Мери Джо Пътни
Падналите ангели (27)

27.

Макар че на Маги по принцип не й се ходеше пак в Шантьой, отиването за Рекс й бе дало формален повод да не си бъде у дома, ако Рафи се отбие да види как са те двамата с Робин. Денят беше толкова слънчев и топъл, сякаш в разгара на лятото, и това правеше пътуването приятно.

Когато стигна до замъка, пруските стражи пред вратата й казаха, че всички служители на Варен са избягали и имението е останало празно. Дежурният сержант я позна, понеже я бе видял предния ден, затова не й струваше много усилия да го убеди да я пусне вътре, когато му каза, че е дошла за котката и може би ще поразгледа градините.

Осъществяването на първата цел не й отне много време — който е казал, че котките са саможиви, явно не е познавал Рекс. Само пет минути, след като влезе в замъка и започна да го вика по име, той изскочи отнякъде и се хвърли към нея, готов за храна и обожание.

Марго беше досетлива и си бе донесла малко пилешко месо. След като Рекс се наяде, се отпусна да храносмила в блажените прегръдки на съня, настанен удобно на рамото й.

Разкошните, но запуснати градини бяха много красиви, цветята блестяха ярко в дивото великолепие на последните хубави дни преди падането на сланата. Не се усещаше нито следа от злобата на Варен, и тя беше благодарна за това.

Когато Рекс започна да й натежава, Маги реши да седне и да се наслади на слънцето. В малката розова градина, обградена от всички страни с високи плетове, тя откри каменна пейка под едно отрупано с цветове дърво. Отпусна се на нея, благодарна за сянката. Обстановката беше изключително спокойна, тишината се нарушаваше само от далечното птиче пеене и приятното ромолене на малкия фонтан в средата на градината.

Рекс спеше, положил глава на скута й, тялото му бе изтегнато на пейката и едната лапа вдигната във въздуха. Котката щеше да й бъде добър учител, когато започнеше да се учи как да води нормален, спокоен живот, защото имаше наистина забележителен талант да се отпуска.

Спокойствието се отразяваше добре на изопнатите й нерви. Макар че последните седмици бяха напрегнати, преживяното си струваше, защото тя и Рафи бяха сключили един вид мир. Оставаше й и споменът за една незабравима нощ, който щеше да лелее през целия си останал живот.

Размислите й бяха прекъснати от хрущенето на чакъла под нечии стъпки. Тя погледна нагоре и видя Рафи, който се приближаваше забързано и грациозно по пътеката. Като я забеляза, той спря, после тръгна по-бавно към нея със сдържано изражение. Макар че косата му бе непривично разрошена от вятъра, беше облечен с обичайната си небрежна елегантност и беше толкова красив, че тя осъзна, че е забравила да диша.

Макар че тази среща предвещаваше още една нощ в сълзи, тя не можа да се въздържи да не откликне на присъствието му.

— Добър ден, ваша светлост — каза тя с премерено нехайна усмивка. — Какво ви води към Шантьой?

— Ти. Може ли да седна? — Когато тя кимна утвърдително, той се настани от другата страна на Рекс. — Доста спокойно е тук. Като се оставят настрана пруските стражи при портата, които казаха, че може би си в градината, мястото изглежда пусто.

— Не повече, отколкото, ако го беше напуснала готвачката или миячката — съгласи се тя. — Добре е, че дойдох за Рекс. Може би щеше да се изхрани с мишките в замъка, но щеше да бъде самотен. Той е общително създание.

Вместо да отговори, Рафи заразглежда лицето й с напрегнато изражение. Тази сутрин в него имаше нещо недоловимо различно. Може би само си въобразяваше, но според нея той изглеждаше не толкова като дука, колкото като младия мъж, в когото се бе влюбила.

Преди мълчанието да стане прекалено неудобно, той каза:

— Едната причина, поради която дойдох тук, е да ти поискам извинение. Нортууд беше онзи, който разказа, че бил легнал с тебе. Като се върна назад, виждам колко съм бил глупав, че му повярвах.

Тя би предпочела да говори за времето в градините, но имаше неща, които може би трябваше да бъдат казани, защото едва ли щяха да се срещнат пак.

— Научих, че е бил Нортууд, когато вчера се срещнах с него и той се похвали какво е направил. Постъпил е хитро, като се е престорил на пиян… по-лесно е да се повярва на нещо прошепнато, отколкото на изкрещяно.

Рафи направи гримаса.

— Господ знае, че съм наказан за безразсъдната си ревност. Дълбоко съжалявам, Марго. Това, че не ти повярвах, това беше най-голямата грешка в живота ми.

Той се поколеба, сякаш търсеше най-подходящите думи, после изтърси:

— Родителите ми имаха за пред обществото брак. След като изпълниха дълга си и ме създадоха, рядко оставаха под един покрив, какво остава в едно легло. Исках различен брак. Когато те срещнах, помислих, че съм намерил онова, което съм търсил. Не мисля, че съм смятал, че е възможно да постигна такова щастие, и може би затова така се поддадох на клеветите на Нортууд.

— Не си спомням някога да си говорил за родителите си — каза тя тихо.

Той сви рамене.

— Няма нищо особено за разказване. Майка ми почина, когато бях на десет години… изчезването й промени толкова малко неща в живота ми, че почти не забелязах, че си е отишла. Баща ми вярваше в максимата на лорд Честърфийлд, че няма нищо по-вулгарно от смеха на висок глас. Беше невероятно придирчив към отговорностите си спрямо своя наследник точно така, както не забравяше да се грижи за наемателите си и да заема мястото си в Камарата на лордовете. — Рафи погледна надолу и започна да гали коприненото коремче на котката. — Да имам полковник Аштън за тъст, беше… освежаваща перспектива.

Непринудените му думи накараха сърцето на Маги да се свие от болка. На осемнадесет години не й беше хрумвало, че високият самоуверен Рафи може би не само я желае, а и се нуждае от нея. Тя се запита защо ли й казва това. Не от съчувствие, сигурна беше.

Решавайки да зададе въпроса, който неведнъж й бе идвал на ума, обикновено късно в самотните нощи, тя каза:

— Ако бях отрекла обвиненията на Нортууд, ти щеше ли да ми повярваш?

— Така мисля. Исках, отчаяно исках да ми хвърлиш думите обратно в лицето.

Той замълча, после добави с болка:

— Фактът, че ти дори не се опита да отречеш, изглеждаше като доказателство за изневярата ти.

— Ох, този мой ужасен темперамент — пророни тя, пронизана от старата неотшумяла болка. — Бях толкова ядосана и наранена, че имах нужда да избягам, докато не съм експлодирала пред тебе. Трябваше да остана и да се боря.

— Моята липса на доверие беше много по-осъдителна, отколкото твоят оправдан гняв — каза Рафи, а в гласа му се усещаше как сам се осъжда. — Ако баща ти не беше почувствал, че трябва да се махнеш от Лондон, никога нямаше да умре във Франция.

Тя поклати глава.

— Сега е мой ред да се извиня. Независимо от всичко, което казах, когато тогава се спречкахме така ужасно, никога не съм те обвинявала за смъртта му. Вярно е, че напуснахме Англия заради развалянето на годежа ми, но останахме във Франция по-дълго, защото баща ми пращаше донесения до главния щаб на армията. Беше сигурен, че мирът няма да бъде траен, затова използваше пътуванията ни като маскировка, за да наблюдава френските войски и въоръжаването им. — Тя хвърли суров поглед към Рафи. — Както виждаш, стигнах по съвсем естествен път до шпионските си способности.

Рафи въздъхна.

— Благодаря ти, че ми го каза. Стана ми малко по-леко.

— Животът е тъкан с взаимно преплитащи се нишки — изрече тя бавно. — Ако не бяхме дошли във Франция… ако татко не беше убит… ако не бях започнала да работя с Робин… кой знае какво щеше да се случи в Париж тази седмица? Варен може би щеше да успее със заговора си, и Европа отново щеше да стигне до ръба на войната. Затова може би смъртта на баща ми не беше така маловажна, както изглеждаше навремето.

— Надявам се да си права. Има известно успокоение в това, да вярвам, че от трагедиите на миналия ти живот е произлязло нещо добро. — Той извади кадифената кутия от джоба си и й я подаде. — Другата причина, да дойда тук, е, че искам да задържиш тези неща.

Като позна кутията, тя се опита да му я върне.

— Със сигурност не мога да задържа тези изумруди. Те са твърде скъпи.

Той вдигна вежди.

— Ако ти бях дал цветя, щеше да ги приемеш. Каква е разликата?

— Поне пет хиляди лири — отсече тя. — Може би и доста повече.

Той положи ръка върху нейната, която почиваше на кадифената кутия.

— Цената няма значение. Има значение само това, че са от сърце, нито повече, нито по-малко, отколкото биха били цветята.

Топлината, която се разля по събраните им ръце, отслаби съпротивата на Маги. Истината беше, че тя искаше тези изумруди не толкова заради красотата им, колкото заради това, че бяха от Рафи.

— Много добре — каза тя тихо. — Ако наистина искаш да ги задържа, така да бъде.

— Бих искал да ти дам много повече.

Думите му отприщиха изблик на ярост. Защо трябваше да казва това и да развали всичко? Тя скочи на крака, оставяйки бижутата и недоволния Рекс на пейката.

— Не искам да ми даваш нищо повече — каза тя през зъби. — И това е много. Вземи си тези проклети изумруди и ги дай на жената, която ще изрази възхищението си така, както ти искаш.

С изправен гръб тя пристъпи на светло под слънцето и откъсна една роза от храстите. И докато късаше тръните от стъблото, си казваше твърдо, че няма да изгуби присъствие на духа.

Още едно решение, обречено на провал. Рафи се приближи зад нея и положи ръце на раменете й. Макар че в допира му нямаше нищо явно чувствено, неговата близост невъобразимо лесно подкопаваше добрите й намерения.

Той произнесе с дълбокия си, разтапящ глас:

— „Ела, живей със мен, бъди ти моя обич, и всички удоволствия при нас ще дойдат…“

Тя се изскубна и се обърна към него едва когато се отдалечи на безопасно разстояние.

— Проклет да си, Рафи Уитбърн, вече минахме по този път! Няма да ти бъда любовница!

Той можеше пак да се приближи до нея и да пусне в действие всички омайващи оръжия на сетивата, за да се опита да промени намеренията й, но не го направи. Вместо това каза тихо:

— Не те моля да ми станеш любовница. Моля те да станеш моя жена.

Маги бе смятала, че нещата не могат да станат по-лоши, но грешеше. Рафи й предлагаше да осъществи най-дълбокото желание на сърцето си, но думите му отключиха в нея замайващ пристъп на страх и болка.

Без да посмее да се вгледа в дълбините на тъгата си, тя каза твърдо:

— Правите ми голяма чест, ваша светлост, но и двамата знаем, че когато мъже като тебе се женят, те избират богати, красиви, осемнадесетгодишни девици. — Тя се изсмя остро. — Аз не съм нито едно от тези неща. Опасните приключения могат да действат като наркотик, не позволявай на няколкото дни вълнения да объркат преценката ти.

Въпреки недвусмисления й отказ Рафи усети искрица надежда. Марго не беше казала, че не го обича, поради каквато причина бе отказала на Робин и която причина бе единствено от значение.

— Аз не съм „мъже като тебе“. За добро или за зло, аз съм единствено и само Рафаел Уитбърн — каза той с възможно най-разумния си тон. — Имам и достатъчно пари за двама души или дори за сто души, затова състоянието не е от значение. Красота? Тя е в очите на този, който гледа, а в моите очи ти си най-пленителната жена, която някога съм срещал на този свят. Винаги си била. И винаги ще бъдеш… Колкото до годините — той скъси разстоянието помежду им и улови погледа й, стараейки се да я убеди, — единствената осемнадесетгодишна, която съм срещат и която не ме е отегчавала до смърт, си ти… и жената, в която си се превърнала, е дори още по-неустоима, отколкото момичето, което беше.

Когато устните й се открехнаха, за да отговорят, той ги докосна с показалеца си:

— Щом положението е такова, защо не се омъжиш за мене?

Стори му се, че в погледа й проблясват някакви мрачни, скръбни искрици, но тя незабавно спусна над тях непроницаема маска.

Отмествайки ръката му, тя каза:

— Защото твърде добре познавам себе си, Рафи. Никога не бих могла да те споделям с друга жена. Още първия път, когато узная, че имаш връзка с друга, ще се превърна в беснееща вещица и ще вгорча живота и на двама ни. Предполагам, че ще успяваш да прикриваш страничните си увлечения от мене, но никога няма да преживея една лъжа, колкото и очарователно да е изказана.

— Не съм искал формален брак нито когато бях на двадесет и една години, нито сега — каза той пламенно. — Ако се оженим, заклевам ти се, че никога няма да ти дам повод да се съмняваш във верността ми.

Тя оспори с вдигане на рамене уверението му и продължи:

— Всеки допуска грешки, Рафи. Не е необходимо да се жениш за мене, за да поправяш последиците от това, че си повярвал на Нортууд. Радвам се, че съм независима, и нямам желание да се откажа от това.

— Сигурна ли си? Никой, чиито ръце са стиснати в юмруци, не мисли ясно, а това е прекалено важно, за да се решава, когато човек е ядосан.

Тя издаде някакъв задавен звук, нещо средно между смях и хълцане, погледна надолу и видя, че ръцете й са стиснати в юмруци, а кокалчетата на пръстите й чак са побелели. Тя полека отпусна пръсти и когато ги изправи, забеляза, че треперят.

— Любовта помежду ни, когато бяхме млади, беше много истинска и изключителна — каза тя с несигурен глас, — но никога не можем да се върнем към нея. Приеми, че всичко е свършило, Рафи.

Той взе лявата й ръка и внимателно започна да масажира полумесеците, които ноктите й бяха оставили по дланта.

— Защо да се връщаме назад, когато можем да вървим напред? Със сигурност сега можем да внесем дълбочина и мъдрост в любовта, каквито не сме имали през всичките тези години.

Тя прехапа устни, после поклати глава.

— Не можем ли поне да опитаме? — каза той напрегнато. — Животът не дава много повторни шансове, Марго. За Бога, нека сега не отхвърляме този!

Тя се осмели да хвърли бърз поглед към лицето му и видя, че пластовете цивилизована дистанцираност бяха отмити до един, оставяйки го така открит, какъвто не го беше виждала от сутринта, когато бе развалил годежа им. Пожелавайки си да има неговата смелост, тя отстъпи и тръгна към чешмата в средата на градината. В центъра на басейна един очукан каменен херувим държеше урна, от която изтичаше водата. Вгледана в херувима, сякаш беше най-красивата скулптура на света, която някога беше виждала, тя каза ядно:

— Лъжеш се, Рафи. Няма повторни шансове нито в живота, нито в любовта.

Настъпи дълго мълчание. Тя започна да се надява, че той най-накрая е разбрал и ще престане с опитите, да я накара да промени решението си.

Трябваше да знае, че няма да се предаде така лесно. Той се приближи, застана до нея и каза:

— Недей непрекъснато да отстъпваш, Марго. Казала си си, че е било грешка да избягаш така преди тринадесет години. Няма да ти позволя отново да допуснеш тази грешка.

Скритият у нея страх се засили.

— Остави ме, Рафи — каза тя остро. — Знам какво искам, а това не включва брак с тебе.

Той се досети какво трябва да последва, защото чувстваше, че докато не я върне към целия ужас в миналото й, тя ще продължи да му изтъква несериозни доводи защо те двамата няма да си подхождат.

— Знам какво се е случило в Гаскония, Марго.

Когато тя спря смаяния си поглед отново върху него, той продължи бавно и натъртено:

— Знам всичко.

— Робин ли ти каза?

— Да, когато бяхме двамата в килията.

— По дяволите! — изруга тя с пламнал поглед. — Не е имал право да говори за това, и то точно на тебе…

— Убедих го, че… е страшно необходимо да знам.

— Значи това се крие зад предложението ти — извика тя извън себе си. — Вина. Много великодушно от твоя страна, че си склонен да приемеш едно повредено същество за твоя дукеса, но от това няма абсолютно никаква нужда. Мога и сама прекрасно да се грижа за себе си без твоята неуместна благотворителност.

Спазъм сви лицето му.

— Така ли се виждаш, като повредено същество?

Тя се строполи на перваза на чешмата и зарови лице в ръцете си. Досега само Робин знаеше цялата отвратителна история. Не можеше да понесе това, че Рафи, точно той, също знае за унижението й.

Слънчевата градина изчезна зад сянката на мрачните спомени, които заплашваха да я овладеят изцяло. Тя се насили да не мисли повече за това, но се изправи лице в лице с факта, че изключителната й безпомощност беше още по-опустошителна от болката. В известен смисъл оттогава насам животът й представляваше едно непрекъснато доказване, че не е безпомощна.

Борейки се отчаяно, за да не допусне върховното унижение да рухне пред Рафи, тя каза сурово:

— Повече от повредено, непоправимо разбито. Затова приех като добре дошла възможността да остана във Франция с Робин, затова не допуснах дори лорд Стратмор да узнае истинското ми име. Марго Аштън беше мъртва, и аз исках тя да си остане мъртва.

— Марго Аштън не умря, тя се превърна в забележителна страстна жена — възрази Рафи с изключително мек глас. — Ти си се докоснала до повече неща и си извършила повече добро, отколкото повечето хора изобщо са мечтали. Няма да отрека, че чувствам огромна вина за начина, по който се отнесох с тебе, но това не е причината да те искам за моя жена.

Изплашена от това, което можеше да чуе след малко от него, тя вдигна глава и каза уморено:

— Не искам нищо повече да слушам.

Пренебрегвайки забележката й, той седна до нея на перваза на чешмата.

— Когато бях на двадесет и една години, те обичах с всичко най-хубаво, което имах у себе си — каза той спокойно. — Тогава се плашех от това, колко много съм изпаднал под твоята власт, защото те обичах повече от гордостта и честта си.

Той откъсна няколко стръкчета трева и разсеяно ги затъркаля между палеца и показалеца си.

— След като те изгубих, ми останаха само гордостта и честта и аз попаднах в техните капани. Когато погледна назад към мъжа, който станах, не го харесвам особено. Ако съм бил обикновено вежлив, то е защото беше под достойнството ми да проявявам грубост. Когато понякога бях надменен, беше, защото да съм дук, даваше форма и структура на един живот, който по принцип беше безсмислен. — Той се обърна и погледна към нея, а твърдият му поглед задържа очите й. — Ти даваш смисъл на живота ми, Марго.

Излагайки толкова много от себе си пред нея, той по парадоксален начин правеше самата Маги по-уязвима. Чувствайки се все по-уплашена, тя сведе клепачи, за да не види той малодушието й.

— Не искам да съм отговорна за това, да давам смисъл на живота ти.

— Нямаш избор. — Той огъна стръкчетата трева около пръста си като пръстен. — Винаги ще бъде така, независимо дали ще се оженим, или никога повече няма да се видим.

С всяко следващо изречение той все повече подкопаваше защитата й. Ужасът на Гаскония се сля с другия ужас, който бе почувствала, когато той й направи предложението, и предизвика прилив на паника. Неспособна да прикрива чувствата си, тя извика:

— Нямам смелостта да опитам отново, Рафи! Мисълта, да рискувам с тебе, ме ужасява. Заплахата на Варен да ми пръсне мозъка беше детска играчка в сравнение с това.

Стръкчетата трева изсвистяха между пръстите му. След дълго мълчание той каза:

— Мога лесно да направя сравнение между моя живот и твоя, но и на мене страхът ми е познат — последните дванадесет години животът ми течеше по неговите правила. Понеже не се осмелих да рискувам да ме сполети отново такава болка, каквато почувствах, след като те загубих, аз държах живота на разстояние и никога не си позволих да се доближа до жена, която бих могъл да обичам.

— Тогава би трябвало да разбереш как се чувствам аз. Откажи се, Рафи, моля те.

Дъхът й излизаше неравен, накъсан, тя знаеше, че трябва да престане да го слуша. Но изобщо не беше способна да помръдне от мястото си.

— Не и докато не се убедя, че случаят е безнадежден — каза той непреклонно. — Дори ако това, че те обичам, ме ужасява, все пак трябва да рискувам, защото и болката е по-добра от празнотата, която познах през последните десет-дванадесет години.

Той се обърна към нея с настоятелен поглед.

— След размириците на площад „Карусел“ ти каза, че единственото по-силно нещо от страха е страстта. Но грешиш. — С неочаквана нежност той отмахна кичур коса от бузата й. — Не е страстта, а любовта, тя е по-силна от страха. Обичам те и мисля, че и ти трябва да ме обичаш поне малко, иначе никога нямаше да дойдеш в леглото ми. Любовта съществува, дай й възможност да излекува раните от миналото.

Тя копнееше за това, което той й предлагаше, както жена, умираща от жажда, копнее за вода. Но не можеше да го приеме. Откакто Рафи бе дошъл в Париж, тя бе преживявала един след друг брутални удари и бариерите, които бе издигнала, за да се опази, една след друга се срутваха. Бурята на страха удесеторяваше силата си и се превръщаше в ураган, заплашвайки да я разнебити без всякаква надежда за възстановяване.

Имаше само един начин да уталожи страха, на който тя се доверяваше.

Тя се плъзна по мраморния перваз на чешмата, обви ръце около шията на Рафи и го зацелува с отчаяна жажда. Привидното му спокойствие се разчупи и той я притисна в обятията си. В страстната прегръдка, която последва, страхът й донякъде се разсея, прогонен от разтапящата лудост на желанието.

Той разкопча горната част на роклята й и смъкна дрехата, оголвайки раменете й. Но вместо пак да започне да я целува, спря, а ръцете му трепереха.

— Трябва да говорим — изрече той с потрепващ глас, — а не взаимно да се събличаме.

Тя отвори смаяно очи.

— Говоренето няма да помогне, Рафи. Страстта ще помогне… поне за малко.

Тя плъзна ръка надолу по тялото му, докато усети издутината от топла мъжка плът. Той се втвърди веднага от допира на дланта й.

Дъхът му спря.

— О, Марго…

Безсилен да й устои, Рафи положи копнеещото й тяло върху затоплената от слънцето трева. Ръцете и краката им се преплитаха, дрехите се свличаха от телата, за да може търсещата плът да получи жадуваните целувки и докосвания. Без да се страхува, тя потръпна и облекчено въздъхна, когато той навлезе в нея, обладавайки я нежно и властно.

Но вместо да продължи към опияняващото и неизбежно заключение, той затихна, а ръцете му затрептяха от напрежение, докато бавно се движеше в нея.

— Още не, любов моя — прошепна той. — Още не съм свършил да говоря за страха. Животът те е научил да се плашиш, но не бива да бъде така. Позволи ми да те обичам.

— Нима сега не правим точно това?

Решена да го въвлече в желанието, тя предизвикателно раздвижи хълбоците си.

Той неволно навлезе по-дълбоко, после затаи дъх и леко се отдръпна, а по лицето му лъщяха капки пот.

— Това не е любов, то е секс: разкошен, възпламеняващ, но не е същото, като да се любиш.

— Престани да говориш за любовта!

Тя го удари ядосано и очерта с нокти резки по раменете и гърдите му.

Той хвана китките й и ги прикова нежно, но здраво долу на тревата.

— Трябва — настоя той, — защото именно провалът на любовта ни отпрати по онези безрадостни и изпълнени със страх пътеки.

— Това не са ти парламентарните дебати, Рафи!

Копнеейки повече от всичко за забрава, тя сви вътрешните си мускули в подлудяваща прегръдка.

Той изстена, отпусна глава и черната му влажна коса се разстла върху очите й. Тя отново се стегна и помисли, че е победила, когато и двамата бяха разтърсени от яростен спазъм.

За пореден път самообладанието му изневери. Той вдигна глава и каза с дрезгав глас:

— Позволи ми да те обичам, Марго, защото страстта никога няма да ти даде нищо друго освен временно облекчение.

— Може би си прав — прошепна тя, изпитвайки необяснимото желание да се разплаче. — Но страстта… е по-безопасна от любовта.

Той се надвеси над нея, широките му рамене закриха слънцето, изпълвайки света, така че не оставаше нищо друго истинско освен него.

— Безопасността не е достатъчна.

Неспособна да понесе изпитателния му поглед, тя затвори очи и трескаво се опита да улови отново забравата на страстта.

Той й заповяда остро:

— Погледни ме!

Макар че тя не искаше да се подчини, очите й се отвориха. Установи с ужас, че сякаш нямаше собствена воля. С още по-тих глас той каза:

— Заслужаваш повече, не просто сигурност, Марго. Вече си изстрадала мъките на любовта, нека сега почувстваш радостта.

Бариерите й падаха една по една и когато изведнъж се разпадна и последната, тя попадна във водовъртежа на страха, болката и гнева. Беше преживяла опустошението, защото никога не беше си позволила да преживее изцяло ужаса от миналото, но сега спомените я връхлетяха с такава жестокост, че мозъкът й сякаш започваше да се пръска. Отчаяният предсмъртен вик на баща й, кръвта му, която се стичаше по нейното лице. Хищни ръце и разкъсващ хоровод, който завинаги унищожи невинността й. Неща, неподдаващи се на описание, които бяха буквално невъобразими за едно израснало в сигурност осемнадесетгодишно момиче.

Тя извика от ужас, желанието отлиташе от нея, разтърсена издъно от отчаяни хлипания. Беше й студено, толкова студено и беше толкова сама…

Рафи веднага пусна китките й и я обгърна с ръце, защитавайки я с духа и тялото си от бурята.

— Обичам те, Марго! — каза той настоятелно. — Винаги ще те обичам. Никога няма отново да бъдеш пак сама.

Тя знаеше дълбоко в себе си, че ако някога се изправи пред целия ужас, ще умре.

Но не умря. Рафи беше до нея, с нея, неговата нежност и сила я пазеха, настоятелните му любовни думи бяха спасителният пояс, който я избавяше от унищожението.

Постепенно водовъртежът на ужаса започна да губи силата си и накъсаното й дишане се успокои. Миналото не се беше променило; спомените й все още бяха горчиви, раните още бяха дълбоки. Но неговата любов разпръскваше облаците на страха така неумолимо, както слънцето прогонва утринната мъгла.

Страхът се оттегли и остана празнота. Тогава полека, подобно на прилив, в кухото пространство в центъра на душата й се вля любовта. Топлината на неговата закрила прогони тъмните сенки и ги замени със светлина.

С любовта се върна и умиротворяващото желание. Това не беше отчаяната нужда, която преди я бе подтиквала, а мощен изблик на чувство, в което любовта и страстта бяха неотделими.

Макар че той беше омекнал, докато я предпазваше с прегръдката си от бурята, те все още бяха вплетени един в друг така неразделно, както могат да бъдат слети мъж и жена. Тя се изви на дъга, притискайки се към него, и остави тялото си да говори. Когато страстта отново се появи, тя прошепна:

— Обичам те, Рафи.

Той изпусна дълбока въздишка, движейки се в първичния ритъм на съвкуплението. Нямаше и следа от разстоянието, което беше усетил, когато за пръв път се любиха. Сега той беше изцяло с нея, с душата, както и с тялото си.

Докато се опитваха да слеят двете си тела в едно цяло, силните му тласъци породиха друга буря, този път от белия вихър на желанието. Тя извика и се вкопчи в него, докато се извиваше, излязла извън себе си. Силни спазми преминаха през тялото й, породени в мястото, където телата им се съединяваха. Викът й отекна, повторен от дълбокия му стон, докато спермата му се изливаше в нея.

Екстазът се разнасяше бавно, разливайки се във вихрушка от умиротворение и светлина. Когато накъсаното й съзнание започна лека-полека да се подрежда в едно цяло, усети, че Рафи трепери също толкова силно като нея. Тя започна да гали мокрия му гръб, докато дишането му се успокои.

— Как усети, че се чувствам толкова сама? — прошепна тя.

Рафи се подпря на лакти и се вгледа в лицето й, а напрегнатото му изражение показваше колко много му бе струвал нейният емоционален катаклизъм.

— Припомняне, предполагам. Когато погледнах назад, разбрах, че страхът от загубата ме е накарал да се отдалеча от рисковете на дълбоките чувства. Но това, което открих, не беше сигурност, а самота. Предположих, че и при тебе е било така.

— Прав си — каза тя бавно. — Никога не можах да забравя какво се бе случило, но и никога не си позволих да го почувствам докрай. За да оцелея, трябваше да се отдалеча от ужаса. А като го направих, се откъснах от всичко… и от всички.

— Говориш така, сякаш това е в миналото.

— Наистина е там, защото този път ти няма да ме оставиш да потъна. Благодаря ти, Рафи. — Тя погледна в дълбоките му сиви очи и устата й се изви в усмивка. — Ако все пак по-рано не съм се изразила достатъчно ясно, обичам те.

Той й върна усмивката с омайваща топлота.

— Както, вярвам, съм споменавал трийсет или четирийсет пъти, и аз те обичам.

Тя се засмя.

— Май поне веднъж сме на едно и също мнение.

По лицето му премина сянка.

— Съжалявам, че се забравих толкова много и не се отдръпнах.

Той се поколеба, после добави:

— Надявам се, че… това няма да има никакви нежелателни последици.

Тя разцъфна в радост и в замайващо усещане за женската си сила.

— Подобни последици няма да бъдат нежелателни за мене — каза тя спокойно. — А и ти сигурно би искал да имаш наследник.

Той я погледна стреснато. После, някак изведнъж, лицето му се озари отвътре и стана така лъчезарно, колкото и слънцето над тях.

— Това означава ли, че искаш да се омъжиш за мене?

Тя прокара нежно пръсти през разрешената му коса.

— Ако си сигурен, че искаш една жена с тъмно минало, не бих желала нищо по-силно от това, да бъда твоя съпруга.

— Ако съм сигурен! — Той я сграбчи със смях и се претърколи по гръб, така че тя се озова върху него. — Никога не съм бил по-сигурен в нещо през целия си живот.

— Прав беше, Рафи. Любовта е по-силна от страха и чувството е неизмеримо по-хубаво. — Тя потърка буза в неговата. — Бъди благословен за това, че беше по-смел от мене.

— Рискът си струваше. — Той я погали с обич по голия гръб. — Ти беше убедена, че няма да мога да устоя на чара на други жени, но не забравяй, казано е, че от разкаялия се женкар става най-добрият съпруг.

Тя се поколеба, после реши, че между тях трябва да има абсолютна откровеност.

— Честно казано, не можех да го повярвам. Знам, че казваш точно това, което искаш да кажеш… но все си спомням за вълка и за кожата му.

— Винаги съм оценявал жените според това, доколко ми напомнят за тебе, но никоя от тях дори на косъм не наподобяваше истинската Марго. — Той се засмя широко. — По-лесно ли ще ти бъде да ми повярваш, ако ти кажа, че съм се търкалял из достатъчно много поля, за да знам, че тревата не е по-зелена?

— Сега вече ме убеди. — Тя се засмя и положи глава на рамото му. — Би ли ми казал защо това неприлично твърдение е много по-убедително от приличното?

— По всяка вероятност, защото такава е човешката природа.

Докато лежаха така, Рафи се досети, че трябва да предпази Марго от слънцето, защото светлата й кожа щеше да изгори много по-лесно от неговата по-закалена тъмна кожа. Той полека я преобърна и я положи по гръб на тревата, после се изтегна над нея и се надигна на лакът, за да й направи сянка и слънцето да не я пече.

— Беше красива на светлината на свещта и си още по-красива на слънцето. — Той докосна деликатно един от избледняващите белези на ребрата й. В последните дни от синьо-черни те бяха станали жълто-маслинени. — Ще се радвам, когато това изчезне. — Гласът му стана по-уверен. — Ти си истинско чудо, Марго. Това, което си преживяла, би унищожило всяка друга, не толкова силна жена.

Тя хвана ръката му и я притисна към сърцето си.

— Нищо не отминава даром, любов моя. От деня, когато баща ми загина, само допреди десет минути страхът беше моят постоянен спътник, толкова близък до мене, колкото и собствената ми сянка. Но, странно, аз не се плашех от малките неща, защото най-лошото, което можех да си представя, вече се беше случило. В известен смисъл станах по-силна, по-способна да правя неща, които преди ми се струваха немислими. Затова можех да бъда добра шпионка.

Той я целуна по челото.

— Моята несравнима графиня и бъдеща дукеса.

Тя каза колебливо:

— Имам една молба.

— Каквото поискаш — отвърна той просто.

Тя прехвърли десетина различни начина да изрази това, което искаше да каже, преди да пророни:

— Робин е моето семейство. И винаги ще бъде.

Рафи й се усмихна разбиращо:

— И ти не искаш да постъпвам като ревнив, обзет от мания за власт, видиотен съпруг. Права си, така е честно. Аз харесвам и уважавам Робин страшно много. Ако се потрудя малко, може би ще успея да убедя себе си, че е твой брат. Той винаги ще бъде добре дошъл в дома ни и искрено се надявам често да ни посещава. Това ли искаше да чуеш?

— Да, любов моя. — Нещо коприненомеко се притисна чувствено до нея, тя погледна надолу и видя Рекс, който явно беше решил, че е безопасно да се изтегне до голия й хълбок. — Ами Рекс?

Рафи се засмя.

— И той е добре дошъл. Всяка къща има нужда от коте, а сега, когато съм се разкаял…

Веселият й смях проехтя из градината, докато тя повдигаше лице към Рафи, прокарвайки пръсти през черната му коса, сливайки тялото си с неговото в чистата наслада на близостта.

И когато устните им отново се съединиха, тя усети за миг огромна благодарност, че градината беше така уединена. Имаха да си наваксват толкова много години.

 

КРАЙ

ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

Макар че Виенският конгрес е много добре известен, за Парижката мирна конференция от 1815 г. се знае сравнително малко. А тя е изключително важно събитие, с което най-накрая е бил сложен край на Наполеоновите войни.

Въпреки че съм си позволила известна свобода, историческият фон на събитията е съвсем истински. През лятото и есента на 1815 г. Париж кипи от конспирации, заговори за убийства и политически подводни течения. Лорд Касълрий наистина е ритнат от кон в средата на септември и след няколко дни в спалнята му в британското посолство е свикана важна среща.

Изкуството и политическите затворници бонапартисти стават предмет на сериозни противоречия, а описанията на събитията в Лувъра и на площад „Карусел“ следват историческата истина. Французите обаче имат последната дума; когато подписаният договор в крайна сметка оставя в Париж откраднатите произведения на изкуството, никой и не помисля да включи към тях многобройните шедьоври, изпратени в провинциалните музеи.

Някои от най-значимите бонапартистки военни дейци са екзекутирани. Маршал Мишел Ней, „най-смелият от смелите“, посреща невероятно смело смъртта си пред наказателния взвод. С помощта на британски поданици друг висш офицер избягва от затвора, преоблечен в дрехите на съпругата си, доказвайки още веднъж, че изкуството отстъпва пред живота, когато стане дума за фарс.

Виенският конгрес и мирният договор от 1815 г. понякога биват наричани реакционни, защото необвързаният Свещен съюз на царя се обърква с Четворния съюз, който всъщност подписва мирния договор на 20 ноември 1815 година. Именно Свещеният съюз бива използван като оръдие на реакционните сили, докато Четворният съюз предлага една прекрасна нова идея — когато в бъдеще възникнат затруднения, великите сили да се събират и да обсъждат положението. От това семенце по-късно покълна Обществото на народите, а след това, в двадесети век, и Организацията на обединените нации.

Държавниците, които са измислили мирния договор, са били опитни, практични мъже, които са успели да постигнат повече, отколкото са си били мечтали — Европа преживява следващия си голям общоконтинентален сблъсък едва през 1914 година.

Британското посолство все още се помещава в къщата, която Уелингтън е купил от Полин Бонапарт, принцеса Боргезе, а нейният сервиз все още краси трапезата при официални случаи.