Мери Джо Пътни
Падналите ангели (10)

10.

Още на другата сутрин Маги се зае да търси змии и подобни на тях хералдични фигури и за тази цел посети една крехка стара жена в предградието Сен Жермен. Госпожа Доде беше загубила всичките си мъжки наследници в Наполеоновите войни и копнееше за мир. Освен това познаваше историята, браковете и гербовете на всички важни френски фамилии. След като изслуша Маги, тя обеща за четиридесет и осем часа да състави подробен списък на възможностите и в старата, и в новата френска аристокрация. С малко късмет оттам щеше да излезе нещо.

Около пладне дойде бележка от Рафи, в която той съобщаваше, че на другия ден ще обядва със семейство Касълрий. Маги кимна доволна и се приготви да посети една известна сплетница, която много добре се ориентираше сред каймака на бонапартисткото общество. Може би тя щеше да бъде достатъчно информирана относно змиите.

Тръгването на Маги обаче се отложи, понеже икономът донесе картичката на една неочаквана посетителка, госпожа Оливър Нортууд.

Любопитна какво има да й казва Синтия Нортууд, тя нареди на иконома да въведе гостенката. Младата жена влезе с напрегнато изражение, миловидното й лице се белееше посред тъмните къдрици.

— Радвам се, че ви намирам у дома, графиньо — каза тя на безупречен френски. — Бих желала да обсъдя нещо с вас.

Маги отвърна на английски:

— Но разбира се, скъпа. Ще пиете ли едно кафе?

Гостенката кимна утвърдително и Маги даде нарежданията си на иконома, а след това седна, канейки с жест Синтия да седне на дивана близо до прозореца, за да може лесно да следи изражението й. Докато сервираха кафето и фините сладкиши, Маги направи няколко общи бележки и получи едносрични отговори. Когато останаха сами, тя каза:

— Ако имате да ме питате нещо, може би просто трябва да го кажете.

Големите кафяви очи на Синтия погледнаха встрани.

— По-трудно е да се каже, отколкото си мислех. Вие почти не ме познавате и няма причина да ви разказвам за тревогите си. Но… но имам нужда да поговоря с друга жена.

На уплашената физиономия на Синтия се разля слаба усмивка.

— И избрахте мене, защото и двете сме свързани с Кандовър?

Синтия като че ли се стресна, после се усмихна едва-едва.

— Може би заради това. Тъй като имаме… общ приятел, а и вие веднъж бяхте така добра да ме изслушате, помислих, че мога да говоря с вас. — Тя изправи гръб, видимо напрегната. — В предишния ни разговор ви разказах колко бях нещастна в брака си.

— Когато по-късно онази вечер се запознах с мъжа ви, разбрах причината — каза насърчително Маги. — Защо се омъжихте за него?

Синтия разпери ръце в отчаян жест.

— Наистина мислех, че съм влюбена. Оливър беше красив и смел, живееше такъв вълнуващ живот в сравнение с моя в Линкъншир, където съм израснала. Лелята, която ме представи, беше впечатлена от това, че той е син на лорд, и ми каза, че съм покорила блестящ кандидат. Не виждах по-далеч от потеклото и облеклото му. Той беше красив преди седем години, преди пороците му да го овладеят напълно. Бях само на осемнадесет години, зашеметена от това, че синът на един лорд ме ухажва. Никога не ми беше хрумвало да се вгледам в характера му. — Тя сви рамене. — Получих това, което съм си заслужила. Невероятно е, че избираме спътниците си за цял живот само след няколко срещи, обикновено в най-изкуствени обстоятелства. Понеже Оливър произхождаше от благородно семейство, баща ми не виждаше причина да не му даде ръката ми. Бях толкова поласкана от добрия си късмет, че никога не го запитах какво е видял в мене.

— Много сте строга към себе си. Вие сте много привлекателна жена, в която всеки мъж би се влюбил.

— Може би — каза непреклонно Синтия. — Но най-важното беше, че имах добра зестра. Понеже беше по-младият син, Оливър трябваше във всички случаи да се ожени за богата жена, но комарджийските му дългове направиха положението критично. — Тя въздъхна. — Много малко време ми трябваше, за да разбера каква лоша сделка съм сключила. Произхождах от скромно провинциално семейство, което вярва в старомодните идеали като верността. Няма да ви отегчавам и да ви разказвам как разбрах за неговите похождения, но това разби всичките ми илюзии. Когато му го казах в лицето, той ми се подигра, че съм била малка провинциална глупачка.

Гласът на Синтия трепна и тя замълча. Маги, винаги практична, й наля още кафе. Когато отпи от него, девойката отново продължи тъжния си разказ.

— Реших да му го върна тъпкано. — Тя се изчерви и се загледа в чашата си. — Бях глупава. Жените не са като мъжете, а това не беше уместна форма на отмъщение. С изключение на Рафи, имам много малко добри спомени от онова време. Той винаги беше мил и ми казваше да се оценявам по-високо.

Тя отново вдигна поглед.

— Отначало не знаех какво има предвид, но после разбрах. Започнах да постъпвам така, че баща ми да не се засрами, ако разбере, и разбрах, че ми е много по-лесно да се понасям.

— Но все пак се е случило нещо лошо, и затова сте при мене.

— Влюбих се и бях по-щастлива от когато и да било, но сега нещата станаха много, много по-лоши. — Очите на Синтия помръкнаха. — Майкъл Бруър е съпругът, за когото винаги съм си мечтала, но съм била глупава, за да го оценя. Той е мил, надежден и почтен. И най-вече, обича ме независимо от всичките грешки, които съм допуснала.

Маги я погледна съчувствено. Нищо чудно, че младата девойка изглеждаше така нещастна. В нейното положение имаше много малко надежди за щастлива развръзка.

Синтия остави чашата и започна нервно да си играе с венчалната си халка.

— Искам да се омъжа и да се установя някъде в провинцията с Майкъл, да отгледам много деца и да надебелея, и да си топля краката в гърба му през зимата. И той иска същото. Противно му е да сме в това непочтено положение.

— Но докато е жив съпругът ви, това е невъзможно. В Англия разводите са практически невъзможни. Дори да имахте парите и влиянието, с които да получите развод чрез Парламента, обществото ще ви отхвърли.

— Няма време за това — каза мрачно Синтия. — Бременна съм.

Маги си пое дълбоко дъх:

— И детето не е от съпруга ви?

— От години не сме живели като мъж и жена. За нещастие, макар че не ме иска за себе си, той не допуска и да принадлежа на никой друг — вдигна рамене Синтия. — Страх ме е какво ще направи той, когато разбере, че коремът ми се надува.

— А това не е нещо, което човек може дълго време да крие — отбеляза Маги. — Какво мисли вашият майор?

Синтия преплете нервно пръсти.

— Още не съм му казала. Когато му кажа, знам, че ще настоява да напусна Оливър и да живея с него.

— Това ще бъде скандал, но едва ли ще е единствен по рода си. Може би това е най-доброто разрешение.

За пръв път гласът на Синтия потрепна.

— Вие не познавате съпруга ми. Оливър е ужасно отмъстителен и ще преследва Майкъл за прелюбодеяние. Майкъл не е богат… ще го разори. Военната му кариера ще се провали, семействата и на двама ни ще изпаднат в немилост.

Тя довърши с шепот:

— И това ще разбие сърцето на баща ми.

Зарови лице в ръцете си, зарида и изрече на пресекулки между изхлипванията:

— И най-лошото е, че Майкъл ще ме намрази заради това, че съм съсипала живота му.

Маги бързо се озова до гостенката си, седна до нея на дивана и я прегърна, за да я успокои, доколкото можеше. Прокле яростно брачните закони, които задържаха мъжа и жената вързани един за друг, независимо колко лош е съвместният им живот.

Когато хълцането на Синтия утихна, Маги й подаде чиста кърпичка и каза:

— Изборът ви е ограничен. Можете да останете със съпруга си или да го напуснете. Ако го напуснете, можете да отидете при баща си, да живеете с вашия майор или евентуално да се установите някъде сама.

Синтия се изправи и изтри очи с кърпичката.

— Така, както го казвате, изглежда просто. Искам да го напусна, но ще е много трудно. Оливър ще получи удар по кесията и по гордостта си, защото се издържаме от парите на баща ми. Зестрата ми отдавна свърши, но татко ни изпраща издръжка, която използвам за къщните разходи. Ако си отида, парите ще секнат. Оливър губи толкова много на комар, че няма да може да издържа домакинството, ако не съм аз. — Тя вдигна нервно ръка и отмахна един паднал кичур коса. — Макар че може и да се справи. Изглежда, че винаги има пари.

В мозъка на Маги звънна тревожен звънец. Нортууд е закоравял играч с неочаквани финансови ресурси? Бяха се съсредоточили върху разследването на заговор за убийство, защото това беше най-спешното, но съществуваше и възможността в британската делегация да има шпионин. Ако имаше такъв човек, вероятно тайнственият Льо Серпан използваше услугите му. И понеже Маги никак не харесваше Оливър Нортууд, много й се искаше да го изобличи като мерзавец. А ако беше свързан с главния заговорник…

Сдържайки вълнението си, тя подметна небрежно:

— Сигурно заплатата от Форин офис му стига.

— Това е просто една пенсия, двеста лири годишно. — Синтия сви рамене с безразличие. — Може би е станал по-добър играч. Ако не си плащаше дълговете, предполагам, никой нямаше да се съгласява да играе с него.

— Възможно ли е съпругът ви да е въвлечен в нещо, в което не е трябвало да се забърква?

— Какво искате да кажете?

Маги си наложи маската на невинността.

— Просто си мисля. Ако Нортууд има някаква тайна, вероятно може лесно да бъде убеден да ви позволи да го напуснете, без да ви създава неприятности. — Тя се усмихна хитро. — Предполагам, че една от причините, да искате да говорите с мене, е да разберете как мисли една лукава европейка, която не е била възпитавана във вашия английски дух на почтената игра.

Мигновеното стресване на Синтия премина в смущение.

— Може би е така, без да съм го осъзнала. — Тя се замисли с отсъстващ вид върху думите на домакинята си. — Може би той наистина крие нещо. Когато влезе във Форин офис, като че ли се промени, а промяната стана още по-очебийна, когато дойдохме в Париж. Оттогава има и повече пари. Искам да кажа, повече, отколкото би следвало, като се има предвид заплатата му.

— Предполагате ли, че може да взема подкупи?

— Не е особено влиятелен, за да се продава — каза Синтия с нотка на съмнение.

— Може да се прави на по-важен, отколкото е — отбеляза Маги.

Вземането на подкупи не беше рядко явление, подкупи приемаха и мнозина, на които и през ум не им минаваше да шпионират във вреда на родината си. Нортууд може би беше такъв. Въпреки това си струваше тази възможност да бъде разследвана докрай.

Синтия изрече бавно:

— Преди няколко седмици, докато пишех писма, ми се свърши хартията и потърсих на бюрото на Оливър. Тогава той дойде и се ядоса, като видя какво правя. Фактически ме удари. Тогава не се замислих много над това, защото той често пъти е непредсказуем, но оттогава започна да си заключва книжата. Мислите ли, че това означава нещо?

— Може би да, а може би не. Някои мъже по природа са избухливи. Но ако той има някоя недостойна тайна, която да успеете да откриете, това може да ви даде средство да се защитите. — Маги улови погледа на Синтия и каза строго: — Това, за което говорим, не е хубаво нещо. Склонна ли сте да постъпите непочтено?

Синтия си пое дълбоко дъх, но погледът й остана непоколебим.

— Да. Ние, жените, разполагаме с малко оръжия и ще бъда глупачка, ако пренебрегна някое от тях. Може би ще мога да предотвратя някоя по-голяма трагедия, например дуел. Не мисля, че Оливър ще се осмели да предизвика Майкъл, но може и да греша. — Тя потрепери, сякаш из стаята бе преминал леден вятър. — Не бих понесла Майкъл да рискува живота си заради мене.

Маги отбеляза със задоволство:

— Щом сте сигурна. Мислите ли, че ще можете да отключите бюрото на съпруга си и да проучите личните му книжа?

Синтия прехапа устни, но кимна утвърдително.

— Трябва да бъдете крайно предпазлива, не само да действате, когато го няма, но и да не оставяте следи от претърсването. Съпругът ви има избухлив характер и ако ви заподозре, може сериозно да ви нарани. Трябва да пазите не само своя живот.

Маги вложи в гласа си толкова искреност, на колкото беше способна. Макар да не се гордееше особено със себе си, защото караше жената да шпионира мъжа си, възможността никак не беше за пренебрегване. Нещо повече, ако Оливър Нортууд действително беше шпионин, този факт можеше да улесни Синтия да му се изплъзне.

— Обещавам, ще бъда внимателна. — Тя сви устни. — По-добре от всички знам на какво е способен Оливър.

— Ако откриете нещо подозрително, съобщете го първо на мене — каза Маги. — Имам достатъчно опит и ще мога най-добре да разбера това, което сте открили.

Синтия отново кимна и стана.

— Не бих могла да ви се отблагодаря, както подобава, графиньо. Разговорът с вас много ми помогна.

Маги също стана.

— Може би трябва да ме наричате Магда, щом ще бъдем съзаклятнички. Или може би Маги.

— Благодаря, Маги. И моля те, наричай ме Синтия.

Тя се наведе и прегърна сърдечно по-възрастната жена.

След като отново предупреди Синтия да бъде много внимателна, Маги изпрати гостенката си. После седна отново, за да размисли над всичко, което беше чула.

Освен че не харесваше Оливър Нортууд, инстинктът й подсказваше, че той е способен на предателство. Не изключваше и възможността да е невинен или пък да се е провинил само в незначителна корупция. Както и да е, като се вземеше предвид нестабилната обстановка в Париж, информацията беше неизказано важна. Един слаб човек лесно можеше да се поддаде на изкушението.

Следващият въпрос беше дали да каже на Рафи. Тя смръщи вежди. Макар че Рафи и Нортууд не бяха близки приятели, те се познаваха отдавна и на млади години се бяха движили в едни и същи среди. Рафи трудно щеше да повярва, че някой от онази група енергични, почтени англичани е предател. Много по-лесно беше да подозираш чужденец, отколкото познат човек.

Маги реши, че няма да каже на Рафи за подозренията си, освен ако Синтия не открие някое конкретно доказателство. Заради всички тях тя се надяваше това да стане, и то скоро.

 

 

Тази вечер Рафи отиде в „Салона за чужденци“, най-близкото подобие на благороднически клуб в Париж. Там се срещаха сериозни играчи, сред редовните посетители бяха много от най-влиятелните мъже в Париж. Макар че бе ходил там няколко пъти с надеждата да научи нещо полезно, досега не бе постигнал никакъв успех. Но въпреки това усещаше, че е по-добре да прави нещо, отколкото да бездейства.

Застанал на входа на главната игрална зала, той търсеше в тълпата познати лица. „Салонът“ беше по-голям и доста по-пищен от скромното кафене „Мазарен“, но признаците на игралната треска и тук бяха същите.

Собственикът, маркиз Дьо Ливри, пристъпи към него. Маркизът забележително приличаше на принц-регента и по пълнотата, и по достойнството на маниерите си. Той каза с любезна усмивка:

— Какво удоволствие да ви видя тук тази вечер, ваша светлост. Какво ще желаете?

— Изчаквам да видя коя маса ще ме призове — каза Рафи. Маркизът кимна, беше свикнал с играчи, които търсят магическите признаци за благосклонността на съдбата. След като пожела на Рафи приятни забавления, Ливри го остави и отиде да посрещне група австрийци.

Рафи взе чаша превъзходно бургундско от минаващия сервитьор и се смеси с тълпата. Когато видя Робърт Андерсън да седи на масата за фаро, изпита чувството за неизбежност. Русокосият мъж имаше таланта да се появява там, където никой не го очаква. Твърде вероятно беше Андерсън също да е замесен в тъмната дейност по събирането на сведения.

Но ако е така, за кого работи той? Логичният отговор беше, че си държи ушите отворени в полза на британската делегация. Рафи обаче си имаше своите съмнения.

Закрит зад коринтската колона, той отпиваше от виното си и разглеждаше по-младия мъж. Отново усети това измъчващо чувство, че го познава отнякъде другаде, но не можа да се сети. Опитите му бяха прекъснати от един сърдечен поздрав.

— Добър вечер, Кандовър. Радвам се да те видя отново.

Рафи се обърна без никакво въодушевление и видя пред себе си Оливър Нортууд. Учуди се, че среща стария си познат на такова място, където играта е толкова сериозна, защото и хора с много по-голямо богатство от Оливър Нортууд се бяха разорявали в „Салона за чужденци“.

Докато двамата мъже си разменяха незначителни любезности, Рафи наблюдаваше как Андерсън избутва половината чипове от масата пред себе си, защото бе загубил един залог, също толкова невъзмутим в поражението, колкото и в победата. Мъжът изглеждаше толкова рус и имаше толкова ангелски вид, че сякаш беше момченце от църковен хор.

Какво е видяла Маги в него, това красиво лице ли? Или си е въобразила, че е влюбена в него? Какво, по дяволите, имаше Андерсън, което му липсваше на него самия?

Рафи се стресна от яростния пристъп на ревност, който се надигна у него. Беше неприсъщо за него и не му харесваше. Винаги бе склонен да се разделя по приятелски с жените, които бяха предпочели друг пред него… но не и когато ставаше дума за Марго. Дори след тринадесет години той не можеше да си спомни без горчивина, че Нортууд е бил интимен с нея, и гневът, който почувства при спомена за това, как Андерсън се промъкваше през задната врата на Маги, нанесе тежък удар по собственото му мнение за себе си като за цивилизован човек.

Мъчейки се да овладее първичните си реакции, Рафи си напомни, че Андерсън е само един от мъжете в живота на Маги. Нямаше причина да ревнува единствено защото това копеле е само един от нейните любовници, които Рафи познаваше.

Размишлението, странно защо, не успя да го успокои.

Като реши, че може да се възползва от възможността да научи нещо повече за своя съперник, Рафи каза:

— Твоят колега Андерсън ми напомня на някого, но не мога да се сетя на кого. Какво знаеш за него?

— Почти нищо. — Нортууд допи чашата си с вино. — Просто се появи през юли в Париж и Касълрий го взе в делегацията. Сигурно има препоръчителни писма, но не знам от кого. Казва, че не е близък на нито едни Андерсъновци, които познавам. — Той повика сервитьора и смени празната чаша с пълна. — Често идва тук.

— Наистина ли? Значи от които и Андерсъновци да произхожда, явно са доста заможни.

Нортууд сви вежди и заприлича на човек, който е стигнал до някакво решение.

— Може би не би трябвало да го казвам, Кандовър, но около тоя Андерсън има нещо дяволски потайно. Изскочи отникъде, винаги си вре носа в неща, които не го засягат, а после изчезва като улична котка. И има повече пари, отколкото е нормално.

— Интересно. — Рафи се помъчи да потисне вълнението си. — Говорил ли си с Касълрий за подозренията си?

След като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не може да го чуе, Нортууд каза тихо:

— Да, говорих с Касълрий. Затова съм тук, външният министър ме помоли да наглеждам Андерсън. Неформално, нали разбираш.

И като видя въпросителния поглед на Рафи, добави:

— Да видя дали не говори с някой подозрителен тип. Не трябваше да ти го казвам, но знам, че мога да ти вярвам, и искам да те предупредя. Знаеш какво е положението тук, в Париж. Не можеш да не бъдеш предпазлив.

Нортууд сякаш се колебаеше дали да продължи, но след миг поде с почти нечут глас:

— От британската делегация изтича поверителна информация. Не искам да хвърлям вината върху невинен човек… но наблюдаваме Андерсън много отблизо.

Рафи никога не беше виждал Нортууд толкова сериозен и се запита дали пък не е подценил стария си училищен приятел. Може би очебийната му любезност към всички беше просто маскировка. Той се вгледа в него, опитвайки се да бъде обективен.

Макар че Рафи дълбоко не харесваше вулгарните маниери на Нортууд, нямаше причини да не му вярва. Дали ревността не оставяше отпечатъка си върху преценките на Рафи? Твърде възможно.

Същата ревност го бе накарала много лесно да повярва най-лошото за Андерсън. Рафи си напомни, че е дошъл в Париж, за да помогне на родината си, не да плете лични интриги. Но ако русият мъж предаваше Англия, щеше да бъде неизразимо удоволствие да го види хванат и наказан.

Рафи каза:

— Ще си отварям очите и може би ще се сетя защо Андерсън ми изглежда познат. Това може да се окаже от значение.

След като кимна съучастнически, той се отдалечи от Нортууд и се озова при масата за „червено и черно“. Тази игра изискваше повече късмет, отколкото умение, затова Рафи успяваше да наблюдава всичко, което ставаше из залата. Той забеляза как генерал Мишел Русе зае празния стол на масата за фаро до Андерсън, забеляза и че двамата мъже си размениха няколко оживени реплики, които можеше и да имаха нещо общо с фарото, но можеше и да нямаха.

Забеляза и смръщи вежди.