Бренда Джойс
Завоевателят (14)

14

— Трябва да говоря с вас, госпожице.

Алис стоеше до стола си, начело на дългата маса, и чакаше Ролф да заеме мястото си. Хората му вече бяха започнали да се хранят. Сините очи на норманина блестяха студено — като буря през януари. Алис огледа страхливо залата, опитвайки се да разбере колко хора бяха чули господарския му тон. Гай дьо Шант изглеждаше напълно зает с яденето, но старият Ателстън беше твърде бавен — и твърде дързък, — за да отмести поглед. Алис скри недоволството си под любезна усмивка.

— Не може ли да почака, милорд? Яденето ще изстине.

— Не. — Той я хвана за лакътя и я поведе към стълбището.

Алис прикри умело гнева си и скромно сведе очи.

— Как стана така — заговори бавно и отмерено Ролф, — че ми заявихте, че Сейдри ще надзирава работата в кухнята, макар че в действителност тя върши работата на обикновена робиня?

Алис затрепка с ресници.

— Но тя е обикновена робиня!

— Тя е ваша сестра.

— Моя несъща сестра… хлапето на една робиня.

— Въпреки това е дъщеря на графа и това я поставя по-високо от мястото, което сте и отредили. Тя няма да работи като обикновена робиня в кухнята.

— Да, господарю. — Алис го изчака да се успокои и попита плахо: — Милорд?

Мъжът кимна нетърпеливо.

— Каква работа да й дам? Всеки роб в Елфгар е длъжен да работи за подслона и храната си.

— Аз ще й намеря други задачи. И то достатъчно. — Той се обърна отново към масата.

Алис докосна внимателно ръкава му.

— Милорд?

Мъжът не се постара да скрие недоволството си.

— Какво още искате?

— Все още не сте ми казали… — тя пое дълбоко въздух — … кога ще се състои нашата сватба.

Лицето му помрачня още повече.

— Не съм ли? След четиринадесет дни, ако ви е приятно.

Лицето на Алис се разведри.

— О, да — извика тя. — Разбира се, че ми е приятно!

 

 

Сейдри не се появи на масата за обяд и Ролф предположи, че почива. Ала когато не дойде и за вечеря, започна да се тревожи. Знаеше, че тя не се чувства добре. Все още беше разгневен от интригите на годеницата си, която от ревност беше прогонила сестра си в кухнята. И се запита дали Алис и преди е товарила сестра си с тежка домашна работа, а Сейдри се е подчинявала, защото не е имала друг избор.

Никога досега не се беше замислял, че Сейдри е робиня. Днес, когато Алис заговори за това, мисълта, че тя е негова собственост, му стана странно приятна. Докато по заблуда я смяташе за член от семейството, тя също беше длъжна да му се подчинява, но сега ситуацията беше съвсем различна. Без негово позволение тя нямаше право да се отдалечава нито на крачка от владенията му. Ако въпреки това посмееше, заслужаваше строго наказание. Без негово разрешение тя не можеше да напуска Елфгар и да живее другаде. Без негово съгласие нямаше право да се омъжи. Освен това му дължеше част от годишната печалба от труда си — труд, за който той още не беше наясно. Тя беше в много неизгодно положение: пред закона беше негова собственост.

Може би беше болна, имаше температура, затова не дойде и да вечеря. Ролф нямаше апетит, затова побърза да приключи с вечерята, остави годеницата си да свири на арфа, а хората си да играят на зарове, и напусна залата. Сейдри прекарваше много време с баба си, която живееше в селото, вероятно и сега беше там. Но първо трябваше да попита някоя слугиня.

Ролф влезе за втори път в кухнята, която сега беше осветена от газени лампи. Сейдри се беше привела над масата и месеше тесто. Ролф се стресна, сякаш бе видял призрак. Сейдри усети погледа му и се извърна към него.

Ролф загуби ума и дума пред тази нова проява на непокорство.

Сгорещеното лице на Сейдри се изчерви още повече.

Най-после той си възвърна дар слово.

— Как смеете? — изхъхри дрезгаво той. — Как посмяхте отново да се противопоставите на заповедите ми?

Тя очисти тестото от пръстите си.

— Мога да обясня.

— Нито един от рицарите ми не смее да ми откаже послушанието си.

— Имам основателна причина.

— Моите хора се боят от строго наказание. — Той пристъпи към нея.

— Господарю, моля ви…

— Но вие… вие като че ли не се страхувате от мен. — Той направи още една крачка към нея.

Сейдри се отдръпна и вдигна ръце, за да посрещне очаквания удар. Беше твърде изтощена, за да се бори с него. А и се бе надявала, че той няма да я намери.

— Моля ви, милорд! Направих го заради Тилди — тя ще ражда, болките й започнаха. Имаме твърде малко прислужнички в кухнята и трябваше да помогна.

Гневът му се изпари. Ръката му застина насред движението.

— Значи работите за друга? Но вие сте уморена до смърт!

— Тя ще има дете, милорд — отговори тихо Сейдри. — Тя ми е приятелка.

Мъжът поклати глава.

— Млъкнете! Нямате право да се противопоставяте на заповедите ми, Сейдри. Няма да го търпя.

— Ще ме набиете ли?

Челюстите му се сковаха.

— Много ми се иска да го сторя! Този път, но само този път, ще се отървете безнаказано. Но ме чуйте добре. Ако още веднъж посмеете да се опълчите срещу заповедта ми, рискувате строго наказание. Ще си платите за непослушанието, да го знаете.

Устните и трепереха, но тя се изправи и вирна упорито брадичка.

— Стига толкова! Веднага оставете това тесто! Следващия път, когато искате да направите нещо подобно, елате при мен, вместо да вземате самостоятелни решения. Аз ще ви отведа до постелята ви.

Сейдри изслуша думите му с облекчение и гняв.

— Къде по-точно ще ме отведете — в моята постеля или във вашето легло?

— Покана ли е това? — попита подигравателно той.

— Не!

— Трябва само да ми кажете. Знаете, че не бих имал нищо против. — Гласът му беше мек като коприна.

— Аз обаче имам!

Погледът му спря на гърдите й.

— Волята ви се противи… но не и плътта ви.

Сейдри скръсти ръце.

— Това не е вярно.

— Не си мислете, че можете да спорите с мен и да спечелите — продължи все така меко Ролф. — Срещу мен нямате шанс. Никакъв.

— Мразя ви, норманино — отговори с треперещ глас тя.

— Къде е постелята ви?

— В залата — отговори неохотно Сейдри и не обърна внимание на предложената й ръка.

Двамата излязоха в двора. Сейдри вдигна лице към обсипаното с ярки звезди небе и пое дълбоко хладния нощен въздух. Ролф не можеше да отмести поглед от профила й, запленен от замайващата й красота. Сейдри забеляза жадните му очи и се изчерви.

— Да вървим — заповяда рязко той и я хвана за лакътя.

Сейдри се намираше в състояние на пълно изтощение, което й попречи да заспи. Едва бе задрямала, когато нечий груб глас я стресна, а две здрави ръце я разтърсиха.

— Сейдри, Сейдри, стани! Събуди се най-после!

Сейдри примигна сънено, докато забеляза, че над леглото й се бяха навели Ателстън и едър мъж с факла в ръка.

— Какво има?

Едно куче залая. Мъжете на сламениците се размърдаха. Един заповяда да пазят тишина. Второ куче започна да вие.

— Става въпрос за жена ми — продължи трескаво мъжът. Сейдри най-после го позна. — Работата отива на зле, Сейдри. Бебето не иска да излезе. То й е петото. Другите се родиха лесно, но това просто не иска да излезе. Моля те, помогни й!

Сейдри скочи на крака и се уви в наметката.

— Да, Джон, идвам — отговори успокоително тя. Мислите й бяха в хаос. Спешно й трябваше торбичката с билки.

— Какво става тук?

При звука на дълбокия мъжки глас Сейдри се обърна като ужилена. Норманинът беше застанал на стълбата, облечен само с вълнения си панталон, и стискаше в ръка гол меч.

— Става въпрос за Тилди, жената на Джон — обясни бързо Ателстън. — Раждането започна, но бебето не иска да излезе.

Сейдри мина бързо покрай спящите мъже.

— Нека някоя друга жена се погрижи за нея — заповяда сърдито Ролф. — Момичето е изтощено до смърт.

Сейдри спря в подножието на стълбата и го погледна в лицето.

— Няма друга, която би могла да й помогне, милорд — отговори с твърд глас тя. — Но ми трябва торбичката с билки.

Ролф я изгледа мрачно, после даде някаква заповед на Ателстън. Саксонецът забърза нагоре по стълбата, за да донесе билките. Сейдри не откъсваше поглед от едрата мъжка фигура. Ако й забранеше да се погрижи за Тилди, тя щеше да откаже да се подчини. Той мълчеше, само я гледаше. Ателстън слезе задъхан и й подаде кожената торбичка. Сейдри изскочи в тъмната нощ.

Виковете на Тилди се чуваха отдалеч. Четири деца на възраст от три до десет години се бяха свили в един ъгъл на мъничката стаичка и хленчеха уплашено.

— Тихо, милички, не плачете — опита се да ги успокои Сейдри и помилва най-малкия по главичката. — Скоро всичко ще свърши и мама отново ще бъде добре. Не бива да я тревожите.

Тя погледна сърдито Джон.

— Ти трябва да успокоиш децата.

Тилди беше окъпана в пот. Водите й бяха изтекли, тя се извиваше и стенеше от болка, пристъпите идваха почти непосредствено един след друг, но детето не излизаше. Сейдри разбра веднага какво не беше наред. Детето беше обърнато, искаше да излезе с крачетата напред, а това беше много мъчително за майката.

— Трябва да се опитам да го обърна — каза тя на Джон, без да вдигне поглед.

— Правили ли сте го и друг път? — попита Ролф.

Сейдри се обърна стреснато. Норманинът ги беше последвал и сега стоеше приведен в ниската колиба. Беше хвърлил тежката наметка върху голите си рамене. В колибата се възцари пълна тишина. Децата гледаха великана с разширени от уплаха очи. И Джон не беше способен да се помръдне.

— Трябват ми вода, сапун и чисти кърпи — проговори Сейдри, наведе се отново над стенещата Тилди и обърса запотеното й чело. Сега нямаше време да се разправя с норманина.

— Аз ще ти донеса — отговори Джон, зарадван, че може да се махне.

— Как е тя? — попита тихо Ролф.

— Загуби съзнание. Това е по-добре, защото ме чака доста работа. — Сейдри продължи да милва лицето на родилката.

Петгодишното момченце с червена косичка отново се разплака.

— Мамо, мамо! — хълцаше то.

Сейдри, която беше коленичила край сламеника, се обърна, за да го утеши. Безкрайно беше учудването й, когато Ролф взе малчугана в скута си и нежно помилва червените му къдрички. Никога не беше помисляла, че норманинът може да изпитва нежни чувства.

— Viens, mon petit — прошепна той. — Знаеш ли кой съм аз?

Момчето примигна.

— Н… не.

— Това е новият ни господар — напомни му страхливо голямата сестричка.

Ролф кимна усмихнато на момичето и притисна малкия към себе си.

— Сестра ти е права, аз съм новият ви господар, Ролф дьо Варен. Знаеш ли къде се намира Варен?

Момченцето страхопочтително поклати глава.

— Намира се много, много далече, от другата страна на морето. Искаш ли да узнаеш как пътувах с рицарите си през морето?

Детето кимна с отворена уста.

Сейдри се обърна облекчено към родилката и заслуша с половин ухо как Ролф разказа историята си на наобиколилите го деца с дълбок, тих глас, без да споменава кървавите подробности. След малко се върна Джон, натоварен с кърпи, сапун и ведро топла вода. Сейдри изми ръцете си и сложи мокра кърпа на челото на Тилди. Жената бавно се върна в съзнание.

— Тилди? — Сейдри се наведе над нея. — Аз съм тук, при теб. Ще се опитам да обърна бебето, защото е решило да излезе с крачетата напред. Трябва да го направя веднага.

Тилди отвори очи.

Сейдри се усмихна и посегна към кърпата на челото й. Но родилката изпищя и рязко извърна глава. Сейдри се сгърчи като от удар. Ролф спря насред думата, Джон и децата се уплашиха.

— Не!

— Тилди…

— Не, не ме докосвай! Моля те, не ме пипай! — Жената захленчи.

Сейдри се поколеба само секунди.

— Тя е твърде изтощена. Ще й дам успокоително.

— Не! Няма да изпия магьосническата ти напитка!

Сейдри имаше чувството, че е получила удар в корема. Преглътна мъчително и се опита да успокои родилката.

— Тилди, аз съм, Сейдри. Нали сме приятелки. Аз…

— Ти си виновна — изграчи Тилди. — Ти прокле и мен, и детето, защото те ударих. Махни се! Махнете тази вещица от къщата ми!

Ролф подаде момченцето на баща му и коленичи до постелята.

— Чуй ме, жено. Аз съм господарят ти.

Тилди го погледна уплашено и по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Тя не е вещица. Ще ти даде успокоително, а после ще обърне детето в утробата ти. Прави го по моя заповед.

Тилди не можеше да спре да плаче.

— Много съжалявам — изхълца тя. — Но толкова ме е страх…

— Дай й питието — заповяда Ролф и погледна Сейдри в лицето. Болката в очите й го жегна. Защо тази глупачка беше причинила това на Сейдри, която само искаше да и помогне?

Сейдри разбърка прахчето в чаша вода, подаде го на родилката, като през цялото време мълвеше утешителни думи. Тилди се успокои и потъна в тежка дрямка. Ролф наблюдаваше с учудване Сейдри, решително заела се за работа. Без да се колебае, тя пъхна ръка в отвора на утробата и Тилди простена от болка. Сейдри обърна внимателно детето. Когато на челото й избиха капчици пот, Ролф грижовно ги попи с чиста кърпа, за да не й влязат в очите.

— Готово — извика облекчено Сейдри. — Мисля, че успях. Детето се обърна. Сега ще се роди нормално.

— Добре направено — похвали я тихо Ролф.

Тя вдигна поглед. В очите му светеше топлина. Тя се изчерви и отново се зае за работа. Болките на Тилди бяха достатъчно силни и детето скоро щеше да излезе. Сейдри посегна към главичката му, изтегли го навън — и веднага разбра, че бебето е мъртво.

Пъпната връв се беше увила около шията му и го бе задушила.

Борейки се със сълзите си, Сейдри уви мъртвото дете в бяла кърпа. Ролф го пое от ръцете й.

— Аз ще го погреба — проговори безизразно Джон. Тилди вдигна натежалите си ресници.

— Детето ми?

Сейдри се поколеба и Ролф реши да я отмени.

— Бебето не оживя. Умря в майчината утроба.

— Не!

— Много съжалявам, но нищо не може да се направи. Ти си млада и силна. Бог те е дарил с четири здрави деца и ако желае, ще имаш и други.

— Не!

Ролф докосна рамото на Сейдри.

— Време е да си вървим. Тук вече нямате работа. Жената трябва да се справи сама с тъгата си.

— Ще й дам лекарство, за да заспи.

— Не! — изкрещя Тилди и се опита да се изправи. — Не! Искам си детето! Дайте ми детето!

Сейдри стисна ръката й.

— Много съжалявам, мила. Направих всичко възможно… — Гласът й отказа. Ако беше дошла по-рано, може би щеше да успее да спаси детето.

— Детето ми, бедното ми дете! — захълца Тилди.

Джон коленичи до жена си и Сейдри се изправи мъчително върху схванатите си крака. Изтри лицето си и се огледа като замаяна. Беше направила всичко, което беше по силите й. Ако беше прегледала Тилди днес следобед, ако беше дошла поне час по-рано, може би щеше да успее да спаси бебето. Тя изскочи от тъмната задушна стаичка, за да вземе малко чист въздух. Имаше чувството, че се дави. Едва след време забеляза, че се е втурнала да бяга. Тичаше слепешката, без да знае къде отива.