Мери Джо Пътни
Падналите ангели (12)

12.

На другата сутрин Маги и Елен Сорел отидоха в дома на госпожа Доде, която беше съставила списък на всички френски семейни гербове, в които фигурираха змии. След задължителния четвърт час над чаените чаши, гостенките получиха списъка, написан с почерк, крехък като самата стара дама. След това им бе позволено да ползват свободно библиотеката.

Двете жени издирваха имената в масивните томове с варакосани букви, в които имаше рисувани на ръка табла с хералдични девизи и семейни гербове. Прекопираха най-вероятните гербове на листове прозрачен пергамент, които Маги бе донесла със себе си. Макар че отхвърлиха драконите и другите средновековни същества със съмнителен произход, те изследваха всичко, което приличаше на змия, включително триглавите хидри като тези в герба на Д’Агюст.

Проучването отне четири часа, те се умориха и им се доспа от застоялия въздух в библиотеката. Но когато се приготвиха да си тръгват, Елен забеляза една книга за пруската аристокрация.

Отваряйки на „Фон Ференбах“, французойката така притихна, че Маги се наведе над рамото й. Това, което видя, я накара веднага да застане нащрек. Гербът на фон Ференбах представляваше лъв, носещ копие, около чиято дръжка бе увита змия.

Елен преведе латинския девиз, без да показва никакви признаци на чувства: „Хитростта на змията, смелостта на лъва“. Маги беше потресена.

— От всичките ни възможности смятах полковник фон Ференбах за най-малко вероятната.

— Това нищо не доказва — отбеляза Елен с рязка нотка в гласа. — Прерисувахме една дузина други гербове.

— Но никой от тях не принадлежи на заподозрени.

Маги замълча за миг, после продължи:

— Елен, питах те преди, и сега пак ще те питам. Има ли нещо между тебе и полковник Фон Ференбах?

Елен се отпусна в едно от тапицираните с кожа кресла, а погледът й отбягваше очите на Маги.

— Нищо освен… привличане. Срещали сме се няколко пъти, винаги на обществени места, и не сме си казали нищо, което останалите да не бива да чуят.

Маги също седна и отметна назад косата си с пръсти, напрашени от прелистването на старите книги. Елен повтори движението й по инстинкт, обикновено по-надежден водач от логиката.

— Мислиш ли, че полковникът може да е замесен в заговор срещу Франция?

— Не — каза еднозначно Елен. Тя вдигна поглед към Маги. — Ще го разследвам по-отблизо заради тебе.

Маги с подозрение приседна по-напред на стола си.

— Какво имаш предвид, Елен? Ако полковникът наистина е Льо Серпан, той е опасен човек, фактически той така и така е опасен.

Елен се усмихна едва-едва.

— Няма да правя нищо, което може да застраши мене или разследването ми.

Виждайки недоумяващото изражение на лицето на приятелката си, тя добави:

— Не можеш да ме спреш, нали знаеш. Не съм твоя служителка, а свободен агент, който работи с тебе, защото има същите цели.

Маги въздъхна, гледайки нежните черти на Елен и миловидното й лице. Макар приятелката й да изглеждаше невинна като новородено агънце, Елен беше едновременно твърда и интелигентна. Ако си беше наумила да се доближи до Фон Ференбах, Маги можеше само да чака и да се надява, че от това ще излезе нещо, което си струва усилията.

 

 

Повикан от Маги, Робин дойде в дома й късно през нощта. Луната беше наполовина, но достатъчно ярка, за да може мъжът, който гледаше от един прозорец от другата страна на алеята, да го различи без усилие. Рус и красив като Луцифер, точно както дукът го беше описал.

Наблюдателят философски се отпусна обратно на стола си, радостен, че е избрал удобно място. Нямаше изгледи среднощният посетител на апетитната графиня да си тръгне рано.

Той нямаше представа, че и друг чифт скрити очи следяха същата къща.

 

 

Маги спа лошо, след като Робин си тръгна. Той беше намерил рисунките на гербовете за обещаващи и възнамеряваше да ги покаже на хора от подземния свят на Париж, които може би щяха да си развържат езиците.

Робин на свой ред можа да й каже много малко и това изнерви Маги, защото тя усещаше, че той крие нещо. Можеше да си има цял ред уважителни причини, но най-вероятно се опитваше да я предпази, което идваше да докаже, че това е опасна работа. Тя страстно искаше договорът да бъде подписан, за да може да се върне в Англия към мира, спокойствието и сигурността.

Отвори очи и се загледа невиждащо в тъмнината. Идеята за малка вила в Англия не й се стори толкова привлекателна, колкото преди няколко седмици. Спокойствието й се струваше желана перспектива, но дните се точеха празни и безлични. Можеше да се разхожда и да чете, да завързва приятелства и да устройва матинета — ден след ден, месец след месец, година след година…

Перспективата не беше особено обещаваща. Щеше да бъде много самотна в този свят на безупречна почтеност, за който толкова бе копняла. Нямаше да има мъже като Рафи, които си устройваха с нея словесни дуели или й правеха неприлични предложения.

При тази мисъл тя тихо се засмя. Ако се съдеше по досегашния й живот, нямаше да й липсват мъже, които да си предлагат услугите. Просто нямаше да има мъж, чиито предложения тя да иска да приеме. И това в края на краищата най-много я безпокоеше.

Рафи Уитбърн все още беше най-очарователният мъж, когото някога бе срещала, интелигентен, малко прекалено нахален, ту нежен, ту загадъчен. И ужасно, дяволски привлекателен. Омайваше жените още откакто бе направил първите си самостоятелни стъпки, затова нямаше нищо чудно, че и тя спадаше към армията негови почитателки.

От висотата на своите тридесет и една години тя виждаше колко хубаво е това, че не се бяха оженили. Тогава и двамата бяха деца. Тя беше толкова влюбена в Рафи, че никога не й бе хрумвало, че той ще си има любовници, както всички мъже в неговото положение. Първия път, когато това се случеше, щеше да я разтърси, също както бе станало и със Синтия Нортууд.

Вместо самата тя да се впусне в приключения, Маги знаеше, че щеше да се превърне във войнствена мъжкарана, също толкова решена да не пуска Рафи да си отиде, колкото и склонна да приеме изневерите му. Рафи щеше да реагира недоверчиво, щеше да изпадне в затруднение, да съжали, че не си е взел по-обиграна жена, която да разбира как стават нещата.

Колкото по-силно би се борила Маги, толкова повече той щеше да се отдалечава. Любовта щеше да умре, и двамата щяха взаимно да си съсипят живота. Това й беше трагично ясно.

Но щом си беше доказала колко хубаво е това, че Рафи беше развалил годежа им, защо този извод не я караше да се чувства щастлива?

Маги отчаяно закри с ръка очите си, за да не вижда пред себе си Рафи и да не си спомня как неговото докосване помиташе здравия й разум и самообладанието й.

Слаба беше утехата да знае, че тя е единствената жена в живота му, на която е предложил женитба, а тя е отказала. Но това наистина ли беше по-добре от нищо?

 

 

Посещението на Маги и Рафи в Лувъра заедно със семейство Русе се оказа поучително в известен смисъл. Наполеон беше грабил произведения на изкуството отвсякъде, където се беше подвизавал, а после ги беше настанил в стария дворец. Бяха го наименували музей „Наполеон“ и тук в прекрасните галерии се устройваха държавните приеми.

Изкуството беше станало постоянен извор на разногласия по време на мирните преговори. Победените нации постоянно си искаха картините и скулптурите, докато френските роялисти и бонапартисти се обединяваха в желанието си да задържат плодовете на победата. Въпросът все още не беше решен, макар че съюзниците в края на краищата трябваше да вземат връх; единственият суверен, който беше благосклонен към идеята французите, да задържат плячката си, беше руският цар, но той самият не беше изгубил нито едно произведение на изкуството.

Когато двете двойки спряха пред един великолепен Тициан, Русе направи забележка, косвено отнасяща се до въпросния диспут:

— Трябва да им се възхищаваме, докато можем. Такава колекция не е била виждана никога досега и може би светът вече няма да види подобно нещо.

Те разглеждаха с преклонение великолепното платно, когато зад тях се разнесе един неочакван глас:

— Имате право, генерал Русе. Този музей е един от най-добрите плодове на империята.

Дълбокият шепнещ глас накара косата на Маги да настръхне. Тя се обърна и видя граф Дьо Варен. Мишел Русе каза хладно:

— Учуден съм да чуя един роялист да одобрява дело на Бонапарт.

Графът се усмихна.

— Аз съм роялист, но не и глупак, генерал Русе. Императорът беше колос на нашето време и само глупак би го отрекъл.

Думите му забележимо смекчиха израза на лицето на генерала.

Варен продължи:

— Също като вас, и аз съм тук, за да се сбогувам с някои от любимите си картини.

Едва беше изрекъл тези думи, когато недалеч в галерията се чу силен шум. Гласове завикаха на френски и звук от маршируващи стъпки оповести влизането на един взвод войници. Маги позна униформите, бяха пруски. Посетителите на музея гледаха невярващо, докато войниците откачаха картините от стените.

Генерал Русе се втурна към войниците и викна яростно:

— Кой ви е дал позволение?

Пруският командир се обърна и Маги позна полковник Фон Ференбах. Полковникът каза с израз на хладно задоволство, изписан на лицето му:

— Позволение ни е дала собствеността. Тъй като преговарящите не са по-близо до окончателния договор сега, отколкото бяха през юли, Прусия си взема това, което е нейно.

Заета да следи всяка дума и всеки нюанс в сблъсъка, Маги тръгна след Русе из галерията. Рафи я спря, като я обгърна здраво през кръста.

— Недей — каза той с глас, който не допускаше никакви възражения.

Маги помисли да му се възпротиви от принципни съображения, но здравият разум я накара да отстъпи и тя остана до него.

Граф Дьо Варен беше тръгнал след сънародника си. Макар че тонът му беше не така яростен, и неговите думи бяха не по-малко неприязнени:

— Виенският конгрес позволи на Франция да запази своите съкровища и това нареждане без съмнение ще бъде отменено. Сега вие извършвате кражба.

Високият прусак остана неумолим.

— Говорете каквото искате, аз съм тук по заповед на своя крал. Силата и правото са на наша страна и няма да търпя да ми се пречи.

Войниците започнаха да опаковат картините в дървените сандъци, които бяха донесли със себе си. Около спорещите мъже се беше събрала тълпа намръщени френски граждани. Маги се запита дали в следващия миг ще се нахвърлят върху войниците, но мигът отмина и наблюдателите останаха да гледат пасивно.

Разнесе се съскащият глас на Варен:

— Не бъдете толкова надменен, полковник. Много от творбите, които съюзниците си искат обратно, са били преди това откраднати. Бронзовите коне на „Сан Марко“ например, които венецианците са отнесли от Константинопол.

Фон Ференбах изглеждаше цинично развеселен.

— Не отричам това, но плячкосването само по себе си не оставя място за плоско морализаторство.

Русе каза твърдо:

— Всички нации може да станат грабители, но само Франция е направила тази красота достъпна за всички. Дори най-бедните сред бедняците могат да дойдат тук и да се любуват на гледката.

— Така е, французите са най-сръчните крадци в историята — съгласи се полковникът. — Проучвате пътеводители и пращате художници, за да сте сигурни, че няма да пропуснете нито един от шедьоврите. Императорът дори накара Ватикана да си плати, за да бъде пренесена неговата плячка с кораби до Париж. Но не забравяйте какво каза самият Уелингтън, че плячка е онова, което можеш да сграбчиш с проклетите си ръце и да го държиш.

Фон Ференбах се обърна отново към хората си и каза през рамо:

— А Франция не може по никакъв начин да задържи това.

За щастие полковникът беше довел доста внушителен взвод войници, защото думите му предизвикаха ропот на безсилна ярост сред наблюдателите.

След като се отърси от моментното си вцепенение, генерал Русе се обърна рязко и се присъедини към спътниците си.

— Мисля, че сега е най-добре да си вървим.

Той хвана за ръка жена си и я поведе по коридора, далеч от войниците, а Маги, Рафи и Варен мълчаливо ги последваха.

Мълвата за нападението над Лувъра се разнесе бързо и отвън на площад „Карусел“ се събираше тълпа. Под сянката на голямата триумфална арка, която носеше бронзовите коне от „Сан Марко“, Маги и спътниците й успяха да видят как най-напред изкарват Венера ди Медичи с краката напред, последвана от Аполон Белведерски.

Наблизо един млад мъж в изцапана с бои жилетка нададе страдалчески стон.

— О, да беше наредил Уелингтън да изнасят тези неща през нощта, щеше да ни бъде спестен ужасът да ги видим откъснати от нас!

Макар че страданието на художника беше болезнено, Маги не можа да отпъди горчивата мисъл, че венецианците, прусаците и другите жертви на Наполеоновата алчност също са изпитвали подобна болка.

Зад нея Рафи каза меко:

— Обвиняват най-вече Уелингтън за това за съжаление. Популярността му сред французите бързо ще спадне.

Русе се обърна към тях, а в огромните черни очи на жена му, облегната на ръката му, се четеше тъга.

— Страхувам се, че за известно време няма да сме ви добра компания — каза генералът с великолепно самообладание. — Моля, извинете ни, защото сега трябва да се сбогуваме.

Рафи въпреки всичко отговори:

— Наистина, генерал Русе, братовчедке Филомена. Може би ще можем да се срещнем отново по не толкова противоречиви поводи.

Генералът се усмихна без капчица веселост.

— Нищо във Франция не минава без противоречия.

Варен се обади за пръв път, откакто се бяха отдалечили от прусаците:

— Цяла Франция споделя скръбта ви, генерале.

Когато видя как двамата опасни и враждуващи помежду си французи си разменят съчувствени погледи, Маги си помисли обезпокоена, че Франция отново ще стане най-опасната страна в Европа, ако роялистите и бонапартистите се обединят. Слава Богу, че между фракциите имаше толкова много вражда. В скоро време това нямаше как да се случи.

След като семейство Русе си тръгна, Варен каза на Маги и Рафи:

— Съжалявам, че станахте свидетели на такава сцена. Чух, че прусаците бързали с преговорите, но никой не очакваше да избързат толкова много.

— Страхувам се, че нещата ще се влошат, преди да се обърнат към по-добро — каза Рафи. — Споровете за изкуството стават символ на всичките конфликти на мирната конференция.

— Ситуацията е много взривоопасна — съгласи се Варен. — Както, сигурен съм, знаете, правителството на краля е в задънена улица и се страхувам, че Ришельо няма да успее да въведе ред.

Отърсвайки се от мрачното си настроение, той се усмихна на Маги:

— Не би трябвало да говоря за такива неща пред една дама.

Маги предположи, че иска да каже, че я смята за лишена от остър ум, за да може да разбира от тънкостите на политиката. Но колкото по-неинтелигентна я мислеше той, толкова по-добре. Тя премига кокетно и отговори:

— Всичко това е толкова ужасно. Понеже войните свършиха, човек можеше да си помисли, че няма да има повече проблеми.

— Страхувам се, че нещата не са толкова прости — каза Варен с лукав блясък в тъмните си очи. — Надявам се да доживея деня, в който ще мога да се оттегля в имението си и да се занимавам само със собствените си работи, но това няма да е скоро.

— Имението ви близо ли е до Париж? — запита Маги, въпреки че знаеше отговора от проучванията си.

— Да, недалеч от дома на императора в Малмезон. Шантьой е може би най-красивият средновековен замък във Франция.

— Звучи невероятно романтично.

— Така е наистина. — Варен й отправи усмивка, която би могла да бъде очарователна, ако в очите му не пробягваха пресметливи пламъчета. — Ще бъда очарован да ви го покажа. Може би следващата седмица?

Маги щеше да отговори, когато Рафи обви ръка около талията й.

— Може би по-късно. В близко бъдеще графинята, и аз ще бъдем много заети.

Като че ли развеселен от изблика на собственически чувства у Рафи, Варен взе ръката на Маги и положи въздушна целувка върху нея.

— Вие и очарователната графиня ще бъдете добре дошли в Шантьой по всяко време, господин дук.

И изчезна сред недоволната тълпа от сърдити парижани. Маги неспокойно гледаше как се отдалечава широкият му гръб. Графът се бе опитал да флиртува, но тя усещаше, че не се интересува истински от нея.

Преди да разбере на какво се дължи притеснението й, Рафи изведнъж се обърна към нея:

— Време е да тръгваме, графиньо. Тази тълпа може да стане опасна.

Думите му я накараха да осъзнае сърдития ропот наоколо и тя изпита внезапния страх, който тълпите винаги събуждаха у нея. Понеже хората правеха път на Рафи, тя беше благодарна, че е с него. Всеки би си помислил два или три пъти, преди да се осмели да нападне дук Кандовър, не само заради очевидното му богатство, но и заради благородния му и същевременно застрашителен вид.

Когато излязоха от тълпата, Рафи спря един файтон и нареди на кочияша да ги закара на булевард „Капюсин“. Останал насаме с нея във файтона, той отбеляза:

— Интересно беше да видим тримата заподозрени заедно, но не мога да кажа, че ми е станало по-ясно кой за какво е виновен. Ти какво имаш да кажеш по въпроса?

Тя сви вежди, премисляйки впечатленията си от конфронтацията в музея.

— Същото, каквото и преди, само че съм по-убедена. Полковник фон Ференбах ненавижда французите и приветства унижението им. Макар че все още не си го представям в ролята на душа на някакъв заговор, възможно е той само да е бил използван от човек с по-потаен характер.

— А генерал Русе?

— Той се държа необикновено резервирано — каза тя бавно. — Беше толкова вбесен от нахлуването в Лувъра, че нямаше да се учудя, ако беше насъскал тълпата французи да нападне прусаците.

— Сигурно нямаше да рискува, тъй като жена му беше там.

— Това във всеки случай има значение — съгласи се тя. — Той е и много интелигентен човек и навярно разбира, че изгонването на прусаците няма да доведе до съществени резултати. Но той е войник и имам чувството, че му беше много трудно да се въздържи от намеса. Спомняш ли си, че го подозирах, че може да е замесен в нещо тайно? Може би си тръгна, за да не направи нещо, с което да изложи на риск друго начинание. Обзалагам се, че някои части от живота му няма да понесат дневната светлина.

— Ами Варен и неговият толкова романтичен замък? — запита Рафи със сардонична нотка в гласа.

Тя се поусмихна.

— Не бих повярвала на този човек повече, отколкото бих могла със собствени сили да повдигна подвижния му мост. Подозирам, че той е толкова потаен по природа, че няма да е възможно да се разбере дали заговорничи, или само по принцип всява недоумение.

Без да се заразява от закачливия й тон, Рафи каза мрачно:

— Чувствам се като пред буря, когато се събират облаците. Ако поне знаех откъде ще дойде вятърът…

Опряна на собствения си, трудно придобит, личен опит, тя отвърна:

— И да знаем, това няма да ни спаси от бурята, трябва да бъдем гъвкави. Този, който не се преклони, бива пречупен.

Той вдигна тъмните си вежди.

— Това да не е намек за непреклонни души като моята? Помни, че цветята се превиват преди буря, но биват изтръгвани и венчелистчетата им се разпиляват по четирите посоки на света.

— Не простирайте аналогията толкова далече, ваша светлост — възрази тя сухо. — Може да изглеждам като прецъфтяла роза, но съм преживяла и бури, по-сурови от всички, които изобщо можете да си представите.

Файтонът спря пред дома на Маги и двамата слязоха. Тъй като преждевременният край на разходката ги бе довел тук с часове по-рано от предвиденото, той я последва вътре.

Рафи изглеждаше в странно настроение, затова тя предложи:

— Напоследък не сме играли шах. Да си довършим ли играта?

Той се съгласи, но и двамата бяха така разсеяни, че не можеше да се прецени кой от тях е по-небрежен в играта. Маги не забелязваше как мести фигурите, докато той не обяви:

— Шах.

Виждайки, че черният офицер заплашва нейния цар, тя премести белия кон на пътя на офицера. Рафи можеше да вземе коня й, но тогава Маги щеше да може да вземе неговия офицер и да възстанови равновесието на силите, както и да спаси своя цар.

— Обичам конете — каза тя лениво. — Движат се по такъв заблуждаващ начин.

— Като вас ли, графиньо?

Учудена от острата нотка в гласа на Рафи, тя каза:

— Предполагам, че не. Шпионирането е изкуство да заблуждаваш в края на краищата.

— Бялата царица ще се пожертва ли за белия цар?

Сивите очи на Рафи се впиха в нейните и тя разбра, че той вече не говори за шаха. Правилните черти на лицето му бяха изопнати, а от тялото му се излъчваше напрежение.

Тя стисна устни. Подозираше, че отношенията с него може в един момент да станат трудни, и явно този момент беше дошъл.

— Рафи, какво се опитваш да ми кажеш?

Вместо да отговори, той поведе черния цар по дъската, за да плени нейната бяла царица.

— Много добре знаеш, че това не е законен ход — каза тя възбудено. — Какво искаш да направиш?

Рафи взе бялата царица и черния цар и ги вдигна от дъската.

— Само това, Маги — няма да те оставя да се пожертваш за белия цар. Със или без съгласието ти, аз ще те извадя от играта.