във възможно най-добрия смисъл на думата… — Той също се усмихна. — Да. Всъщност това е причината, поради която винаги съм се разбирал така добре с тях.

Настъпи кратко мълчание, по време на което Роксейн се облегна на бюрото и започна без нужда да подрежда писмените материали отгоре. Когато най-после заговори, гласът й звучеше резервирано:

— Всъщност Роби говори за брак.

— Знам. — Джони прекрасно разбираше притесненията й. Самият той неотдавна беше открил непознатия му доскоро свят на любовта.

— Опитах се да го разубедя, но той не иска да ме чуе.

— Роби е влюбен в теб. Няма избор. Защо да не се ожените?

— Значи сега ще му бъдеш и адвокат, след като намери блаженството в брака.

— И то искрен адвокат, при положение че го обичаш, в света няма нищо по-хубаво от това. Говориш толкова убедително. Сега е твой ред да бъдеш искрена. Признай, скъпа, след всичките тези години от смъртта на Джейми, не си ли най-после отново щастлива?

Тя го изгледа продължително, свещите запалваха виолетови огънчета в очите й. След това сведе поглед.

— Изпитвам угризения, защото не се чувствам виновна за това, че не оставам вярна на паметта на Джейми, отново съм лудо влюбена така, както бях на шестнайсетгодишна възраст.

— Значи това чувство ти е познато.

— А ти го усети за първи път, когато срещна Елизабет?

— Дори и тогава не разбрах, че това е любов, докато не научих, че ще се омъжва за някой друг.

— Прекалено дълго беше бягал от жените, които те преследваха навсякъде, за да промениш така внезапно навиците си.

— Бягал ли съм от теб?

— Не — заяви с мила усмивка тя, — но и аз не съм те преследвала.

— А… — И Джони хвърли проницателен поглед към жената, с която толкова дълго бяха делили свободното си време. — Това обяснява защо се разбирахме така добре.

— Това беше една приятна игра, Рейвънсби.

— Да, и аз ти благодаря и за това — отвърна тихо той. — Приятелството ни ми достави голямо удоволствие, така както ще ми бъде приятно и да ми станеш снаха. Между другото — добави той, — може да помислиш за сватбената си рокля, така че да е готова в началото на лятото, защото Роби ще чака най-късно до юни.

— И аз трябва да се подчиня на желанията му?

Джони вдигна леко длан, сякаш да се защити от обидата в гласа й.

— Не ме намесвай във вашия конфликт, скъпа. Само повторих най-съкровените мечти на брат си. — Той изви очи към прозорците при приглушения шум от спиращ долу екипаж. — Гости ли очакваш?

Тя също се беше обърнала по посока на звука.

— Нямам представа кой може да бъде. — Роксейн вдигна рамене. — Самюъл има нареждане да отпраща всеки посетител. И тези ще върне.

Малко по-късно до тях достигна глухото ехо от възбуден мъжки глас, последван от по-умерения тон на Самюъл.

— Може би е някой от твоите недоволни ухажори? — заинтересува се с лека усмивка Джони.

Беше се излегнал на дивана й така, както бе правил толкова често в миналото, и за момент картината й се стори до болка позната — тихата, осветена от свещи стая, стройното тяло на Джони.

— Не мисля, че сред тях има недоволни — отвърна кокетно тя.

— Аз също — съгласи се Джони, усмихвайки се още по-широко. Спомените от връзката им наистина бяха прекрасни.

Гласовете, идващи от долния етаж, заглъхнаха.

— Самюъл явно се е погрижил за него — рече Роксейн и се отпусна назад в стола си.

Джони, който се ослушваше напрегнато, не й обърна внимание на факта, че каретата все още не беше тръгнала.

— Как са децата? — попита вместо това той.

— Наслаждават се на природата. Точно им пишех, че отивам да ги доведа.

Погледът й се насочи към вратата, тъй като до ушите й достигна звукът от бързо приближаващи се стъпки и протестите на Самюъл.

— Който и да е това, Самюъл явно не е успял да го удържи — обяви безстрастно Джони, който също се вслушваше в засилващата се глъчка.

Миг по-късно двойната врата на всекидневната се разтвори с трясък.

— Най-после, графиньо… да ви открия вкъщи.

— Съжалявам, милейди — заизвинява се Самюъл, който следваше по петите Годфри, разстроен, със зачервено от препускането по стълбите лице. — Той не иска и да ме чуе.

— Махай се, стар глупак такъв — изръмжа Годфри, избута навън иконома и тръшна вратата в лицето му. След това пъргаво превъртя ключа в ключалката, сложи го в джоба си и се обърна към Роксейн.

— А сега, скъпа моя — изръмжа отново той със сърдит, злобен вид, — тази нощ трябва да ме забавляваш.

— Защо да не те забавлявам аз вместо нея? — обади се Джони, надигайки се от дивана с високата облегалка, която го прикриваше от погледа на натрапника.

Дори и да беше изненадан, Харолд Годфри успя да го прикрие великолепно.

— Да не би да нахлух в любовното ви гнезденце? — попита саркастично той. — Нищо чудно, че графинята не желаеше да приема никого. Момиче за забавления, дошло доброволно, а, Рейвънсби, докато жена ти осигурява поколението.

— Само си извади меча, Годфри — отвърна безстрастно Джони, свивайки пръстите на лявата си ръка, — така че да мога по-скоро да те изпратя в ада.

Нищо от огромната фигура на Брусижън не потрепна, само погледът му пробяга по стройното тяло на младия мъж.

— Поотслабнал си, Рейвънсби — каза той с кадифен глас, в който въпреки всичко се долавяше нетърпение. — Мислиш ли, че това ще ти бъде по силите?

— Ела и ще видиш, Годфри — прошепна Джони, гласът му, макар и тих, се чуваше отчетливо в настъпилата пълна тишина. Без да се обръща към Роксейн, той добави още по-тихо: — Застани до прозореца и не мърдай оттам.

Докато говореше, Джони измъкна камата си, чиято прекрасно изработена дръжка пасваше чудесно в дясната му длан.

— Наистина ще ми доставиш удоволствие да те убия, Рейвънсби — обяви нахално граф Брусижън, събличайки лимоненожълтото си палто, — пък каквото и да става с делото на Куинсбъри.

Междувременно Джони също беше съблякъл палтото си, но без да отделя поглед от Годфри, тъй като вече имаше добра представа за подлия му характер.

— Можеш да опиташ, Годфри…

Двамата бяха застанали един срещу друг. Граф Брусижън държеше меча в дясната си ръка, а камата — в лявата. Остриетата проблясваха мрачно на светлината на свещите. Гравираният върху меча на Джони вълк, знак за немската му направа, приличаше отдалеч на зло око. Тъй като повечето представители на семейство Кари от поколения насам бяха левичари, те щяха да се бият не по традиционния начин — меч срещу кама, а меч срещу меч и кама срещу кама. А това беше по-опасният вариант, тъй като едната страна на тялото оставаше по-уязвима.

Джони стоеше, без да помръдва във всекидневната на Роксейн, висок, строен, спокоен. Само очите му горяха от нетърпение в очакване противникът му да започне пръв.

Така застанали един срещу друг, Годфри изглеждаше още по-внушителен и огромен, тъй като Джони беше доста отслабнал.

— Няма да издържиш дълго, Рейвънсби… — процеди студено граф Брусижън.

— Тогава ще трябва да те убия по-бързо — отвърна тихо младият мъж.

От гърлото на Годфри се изтръгна ядосано ръмжене, той завъртя рапирата си и я насочи право към корема на Джони, който светкавично се извъртя.

— Станал си по-бавен отпреди, Годфри.

Гласът му звучеше предизвикателно. Миг след това се наведе и камата се плъзна край ухото му, след това вече никой не приказваше, само остриета се срещаха, кръстосваха се, плъзгаха се. Двамата мъже се биеха на живот и смърт, навеждаха се, извиваха, отскачаха, нападаха. Не след дълго дишането им се учести. Четирите остриета проблясваха като светкавици на светлината на свещите.

 

 

Редмънд разпозна синята карета на графа, спряла в дъното на улицата, въпреки слабата светлина на фенера край дома на графиня Килмарнък.

— Екипажът на баща ти — прошепна той и дръпна Елизабет зад ъгъла, за да приближат към къщата откъм тъмната й страна. — Сигурно отново прави опити да се види с Роксейн.

Когато обаче влязоха в кухнята, мигновено разбраха, че нещо не е наред. Слугите бяха възбудени, събрали се около вратата, водеща към горния етаж. Всички говореха едновременно, вълнението им увеличаваше бъркотията. Двама лакеи, въоръжени с кухненски ножове, пазеха от двете страни на стълбището. Оставяйки пакетите, които бяха донесли от лекаря, Редмънд и Елизабет се опитаха да успокоят глъчката дотолкова, че да разберат от обясненията им какво всъщност ставаше.

— Стой тук — нареди Редмънд, когато историята излезе наяве. — Качвам се да помогна. Ти не можеш да помогнеш с нищо — добави предупредително, забелязал познатия решителен блясък в очите й. — Само ще пречиш — продължи да я увещава той, въпреки че вече почти бе прекосил кухнята.

Тъй като нямаше намерение спокойно да чака, за да разбере дали съпругът й не е убит, Елизабет се заизкачва по стълбите веднага след като Редмънд се скри от погледа й.

 

 

Звукът от ударите по дървото предупреди тримата във всекидневната, че вратата скоро ще бъде разбита, но нито един от мъжете не можеше да рискува да погледне към нея.

Роксейн, притиснала се към тежките завеси под свода до прозореца, гледащ към улицата, искаше да извика: „Побързайте, побързайте!“. Джони беше изтощен и изглеждаше на края на силите си. Тъй като вече не беше принуден да се защитава, Годфри атакуваше свирепо. Тя се страхуваше да вика за помощ, за да не разсее Джони и само безпомощно наблюдаваше как той губи силите си.

За човек, който само преди няколко дни е бил на смъртно легло, младият мъж показваше необикновена издръжливост. И двамата противници бяха ранени, но Джони бе в много по-неизгодна позиция. Тъй като съвсем наскоро бе загубил голямо количество кръв, сега и най-малкото кръвотечение можеше да го събори.

Въпреки че все още се защитаваше с лекота, отбивайки точно и безгрешно атаките на Годфри, той беше позагубил част от пъргавината си и нямаше вече нужната сила да напада.

Годфри очевидно разчиташе на слабостта на противника си, непрекъснато се приближаваше, после отстъпваше, принуждавайки го по този начин да не спира за миг движението си, за да може по-бързо да го умори и да отслаби защитата му.

Джони се биеше инстинктивно, координацията между ръцете, очите и мозъка му бе станала автоматична след всичките години, прекарани под ръководството на баща му, след допълнителното усъвършенстване на фехтовката в Париж. Всяко париране на ударите, макар и извършено подсъзнателно, беше плавно и сигурно.

Това, от което се нуждаеше обаче, бяха жизнени сили, за да може да атакува, да настъпва, да убие, а той съвсем не беше сигурен, че ги има.

Годфри атакуваше все по-интензивно, съзнавайки, че вратата няма да издържи още дълго, движеше се бързо, но Джони неизменно отбиваше ударите му, овладял до съвършенство всички трикове и тънкости на ръкопашния бой.

Годфри се биеше с изключително майсторство, възползваше се от всяка предоставила му се възможност, отбраняваше се безпогрешно, изчакваше противника си да грохне, сякаш правеше демонстрация на класическа фехтовка.

Джони, с мокра от пот риза, отстъпваше постепенно, силните му ръце трябваше непрестанно да отбиват неотслабващия натиск на Годфри, всеки един от тренираните му мускули и сухожилия отвръщаха с безпогрешен рефлекс.

 

 

Вратата най-после се отвори с трясък и Джони мярна с крайчеца на окото си Елизабет. Това едва не му струва живота, защото за миг той свали гарда си и Годфри незабавно нанесе удар.

Той беше на косъм от смъртта, но вдигна меча си и така успя да предпази гърдите си от фаталния удар.

Започна пак да се отбранява, да отстъпва, събори някакъв стол, за да си осигури пет секунди почивка, докато Годфри изрита настрани препречилата се на пътя му барикада. Чувстваше, че не трябва да отлага повече решителната атака, иначе скоро щеше да се сгромоляса от изтощение.

 

 

Вдигнал пистолета си, Редмънд се опитваше да се прицели в непрестанно движещата се фигура на Годфри, но това беше много трудна задача, тъй като Джони бе много близо до мишената му. Осветлението беше слабо, а присъствието на Роксейн — допълнителен проблем, тъй като дуелиращите се бяха приближили до южната стена.

Уплашена и ужасена, но в същото време изпълнена с решителност, Елизабет каза:

— Остави на мен, Редмънд.

Той се поколеба за миг, докато тя чакаше с протегната ръка към пистолета. Мишената бе изключително трудна и той не беше сигурен, че тя ще се справи. Докато не видя изпълнения й с ненавист смразяващ поглед.

— Не забравяй, че куршумът отива малко вляво — предупреди я той, докато й подаваше инкрустирания със сребро пищов.

— Знам. Пет сантиметра.

Гласът й беше безизразен, ръката й — абсолютно спокойна. Тя вдигна оръжието, подпря го отдолу с лявата си ръка и започна да следи фигурата на баща си, който непрестанно се движеше: атакуваше, оттегляше се и пак атакуваше. Изчакваше момента, в който изстреляният от нея куршум нямаше да застраши живота на Джони или на Роксейн.

Редмънд измъкна бавно ловджийския нож от калъфа, висящ на колана му, и го сложи на дланта си, като че ли искаше да го претегли. Той щеше да послужи в случай, че господарката му не улучеше целта си.

 

 

Събирайки последните си сили, преди ръцете и краката да спрат да му се подчиняват, Джони реши да атакува.

Годфри се защитаваше френетично, отбивайки движещия се с учудваща бързина меч срещу него. Двамата мъже бяха наистина равностойни съперници, и двамата родени фехтувачи, които сега вече се биеха отчаяно.

Джони усещаше, че всеки момент ще рухне, дишаше тежко. В този момент камата на Годфри се закачи в една от резките на неговия нож и по-възрастният незабавно се възползва от тази случайност, напрегна сили и изби камата от ръката на Джони, който сега вече наистина беше в много неизгодна позиция.

Концентрирана до краен предел в подвижната мишена, Елизабет отчаяно се молеше да спрат да се движат за миг.

Двамата мъже обаче се дуелираха със зашеметяваща скорост.

Годфри сякаш бе получил нов приток на енергия и принуждаваше противника си непрекъснато да отстъпва. Останал само с меча си, Джони едва смогваше да отбива ударите му. Граф Брусижън напираше като полудял, съзнаващ, че смъртта на господаря на Рейвънсби е неизбежна, въпрос единствено на време.

Въпреки очевидната си умора, Джони се защитаваше като звяр, отблъскваше атаките, отстъпваше бавно назад, стъпка по стъпка. Най-накрая обаче разбра, че е попаднал в капан. Гърбът му се беше опрял в масивна мебел, от дясната му страна имаше стена. Единственото, което му оставаше, бе да атакува — отчаяна стъпка, която се предприемаше само когато всяка друга надежда беше загубена. Стъпка рискована, опасна, почти невъзможна.

Той изчака, без да трепне, следващата атака на Годфри, съзнаващ, че колкото по-близо остави рапирата на противника си да се приближи до тялото му, толкова по-силен щеше бъде ответният удар и толкова по-малко ще е разстоянието, което ще трябва да измине собственият му меч.

За да се изпълни този замисъл бяха нужни невероятно самообладание и сръчност. Не можеше да помръдне нито сантиметър назад или настрани. Успехът му зависеше от това, дали щеше да определи точно момента, в който да отвърне на удара. Всичко зависеше от бързината и решителността му.

— Ти си… мъртъв… Рейвънсби — извика задъхано Годфри, а очите му проблеснаха в предвкусване на победата.

И той атакува.

Джони вдигна рапирата си, за да отбие удара на Годфри, насочен право към сърцето му. За части от секундата изби оръжието му, изви китката си, протегна назад ръка и заби рапирата в гърдите на Годфри. Блестящ удар, използван много рядко, изискващ железни нерви, невероятна скорост и сигурна ръка.

 

 

Затаила дъх, в същото време Елизабет натисна спусъка.

Редмънд изви ръка над главата си, замахна и острието на ножа му проблесна във въздуха.

Харолд Годфри умря в мига, в който ловджийският нож прободе дясното му око, въпреки че куршумът от пистолета, отнесъл горната част на черепа му, също щеше да го убие… както и мечът, пробол сърцето му. Той се свлече неестествено бавно, върхът на рапирата му се беше забил в килима. За миг остана неподвижен, след това пръстите му изпуснаха дръжката на меча и той падна в краката на Джони.

Джони стоеше отпуснал ръце до тялото си, гърдите му се повдигаха тежко, бе вперил поглед в лежащото само на няколко сантиметра от лъскавите му ботуши тяло.

— Поздрави от… баща ми — рече задъхано той. След това дългите му тънки пръсти пуснаха инкрустираната със сребро дръжка на меча и окървавеното оръжие падна на пода с глух звук.

Раните на лявото му рамо и на дясната му ръка бяха образували яркочервени, непрекъснато увеличаващи се петна по ризата му, от дантеления му маншет се стичаха капки кръв. Джони вдигна глава и се обърна, търсейки с поглед Елизабет. Когато я съзря, лицето му се озари от усмивка. Олюляващ се от изтощение, задъхан до изнемога, той трябваше да събере сили, преди да прекрачи тялото. След това, внимателно местейки краката си един след друг, без да е сигурен, че тялото ще изпълни заповедите на мозъка му, той запристъпва към вратата… оставяйки кървава диря след себе си.

Застанала неподвижно, Елизабет все още стискаше пистолета в ръката си. Когато Джони се приближи до нея, той го издърпа от дланта й и го подаде на Редмънд.

— Вие двамата, спасихте живота ми.

— Само помогнахме — отвърна лаконично Редмънд, без да откъсва поглед от лежащия на пода мъртвец, впечатлен от невероятното майсторство, нужно за изпълнението на фаталния удар. — Ще се погрижа да не го намерят близо до дома на графинята.

Погледите на двамата мъже се срещнаха над главата на Елизабет.

И двамата бяха свикнали с гледката на смъртта и можеха да се разберат без думи.

— Ще отидеш ли при Роксейн? — изрече Джони и едва след като Редмънд кимна в знак на съгласие, той хвана Елизабет за ръката и я изведе от стаята.

— Ти си окървавен! — възкликна тя, сякаш току-що се бе завърнала от друг свят.

— Порязвания от кама — съгласи се Джони. — Не дълбоки. Хайде да се качим горе.

Тя бе започнала да трепери.

Той я вдигна и я понесе три етажа нагоре. Беше намерил сили, защото тя имаше нужда от него, защото едва сега започваше да си дава сметка за реалността на току-що преживяната кървава сцена и трепереше в ръцете му.

Занесе я в спалнята им, сложи я да седне в скута си, обгърна я в обятията си и я остави да си поплаче. Искаше да я успокои, но не намираше нужните утешителни думи. Харолд Годфри най-вероятно беше убиецът баща му, а сега за малко не бе убил и него. Единственото, което усещаше при мисълта за смъртта му, бе дълбоко задоволство.

— Не плача за него — прошепна след малко Елизабет, докосвайки златната обичка на Джони. — Той заслужаваше да умре. Мислех, че ще те убие.

— Нямаше да го оставя. — В гласа му звучеше същата решителност и кураж, които му бяха помогнали да победи и при първия си двубой с Харолд Годфри, когато бе едва осемнайсетгодишен.

— Искам да бъдем на сигурно място, в Холандия. Не ме интересуват земите и титлите ти. Единственото, което желая, е да бъда колкото е възможно по-далече от всичкото това предателство. И не държа особено да се върнем някога тук.

— Ще тръгнем веднага, след като се върне Роби — увери я Джони, галейки нежно рамото й. — Той трябва да пристигне всеки момент, след като е закарал на кораба лекаря и акушерката.

Младият мъж не спомена нищо за завръщането им в Шотландия или бъдещето на земите му. Но той не възнамеряваше да остави Куинсбъри да се наслаждава дълго на собствеността, принадлежала от най-древни времена на семейството му.

— След колко дни ще стъпим в Холандия? — В думите й се долавяше силно безпокойство.

— Два дни при благоприятни ветрове. — Той изтри сълзите от бузите й и се усмихна. — Все едно, че вече сме пристигнали.

 

 

Веднага след завръщането на Роби започнаха да се сбогуват с гостоприемната си домакиня. Новите рани на Джони бързо бяха превързани, нещо, с което всички вече бяха свикнали. Роксейн се погрижи окървавеният килим да бъде изваден от всекидневната и в стаята да бъде въведен ред, в случай че започне разследване. Междувременно се върна и Редмънд, изпълнил мисията си. Беше изпратил кочияша на Годфри да чака господаря си пред дома на Куинсбъри, в чиято задна градина се намираше тялото, благодарение на експедитивността на Редмънд.

Сбогуването стана в малката гостна на Роксейн. Неприятните чувства, съпътстващи всяка една раздяла, се смекчаваха от надеждата, че скоро семейство Кари щеше да бъде в безопасност.

— Надявам се да ви видя тук през есента — каза Роксейн, като целуваше Елизабет и Джони.

— Възможно е — отвърна младият мъж, усетил безпокойството на съпругата си. — Може да останем и в Холандия.

— Каутс предполага, че това ще стане в края на есента — намеси се Роби, учуден от неочаквания отговор на брат си.

— Нашите сърдечни благодарности, Роксейн — продължи Джони, тъй като нямаше намерение да се впуска в неудобни разговори. — И целуни от наше име децата.

— А вие трябва незабавно да ми съобщите, когато се роди детето.

— За това отговаря капитан Ървин.

— Ще ти бъда задължена, ако след това предадеш вестта и в Трий Кингс — добави Елизабет. — В замяна на това Редмънд обеща да ми пише как върви строежът, евентуално за сватбата си — добави тя, поглеждайки телохранителя си.

— Ще почакаме, докато се върнеш — отвърна Редмънд, бузите му бяха порозовели въпреки слънчевия загар. — И без това ще имам достатъчно работа, за да държа лорд Ейтън по-далеч от мястото на строежа.

В този момент удари часовникът, което им напомни, че вече няма време за губене. След като се прегърнаха за последен път, Джони и Елизабет излязоха от дома на графинята през вратата на кухнята и се качиха в каретата, която ги чакаше в малкия заден двор.

 

 

Последен, след всички други, излезе Роби. Сбогува се Роксейн с безкрайно съжаление и неохота. Прегръщаше я до вратата на гостната и като че ли нямаше намерение да я пусне.

— Може би все пак трябва да остана — прошепна Роби, косите и дрехите му все още ухаеха на море.

— Не! Много е опасно! — Роксейн вдигна към него уплашеният си поглед. — Особено сега, след смъртта на Годфри. Куинсбъри ще мобилизира всичките си шпиони от града от страх, че той може да е следващият. Ако не заминеш, ще те открият и ще те убият. — В гласа й се прокраднаха истерични нотки. — Мислиш ли, че искам да те загубя?

— Не мога да чакам чак до лятото, за да те видя — отвърна упорито той.

— Роби, чуй ме. Трябва да изчакаш до есента. Каутс каза до октомври или ноември.

— Ще се върна още през другия месец. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Не можеш да го направиш!

Той задуши вика й с дива, буйна целувка, желанието му се бореше с невъзможността да го задоволи. Притисна я силно към себе си, обсипвайки я с неистови целувки. Когато най-после се отдели от подпухналите й устни, той каза много, много тихо:

— Ще се върна следващия месец.

Останала без дъх, тя отстъпи пред силното чувство, разбрала, че няма да може да го спре, така както не можеше да върне назад времето.

— Обади ми се чрез Каутс — предаде се Роксейн, — за да се видим някъде по-далеч оттук, от шпионите на Куинсбъри.

— Боже… Ще полудея, преди да е минал този месец. — Дъхът му докосна бузата й и се плъзна по слепоочието, ръцете му се спуснаха надолу по гърба й. — Няма да поглеждаш друг мъж. Обещай ми. — Внезапно той се отдръпна от нея и тъмните му очи се сляха с нейните. — Обещай — повтори той.

— Да, да — няма.

Внезапната усмивка, озарила лицето му, беше в пълно противоречие с царящото допреди миг напрежение.

— Обожавам те — рече задъхано Роби. — А сега ме целуни бързо, защото всички ме чакат.

Този път целувката им беше нежна, а не необуздано страстна, както преди малко.

И той излезе, оставяйки я потръпваща от желание.

 

 

Веднага след като и Роби се качи на „Трондхайм“, котвата бе вдигната, фрегатата се понесе с издути от вятъра платна и след няколко минути вече плаваше в открито море.

— Тъжен ли си, че напускаш Шотландия? — попита по-късно Елизабет, застанала права на кърмата в обятията на Джони, докато гледаха отдалечаващите се светлинки на Лийт.

— Не. Искам ти и детето ни да бъдете в безопасност, доволен съм, че се махаме оттук.

— Долавям известна сдържаност.

Той поклати глава и я притисна още по-близо до себе си, от тялото му се излъчваше приятна топлина.

— Впечатленията ти са неправилни. Ще останем в Холандия толкова дълго, колкото желаеш.

— А ако кажа завинаги?

— Така ще бъде.

Той я обичаше и наистина възнамеряваше да постъпи така. Роби щеше да се оправи с именията им не по-зле от него.

— Прекалено добър си с мен.

И тя остана учудена от егоизма си, от факта, че искаше толкова много от него. Джони я обърна към себе си, така че тя да може да вижда осветеното му от луната лице.

— Ти си тази, която е добра с мен — рече нежно той. — Дари ме с любов, за която можеше и никога да не узная. А скоро и с дете… и с безкрайно щастие. — Той се усмихна, започваше да го завладява привичната му шеговитост. — И с неизмеримо удоволствие, бих могъл да добавя.

— Направо съм чудесна — отвърна с безгрижна усмивка Елизабет, знаейки прекрасно, колко рядко се случваше на Джони да говори с такъв тържествен тон.

Той се разсмя.

— Най-добрата, която съм познавал.

— Това означава ли, че си познавал чак толкова много?

— Съвсем не — отвърна припряно той. — Преди да те срещна живеех като истински отшелник.

— Много си учтив, Рейвънсби.

— И винаги на твое разположение, милейди — добави с дълбок шепот той, — ако си спомняш.

— Спомням си много добре. И в Холандия ще разполагаме с предостатъчно време, за да се възползвам от любезността и талантите ти.

— Толкова време, колкото пожелаеш — обеща той, а сините му очи я гледаха развеселено. — Ще ти покажа по какъв начин холандците се отдават на удоволствията си.

— По-различно ли е?

— Ще видиш, Бетси — прошепна Джон, докосвайки устните й със своите, — когато му дойде времето…