Мери Джо Пътни
Падналите ангели (14)

14.

Персоналът отдавна се бе оттеглил и Маги седеше вече от часове в кухнята си само с една свещ и в компанията на кухненската котка. Робин беше казал, че ще дойде, ако има да й съобщи нещо ново, но едва ли би дошъл толкова късно.

Тя отчаяно искаше да поговори с него, да чуе обясненията му по повод обвиненията, които бе повдигнал Кандовър. Сигурно имаше разумно обяснение.

А ако я лъжеше, тя щеше да разбере.

Не можеше да заспи с толкова много нерешени проблеми — със съмненията, че Робин е предател, с отзвука от ужасния скандал с Рафи. Тя импулсивно реши, че ако Робин не дойде при нея, тя ще отиде при него. Бе наел жилище близо до площад „Карусел“, съвсем в съседство с Лувъра и Тюйлери. Ако не е там, ще го чака, докато се върне. Няма да й е за пръв път да върви из парижките улици по тъмно.

Горе тя бързо се преоблече в мъжки дрехи, радвайки се, че септемврийската нощ е достатъчно хладна, за да оправдае тъмния, скриващ формите, плащ. Както винаги, когато тръгваше сама, си взе пистолет и нож. Макар че предпочиташе да избягва затрудненията, Робин се бе погрижил да я научи как да се бие.

Робин. Все Робин. Тя изпитваше отчаяна нужда да вярва в него.

Ако нямаше него, кого имаше тогава?

 

 

— Само, единствено ти, Рафи — казваше Марго нежно, със замъглени от желание очи. — През всичките тези години аз чаках да ме намериш. Защо не дойде по-рано?

Тя го целуваше, разкопчавайки ризата му, и притискаше горещите си устни към ямката в основата на шията му. Дрехите му като че ли се разпадаха и житенозлатистата й коса се разливаше мъчително нежно върху кожата му. Умелите й ръце слизаха надолу по тялото му, дразнеха го и го възбуждаха до полуда…

 

 

Рафи се събуди с бумтящо сърце и треперещо тяло и потъна в неприятната действителност. Не беше спал дълго, само колкото трескавите му сънища да го завържат на възел. След спречкването с Маги се бе върнал в хотела си, бе написал доклад до Люсиен и си бе легнал. Но тя го преследваше дори насън.

Той уморено реши, че може за капак да потъне докрай в абсурда. След като облече най-обикновените си дрехи, се върна на булевард „Капюсин“, където един от неговите хора наблюдаваше дома на Маги от наета стая на отсрещната страна на задната уличка.

Рафи бе сложил наблюдателния пост преди няколко вечери. Освен посещението на Андерсън и два други случая наблюдателят не бе видял нищо интересно и може би тази вечер щеше да бъде същото. Все пак, тъй като Рафи не беше в състояние да стои настрана, той освободи своя човек и сам зае поста.

Трябваше да остави цялата работа и веднага да се върне в Лондон, веднага щом бе научил, че проклетата шпионка на Люсиен е Марго Аштън. Престоят й в Париж със сигурност не помагаше на нейната страна и бе създал безредие в подредения му живот.

Горчиво разочарован, той призна пред себе си, че простичката ученическа любов, която бе изпитвал към Марго, бе заменена от тъмна всепоглъщаща страст. Тя беше единственото живо същество, което можеше да прати по дяволите преднамерената му дистанцираност, и я мразеше заради това дори когато импулсивно си представяше какво ли би било да се люби с нея. Вече познаваше вкуса на устните й и въображението му представяше живи картини на това, как може би изглежда тя или какво би било да е вътре в нея, или как ще реагира…

Той още веднъж разкъса порочния кръг, в който се бяха завъртели мислите му. Силата на желанието му беше толкова голяма, че за пръв път в живота си той се запита дали ще е способен да я изнасили, ако му се представи такава възможност.

Запита се и отблъсна въпроса, защото се страхуваше от отговора му.

Маги го бе обвинила, че я иска, защото е недостъпна, и той знаеше, че в това има известна истина. В края на краищата тя беше само жена, а жените си приличаха. Той знаеше от собствения си опит, че красивите жени в повечето случаи не са най-добрите любовници; жените, които не бяха толкова надарени от природата, обикновено се стараеха повече. Ако поне веднъж можеше да се люби с Маги, това щеше да го освободи от натрапчивата мисъл, която бе заседнала в младежките му спомени.

Но нямаше изгледи това да се случи. Тя щеше да му пусне един куршум, ако се доближи на по-малко от петдесет крачки от нея.

За щастие Андерсън тази вечер не беше дошъл при Маги. Рафи би се изкушил да го убие на място, но русият мъж беше по-полезен жив. Утре Рафи ще уведоми Уелингтън за подозренията си и щеше да настоява Андерсън да бъде разпитан. Тази нощ щеше да продължи наблюдението, което му носеше само болка.

Къщата беше тъмна с изключение на светлината в кухнята. Той се почуди дали Маги спи, или е толкова неспокойна, колкото беше и той. Обвиненията срещу Андерсън я бяха разстроили и може би я измъчваха съмнения. Изпита диво желание да е така.

Беше вече много късно, когато забеляза една тъмна фигура да се измъква от къщата, придвижвайки се с котешка потайност и пъргавина. Той веднага разбра, че това е Маги. Любопитен да разбере какво ще прави, той остави наблюдателния си пост и тихо се измъкна навън.

Едва бе стигнал алеята, когато видя как една друга фигура излезе от сградата отляво и тръгна след Маги.

Дяволите да го вземат, кой друг я наблюдаваше? Дали собствените му хора са загубили състезанието, или има ново развитие на нещата? Ужасно се зарадва на импулса, който го бе накарал тази вечер да поеме сам наблюдението. Ако тя се насочваше към някаква опасност, поне той щеше да е там. Вярваше, че е способен да я защити по-добре от собствените си наемници.

Маги ги увлече в оживено състезание. Рафи се възхити на бързината й и същевременно на умението да се движи незабелязано. Избягвайки добре осветените булеварди, тя изглеждаше като една от сенките в тесните задни улички. От време на време поглеждаше назад, но нямаше причина да предполага, че някой върви след нея, и същата онази тъмнина, която пазеше в тайна пътя й, закриваше от погледа й преследвачите.

Осъзнавайки по какъв смешен начин понякога хората се преследват едни други, Рафи се огледа зад себе си, за да се увери, че зад собствения му гръб няма никой, и като че ли той наистина беше последният от върволицата.

Когато наближиха площад „Карусел“, той разбра с тревога, че тя може би се е насочила към жилището на Андерсън, което беше наблизо. Планирано убийство, или пък искаше да предизвика мъжа с това, което й бе разказал Рафи? Ако беше нещо друго, не беше сигурен дали иска да знае какво е.

Той видя как Маги спря в края на улицата, където тя се вливаше в площада. Рафи се взря още по-напред и видя огромната триумфална арка, построена от Наполеон насред площада и увенчана с четирите бронзови коня, които бяха донесени от „Сан Марко“ във Венеция. Около паметника горяха факли и трепкащата им светлина озаряваше работниците, които се бяха изкатерили на върха на арката. Под екота на длетата и чуковете, който огласяше площада, той зърна надзорника им в униформата на британски офицер. Явно Уелингтън бе решил да спести на французите вълнението, като свали тези най-явни примери за плячка през нощта. Работеше се буквално под прозорците на краля в Тюйлери.

Маги се колебаеше, сякаш се чудеше дали да пресече площада, или да заобиколи отстрани.

Тогава зад Рафи се чу трясък. Той се обърна и видя как едно отделение от френската национална гвардия изскочи иззад ъгъла и се насочи към площад „Карусел“. Осъзна, че от известно време насам е чувал викове, но преплетените средновековни улички отдалечаваха звука.

Рафи хукна към близките стълби и се прислони под портика на една врата. Гвардейците изтичаха покрай него, последвани от тълпа разгневени парижани. Всички тълпи бяха еднакви — като хищно животно, само зъби, търбух и нокти. Никой не забеляза Рафи в сигурното му укритие над тичащите тела.

Като видяха гвардейците и тълпата, хората на арката изоставиха сечивата си и побързаха да се отдалечат. След като се спуснаха на земята, те хукнаха към Тюйлери, където една врата се отвори, за да приеме работниците. Умно беше от страна на Луи да не остави хората да бъдат разкъсани на парчета; погледът на Уелингтън щеше силно да се замъгли, ако кралят допуснеше да бъдат убити британски войници и граждани.

Докато вниманието му беше приковано към ставащото на площада, Рафи бе изпуснал Маги от очи. Уплашен за нея, да не загине в навалицата, той изтича надолу по стълбите и си проби път през тълпата, където я беше видял за последно. Оглеждаше се и за мъжа, когото бе видял да я проследява, но не се опитваше да се прикрива. В простите си дрехи беше само още един член на разпененото множество.

Откъм малката пресечка вляво долетяха викове, последвани от измучаването на познат френски глас:

— Ето един английски шпионин, един от крадците на Уелингтън!

Разочаровани от измъкването на работниците, хората от навалицата, които бяха достатъчно близо, за да чуят вика, се затичаха към глъчката в търсене на нова плячка. Тогава сред възгласите на тълпата се извиси остър женски вик на ужас.

Маги.

Боднат от панически страх, Рафи се хвърли към нея, възползвайки се от ръста и боксьорските си умения, започна да раздава наляво и надясно удари с лакти, юмруци и ритници, за да си пробие път до нея колкото може по-бързо. Подир него се разнесоха викове и ругатни, но той не им обръщаше внимание.

Животинският ропот на тълпата доби друг, по-мрачен тон.

Рафи блъсна настрана двама пияни младежи и видя ужасното въплъщение на кошмара си от сбиването в театъра.

Маги бе съборена на земята, но все още се бореше яростно, дърпаше се, риташе и мушкаше с ножа си. Рамото и част от гърдите й се белееха под скъсания плат на дрехите й, а лицето й под несигурната светлина бе изкривено от страх, такъв, какъвто Рафи не беше виждал преди.

Един парцалив работник се опита да я хване за китката. Тя промуши с ножа си опакото на дланта му. Работникът изкрещя, когато от раната бликна силна струя кръв.

Един тежък ботуш уцели Маги отстрани по главата и борбата й бе прекратена. Тя изпадна в безсъзнание и ножът тупна от безжизнената й ръка.

Човекът, който я беше ритнал, я повдигна нагоре и я притисна до себе си, а ръката му замачка яростно разголената й гръд. Рафи го погледна в лицето и разпозна белязаната триумфираща физиономия на Анри Льомерсие.

— Трябва да почакате на опашка, приятели — озъби се капитанът. — Аз пръв я видях, но не се тревожете, наоколо е пълно с такива.

Той я повлече към пресечката. Осъзнавайки, че на практика една жена не може да бъде изнасилена от повече от един мъж едновременно, заобиколилите ги побойници поотстъпиха назад, отваряйки място около Маги и похитителя й.

Смелостта беше единствената надежда. Рафи изскочи от тълпата, стовари ръба на дланта си върху гърлото на Льомерсие и сграбчи Маги, когато французинът отпусна хватката си.

Когато Рафи я повдигна, усети твърдите очертания на пистолет във вътрешния й джоб. Един куршум нямаше да й помогне срещу тълпата, но на него можеше да му бъде от полза. Преметна омекналото й тяло на лявото си рамо и в същото време премести пистолета в своя джоб. После хукна по пресечката, по-далеч от площада, молейки се тълпата да закъснее с реакцията си.

Преди да бе изминал и десет метра, зад него се разнесе рев:

— Още един шпионин на Уелингтън! — изкрещя задавено Льомерсие. — Убийте ги и двамата!

Един камък улучи Рафи по рамото и го отклони встрани. Когато се съвзе, той се осмели да погледне назад и видя, че Льомерсие е събрал тълпата около себе си и ги преследва.

Тъй като тежестта на Маги го забавяше, Рафи нямаше да може да избяга от тълпата. Имаше само един възможен изход. Той извади пистолета от джоба си и го зареди с една ръка. За миг отново пред очите му се мярна ужасното видение как тълпата я разкъсва и помисли дали да не изпрати единствения куршум в сърцето й.

Мисълта изчезна също така бързо, както бе дошла. Не можеше да нарани Марго, дори ако трябваше да я спаси от ужасяваща смърт. Той вдигна пистолета и протегна ръка, целейки се също толкова съсредоточено, колкото и когато стреляше по мишени на стрелбището.

Изстрелът прозвуча странно и за един сърцераздирателен момент той помисли, че оръжието е засякло.

Тогава пистолетът даде откат в ръката му. Времето като че ли течеше по-бавно и той почти видя как куршумът се върти във въздуха, отдалечавайки се, докато улучи Льомерсие право между очите.

Все в това странно забавено движение изражението на французина се смени от порочна страст в невярващ шок. Когато силата на куршума отхвърли Льомерсие назад в ръцете на побойниците, от раната се разхвърчаха кръв и кости. Загубила водача си, тълпата се разпръсна в объркване.

Рафи не загуби повече време в наблюдения. Вдигна Маги, обърна се и се затича в плетеницата от пресечки, които заобикаляха площада, кривваше ту наляво, ту надясно. Неочакваният изстрел забави тълпата достатъчно, за да може да се изплъзне от полезрението й.

След пет минути лудешки бяг Рафи усети, че никой не го преследва, той спря да си поеме дъх. Харесваше Маги точно такава, каквато беше, но все пак тя тежеше доста повече от едно перце, а дробовете му горяха от напрежение.

Поемайки големи глътки въздух, той я положи на паважа и бързо я огледа. Беше прекалено тъмно, за да разбере нещо повече, но дишането и пулсът й изглеждаха нормални.

В далечината откъм площад „Карусел“ още се дочуваха викове. Когато си пое достатъчно въздух, той я вдигна на ръце и тръгна. В края на краищата стигна до един от булевардите, спря карета и с две думи нареди на кочияша да ги откара в хотел „Мир“.

В тъмното усамотение на каретата той я прегърна и черното й наметало се разстла над двамата. Бе загубила шапката си на площада, но бляскавата й коса все още бе скрита под черен шал. Той го развърза и внимателно опипа мястото, където я бяха ритнали, молейки се дано тежкият ботуш не я е ударил зле. За свое облекчение установи, че явно гъстата коса е омекотила силата на удара.

Той я люлееше в прегръдките си, опитвайки се да стопли измръзналото й тяло. От косата й още струеше миризмата на лек екзотичен парфюм, спомен за елегантната графиня. Но с неясно учудване той осъзна, че в този момент нежността бе взела връх над страстта му.

Когато стигнаха хотел „Мир“, той излезе от каретата, хвърли една златна монета на кочияша и отнесе Маги нагоре по стълбите, без да се оглежда. Портиерът явно се смая, но не каза нищо. Човек не задава въпроси на един дук, дори ако носи в ръцете си раздърпана и изпаднала в безсъзнание жена.

Ритникът по вратата на апартамента му накара слугата да се разтича. Рафи внесе Маги вътре и изсъска:

— Накарай портиера да доведе една камериерка и да донесе чиста нощница. После иди за лекар. Трябва ми до половин час, даже ако се наложи да го доведеш с оръжие.

Апартаментът беше малък, без стая за гости, затова Рафи я внесе в собствената си спалня. Облечената й в черно фигурка се губеше в огромното легло. Иронията не му убягна — беше си мечтал да я има в леглото си, но не по този начин. Господи Боже, не по този начин.

Той запали свещите на свещника и го сложи на нощната масичка. Бледото измъчено лице на Маги беше невероятно спокойно, докато той смъкваше разкъсаната риза от оголените й гърди.

Влезе една прозяваща се камериерка по домашно облекло, носейки преметната на ръката си бяла дреха. Рафи вдигна очи към нея.

— Ще ти платя нощницата. Съблечи тази дама и я облечи с нея.

Камериерката премига. Когато господата водеха дами тук, те обикновено настояваха сами да извършат процедурата по събличането. Тя сви рамене съвсем по френски и се зае да изпълни задачата си.

Рафи излезе от стаята. Приятелите, които го познаваха като женоядец, сигурно щяха да се смеят на тази мисъл, но след това, което беше преживяла Маги, щеше да бъде непростимо нарушение на личния й живот, да гледа как я събличат или самият той да го направи.

След няколко минути камериерката отиде отново да спи, а сънените й очи се отвориха широко, като видя какъв бакшиш й даде Рафи.

Когато влезе отново в стаята си, Маги лежеше под завивките и сякаш беше заспала, а единственият знак за разправата с нея беше драскотината на лявата й буза. Камериерката бе вчесала косата й и тя се разстилаше по възглавницата като нежна златиста мъгла. Фина бродерия обкръжаваше деколтето на ефирната муселинена нощница и тя изглеждаше като ученичка, с изключение на това, че ученичките нямаха лица като нейното.

Лекарят пристигна бързо, несъмнено в резултат на убедителността — или заплахите — на неговия слуга. Казаха му само, че пациентката е попаднала в улично сбиване. Лекарят я прегледа, докато Рафи се разхождаше неспокойно из претъпканата с мебели гостна.

След едни безкрайно продължил момент лекарят излезе от спалнята и каза:

— Младата дама е имала голям късмет. Освен няколко драскотини и главоболието няма друго. Няма счупени кости и признаци за вътрешни увреждания.

Като видя в какъв вид е човекът, който го бе повикал, лекарят добави:

— Искате ли да прегледам и вас? И на вас като че ли не ви се е разминало.

Рафи махна нетърпеливо с ръка.

— Нищо ми няма. Или поне не усещам — уточни той. Сега, когато тревогата му бе отминала, усети болките и охлузванията по цялото си тяло. Беше точно както едно време, когато конят му го хвърли от седлото на едно състезание и през половината поле галопираше над него.

След като прати слугата да си легне, Рафи стъкна огън в малката камина, свали палтото и обувките си и седна с чаша бренди в ръка до леглото. Не искаше Маги да се събуди на чуждо място, без да види познати лица, затова реши да седи тук до нея, докато отново се върне в съзнание. И докато протягаше дългите си крака, си помисли без капчица хумор, че дори тя да го мрази, все пак не й е непознат.

Отпиваше от брендито, желаейки си да пропъди от ума си мисълта, как куршумът му се забива в черепа на Льомерсие. И понеже не можеше, се насили да погледне право в лицето факта, че беше убил човек. Ако бе улучил французина така, че да не го убие, щеше ли да постигне същия ефект? Тогава бе действал абсолютно инстинктивно, а очевидно инстинктите му бяха като на дивак. Най-малкото, когато ставаше дума за Марго. Ако беше имал оръдие, щеше да гръмне с него в тълпата, за да я спаси.

Той уморено потърка слепоочията си. Изстрелът беше необходим и в същите обстоятелства не би се поколебал отново да постъпи по същия начин. Но отнемането на човешки живот не беше действие, което да може да се пренебрегне, сякаш няма никакво значение. Може би някой ден щеше да попита приятеля си Майкъл Кениън, който е бил войник, дали човек изобщо може да свикне да убива.

Или може би нямаше да го запита. Имаше доста много въпроси, на които би предпочел да не знае отговорите.

Задряма, но се събуди от слабо неспокойно движение. Изправи се на стола и видя, че Маги се върти насам-натам, а на лицето й е изписан страх и гърдите й се повдигат във въздишки. Докато я наблюдаваше, тя подскочи и изпищя, същият смразяващ кръвта панически писък, който беше надала на площада.

Той веднага се събуди напълно, скочи от стола и седна на ръба на леглото.

— Маги, всичко е наред! — каза той хрипливо. — Тук си в безопасност.

Тя отвори очи, но те бяха замаяни, не го позна. И докато събираше дъх, за да изпищи отново, той я разтърси за рамото.

— Събуди се, Маги. Няма нищо страшно.

Тя полека фокусира погледа си върху него.

— Рафи? — изрече тя несигурно. Изправи се бавно и седна в леглото.

— Да, скъпа. Не се тревожи, само те удариха по главата, иначе ти няма нищо.

Той говореше нежно, но думите му явно бяха съживили спомена за сбиването. Тя извика, сгърчи се и се разтърси от хълцания и ридания.

Рафи я притегли в прегръдките си и тя се вкопчи в него като удавник. В едно отдалечено ъгълче на мозъка му се мярна мисълта, колко силно е разстроена. Невъзмутимата графиня изглеждаше като крехка жена.

Но това не беше графинята, това беше Марго, и тя бе ужасно ранима. Той прегръщаше здраво треперещото й тяло, шепнейки успокоителни думи и уверения. Когато хлипането й поутихна, той каза:

— Льомерсие насъска тълпата срещу тебе. Видя ли го?

Тя кимна, прикрила лице.

— Ако това ще те успокои, правосъдието не закъсня да го посети.

Тя трепна и вдигна поглед към него.

— Да не би ти…

— С твоя пистолет — каза той. — Чисто, поетично правосъдие.

Описа с няколко думи какво се бе случило и как бе успял да се спаси заедно с нея.

На лицето й се изписа удовлетворение, което обаче бързо изчезна.

— Продължавам да ги виждам — каза тя с треперещ глас. — Лицата и ръцете, и всички посягат към мене… Колкото и да се опитвам, не мога да избягам. И тогава, тогава…

Тя отново зарови лице на гърдите му. Поглаждайки я по косата, Рафи каза ободрително:

— Маги, всичко свърши, и ти си в безопасност. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Тя вдигна глава и го погледна, а зениците й бяха така разширени, че очите й изглеждаха черни. И каза с потреперващ глас:

— Рафи, аз… искам да се любиш с мене.