Мери Джо Пътни
Падналите ангели (15)

15.

В този ден, така изпълнен с драматични събития, най-зашеметяващото бяха думите на Маги. Рафи каза невярващо:

— Знаеш ли какво говориш?

Макар че дългите й светли мигли бяха натежали от сълзи, тя го погледна с необикновено ясни очи.

— Знам за какво те моля и знам, че не е честно към тебе, но искам… имам нужда… да забравя.

Гласът й се пречупи и тя потръпна, затваряйки за момент очи, преди да ги отвори и да поднови молбата си.

— Рафи, ако някога си се интересувал от мене…

Той още се въздържаше. Въпреки най-ярките си фантазии усещаше, че не иска да я вземе така, когато е наранена и изплашена. Искаше тя да го пожелае, както той я желаеше, не да вижда в него само начин да потисне непоносимия спомен.

Тя посегна и поглади леко бузата му с върха на пръстите си, а изражението й беше отчаяно:

— Моля те…

Рафи не можеше да понесе да гледа как тя пречупва гордостта си. Той се обърна към ръката й, целуна я по дланта и прошепна:

— О, Господи, Марго, толкова дълго чаках. Толкова, толкова дълго…

Желанието, което го изгаряше от толкова много дни, се нажежи до бяло и за миг погледът му се замъгли. Повече от всичко на света той искаше да се зарови в нея, да се изгуби в страстта. Но сега не беше време за диво безразсъдно съвкупление; ако трябваше да й помогне, необходимо беше да е по-силен и по-спокоен от нея.

Той хвана раменете й и я привлече към себе си, за да я целуне. Веднага щом я докосна, тя започна да трепери.

Той остана съвършено спокоен.

— Това от желание ли е, или от страх?

Избягвайки погледа му, тя отвърна:

— По малко и от двете.

Колко странно, помисли си той, предната вечер се бе питал дали е способен да я изнасили; самата мисъл, че Марго може да се страхува от него, го прободе в стомаха като нажежен ръжен.

Докато се мъчеше да реши какво да прави, тя вдигна ръка и нервно я прокара през косата си. Ръкавът на нощницата се плъзна леко надолу и откри една ужасна синина на ръката й.

Когато видя мораво-синкавото петно, той пусна раменете й. Осъзнавайки, че някакви непознати са я наранили, почувства желание да убива.

— Това не е добра идея — каза той твърдо. — Не искам да правиш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам за това. — Тя взе ръката му и я притисна към сърцето си. — Трябва да си припомня, че… че не всички мъже са зли грубияни.

Неспособен да прикрие металната нотка в гласа си, той отговори:

— Като се вземе предвид, че съм егоистичен, надменен и самомнителен женкар, сигурна ли си, че представлявам добър избор, за да си върнеш вярата в мъжете?

Лицето й пламна.

— Съжалявам за това, което казах. Не… не исках да те нараня.

— Напротив, искаше, и то с известно основание. Наистина съм егоистичен, със сигурност надменен и твърде е възможно да съм самомнителен — той се направи, че размишлява. — Не съм сигурен дали ще приема, че съм женкар… иска ми се да мисля, че упражнявам пороците си в цивилизована форма.

— Тогава ще оттегля специално това обвинение. — Тя му отправи потрепваща усмивка. — Примирие?

Искаше му се да я развесели, но когато надникна в пепелявите й очи, видя там опустошение. Смрази го мисълта, че единствено силата на волята я удържа да не се разпадне, но дори и най-силната воля си има граници. Ако някой не я върнеше назад по стръмнината на страха, можеше да пропадне в бездната.

— Примирие, скъпа.

Той отново я притегли в прегръдките си и склони глава към нея. Когато устните им се докоснаха, двамата почувстваха нещо като лек удар, като искрата, която понякога прескача в студено време. Част от нея бе привличането, което винаги бе трептяло помежду им, но сега се долавяха и скрити страсти.

Докато отговаряше на целувката му, тя постепенно се отпускаше, но това трая съвсем кратко. Тя затвори очи и внезапно отново се смръзна. После впи пръсти в ризата му и я задърпа, за да я измъкне от панталоните.

Той хвана ръцете й и ги спря.

— Има още много време, докато съмне, а аз искам да използвам добре всеки миг — каза той успокоително. — Отпусни се, почини си, наслаждавай се. Обещавам ти, че когато всичко свърши, онова, което стана на площад „Карусел“, ще ти изглежда само като далечен кошмар.

Тя прехапа устни.

— Съжалявам, Рафи. Когато затворя очи, виждам отново ръцете и лицата. То е… то е като че си обкръжен от вълци. — Тя си пое дъх на пресекулки. — Не мога да контролирам страха и единственото, което знам, че е по-силно от страха, е страстта.

— Вярно е, че страстта може да ни накара да забравим всичко друго поне за момент — съгласи се той.

Но знаеше също така и че за нея ще е трудно да се отдаде на желанието, когато е толкова близо до точката на емоционалния срив.

Тогава му стана ясно как да действа. Тя неведнъж го бе наричала ваша светлост с острия си като бръснач сарказъм. По същия начин за него възхитителната графиня бе изчезнала и на нейно място се бе появила Марго Аштън. Той каза тихо:

— Нужно ни е нещо повече от примирие, Марго. Нека се опитаме да се върнем към предишните си години, към времето, преди животът ни да стане толкова мъчителен и усложнен. Забрави снощното сбиване и всички други епизоди, които са ти оставили белези и цинизъм. Представи си, че си на осемнадесет години и аз съм на двадесет и една, и светът е едно безкрайно обещаващо място.

— Не знам дали ще мога — каза тя, а гласът й потрепваше. — Само да беше възможно да се върнем назад.

— Бих те пренесъл в миналото, ако можех, но се страхувам, че това не е по силите ми. — Той нежно отмахна един блестящ кичур коса от ожулената й буза. — Но все пак за няколко часа можем да пресъздадем онова, което би могло да бъде, ако светът беше по-просто… или по-приветливо място.

— Светът не е нито прост, нито приветлив — каза тя с горчивина.

— Тази нощ е такава — Той вдигна ръцете й и ги целуна така, сякаш тя беше направена от крехък като яйчена черупка порцелан. — Повярвай, Марго, поне само за следващите няколко часа.

Нежните й пръсти бавно се разтвориха.

— Ще се опитам, Рафи.

Той продължи да я целува, като нарочно съсредоточаваше цялото си внимание върху чувственото сливане на устните им. Тази нощ беше тяхната брачна нощ, за която си бе мечтал, когато бяха сгодени. Нищо на света нямаше значение освен нежността на нейните или на неговите устни, грапавата влажност на езика й, топлината на гърдите й, които се притискаха до неговите.

На осемнадесет години Марго беше невинна, но и пламенна, и жадна за нови познания. Макар че на двадесет и една години Рафи имаше достатъчно опит, за да бъде сигурен, че всичко ще мине гладко, у него бликаше достатъчно младежки оптимизъм, който го караше да вярва в щастливите развръзки.

За миг грозната действителност на това, което бе унищожило този оптимизъм, нахлу в представите му, но той я отблъсна. Тази нощ бе за онова, което можеше да бъде, и той си обеща, че ще й поднесе като дар всичките изтънчени умения на любовта, които някога бе научил.

Както когато успокояваше изплашения кон на Касълрий, той си наложи вътрешно спокойствие, за да може настроението му да се предаде на Марго. Страхът й постепенно започна да намалява и напрежението се заоттича от нея като пясък от пясъчен часовник.

Когато тялото й отново стана податливо, той започна да обсипва с целувки високите й скули. Достигна до ухото й и започна да облизва сложните му извивки с езика си.

Тя въздъхна от удоволствие и отметна назад глава. Покорно, помисли той, какво доверие е необходимо, за да изложиш така незащитеното си гърло пред друго същество. Странно, въпреки всички подозрения и конфликти помежду им тя можеше да му вярва дори когато беше най-беззащитна.

Той притисна устни до нежната кожа под челюстта й, усещайки биенето на пулса и шепнещото трептене на дишането й. Пъхна едната си ръка под гърба й за опора и започна да разкопчава малките кръгли копчета, които затваряха предната част на нощницата й.

Когато откри бялата й кожа, устните му леко се разтвориха. Представяйки си, че тази нощ е миналото, по-простото време, той усети прекрасна палавост, докато слизаше все по-надолу и по-надолу. Когато лекичко духна в прелестната долчинка, която образуваха гърдите й, тя потрепна и започна да мачка мускулите на гърба му с неспокойни пръсти.

След шест копчета нощницата нямаше накъде повече да се отваря, затова той посегна към долния край на дрехата, за да я съблече цялата. Но когато го повдигна до средата на бедрата й, спря. Когато облечен мъж се люби със съблечена жена, това налага усещането за власт и доминиране, а той не искаше Марго да чувства такова нещо. Трябваше да бъдат еднакво незащитени.

Той се спусна от леглото и сръчно се освободи от дрехите си, после отново се присъедини към нея, когато очите й се отвориха, за да видят докъде е стигнал. Светлината на свещта драматично очертаваше високите й скули, но сянката на страха все още тегнеше над нея.

— Не съм те напуснал, Марго — каза той тихо. — Тук съм, докато ме искаш, не повече.

Макар че ако тя бе поискала да го спре, той не знаеше как би го понесъл.

Този път тя се приближи към него, обвивайки тънката си здрава ръка около голия му кръст, преди да докосне устата му с пълните си устни. Той разбра, че тази нощ тя ще говори малко, затова от него зависеше да усети от какво има нужда тя.

Докато траеше дългата спокойна целувка, която последва, той издърпа нощницата над измъчващите го извивки на нейното тяло. Ефирната тъкан остана нагъната около раменете й няколко минути, защото никой от тях не искаше да се отдели от другия достатъчно дълго, за да може дрехата да бъде издърпана над главата й.

Накрая той се откъсна и издърпа дрехата, после я хвърли настрана. Когато погледът му падна върху нея, той неволно въздъхна. Какъв глупак е бил да мисли, че всички жени си приличат. За него Марго беше въплъщението на женската тайна, възбуждаше го така, както никоя жена преди това.

Той изрече с потрепващ глас:

— Ти си толкова хубава, колкото винаги съм знаел, че ще бъдеш.

Тя се усмихна бегло, после притисна лице към рамото му като плахата девствена младоженка от неговите представи.

— Хубаво е да си представяш. Да започнеш отново — прошепна тя, а дъхът й галеше шията му.

— Повече от хубаво. Прекрасно. — Той я погали по косата и блестящите кичури се заплетоха в пръстите му. — Вълшебно.

Когато тя издаде въздишка на удоволствие, движението накара зърната й закачливо да се плъзнат по гърдите му. Тялото му се напрегна болезнено, беше по-нетърпеливо от ума.

За момент той се залюля опасно между страстта и въздържанието. Може би тя беше готова…

Не. Твърде рано беше. През годините трескавите му мечти за нея бяха продукт на собственото му нестихващо желание, но тази нощ неговите нужди трябваше да отстъпят на втори план.

След като се овладя, той нежно я положи обратно на възглавницата. Тя беше податлива като върба, като доверчивото момиче, каквото бе някога. Забележително според него беше това, че поне за тази нощ тя бе успяла да остави настрана упоритата си независимост и да предпочете нежното женствено копнение.

Множество синини, непристойни и грозни, бяха белязали сметановото съвършенство на тялото й. Той инстинктивно докосна с устни пурпурно черното петно на китката й, преди да си припомни, че трябва да бъде по-внимателен.

— Заболя ли те?

— Не. — Пръстите й се свиха. — О, не.

Приемайки това като насърчение, той погали леко с езика си всеки белег. Рамо, лакът, хълбок, ребра, корем и бедро. Накъсаното й дишане съпровождаше пътя на устните му като музикален контрапункт.

Когато бе отдадено възмездие на всяка рана, той обхвана покорните й гърди с шепи и зарови лице в нежната падина помежду им. Сърцето й биеше до бузата му, мощно, топло и жизнено.

Ако нещата се бяха развили другояче — ако пистолетът беше дал засечка, — това непобедимо сърце щеше да замлъкне завинаги.

В желанието си да отмине немислимото той обърна глава и започна да смуче гърдата й. Тя изпъшка и се изви нагоре, а зърното й щръкна към свода на устата му.

Хълбоците й започнаха да се движат с неспокойна жадност, затова той спусна и двете си ръце надолу, прилепяйки длани към богатите й чувствени форми от талията към бедрата. Светлокафявото петно между бедрата й беше само малко по-тъмно от косата й, по-скоро есенен дъб, отколкото лятно злато.

Докато облизваше топлата изпъкналост на корема, той плъзна длан между коленете й. Тя внезапно изпъшка, но с явно неудоволствие, и стисна крака.

— Повярвай ми, Марго — прошепна той. — Естествено е да си нервна първия път, но ти се кълна, че няма да те нараня.

Тя издаде звук, като че ли изтръгнат някъде издълбоко. После, с явно усилие, се помъчи отново да се отпусне.

Той галеше напрегнатите й крайници, докато почувства, че тя наистина се отпуска. В същото време и в същия ритъм притискаше и целуваше гърдите и корема й. Когато ръката му достигна дотам, където започваше вътрешната част на бедрото й, тя излъчваше топлина и желание. Той зарови пръсти в мекия къдрав пух към скритите под него тайни.

Когато я докосна, тя нададе лек вик. Хълбоците й се разтърсиха от спазъм, притискайки се към ръката му. Той проникна по-дълбоко, напипвайки гънките на деликатната плът, които пулсираха под пръстите му, изкусително влажни.

Докато я галеше и опитно проникваше все по-навътре, тя заби болезнено нокти в рамото му.

— С-сега? — изпъшка тя.

— Скоро, любима. Скоро.

Той продължи, докато усети, че тя е на ръба на кулминацията. Тогава, разтърсен от мъчително желание, се надвеси над нея. Започна да навлиза бавно и стегнатата, приканваща прегръдка на тялото й беше всичко, за което си бе мечтал, и нищо повече. Знаейки, че малко му остава да избухне, той спря, а цялото му същество туптеше с настойчивост, която заличаваше целия свят с изключение на нея.

Маги бе очаквала, че когато за пръв път слеят непознаващите се взаимно свои тела, ще усети нещо непривично, но нямаше нищо такова. Природата явно ги бе предопределила за идеални партньори и тя се чувстваше цялостна както никога досега. Съвсем несъзнателно тазът й се изви нагоре, притискайки се до Рафи.

Той прошепна:

— С-сега.

Той се бе надвесил над нея, светлината очертаваше широките му рамене, изрязаните му черти се губеха в полумрака. Синините по него бяха също толкова много, колкото и по нея, и тя отново потръпна при мисълта, колко смелост и сила бе проявил, спасявайки жена, която презира.

Той беше великолепен, целият сила и мъжествена грация, и тя искаше да се наслаждава на всеки миг от тяхното съвкупление. В едно отдалечено ъгълче на ума й бе заседнала мисълта, че скъпо ще плати един ден за тази наслада, но точно сега отказваше да мисли за това. Желаейки го все повече, тя обви ръце около гърба му и го дръпна надолу, привличайки върху себе си тежестта на цялото му тяло, която я притисна в пухения дюшек.

Още откакто Рафи бе пристигнал в Париж, около тях се кълбяха буреносни облаци и когато той влезе в нея, бурята се разрази. Тя я подхвана яростно, мина като вихрушка през кръвта й и помете целия страх и всички съмнения. После светкавица озари всяка клетка от тялото й. Тя изстена и се притисна към него, търсейки сигурност насред бурята.

Гръмотевиците отзвучаха надалеч, оставяйки тялото й потръпващо, а мисълта разпиляна на парчета. Започна постепенно да осъзнава, че той все още е твърд в нея. Тя прокара длани по гърба му, от който се стичаше пот.

— Ти не си…

— Не се тревожи за мене — каза той, преди тя да довърши. — Нощта е млада.

Макар това да не беше вярно, тя предпочете да не му противоречи. Достатъчно беше просто да е свързана с него. В безопасност.

Желанието обаче все още кипеше в нея. Рафи разбираше тялото й по-добре, отколкото тя самата, защото знаеше кога да започне отново да се движи. Първите му движения бяха незабележими, но я сгряха невероятно много. Тя се нагаждаше към тласъците му и колкото по-бързо ставаше темпото, толкова повече те взаимно се възпламеняваха. Близостта помежду им бе одиране, оголване на ум и тяло, плашещо с напрегнатостта си.

Тя неистово мяташе глава, докато телата им се сливаха с учудваща сила. Всичко преди това беше пролог, просто увертюра към един глад, по-настойчив от всеки, който досега бе изпитвала. Този път надигащата се буря беше не вятър, а огън, който изпепеляваше мисълта й, докато в нея остана само пламък. Страхът и предпазливостта, гневът и омразата бяха изчезнали, оставяйки само кристално ясното съзнание, че мъжът, когото обича, я обладава страстно и неизмеримо нежно.

Постигна разтърсващо удовлетворение и се остави на пламъка да я погълне. Неспособна да потисне думите си, тя прошепна:

— Обичам те.

Буря и пламък. Разпадане и прераждане. Като насън тя го дочу да стене:

— О, Господи… Господи, помогни ми!

Със стряскаща неочакваност той се отдръпна от нея, притискайки я в ръцете си, и тя усети подпалващия му допир върху корема си. След няколко безумни движения спермата му се разля между тях.

Тя го притисна с всичка сила, а по миглите й избиха сълзи. Рафи отново я предпазваше от възможна катастрофа.

През годините, когато тя и Робин бяха любовници, бяха вземали строги предпазни мерки да не заченат дете, защото в техния опасен живот нямаше място за семейство. Тя осъзнаваше, че това все още е вярно.

Но плачеше отчасти и заради това, което можеше да бъде — заради децата, които тя и Рафи биха могли да имат в отминалите тринадесет години; заради детето, което можеше да бъде заченато в нежност тази нощ. Отлетяло като вятъра, както всичките й останали мечти.

Рафи отмести тежестта си от нея и изтри и двамата с хвърлената настрани нощница. После я прегърна и двамата се гмурнаха в съня, без да продумат.

Тя не намираше думи, с които да опише как се чувства.

 

 

С ужасено изхълцване Маги се събуди от кошмара си. Паника, болка, разрушение — всички познати, вдъхващи ужас страхове, отключени от инцидента на площад „Карусел“, нахлуха в главата й.

Тя потръпна и се сгуши до Рафи. Дори и в съня си той излъчваше сигурност. Почти несъзнателно тя погали гърдите му, приглаждайки тъмните косми, така чувствени под пръстите й.

Когато усети, че дишането му се променя, тя спря, не искаше да го буди. Но разбра и че не може да удържи ръцете си. Обичаше гладката топлина на кожата му, осветявания от свещта контраст между неговата мургавина и нейната белота.

Едно размърдване под чаршафите показа, че най-малкото част от него е будна. Сякаш живееща свой живот, ръката й дръпна чаршафа и го докосна. Разгорещената мъжка плът набъбна под ръката й.

Очите му все още бяха затворени, но той повдигна ръка и започна да гали основата на врата й. Топлина се разля по нея и й се прииска да мърка като котенце. Дори нещо повече, искаше й се да ръмжи като лъвица.

Тя започна да го целува, отминавайки устата му заради други чувствителни места. Преходът между челюстта и гърлото, ямката над ключиците му, плоските му гладки зърна, леката падина между мускулестите бедра и стегнатия корем.

Макар че той не помръдна, оставайки легнал по гръб, дишането му се ускори и дясната му ръка започна да гали всичко от нея, което успяваше да докосне. Заклевайки се, че този път ще го докара до полуда, тя се наведе напред и го целуна по най-чувствителното място, използвайки устата и езика си, за да покаже това, което не можеше да изрече на глас.

Той си пое дълбоко дъх и крайниците му затрепериха. Тя удвои усилията си, черпейки отбилата си, за да го накара да се раздвижи. Този път бурята щеше да го отнесе точно така, както бе отнесла и нея.

Той изстена гърлено и заби юмрук в дюшека. Но преди тя да успее да го докара до кулминация, той изведнъж отхвърли пасивността и я преобърна по гръб, разменяйки местата. Доставяше й удоволствие с вещина, горещата му уста я подпалваше, докарваше я до ръба на екстаза, докато тя започна да вие от неистово желание.

Накрая те се сляха като звънтящи цимбали. Това не беше припомнената невинност на младостта, а пламенната чувственост на опита — умела, знаеща и безсрамна.

Но въпреки замъгляващото разума удоволствие тя знаеше, че само тялото му е изцяло увлечено. Умът и душата му се въздържаха, оставяйки сянка от празнота в самото сърце на близостта.

Дори когато потръпна в конвулсивно облекчение, тя бе тъжна. Той беше най-превъзходният любовник, какъвто човек можеше да си представи — с изключение на това, че бе направил това, което бе направил, без любов.

Марго заспа в ръцете му, все още потънала в изтощението, а обърканата й коса се бе разстлала по голите му гърди. Рафи беше толкова уморен, че не му стигаха сили да вдигне ръка и да отметне тъмнозлатистите къдри от очите й, да прокара пръст по нежните черти на лицето й. Но не можеше да заспи.

Човек би казал, че е щастливец, защото съдбата му бе дала възможността да се освободи от натрапчивите си мечти, като му позволи тази страстна интерлюдия с жената, която го държеше в плен.

Но не беше точно така. Макар да бе постигнал целта си и за кратко да бе изличил мисълта за нея от измъчващите го спомени, за него тази победа беше куха.

Години наред беше мечтал как Марго ще дойде при него с топли думи на копнеж и възпламеняваща подкана. Тази нощ част от мечтите му се бе осъществила, но бе открил, че подканата е куха, когато ги няма топлите думи.

Ако между тях бе имало само мълчание, той би могъл да поддържа илюзията, че наистина са любовници. Вместо това Марго бе така оплетена в премеждията на своя живот, че любовните думи й се бяха изплъзнали. Признанието й го бе наранило по-дълбоко, отколкото бе допускал, защото знаеше, че е предназначено за друг мъж. Андерсън владееше сърцето й. Единствено случайността я бе докарала тази нощ в неговото легло, когато тя отчаяно се нуждаеше от забрава.

Въпреки болката той искаше тази нощ да не свършва. Беше искал да си върне Марго Аштън и с горчиво-сладката измамливост, присъща на отговорите, които боговете дават на човешките молби, той бе получил онова, което бе искал.

Но Рафи не бе разбрал, че ако си върнеше Марго, щеше повторно да се влюби сляпо и безразсъдно в нея, както тогава, на двадесет и една години.

Страстта към графиня Янош бе само друго име на тази любов, но той достатъчно цинично бе избягнал да нарече чувствата си с истинското им име. В тъмнината, докато бледата зора посребряваше рамките на прозорците, той осъзна като в проблясък на светкавица, че никога не е преставал да обича Марго. Независимо от предателството и лъжите й, независимо през колко легла беше минала, той я обичаше — повече от мъдростта, повече от гордостта, повече от самия живот.

А на сутринта тя щеше да го напусне. Утре всички бариери щяха отново непоклатимо да заемат местата си може би с още един слой от срам у нея, заради това, което така безсрамно бе направила.

Иронията бе съкрушителна. Рафаел Уитбърн, пети дук Кандовър, бе любимец на боговете — надарен със здраве, духовитост, чар и богатство повече, отколкото човек може да си представи. Хората, които го познаваха, му се възхищаваха и го уважаваха.

Но той бе почернил съдбата си с тъмната отчайваща ярост заради това, че единствената жена, която за него означаваше повече от всичко друго, не можеше да го обича. Тя се бе интересувала от него, когато беше млада, така е, но не дотолкова, че да му бъде вярна през кратките месеци на годежа им. Никога не бе станал първият за нея, нито тогава, нито сега, когато един предател и шпионин означаваше повече за нея.

Загледан в избледняващата тъмнина, Рафи се запита каква ли дълбока, осакатяваща празнота го бе направила неспособен да обича друга жена освен онази, която не можеше да му отвърне с любов.

Утре щеше да има достатъчно време да мисли над това. Засега ще вкусва тази шепа мигове с единствената жена, която някога е обичал.

С мрачната увереност, която винаги лежи отвъд надеждата, той съзнаваше, че това е единственото време, с което някога ще разполага.