Бренда Джойс
Завоевателят (36)

36

Трябваше да си изясни нещата. След вечеря Ролф отиде право при Уилфрид.

— Ходихте ли на реката?

— Да — отговори младият войник. — Не съм я докоснал, милорд.

— Не се съмнявам — отговори успокоително Ролф. Значи Сейдри наистина е искала да се окъпе? Искала е да поплува, да се позабавлява — и е проявила доверие към него, като го е поканила да я охранява. Ролф изпита безкрайно облекчение, но дори то не беше в състояние да прогони напълно подозренията му. Извърна се и погледна към Сейдри. Тя се хранеше с апетит. Прясно измитата коса беше сплетена на дебела плитка.

Можеше ли да й има доверие?

На следващия ден точно когато рицарите се упражняваха на площадката, а Ролф наблюдаваше двубоите, Уилфрид пристигна тичешком. Мъжете всеки ден мятаха копия и се учеха да отбиват удари с щитовете, хвърляха чук и въртяха меч. При вида на Уилфрид Ролф се обезпокои. Защо беше напуснал поста си?

— Какво се е случило? — извика насреща му той, опасявайки се, че Сейдри е извършила поредната глупост. Сърцето му заби ускорено. Това момиче беше непредвидимо!

Уилфрид дишаше тежко от бързото тичане.

— Пак отиде на реката. Не ви е помолила за позволение и аз й обясних, че не може така, но тя не пожела да ме послуша. Изсмя ми се в лицето, нарече ме жалък глупак. Какво да правя?

— Не бива да я изпускаш от очи нито за миг — укори го строго Ролф. — Това е заповед, Уилфрид. Върни се веднага при нея.

Той се ядоса ужасно, че момъкът я бе оставил сама. Утре щеше да го накаже за този пропуск. Никой от хората му нямаше право да занемарява задълженията си. Най-добре да го прати да чисти оборите или да му послужи известно време като паж. Уилфрид се обърна и хукна да бяга. Ролф го проследи и запомни мястото, където влезе в гората.

Не можеше да съсредоточи вниманието си върху бойните упражнения. Погледът му отново и отново се връщаше на мястото, където Уилфрид бе изчезнал между дърветата. Някъде там беше вирчето, където се къпеше Сейдри. Не, със сигурност не беше капан. Тя не е имала намерение да извърши предателства. Колкото и невероятно да звучеше, тя действително е искала да се окъпе в реката, нищо повече. Дали се къпеше гола? Ролф си представи съвършената й фигура и пропусна да види как Белтен атакува яростно Гай, изби копието от ръката му и нададе тържествуващ вик.

— Ако не се защитаваш по-добре — скара му се Ролф, — главата ти скоро ще бъде набучена на копието на някой саксонец.

Гай сведе глава и лицето му потъмня. Ролф отново се разсея и пропусна новото нападение и сблъсъка на копията. Погледът му беше привлечен като с магия към гората, където неговата нимфа лудуваше във водата. Той изръмжа гневно и вдигна копието си. Гай и Белтен приключиха втория сблъсък. Този път никой не загуби копието си.

— Белтен! — извика предизвикателно Ролф, нахлупи шлема си и посегна към тежкия щит. Рицарят се приготви за нападение. Гай насочи коня си към края на турнирната площадка. Белтен препусна към господаря си в див галоп, Ролф пришпори бойния си жребец и полетя като вихър срещу нападателя. Усещаше могъщия гръб на животното между бедрата си, следеше с мрачно удоволствие как земята летеше под копитата му и знаеше, че в този миг и Белтен изпитва същото опиянение от бързата езда. Копието му се удари в оръжието на противника, който имаше намерение да пробие щита му, но улучи само края му. Ролф обърна рязко коня си и нападна светкавично, преди Белтен да е успял да се овладее. Този път устремът му беше толкова мощен, че Белтен се строполи от седлото. Рицарите избухнаха в ликуващи викове. Ролф се намести по-удобно на седлото и изпъшка. Погледът му отново отлетя към гората. След това се обърна към Гай. — Ти си наред.

Ролф предизвика поне една дузина рицари на двубой един след друг и хвърли поне половината от тях от седлата, строши копието на Роджър и щита на Бю. Чарлз си изкълчи глезена при падането от коня. Мъжете престанаха да ликуват. Ролф често се включваше в упражненията на рицарите си; това дори се очакваше. Необичайното беше, че днес водачът им се биеше като обезумял, изправи срещу себе си дузина от хората си и ги победи. Обикновено Ролф извикваше двама или трима от най-добрите и ги обучаваше на някои специални трикове. Днес всички изпитаха на гърба си лошото му настроение.

Най-после Ролф захвърли копието и шлема. Кръвта шумеше в слепоочията му, дъхът му излизаше на тежки тласъци. Русите къдрици бяха залепнали за челото му. Той погледна отново към гората и изведнъж пришпори коня си.

В края на гората норманинът слезе от коня и продължи пеша. Дишането му постепенно се успокои. Чуваше плискането на водата — а по някое време чу и човешки глас. Сейдри като че ли пееше. Първо видя Уилфрид. Войникът седеше с гръб към водата и се стресна до смърт, когато Ролф изникна внезапно пред него. Господарят сложи пръст на устата си, за да му заповяда да мълчи, после му махна с глава да си върви. Едва тогава погледна към реката.

Сейдри не бе гола, установи разочаровано Ролф. Носеше тънка риза, водата й стигаше до хълбоците. Розовата й плът блещукаше под тънката тъкан. Косата й висеше свободно по раменете и гърба великолепна, изпъстрена със златни точици. Краищата й бяха мокри. Тя пляскаше във водата и се смееше и изглеждаше неземно красива. Ръката на Ролф неволно докосна издутия панталон.

Сейдри се потопи във юдата, изскочи отново на повърхността и се изтръска като куче. Ризата бе залепнала за тялото й и не скриваше нищо. Когато се покатери на един камък, той можа да види закръглените бедра и стройните крака. Зърната на гърдите й бяха като черни перли. Тя се засмя и скочи във водата с главата надолу.

Ролф дишаше накъсано и не преставаше да се проклина, че я бе последвал. Тя е сестра на съпругата ми, повтаряше си нещастно той. Припомни си клетвата, която беше дал. Но членът му беше толкова корав, че го болеше. Той го попипа през панталона и с мъка потисна стона си. Никога досега не беше изпитвал такова диво желание, имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне. Сейдри се потопи отново и когато излезе, приглади назад мокрите си къдрици. Покатери се отново на камъка, затвори очи и обърна лице към слънцето. Настани се удобно, облегна се назад, опряна на лакти, и гърдите й щръкнаха към слънцето.

Ролф се разтрепери. Бръкна в панталона си, обхвана члена си и започна да го мачка. Сейдри отърси мократа си коса като кученце, водните капки заблестяха под слънчевата светлина като диаманти. Възбудата му се увеличи. Кръвта зашумя в ушите му. Погледът му се потопи в тъмния триъгълник между бедрата й. Ръката му се плъзгаше ритмично по члена. Трябваше да се махне, но знаеше, че вече не е в състояние да го стори.

Сейдри се претърколи по корем и Ролф окончателно загуби самообладание. Копнееше да стисне розовото й дупе, да го мачка и разтрива, както сега правеше със себе си. Той простена задавено. Знаеше, че тя го е чула, но не го беше грижа. Не можеше другояче. Ръката му ускори движението си, вече не внимателно, а силно и бързо, беше съвсем близо до експлозията, точно сега не можеше да спре…

Сейдри скочи уплашено, погледът й преброди близките дървета, откри го, видя какво прави… За момент погледите им се срещнаха, потънаха един в друг. Когато затвори очи, Ролф запечата образа й в съзнанието си, чу изплашеното й пъшкане. Разхлаби за миг хватката си, пръстите му се задвижиха по-бързо, безумно бързо… След миг изкрещя, в тялото му избухна гръм и възбудата се облекчи на буйни тласъци.

Когато отвори очи, убеден, че тя си е отишла, сърцето му биеше безумно. Сейдри си бе на мястото. Стоеше на другия край на брега с разширени от уплаха очи, отворени устни, трепереща, скръстила ръце. И го гледаше. Ролф вдигна панталона си.

— Все още ли вярваш, че мога да те охранявам, докато се къпеш? — попита задавено той.

Сейдри поклати глава.

Той изтри ръката си в близкото дърво, без да сваля поглед от нея. Дали следващия път щеше да устои на копнежа си да я вземе? Въпросът нямаше нужда от отговор. Той беше загубил самообладание. Положението беше станало непоносимо.

 

 

— Какво? — изпищя уплашено Алис.

— Бет ми каза — отговори усърдно Мери, която съвсем правилно беше разтълкувала вика на господарката като жадно любопитство.

— Били са тук? — попита слисано Алис. — Сигурна ли си? Ако ме лъжеш, ще заповядам да те бичуват и да те хвърлят в подземието!

Мери се отдръпна, красивата й уста затрепери.

— Говоря чистата истина. Бет видяла само Моркар, но той й казал, че и Едуин е дошъл. Пратили я да повика Сейдри, за да си поговорят с нея. — Мери хвърли страхлив поглед към господарката си. — Може би не биваше да ви казвам…

— Напротив — отговори Алис и сърцето й заби ускорено. Постъпи правилно, като ми каза. — Тя извади една златна монета от кесийката на колана си и избута Мери към вратата. — А сега си върви, остави ме сама. Трябва да размисля.

Когато Мери излезе, Алис се отпусна трепереща на леглото. Знаеше, че ще стане така. Сейдри отново замисляше предателство. Само че този път не бяха успели да я заловят. Какво ли наказание щеше да й наложи този път Ролф? Не можеше да я остави ненаказана. Тя се бе срещнала с братята си под носа на норманския господар! Алис плесна с ръце. Това беше чудесен шанс да се отърве завинаги от омразната си сестра.

Тя знаеше отлично какво трябва да направи. Скочи от леглото, излезе навън и се спусна като вихър по стълбата, за да намери съпруга си. Той тъкмо влизаше в залата. Изглеждаше спокоен и дори весел, без обичайното мрачно изражение, което Алис прие като добър знак. Тя го поздрави и той отвърна любезно на поздрава й.

— Трябва да говоря с вас — настави тихо тя.

Ролф се усмихна приветливо и й придърпа един стол.

— Моля, седнете, милейди.

— Бих предпочела да отидем на място, където никой не може да ни чуе — обясни тя. — Не е ли по-добре да се качим в покоите си?

Очите му светнаха развеселено и той я последва без възражения на втория етаж. Алис затвори грижливо тежката дъбова врата. Ролф се изтегна на леглото и въздъхна доволно.

— Милорд, аз също имам свои шпиони — започна решително Алис.

— Наистина ли? — Той я погледна по-внимателно.

— Да. И току-що узнах нещо, което е от изключителна важност и за двама ни.

— Виждам, че сте развълнувана. Продължавайте.

— Помните ли следобеда, когато отидохте на лов? Тогава Сейдри се е срещнала с Едуин и Моркар.

Ролф се надигна на лакти и я погледна невярващо.

— Вярно е. Двамата дошли в селото малко след като вие потеглихте. Тя отново е замислила предателство, милорд!

— Това е тежко обвинение. Имате ли доказателства?

— Да. Слугинята Бет занесла на Сейдри вест от Моркар. Може би тя ще отрече, тъй като има любовна връзка с брат ми. Говорят даже, че едно от хлапетата й е негово. Но ако заповядате да я набият, ще признае истината.

Ролф стана и пристъпи към опушената камина. Постоя известно време с гръб към Алис, после бавно се обърна.

— Вие непрекъснато обвинявате сестра си в какво ли не, Алис. Обвинението ви звучи твърде подозрително.

Алис пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Милорд, аз съм господарка на Елфгар и имам намерение да си остана такава. Ако някой замисля бунт срещу вас, аз се опитвам да му попреча. Защото измяната към вас означава измяна и към мен. За първи път в живота си получих онова, за което копнеех, и няма да позволя на никого да ми го отнеме. Вашите интереси са мои интереси, затова се стремя да ви пазя — както пазя себе си. Признавам, че не сме много близки, но трябва да сте сигурен, че съм ви вярна. На мен можете да имате доверие.

— Красиви думи — промърмори той.

— Искрени думи.

Ролф не отговори.

— Какво ще правите сега? — попита смело Алис.

Погледът му беше пронизващ, но тя беше отишла твърде далеч и вече не се плашеше от нищо. Ролф се усмихна горчиво.

— Вие просто горите от нетърпение да споделите с мен мислите си. Продължавайте.

Тържествуваща усмивка пробяга по лицето й.

— Тя ще бъде вашата гибел, милорд — нашата гибел. Тя живее между нас, но тя е шпионка. Тази жена е опасна. Ако беше мъж, отдавна да сте заповядали да я обесят. Пазачът, който трябва да е постоянно до нея, явно е занемарил задълженията си. Нямате друг избор, освен да я затворите. Завинаги.

— Защо смятате, че нямам друг избор?

— Е, ако предпочитате, можете да я омъжите за някой шотландец. Или за французин… а може би и за ирландец. Във всеки случай тя трябва да се махне оттук, да живее далече от нас, за да не ни създава трудности!

— И аз така мисля — отговори Ролф. — Точно така.

Веселостта му изчезна, очите му потъмняха от гняв.