Мери Джо Пътни
Падналите ангели (17)

17.

Елен се облече грижливо за срещата си с полковник Фон Ференбах, избра една синя рокля, която беше женствена, но не и предизвикателна. Макар че имаше две причини, за да го посети, никоя от тях не включваше съблазняването в обикновения смисъл на думата.

Кандовър я отведе до Фон Ференбах със собствената си карета. Беше уредил също така и четирима британски войници да чакат пред задната стълба на полковника, ако тя се нуждае от помощ.

Докато пътуваха натам, Рафи предложи на Елен един пистолет, достатъчно малък, за да го скрие в чантичката си. Тя отхвърли предложението му възмутена. За да го успокои, се съгласи да вземе една свирка, чийто писък щеше да проникне през няколко стени, ако потрябва.

В ума й се въртяха мисли за Рафи и Маги. Усещаше напрежението помежду им и се чудеше дали е, защото взаимно се желаят и не са направили нищо в тази насока, или защото са имали…

Мислите за тях я освежиха, отвлякоха я от собствените й грижи, защото въпреки външната си самоувереност перспективата за предстоящата й среща с пруския офицер я ужасяваше.

Каретата спря пред една разкошна къща в квартала Маре, недалеч от тази на госпожа Доде. Сградата беше разделена на апартаменти, а полковникът живееше в един от тях заедно със слугата си, който беше получил свободна вечер. Тъй като Фон Ференбах избягваше изкушенията на парижкия нощен живот и излизаше само когато го налагаха служебните му задължения, Елен щеше да го намери сам.

Кандовър излезе и заобиколи къщата, за да се срещне с войниците и да влезе вътре от задния вход. След като прокара нервно ръка по косата си, Елен също излезе от каретата. Вътре портиерът я насочи към втория етаж, апартамента по средата.

Къщата беше строена в началото на осемнадесети век и на това се дължеше до голяма степен нейното великолепие. Докато стоеше пред вратата на фон Ференбах, Елен се огледа из преддверието и хвърли поглед към вратата, зад която стоеше телохранителят й. После почука.

След няколко мига полковникът сам отвори вратата, като с това потвърди, че прислужникът му отсъства. Макар че Фон Ференбах не беше в униформа, стегнатата му поза издаваше несъмнения войник. Бледорусата му коса блестеше като сребриста под светлината на лампата; беше много красив мъж, изглеждаше като някакъв леден принц.

Те се гледаха мълчаливо, докато помежду им избухваше диво, първично привличане. Така бе станало и първия път, когато се бяха запознали, макар че нито единият, нито другият си го признаваха.

На лицето му бе изписан шок и сложна смесица от други чувства. Той каза студено:

— Госпожо Сорел. Какво неочаквано удоволствие. Какво ви води насам тази вечер?

— Един неотложен въпрос. — За да срещне погледа му, тя трябваше да отметне главата си доста назад. — Ако ви обещая да не ви компрометирам, ще ме пуснете ли да вляза, за да можем да поговорим за това?

Лека червенина се появи по бузите му и той се отдръпна, за да я пусне да влезе. Навеждайки глава с благодарност, тя влезе в гостната и прие предложения стол.

Стаите бяха добре оразмерени и безупречно подредени, но освен пълната библиотека, всичко друго излъчваше негостоприемна строгост. Точно това очакваше Елен; вътрешното състояние на човека намираше отражение в заобикалящата го обстановка, а в душата на полковника владееше зима.

Без да й предложи нещо за освежаване, Фон Ференбах седна на известно разстояние от нея и каза заплашително:

— Да, госпожо?

Преди да отговори, Елен за миг се вгледа в лицето му, чувствайки напрежението, което се криеше под безстрастното му изражение. В пристъп на съмнение тя се почуди дали пък не е могла да сгреши относно причината за това напрежение. Може би той наистина прави тъмни и опасни планове, за да навреди на други хора. Тя изведнъж изпита радост от това, че носи в чантичката си онази свирка.

Без да се впуска в светски учтивости, тя каза направо:

— Има заговор да бъдат провалени мирните преговори чрез убийство. Инцидентът, който прикова Касълрий на легло, фактически беше покушение срещу живота му, а следващата мишена може да е Уелингтън.

Бледите вежди на Фон Ференбах се повдигнаха.

— Париж е пълен със заговори. Какво общо има това с мене?

Тя сключи ръце в скута си, защото топа, което се канеше да каже, си беше живо оскърбление.

— Има причина да вярваме, че вие може да стоите зад този заговор.

— Какво? — Полковникът скочи на крака, спокойствието му изведнъж се изпари. — Как смеете да ме обвинявате в подобно нещо! Каква извратена логика може да накара някого да ме подозира?

В сините му очи проблесна светкавица и той прибави с нисък заплашителен глас:

— И защо го чувам именно от вас, а не от някой друг?

Елен остана спокойна.

— Зададохте ми три въпроса и не е така просто да се отговори на никой от тях. Ако седнете и ме изслушате само за няколко минути, ще ви обясня.

Той се поколеба, но тя прибави:

— Във ваш интерес е да ме изслушате.

Той присви очи.

— Заплашвате ли ме, госпожо?

— Изобщо нямам такова намерение, полковник. Как бих могла аз да ви заплашвам? Вие принадлежите към победителите, човек богат и влиятелен, докато аз съм само една вдовица от победена нация. Ако някой ви заплашва, това не съм аз.

Виждайки нерешителността му, тя добави:

— Хайде, сигурно не се страхувате от мене. Нищо няма да ви струва да ме изслушате.

Той премести стола си по-близо до Елен и каза така тихо, че думите му прозвучаха като насън:

— Тук грешите, госпожо Сорел. Аз се страхувам от вас.

Със странно облекчено замайване тя разбра, че е права — всеки контакт между тях ставаше не само на едно равнище. Но преди да се заеме да преследва собствените си цели, тя трябваше да свърши работата, която я беше довела тук.

— Бяха хвърлени доста големи усилия в разследването на този заговор и се достигна до заключението, че вие сте един от малцината, достатъчно способни, интелигентни и мотивирани хора, които биха могли да го организират.

— Поласкан съм от вашата преценка на способностите ми — каза той сухо. — Сега ми обяснете защо бих направил подобно нещо.

— Знае се, че ненавиждате Франция и всичко френско. Два пъти сте убивали френски офицери в дуели. Също така често сте повтаряли, че мирните предложения са прекалено умерени. Ако Уелингтън или Касълрий бъдат убити, какво ще стане с преговорите, които са толкова близо до финалната точка?

Веждите на полковника се извиха нагоре учудено.

— Започвам да разбирам. Ако някой от тях бъде убит, умерените гласове ще замлъкнат и Европа ще поиска реванш. Франция ще бъде разделена и обезсилена.

— Това харесва ли ви, полковник Фон Ференбах?

— Би ми харесало, но аз съм войник, не убиец — отсече той. — Убих двама грабливи френски офицери, които обираха младши съюзнически офицери. Това е твърде далеч от заговор срещу родината ви. Дългът ми е да изпълнявам заповедите на суверена си, не да се занимавам с политика.

— Вярвам ви, и това е една от причините да бъда тук.

Тя седеше, без да помръдва, докато той я разглеждаше необикновено внимателно. Започваше наистина да разбира онова, което тя му говореше, а тя се бе надявала да стане именно така.

— Има ли други причини да бъда заподозрян? — запита той. — Едва ли съм единственият съюзнически офицер, който мрази Франция.

— Има друга причина, случайна, но съществена. Научихме, че човекът зад заговора се нарича Льо Серпан.

— А това какво общо има с мене?

— Мъдростта на змията, храбростта на лъва — цитира тя, наблюдавайки реакцията му.

Той си пое дъх.

— Наистина това е девизът на моето семейство. Интересно, но както казахте, съвсем случайно. В много семейни гербове има змии. Фактически — прибави той, след като помисли, — няма нужда да се обръщате към семейните гербове. Има един френски генерал, чийто прякор е Льо Серпан, а доколкото знам, наричат точно така и парижкия крал на крадците.

Без да обръща внимание на последните му думи, Елен запита, внезапно развълнувана:

— Какъв е този генерал?

Полковникът я изгледа сурово.

— Мишел Русе. Един мой приятел се опита да плени него и малка част френски войници след битката при Лайпциг. Русе все му се изплъзваше, също като змия. Той е добър войник.

— Генерал Русе е друг от главните заподозрени.

— Каква ще е ползата за него, ако Франция бъде осакатена вследствие мирния договор? — каза възбуден Фон Ференбах. — Изпадате в огромна нелогичност.

— Един революционер може да приветства договор, който да разгневи Франция до такава степен, че тя повторно да грабне оръжието.

Думите на Елен оказаха незабавно въздействие върху полковника. Лицето му се затвори и той като че ли забрави за присъствието й. Накрая той обърна поглед към нея.

— Защо сте дошли тук, за да ми кажете това ли? Ако наистина съм под подозрение, защо Уелингтън просто не заповяда да ме арестуват?

— Има политически пречки — отговори тя. — Маршал Блюхер невероятно много ще се ядоса, ако един ценен негов помощник бъде арестуван заради такова несериозно свидетелство. Наистина няма доказателство, за което да се говори, а само подозрения. Това е една от причините, поради които по този въпрос се действа с възможно най-голямата дискретност. Ако историята около заговора нашуми, ефектът ще бъде почти също толкова унищожителен, колкото и едно съвсем действително убийство.

— Може би — съгласи се полковникът. — Но както казвате, няма действителни доказателства, което никак не е учудващо, като се вземе предвид, че нищо не съм направил. Какво ви кара да мислите, че изобщо има някакъв заговор?

Елен сви рамене.

— Слухове и дребни противоречиви факти, които никога не биха могли да бъдат изложени пред някой съд. Единственото солидно, реално доказателство е атаката срещу лорд Касълрий, която беше устроена така, че да прилича на нещастен случай. Освен това бил е убит един британски агент, защото се е приближил твърде много до Льо Серпан.

— Или защото се е сбил за жена… никога не съм чувал шпионството да е било особено благородна съдба. Което ме връща към вас, госпожо Сорел. Вие отговорихте на другите ми въпроси, но не и на този: защо точно вие, сред всички останали мъже и жени във Франция, дойдохте да ме обвините.

Разговорът вече наистина ставаше труден. Елен отвърна с овлажнели длани:

— Неофициално съм свързана с британското разузнаване и участвам в разследването на заговора.

— Значи дамата е шпионка — изрече той с отвращение. — Или това е противоречие в терминологията? Шпионирането е само друга разновидност на разврата, разбирам, че шпионките се продават под различни форми.

Тя знаеше, че ще се случи нещо подобно, но все пак я заболя.

— Никога не съм се продавала по никакъв начин, полковник, и не вземам пари за онова, което върша — каза тя остро. — Можеше някой друг да дойде да ви задава въпроси, но дойдох аз.

— Защо? — Той се наведе напред на стола си, а лицето му беше все така враждебно. — Пак ви питам, защо вие?

— Знаете защо, полковник.

Тя го погледна с цялата топлота и откритост, на които беше способна.

Макар че очите му изглеждаха сини като студения северен лед, в дълбините им тя зърна жестока, пронизваща болка. Той изруга неясно на немски, откъсна поглед от нея и се изправи, посягайки към шкафа. От мястото си тя виждаше някои от заглавията. Предимно философия и история, доста латински и гръцки текстове. Полковникът беше човек с разностранни интереси.

Без да гледа към нея, той каза:

— Вие говорите с гатанки, госпожо Сорел.

— Говоря твърде ясно, макар че може би това не е езикът, който искате да разбирате. — Тя стана, прекоси стаята и се спря на няколко крачки от него. — Дори да не го приемате, между нас има нещо още от първия път, когато се срещнахме.

Той се извъртя и застана с лице към нея, а гневът разтапяше спокойствието му.

— Много добре, приемам го. Вие ме възбуждате, както разгонената кобила възбужда жребеца. И вие го чувствате, иначе нямаше така да се появите тук. Толкова много французи ли са измрели, че трябва да търсите партньор така далече? Трябва ли да ви взема тук на килима и да направя с вас онова, което искам съюзниците да направят с Франция?

Лицето на Елен побеля. Беше очаквала той да се бори с нея и призна, че жестокостта му показва колко дълбоко го е засегнала. Дори да беше така, думите му бяха твърде резки, за да ги пренебрегне.

— Ако се интересувах само от случайни връзки, щях лесно да си ги намеря, без да ходя при мъж, който ме оскърбява.

— Тогава защо сте тук, госпожо?

Думите му бяха сурови, но още по-суров беше студеният му поглед.

Елен каза със стоманена нотка в нежния си глас:

— Искам да ме погледнете поне веднъж, без да си спомняте, че аз съм французойка, а вие прусак.

Полковникът сведе очи към нея и я изгледа продължително, а под бледата му северна кожа биеше ясно забележима вена. После се извърна с гръб към нея.

— Това, госпожо, е почти невъзможно.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, той се обърна и върху нея се посипаха още по-горчиви думи.

— Гледам ви и виждам изгорения си дом, убитата си жена, син и сестра. Убити от французите, госпожо, от вашия народ, може би от вашия брат или съпруг. Никога няма да мога да забравя, че сме врагове.

— Аз не съм ваш враг — каза тя меко. Той се взря в нея с напрегнато лице.

— Напротив. Единственият по-лош враг, който имам, съм самият аз, защото ме привлича жена от народ, който мразя и ненавиждам. Вие ми докарахте много безсънни нощи, госпожо. Ще ви хареса ли да научите колко много ме накарахте да мразя себе си?

Елен не се и опита да скъси разстоянието помежду им. Застанала пред книжния шкаф, тя беше една дребна, приятно закръглена, фигурка. Мека, но неотстъпчива.

— Никога не бих могла да се зарадвам на чуждата болка. Захванах се с шпионството, за да помогна с каквото мога за установяването на мира. Аз имах братя, полковник. Единият загина при изтеглянето от Москва, другият бе измъчван до смърт от испански партизани. Казаха ми, че умирал два дни. Това беше по-младият ми брат, Пиер, който искаше да стане художник. Имах и съпруг, убит при Ваграм, два месеца преди да се роди по-малката ми дъщеря. Вие сте се били при Ваграм, полковник. Възможно е вашите войски да са го убили.

— Великолепно, госпожо Сорел, и двамата сме страдали. — В гласа му се долавяше горчивина. — Имате моето позволение да мразите прусаците толкова, колкото и аз мразя французите. Това ще ви задоволи ли?

— Не! — извика тя, когато болката окончателно надделя над трудно постигнатото спокойствие, на което я беше научил животът й, пълен със загуби. — Искам да видя края на омразата. Ако Прусия беше агресорът, а не Франция, съпругът ми нямаше ли въпреки всичко да бъде убит? Искам дъщерите ми да живеят в свят, където техните съпрузи ще остареят заедно с тях, където момчета като брат ми ще могат да рисуват цветя и красиви момичета и да пишат глупави любовни стихове, вместо да умират с писъци.

Тя го погледна умолително, питайки се как да разгони леда около сърцето му.

— Като християнка съм била учена да мразя греха, но да обичам грешника. Мразя войната и неизказаното зло, което тя носи, а ако не можем да се научим как да обичаме, сме осъдени да се бием и да умираме отново, и отново.

— И мислите, че ако ние можем да се обичаме, това ще сложи край на войната?

Макар че в гласа му имаше обида, в него се долавяше и една нишка на желанието да повярва.

— Не знам дали можем да се обичаме, може би между нас има единствено физическо привличане — каза Елен, а сълзите потекоха по лицето й.

Макар да усети, че думите й го разчувстваха, тя се страхуваше, че не е достатъчно. Той бе живял прекалено дълго в своята агония, за да рискува отново да се върне към живота. Тя продължи с треперещ глас:

— Ако двама души не могат дори да опитат, няма надежда за човечеството. Ще бъдем осъдени навеки да изкупваме грешките си.

Фон Ференбах започна да се разхожда из стаята, а широките му рамене бяха все така сковани. Той спря пред масата, където един миниатюрен портрет в сребърна рамка стоеше до една затворена библия. На картината се виждаше красива руса жена с дете в ръце.

Поглеждайки надолу към портрета, той каза с дрезгав глас:

— Вие сте смела жена. Може би жените имат повече смелост от мъжете. Ако тялото е наранено достатъчно много, то умира, но с наранено сърце човек оцелява, за да страда безкрай.

Той докосна леко лицето на жената на портрета, после погледна към Елен, а лицето му беше неизмеримо тъжно.

— Искате твърде много, госпожо Сорел. Силите ми не стигат за тази задача.

Беше се провалила. Преглъщайки сълзите си, тя каза със съжаление:

— Жените не са по-смели, полковник, просто ние сме по-глупави.

Обърна се настрана, зарови в чантичката си и извади една кърпичка. Светската задача да попие сълзите си и да издуха носа си й позволи да си възвърне донякъде самообладанието. След това тя прекоси гостната и се отправи към вестибюла.

Чу зад гърба си неговите думи:

— Какво ще кажете на господарите си за мене?

— Ще кажа, че мисля, че не сте замесен по никакъв начин. Ще бъдете под строго наблюдение, докато свърши конференцията, така че дори да съм сгрешила, възможността ви да извършите нещо ще бъде ограничена. — Тя сложи ръка на дръжката на вратата. — Сбогом, полковник фон Ференбах. Не мисля, че ще се срещнем отново.

За нейно учудване той също прекоси стаята и се вгледа изпитателно в лицето й, сякаш се опитваше да запомни как изглежда.

— Вие наистина сте много смела жена.

После вдигна ръката й и я целуна, не романтично, а с някакво тъжно уважение.

Полковникът отвори вратата и Елен успя да излезе с вдигната глава, но след като вратата се затвори, тя се облегна на стената. Беше така невероятно уморена…

Накрая се изправи, тръгна към вратата в края на коридора и я отвори. Четирима войници играеха на карти на пода. Те бързо станаха на крака, когато Елен се появи. Изглеждаха толкова млади. Тя им се усмихна, а източеният младичък лейтенант почервеня и наведе глава.

Рафи, на чието мургаво лице се четеше облекчение, че я вижда жива и здрава, запита:

— Добре ли протече срещата ви, госпожо Сорел?

Тя каза, въздъхвайки:

— Толкова добре, колкото можеше да се очаква.

 

 

Карл фон Ференбах се разхождаше неспокойно в строгия си апартамент, вземаше някоя вещ, и пак я оставяше, издърпа книга от Фихте и я върна неотворена на мястото й, после наслуки отвори томче от Виргилий. Погледна и прочете: „Omnia vincit Amor: et nos cedamus Amori.“ Любовта покорява всичко: нека всички се покорим на Любовта.

Затвори книгата и я пъхна обратно на мястото й с такава сила, че разкъса кожената подвързия.

Опря чело в книгите и мисълта му с тъга се върна към Елен Сорел, застанала тук, където сега стоеше той, малка и нежно женствена. Дали беше ангел, дошъл от небесата като инструмент на неговото изкупление, или демон от ада, изпратен да го изкуси и да отнеме онова, което бе останало от безсмъртната му душа? Каквато и да беше тази жена, тя имаше смелостта да се изложи на суровата му природа.

Той отиде до портрета на Елке и Ерих и го вдигна, за да разгледа отново техните скъпи лица. Съпругата му, която имаше такъв прекрасен смях, и синът му, който бе наследил ръста на баща си и слънчевата природа на майка си. Елке бе изпратила портрета три месеца, преди тя и Ерих да намерят смъртта си. Къщата била подпалена и те били вътре. Фон Ференбах се молеше да са загинали от дима, а не от пламъците.

Непоносима мъка нахлу в него и разби всичките бариери, които бе издигнал пред болката. В отчаянието си той отвори библията и потърси напътствие в нея.

Стихът, който изскочи пред очите му, гласеше: „Нейните грехове, които са много, са забравени, защото тя много беше обичала.“

Ако това беше послание от Бога, то бе твърде болезнено и непоносимо. Той коленичи край тапицирания с брокат стол в стил Луи XV, зарови лице в дланите си и даде воля на мъчителните стонове на един мъж, който така и не се бе научил да плаче.