Бренда Джойс
Завоевателят (31)

31

Когато слезе в голямата зала да вечеря, Ролф бе обзет от странно, неопределимо чувство, но упорито отричаше, че то има нещо общо с очакване и радост. Спря на прага и огледа насядалите около масите хора.

Сейдри. Тя седеше в края на високата маса, на обичайното си място, с гръб към него. Когато я видя, сърцето му заби по-силно, и това го ядоса. Слабините му се опънаха и натежаха — въздействие, което не можа да се получи при допира със слугинята, която го миеше. Той отиде до мястото си и седна, следван от Алис, която упорито вървеше след него, макар че той изобщо не забелязваше присъствието й.

Мъжете се нахвърлиха върху яденето като изгладнели вълци. Само Ролф, който допреди минута умираше от глад, не можеше да преглътне нито залък. Погледът му беше привлечен като с магия към другия край на залата. Първото му впечатление беше, че Сейдри е бледа като платно. Бе отслабнала по време на отсъствието му, изглеждаше крехка и ранима. И не погледна към него. Нито веднъж.

Как съм могъл да очаквам нещо друго, помисли си той и се прокле за глупостта си. Тя го мразеше, когато се появи неканен в дома на братята й, а сега го мразеше още повече заради наказанието, което се видя принуден да й наложи. Той си взе парче месо от голямата табла, отряза си малко с ножчето си, но накрая го остави. Алис сложи ръка върху лакътя му.

Ролф се обърна рязко към нея. Като видя едва сдържания гняв в погледа му, тя се отдръпна уплашено.

— Простете — проговори съвсем тихо тя.

— Не е заради вас — изръмжа той и се закле, че тази нощ завинаги ще прогони Сейдри от мислите и живота си.

— Милорд?

Ролф изръмжа раздразнено и изпи на един дъх чаша вино.

— Намерихте ли време да помислите за онова, което ви казах, преди да тръгнете?

Ролф хвърли месото на кучетата и те се сбиха за тлъстата плячка.

— За какво сме говорили?

— За женитбата на сестра ми — обясни търпеливо Алис, като се стараеше да вложи в гласа си вълнение и съчувствие.

При тази мисъл настроението му се влоши още повече.

— Не. — Резкият тон даде на Алис да разбере, че господарят й няма желание да обсъжда темата. Разбира се, че изобщо не беше помислял за това. Сега мисълта да омъжи Сейдри за друг прозвуча като подигравка, по неприятна от всичко, което беше чувал досега. Макар че това беше най-доброто разрешение.

Не, нямаше да го направи. В никакъв случай. Това решение беше лесно. Щеше да изличи желанието си да я има по друг начин; със слугинята, с всяка жена, която му харесаше. Но не можеше да я омъжи за друг. Освен това тази жена беше опасна и трябваше постоянно да я държи под око. Това заключение беше напълно логично и прогони недоволството му.

— Изпратете ми Сейдри! — заповяда той и се надигна.

Алис го погледна с разширени от ужас очи.

— Искате да обсъдите нещо с нея ли?

Мъжът се усмихна заплашително.

— Да. — После отиде до камината и се загледа в пламъците. Усети как тя се приближи, усети физически присъствието й.

Сладко. Възбуждащо. Мускулите му се напрегнаха, дъхът му се ускори, на челото му избиха ситни капчици пот. Това е от горещината на огъня, помисли си подигравателно той. Мъжествеността му се обади. Той се обърна бавно към нея. Потресът беше неописуем.

В първия момент помисли, че това не е тя, а друга жена, която има бегла прилика с нея.

Ролф се овладя бързо. Докосна внимателно брадичката й, сякаш се опасяваше, че сянката на жената, която бе оставил преди две седмици, ще се разпадне. Бавно обърна лицето й към своето. Бузите бяха хлътнали и изглеждаха сиви, под теменуженосините очи имаше дълбоки тъмни сенки. Погледът й бе трескав, пълен с болка. Въпреки това тя бе прекрасна. Измършавяла и бледа, косата й бе загубила омайващия си блясък, но въпреки това бе останала най-красивата жена на света. Ролф бе безкрайно учуден от нахлулите в сърцето му нежни чувства.

— Какво се е случило? — попита дрезгаво той.

— Бях болна.

Съвестта го загриза. Не биваше да поставя въпроса, но не можа да се удържи.

— След наказанието ли?

— Да — отговори с гордо презрение Сейдри и срещна погледа му.

— Как си сега?

— По-добре. Отново съм здрава. — Тя вирна упорито брадичка, но той забеляза треперенето й.

— Имаш ли треска?

Тя поклати глава.

— Трепериш — отбеляза тихо той и докосна рамото й.

Сейдри се отдръпна. Дишането й се ускори.

— Аз… нищо ми няма.

Тя се боеше от него, свиваше се като куче, което са изритали злобно. Какво друго бих могъл да очаквам? — запита се горчиво той, измъчван от угризения на съвестта.

— Имаш нужда от почивка. Трябва да се храниш. Искам да ядеш по шест пъти на ден. Искам да напълнееш.

— Заповед ли е това? — Треперещият й глас бе пълен с ирония. Сега не можеше и нямаше да й позволи да го предизвика.

— Да. Очаквам след една седмица да станеш отново жената, която оставих при заминаването си. Ясен ли съм, Сейдри?

— Може би така ми харесва повече — отговори нахално тя. — В този вид поне съм сигурна, че няма да ми досаждате с преследването си.

На устните му заигра усмивка, погледът му падна върху пищните гърди, които изглеждаха много по-примамливи на фона на крехката фигура.

— Искаш ли да проверим?

Сейдри скръсти ръце и направи крачка назад.

— Наистина ли ще тръгнете да задиряте една болна жена?

Усмивката му се задълбочи.

— Само преди минута се опитваше да ме убедиш, че не си болна.

— Сам виждате, че излъгах.

— Значи сега си и лъжкиня, не само предателка?

— И защо не? Вие сте съпруг и изневерявате на жена си.

— Обвиняваш ли ме?

— Аз ли? Казвам само истината.

— Ти казваш истината или лъжеш винаги когато ти харесва. Не си постоянна, Сейдри — настави с мек глас Ролф.

— А вие спите със съпругата си или ме задиряте винаги когато ви харесва! — отговори наперено тя. На бузите й избиха червени петна.

Ръката му стисна рамото й. Куражът й беше достоен за уважение, но гласът му прозвуча предупредително:

— Престани да се перчиш! Пък и вълнението ти вреди. Болестта може да се върне.

— Какво ви е грижа? — изсъска тя и сама се учуди на горчивината в гласа си.

Лицето му се вкамени. Той мълча дълго, преди да отговори:

— Здравето и благополучието на всички крепостни и селяни от Елфгар зависят от мен, аз нося отговорност за тях. Това важи и за теб. Къде спиш?

— Алис ми заповяда да се преместя при баба.

— Искам да спиш под моя покрив.

— За да ви е по-лесно да ми досаждате?

Погледът му я прониза.

— За да си ми винаги под око. Ти си предателка, Сейдри. Не мога да ти вярвам. — Той си припомни отново загубата на Йорк и начина, по който бе измамил Уилям, и сърцето му се сви от неясно предчувствие.

 

 

Залата беше празна, както беше заповядал, само Гай беше при него. Голямата входна врата беше отворена и той можеше да наблюдава суетнята на хората си и крепостните. Първи юли беше великолепен топъл ден. Нито едно облаче не помрачаваше синевата на небето. В залата беше задушно. Тънкият жакет беше залепнал за тялото му.

Гай беше възмутен. Ролф му разказа за срещата си с Уилям и за наложеното му наказание.

— Това е несправедливо — възмути се верният му васал. — Как можа да ви накаже така строго? Вие сте най-добрият му човек, и той го знае!

— Уилям не обича да отрупва с благодеяния верните си хора — отговори мрачно Ролф и отново погледна към двора. Чакаше Сейдри, беше наредил да я повикат. Снощи не му даде сърце да я разпита. Сега трябваше да навакса.

— Искам да следиш всяка нейна стъпка — заяви глухо той.

Гай не попита за кого става дума. Не посмя да заговори.

— Кажи какво имаш да ми кажеш — заповяда Ролф, забелязал колебанието му.

— Милорд, аз не й вярвам. Може би е по-добре да я затворим.

Представата да хвърли Сейдри в мрачното подземие беше ужасяваща.

— Тя няма да извърши второ предателство — отговори твърдо той, макар че сам не си вярваше. — А и ми е необходима тук. — Гай го погледна объркано и Ролф се ухили. — Ако някой влезе във връзка с бунтовниците, това може да бъде само тя.

Очите на Гай светнаха. Беше разбрал.

Сейдри застана на прага. Слънчевата светлина падаше в гърба й и обграждаше тъмния силует със светло сияние. Ролф й даде знак да влезе. Тя се приближи колебливо. При вида й норманинът отново усети болка. Въздействието, което тази жена упражняваше върху него, му напомни, че снощи се бе постарал да прогони дивия копнеж да я има. Но не можа. Беше толкова развълнуван, че напълно забрави уговорката със слугинята. Тази жена не само го подлудяваше, тя бе ограбила и мъжката му сила. Тази мисъл беше особено горчива.

Гай се обърна да си върви.

— Остани — заповяда Ролф, усмихна се на Сейдри и й посочи стола на Алис. — Седни.

Тя го изгледа подозрително, но послушно седна на посоченото й място. Ролф се изправи пред нея в целия си грамаден ръст.

— Къде са братята ти, Сейдри?

Тя примигна слисано.

— Не знам.

— Не ме лъжи. Аз съм господарят тук и те питам още веднъж: къде са братята ти?

— Не знам — отговори упорито тя.

Той вдигна ръка и помилва бузата й — застрашително бавно и нежно.

— Заради подлото ти предателство загубих Йорк. И с твоя помощ ще си върна онова, което ми бе обещано и трябва да ми принадлежи. Нищо няма да ми попречи да издиря Моркар и да го отведа при краля. Разбра ли ме?

Очите и потъмняха от гняв.

— Ако разчитате на моята помощ, няма да я получите!

— Имам намерение да те омъжа — проговори замислено Ролф.

Сейдри извика стреснато.

Ролф знаеше, че свободата й е извънредно важна за нея и се надяваше да й изтръгне истината с помощта на тази заплаха.

— Ако се съгласиш да ми дадеш исканите сведения, може би ще променя решението си. Но ако продължиш да упорстваш, ще ти избера съпруг — още днес. Човек от народа, който няма да се уплаши да ти изтръгне истината с бой. Мъж, който ще иска да услужи на новия си господар и няма да допусне жена му да прояви непокорство. Разбра ли ме?

— Няма да го направите.

— Напротив, и то с удоволствие — отговори с опасна мекота той.

Сейдри сведе поглед към конвулсивно стиснатите си ръце.

— Наистина не знам къде са. Единственото, което научих, е, че се крият в блатата — отговори тихо тя и вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

Ролф разбра, че тя казваше истината. Беше му крайно неприятно да я мъчи така, да я заплашва. Но трябваше да се отърси от това проклето съчувствие.

— Е, добре. — Тя не му каза нищо, което той вече не знаеше.

— Моля ви, милорд — проговори нерешително Сейдри.

Той я погледна очаквателно.

— Не ме омъжвайте.

— Ще помисля още малко — отговори мрачно той, даде знак на Гай, обърна се и напусна залата.