Бренда Джойс
Завоевателят (13)

13

Беше непоносимо горещо.

Сейдри спря. Чувстваше се слаба, виеше й се свят. В кухнята беше сумрачно, пушекът я задушаваше. Тя вдигна една купа с обелено цвекло и едва се удържа да не падне.

— Не се мотай — укори я Тилди. — Хайде, момиче, побързай! Господарят скоро ще пристигне!

Дървената купа падна на пода и се счупи, главите цвекло се изтъркаляха в мръсотията.

— Глупава гъска! — изфуча Тилди. — Не можа ли да я задържиш? Какво ще сложим сега в чорбата?

Сейдри престана да възприема заобикалящите я. Едва когато Тилди й удари оглушителна плесница, зрението й се върна. Тя се отдръпна уплашено и закри лицето си с ръце. А Тилди се уплаши още повече, че се е забравила. Тя притисна ръка към устата си, очите й се разшириха от ужас. Тежките й гърди се вдигаха и спускаха мъчително върху издутия от напредналата, бременност корем.

— Няма нищо — проговори тихо Сейдри, макар че лицето й пареше. — Знам, че не го направи с лошо чувство.

Тилди се отдръпна, очите й се напълниха със сълзи.

— Вярно е. — Тя избухна в плач. — Но защо изпусна купата с цвеклото? Какво ще правим сега? Сигурно ще заповяда да ни нашибат с камшик. А аз съм бременна!

Сейдри сложи ръка на рамото й и се опита да я утеши.

— Не плачи, Тилди. Обещавам ти, че норманинът няма да ти стори нищо лошо.

Страхът на Тилди не беше нещо необичайно. През малкото дни, откакто Сейдри работеше в кухнята, тя бе разбрала, че всички роби изпитват страх от новия си господар. Той беше толкова грамаден и винаги гледаше мрачно. Очите му бяха студени. Хората от селото бяха чували какви ли не истории за Ролф Безмилостния. Той се считаше за най-добрия военачалник на Уилям. Беше неумолим. При Хейстингс хората му бяха избили стотици саксонски стрелци, само една шепа бяха успели да се спасят в гората. Заради заслугите си бе получил имението Брамбър в Съсекс. Беше потушил въстание на саксонците и бе заповядал да обесят водачите. Наскоро беше опожарил Йорк, всяка къща, всеки плевник, всяко дърво, всяка градина, след като бе прогонил саксонските бунтовници. А на път към Елфгар беше сравнил със земята Кесоп, не беше пощадил даже нивите с жито. Сега пък бе станал новият господар и повелител на Елфгар.

— Ще опечем няколко хляба повече. Сигурна съм, че ще стигнат — продължи енергично Сейдри. — Престани да плачеш, Тилди. Излез навън и си почини, а аз ще допека хляба.

 

 

Ролф се усмихваше доволно. Ровът беше готов, изкопаната пръст и камъни бяха оформени във висок защитен вал. На хълма, в средата на изкопания в кръг ров, скоро щяха да се издигнат стените на новия му замък. Палисадата бе готова до половината. Могъщите дървени греди бяха високи два човешки боя. Скоро щяха да построят и новата голяма зала на Елфгар и да преустроят двора.

Ролф носеше само лек жакет и вълнен панталон. Тънката материя беше напоена с пот, беше залепнала за кожата му и очертаваше всяко мускулче и всяка жила на силното му тяло. Златните къдрици висяха мокри по челото му. Той изтри потта от очите си, прокле горещината, възседна коня си и препусна към къщата. Този път мина от задната й страна.

Пред него бяха ниските сгради на кухнята и складовете. От отворения покрив излизаха гъсти кълба дим. Ароматът на печено агнешко го удари право в носа и стомахът му се разбунтува. Една слугиня изнесе от млекарницата съд с масло, друга се запъти нанякъде с табла печено месо. Едно момче извади кофа вода от кладенеца и изчезна в кухнята. Дворът беше пуст. Скоро от кухнята излезе друга слугиня и тръгна към пивоварната.

Сърцето на Ролф спря да бие.

Той дръпна юздите и жребецът спря. Нямаше съмнение, това беше Сейдри.

Не я беше виждал няколко дни. Но мислеше постоянно за нея, макар че напразно се стараеше да я забрави.

През последните дни господарят на Елфгар беше капризен и мрачен. Постоянно кореше хората си, никой не можеше да му угоди, във всяка работа намираше кусури.

Когато Гай му обърна внимание, че не се държи добре, Ролф не отговори. Не каза нищо и когато Гай му предложи да прекара една нощ с Лети, селско момиче, което доставяло много радост на мъжете. Ролф не реагира, но си позволи да си поиграе с мисълта за една нощ в сеното. Огледа внимателно жените, които работеха в къщата, но нито една не успя да запали желание в слабините му. Защо да се занимава с тях. Но сега… Чувствата му веднага се събудиха.

Сейдри не го виждаше. Ролф дишаше с мъка. Неочакваната й поява го възбуди до крайност. Тя беше почти гола. Дългата риза лепнеше по пищните гърди и твърдото дупе и за мъжката фантазия не оставаше да добави почти нищо. Той видя дори частица от блестяща гола кожа. Забравил всички добри намерения, Ролф насочи коня си към нея.

Сейдри спря насред двора, разтърсена от нов пристъп на кашлица, и се приведе, за да намали болката в гърдите. Ролф скочи от коня си и я задържа, докато пристъпът премина. Тя трепереше с цялото си тяло и неволно се облегна на него. Похотта отстъпи място на искрена загриженост.

— Мина ми — изграчи дрезгаво тя, но не се откъсна от прегръдката му. След малко вдигна очи към него. Лицето й беше зачервено и блестеше от пот. Едната й буза беше подута. Тъмни кръгове заобикаляха красивите й очи. Вдигнатата на върха на главата коса беше влажна. Изведнъж в погледа й блесна ужас и тя се отдръпна. Ролф я пусна. Тя побледня и се олюля.

Ролф побърза да я подкрепи.

— Но вие сте болна!

— Пуснете ме — изохка тя. — Добре съм. — Явно й беше трудно да говори. Беше много слаба, за да се брани от него.

— Искам да ви помогна, Сейдри. Трябва да си починете.

Тя вирна брадичка.

— За всичко е виновен проклетият пушек.

— Какъв пушек?

— В кухнята, разбира се.

Ролф, ужасен от състоянието й, я пусна и хвърли поглед в кухнята. Там работеха четирима крепостни и едно голо момче, което усилено бъркаше с дървена лъжица в огромен казан. Горещината беше непоносима, помещението беше полутъмно, пушекът се кълбеше на гъсти валма под ниския таван и не можеше да се диша. Ролф се обърна стреснато към Сейдри.

— Но там е страшно!

Младата жена сви рамене.

— Така е открай време. Където има огън, има и пушек, всеки го знае. — Тя изтри ръце във влажните си къдрици и се опита да пооправи косата си.

Ролф никога не беше влизал в кухня и сега се запита дали и в другите кухни беше също така лошо. Нима не можеха да проветряват?

— Пушекът може да бъде намален.

Сейдри го погледна подозрително.

— Трябва да се сложат прозорци и тръба на покрива, която да го улавя и извежда.

— В кухнята не се слагат прозорци.

— Това ще се промени. — Погледът му обходи фигурата й, отбеляза набрашнените ръце, петната по ризата, синината на бузата. — Какво ви е на бузата?

— Без да искам, се ударих в един ръб.

— Приличате на слугиня в кухнята.

— Нима очаквахте друго? Аз съм слугиня в кухнята. Работя там, както ми заповядахте.

Ролф я погледна смаяно. В гърдите му се надигна гняв.

— Нима не надзиравате работата в кухнята?

— Да надзиравам… — Тя се изсмя подигравателно. — Приличам ли ви на главна готвачка или нещо подобно? — Ръцете й трепереха.

— Изтощена сте.

Тя го измери с презрителен поглед.

— Не съм изтощена. Но нямам време за глупави приказки. Чака ме още много работа. — С тези думи тя му обърна гръб и понечи да се отдалечи.

Фактът, че го остави, без да помоли за разрешение да се оттегли, беше поредната недопустима дързост. Но това не го развълнува особено. Беше много загрижен за състоянието й. Сграбчи китката й и я обърна към себе си.

— Няма да ви пусна да отидете отново там. И какви са тези глупости, че съм ви заповядал да работите в кухнята?

— Това е моето наказание, господарю.

— Не съм издавал подобна заповед — отговори възмутено Ролф. — Сега обаче ви заповядвам да си починете. И никога повече да не пристъпвате прага на кухнята, камо ли пък да работите там. Разбрахте ли ме?

Сейдри го погледна слисано.

— Виждам, че сте ме разбрали — продължи строго той. — И още нещо: никога не ми обръщайте гръб, Сейдри. Вие не сте от благороден произход.

Тя прехапа устни. Лицето й се обля в червенина. Той видя упорството в погледа й, но и искрица несигурност. В следващия миг тя сведе глава.

— Да, разбрах — прошепна едва чуто тя.

Ролф не отместваше поглед от нея. Тази малка жена беше готова да се бори с него, макар че изпитваше страх. Странно чувство се надигна в душата му, нещо, което много приличаше на уважение. Но тя беше само жена, а жените не заслужаваха уважение. Все пак не му беше приятно, че тя не се страхува от него. Той вдигна брадичката й с показалец. В очите й трепкаше странна светлина. Гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно. Прикована от погледа му, тя не смееше да се помръдне.

— Не можете да ми отказвате послушанието си, Сейдри — проговори предупредително той.

В очите й отново блесна упорство.

— Не, господарю.

Мъжът се усмихна доволно, без да свали ръка от брадичката й. Пръстът му се плъзна по запотената буза.

— Толкова ли е трудно?

Сейдри потръпна като от удар.

Ролф се наруга вътрешно. Беше забравил ранената й буза.

— Идете при баба си — заповяда рязко той. — Да ви направи компрес, иначе подутината ще се увеличи.

Сейдри изчезна, преди да е успял да довърши думите си. Вдигнала с две ръце полата си, тя избяга от него.