Бренда Джойс
Завоевателят (26)

26

Ролф я занесе в къщата и изкачи стълбите на един дъх. Искаше да я отнесе в собствената си стая, но разумът му заповяда да излезе на чардака, където внимателно я положи върху леглото, на което нощуваше Алис, преди да стане негова съпруга.

Алис го следваше по петите.

— Какво правите? — попита остро тя. — Трябва да я хвърлите в подземието! И без това й наложихте твърде меко наказание…

Ролф се обърна с гневно святкащи очи.

— Поведението ви е засрамващо.

Алис застина на мястото си.

— Приберете се в стаята и помислете как трябва да се държи една господарка.

Алис го погледна с разширени от ужас очи.

— Искате да ме затворите, така ли?

— Махнете се оттук! — изгърмя Ролф. — Ще се показвате пред очите ми само когато ви викам!

Алис се обърна рязко и се отдалечи по коридора.

Ролф затвори очи, за да прогони отвратителния образ на жената, която беше гледала с жадно любопитство как сестра й се гърчеше от болка под ударите на камшика. Трепереше от отвращение. Алис очевидно беше изпитала удоволствие да присъства на наказанието на сестра си. Той тръсна глава, отпусна се на колене, вдигна ръката на Сейдри и я помилва нежно. Тя извъртя глава и го погледна с потъмнели от болка очи, в които пламтеше омраза.

— Махнете се от мен! — изсъска тя.

Ролф отпусна безпомощно ръка и се изправи.

— Ще изпратя някой да превърже гърба ти — проговори с мъка той. — Ще останеш на чардака, докато оздравееш. — Искаше да я има близо до себе си, искаше да знае, че се грижат за нея и че тя ще оздравее.

— Какво? — попита подигравателно тя. — Защо не се вслушахте в думите на очарователната си съпруга? Няма ли да ме хвърлите в подземието? Но милостивото ви внимание дойде твърде късно. — Една сълза се отрони от окото й и бавно потече по горещата буза.

Ролф знаеше как се чувстваше тя в този момент и не се разсърди. Проследи падането на сълзата и си пожела да има малко повече смелост и да я изтрие — той, който никога не се беше оплаквал от липса на смелост. Погледът му се върна на изранения гръб, покрит с подути сини ивици и три кървави резки, където кожата беше разкъсана от камшика. Сигурно щяха да й останат белези.

— Сейдри — повтори съвсем тихо той.

Тя го удостои с презрителен поглед и се извърна към стената.

Ролф не можеше да откъсне очи от нея. Не му оставаше нищо друго, освен да си отиде, макар че всичко в него се противеше да я остави сама в това състояние. Обърна се и закрачи бавно към изхода.

Едва когато вратата се затвори след него, Сейдри даде воля на сълзите си.

 

 

— Няма нищо, няма нищо — шепнеше утешително старата жена. — Знам, че те боли, но не бива да мърдаш.

Сейдри стисна здраво зъби. Баба й трябваше да измие раните, за да не загноят. И най-малкото докосване й причиняваше адска болка, гърбът й гореше в огън. Тя затвори очи и по бузите й потекоха сълзи.

— Ти си силна, детето ми — продължи с дълбокия си глас бабата, прастара жена със съвсем бяла коса, обрулено от времето лице и тъмносините очи на внучката си. — Раните скоро ще зараснат.

— Няма ли да ми се караш?

— Познавам те, Сейдри. Ти направи само онова, което трябваше.

— Трябва да помагам на братята си, разбираш ли, трябва!

— Тихо, не се вълнувай.

Сейдри скри лице във възглавницата, докато старата жена покри раните с влажни компреси.

— Мразя го — изсъска през стиснатите си зъби тя. — Той няма сърце.

— Така ли? — усмихна се иронично баба й. — Затова ли преряза въжетата и те донесе в къщата пред очите на цял Елфгар и на хората си?

Сейдри се изчерви като рак.

— Сигурно е изпитал угризения на съвестта, макар че това би ме учудило извънредно много. — Но тя помнеше очите му преди бичуването, помнеше страданието и вълнението, които се четяха в тях. Чу отново дрезгавия му глас, когато произнесе името й… като молба. Но защо, защо?

— Той изпълни дълга си също като теб — каза бабата. — Не очаквах такава бъркотия. Женен е за Алис, а гледа само теб. А сега и това.

— Той е един похотлив козел — изсъска отвратено Сейдри. — Нахвърля се върху всяка слугиня и селянка, която му хареса. Засега иска мен, но аз съм сестра на съпругата му. Е, поне притежава известна почтеност и не смее да ми досажда.

— Така значи — промърмори замислено баба й. — Значи само похотта го е накарала да бъде толкова мек и нежен с теб. Нали видях как те положи на тази мека постеля.

Сейдри изпухтя презрително. В този момент вратата се отвори и тя знаеше, че е той. Вдигна глава и се постара да вложи в погледа си дълбока омраза.

— Как е тя? — попита Ролф и пристъпи по-близо.

— Скоро ще се оправи. Селската кръв й дава сила.

Сейдри извърна лице, усетила погледа му върху голия си гръб. Бяха съблекли разкъсаната й одежда. Хълбоците й бяха покрити с тънък чаршаф. Беше безпомощно изложена на погледа му.

— Ще останат ли белези? — попита мрачно той.

— Да, но едва забележими, ако редовно я мажа с мехлема. А с времето, кой знае? Мисля, че белезите ще изчезнат почти напълно.

— С времето — повтори беззвучно Ролф.

— В момента не мога да направя нищо повече за нея — заключи старата жена и се надигна с пъшкане.

Ролф хвърли последен поглед към Сейдри и съпроводи старицата до вратата.

— Много ви благодаря — проговори тихо той.

Бабата се усмихна.

— Не ви подобава да ми благодарите, милорд.

Ролф я погледна сериозно.

— Въпреки това много благодаря — повтори и я изведе в коридора.

 

 

Алис чу стъпките му.

Тя ходеше напред-назад като затворена котка и не можеше да намери покой. Когато чу енергичните стъпки на господаря си по стълбата, тя спря, вслуша се и се постара да изпише на лицето си покорство.

Беше късно. Вечерята отдавна беше свършила. Той не й нареди да слезе в залата, една слугиня й донесе яденето в стаята. Цял Елфгар знаеше, че господарката е наказана — и то само заради вещицата Сейдри.

Унижението и гневът се надпреварваха в сърцето й, но най-силна беше омразата. Тя мразеше съпруга си и курвата му по-силно от всякога.

Но трябваше да се овладее. Нямаше право да покаже вълнението си. От сутринта след сватбата, когато щеше да упражни съпружеските си права, Ролф не я беше докосвал. А така й се искаше бракът им да е вече консумиран. Тази нощ мъжът й нямаше причини да занемари съпружеските си задължения.

Ролф влезе в покоите си, но не я удостои дори с поглед. Алис беше готова за нощта и стоеше пред огнището. Подуши го като уплашена сърна, за да разбере в какво настроение е. Без да каже дума, норманинът започна да се съблича.

— Изглеждате уморен, повелителю. Позволете да ви помогна. — Тя пристъпи към него.

Ролф кимна безмълвно и я остави да свали туниката му, а после и ризата. Алис се стараеше да не се докосва до голата му плът. Когато все пак пипна кожата му, тя потрепери от отвращение, но той не го забеляза.

Той се наведе да изуе ботушите си, но Алис побърза да свърши и това. Той не се възпротиви. След това свали бавно чорапите и панталона. Алис сгъна дрехите му подчертано грижливо, за да не гледа голотата му. Този мъж беше напълно лишен от чувство за срам. Тя си припомни как членът му напираше към утробата й и цялата се скова.

Когато се обърна, Ролф беше вече в леглото. Лежеше по гръб със затворени очи. Алис се приближи предпазливо. Мъжът й изобщо нямаше вид на жадуващ любовник, изглеждаше безкрайно изтощен. Алис се пъхна под завивката, но той не се помръдна. В гърдите й се надигна лошо предчувствие — той искаше да спи! Нямаше намерение да я люби.

От една страна, изпита облекчение, но честолюбието и суетата й не можеха да допуснат подобно нещо. Тя се приближи до него и коляното й се докосна до бедрото му. Той не се помръдна.

Тя не беше похотлива изкусителка като сестра си. Какво да направи, та да привлече вниманието му? И защо той се държеше като добродетелен монах? Алис докосна ръката му.

— Милорд?

Ролф не спеше; ресниците му трепкаха, погледът му бе буден. Устните й трепереха.

— Съжалявам — прошепна тя, — не исках да ви разгневя. Можете ли да ми простите?

— Вече го забравих — изръмжа той. — А сега заспивайте. — И се обърна на другата страна. Алис се уплаши от могъщия му гръб. Така й се искаше да изпълни нареждането му, да се отърве от досадната интимност. Но не можеше. Трябваше да му стане истинска съпруга.

— Милорд? Мога ли да ви кажа още една дума?

Ролф седна в леглото.

— Какво желаете, Алис? — попита с нескривано нетърпение той.

Гневът й заплашваше да избухне.

— Нямате ли желание да изпълните съпружеските си задължения?

Мъжът я погледна с присвити очи.

— Не, нямам това желание.

Алис примигна стреснато. Не беше очаквала този отговор, не знаеше какво трябва да каже.

— Не искате да консумирате брака ни? — повтори невярващо тя.

— Не искам.

Алис се отдръпна.

— Не разбирам. Аз съм ваша съпруга.

Очите на Ролф изпущаха светкавици. Той отметна завивката, скочи от леглото и отиде до прозореца. Какво му бе сторила?

— Тогава ще ви обясня — отвърна рязко той. — Днешното ви поведение ме отврати. Вече нямам желание да ви докосна. — Хвърли бегъл поглед към мъжествеността си и заключи: — Ни най-малко желание, както виждате.

Лицето на Алис смени цвета си, стана бледо, после почервеня. Настъпи дълга пауза, прекъсната от нея.

— Не искате да бъда ваша съпруга, така ли?

— Вие сте моя съпруга — отговори рязко Ролф. — Вече сме венчани.

— Не наистина. Не пред бога.

Ролф я погледна студено.

— Когато съм в по-добро настроение, ще се опитам да наваксам. Но не сега. Не тази нощ.

Алис сложи ръка на гърдите си, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Не можеше да повярва. Един ден, когато беше „в по-добро настроение“, той щеше да консумира брака им. Какво да прави сега? Да излезе пред хората и да изкрещи болката и унижението си? Не, в никакъв случай! Та нали нямаше да може да гледа хората в очите, ако знаеха, че мъжът й не е изпълнил съпружеските си задължения. А и всички знаеха, че той преследва сестра й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Нима не искате синове? Аз ще ви подаря много наследници. Аз съм млада и здрава.

Ролф се изсмя безрадостно.

— Аз имам синове — половин дузина деца, пръснати от Нормандия до Анжу. В Съсекс също имам двама сина. Повярвайте, мадам, имам достатъчно наследници.

— Значи нашият брак ще съществува само на книга? — попита горчиво Алис. Но после й хрумна една идея. Представата, че той ще я люби, й бе отвратителна още от самото начало, но тъй като знаеше, че бракът трябва да бъде консумиран, тя бе готова да изтърпи омразния акт. Но ако никой не узнаеше истината, тя щеше да си живее като негова съпруга, без да търпи досадните му милувки.

— Когато споменът за отвратителното ви поведение по време на днешното наказание избледнее, ще поискам правата си на съпруг — обясни ледено Ролф. — Но това със сигурност няма да стане тази нощ. Ще си запазите девствеността още известно време. Лека нощ, лейди Алис — заключи енергично той и отново си легна.

Божичко, как го мразеше.

И какво щастие, че нямаше да се любят.

Разбира се, тя щеше да се погрижи цял Елфгар да повярва, че бракът е бил консумиран. А това не беше трудна задача.