Бренда Джойс
Завоевателят (32)

32

Сейдри не изпускаше от очи кралския пратеник.

От разпита беше минала цяла седмица. Всяка сутрин тя се будеше с боязливата мисъл, че норманинът ще я повика отново, за да й съобщи името на избрания от него съпруг и датата на сватбата. Ако той си беше наумил да я омъжи, тя не можеше да стори нищо, за да му попречи.

Но той не я повика. Дните се точеха мъчително. Нищо не се случваше. Обитателите на господарския дом се преместиха в новата крепост. Сега в старата къща нощуваха войниците и домашните роби. В каменната норманска кула, която нямаше прозорци, а само тесни бойници, беше мрачно и задушно. Сейдри мразеше внушителната сграда. Приземният етаж беше определен за склад, голямата зала беше на първия. Най-отгоре бяха спалните на господаря и съпругата му, чардакът и още една стая. Сейдри спеше в голямата зала под постоянния надзор на Гай.

Откакто Ролф се върна, не я караха да работи. Тя прекарваше по-голямата част от деня при баба си в селото, далече от норманина и грозната му крепост. Възстанови се от болестта си и силите й се възвърнаха. Заплашителната среща със смъртта остана само като страшен кошмар.

Сейдри бе влязла случайно в голямата зала, за да си вземе чиста риза. Малкото й дрехи бяха прибрани в дървена ракла, скрита под нара й. Светлината, която падаше през тесните високи отвори, осветяваше съвсем слабо огромното помещение и почти не достигаше до задните ъгли. Когато влезе Ролф, придружен от непознат мъж с прашно пътническо облекло, Сейдри се стресна. Тя присви очи, огледа внимателно влезлия и разбра по цветовете, че е пратеник на краля.

Ролф нареди да донесат вино и храна; двамата мъже заеха място на дългата трапеза. Ролф се облегна удобно във високия си стол. След минута Мери донесе табла с хляб, сирене, месен пастет, бира и вино. Пратеникът се нахрани с видима охота, изпи чаша вино и си наля втора.

Сейдри се сви по-навътре в сенчестия ъгъл.

— Няма защо да бързаме — заговори Ролф. — Не гълтай яденето като изгладнял вълк.

— Яздих ден и нощ, милорд — отговори с пълна уста пратеникът. — По заповед на краля.

Без да избърше мазните си пръсти, той извади от ризницата си навит на руло пергамент и го подаде на норманина. Ролф го пое, дръпна замислено шнура, но не го отвори.

— Има ли нещо ново в Йорк?

— Стражата на брега забеляза два датски кораба — отговори мъжът, като продължаваше да мляска. — Опасяват се от нови нападения. Но корабите се отдалечиха.

Ролф мълчеше.

— Кралят е доволен от новата крепост и назначи за кастелан Жан, незаконния син на Одо. Шотландците нападнали Ларби и опожарили селото. Одо потегли срещу тях с кралски отряд. Казват, че ги разбил и ги отблъснал далече към Кимбрия. Мисля, че това е всичко — завърши разказа си пратеникът и посегна към пастета.

Сърцето на Сейдри биеше болезнено в гърлото. Посланието, посланието, молеше се безмълвно тя. Защо не говореха за писмото на краля? Тя не смееше да се помръдне. Беше чула твърде много неща и вече не можеше да издаде присъствието си.

— Къде са сега датските кораби? — попита Ролф.

— Отминаха на юг.

Ролф си наля вино и отпи голяма глътка.

— А, да, има и още нещо: Уилям съобщи на всеослушание, че ще смачка бунтовниците още преди зимата. Планира да прекара Колелата в Уестминстър.

Ролф разкриви устни в едва забележима усмивка.

Точно в този момент нещо мъхесто се стрелна през голите крака на Сейдри. Тя не се страхуваше от плъхове, но се пазеше от тях, тъй като ухапването им беше отровно. Но беше слушала толкова внимателно, че при допира на плъха изохка уплашено.

Ролф скочи от мястото си, обърна се към нея и погледът му пламна от гняв.

Сейдри се изчерви до корените на косите. Изправи се колебливо и притисна към гърдите си чистата риза. Не можеше да отмести поглед от него, прикована от някаква неведома сила.

Усмивката му стана по-широка.

— Ела при нас, Сейдри — покани я любезно той.

— Исках само да си взема чиста риза — оправда се смутено тя. — Аз… не исках да ви преча.

Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Ела, Сейдри. — Той направи широк жест с ръка.

Тя излезе отсянката и застана на метър от него. Сърцето й биеше до пръсване. Норманинът изглеждаше напълно спокоен.

— Седни при нас — покани я той.

Сейдри беше смаяна. Той й придърпа стола на Алис и преди тя да е успяла да откаже, ръката му меко, но непоколебимо я притисна да седне. Той зае отново мястото си до нея. Пратеникът изяде пастета, изтри с опакото на ръката мазнината от устата си и се оригна доволно.

— Милейди — поздрави учтиво той.

— Това не е милейди — обясни невъзмутимо Ролф. — Тази дама е сестра й.

Той продължи да разпитва кралския пратеник за пътуването му, за селата, през които е минал по пътя си, как са го приемали местните хора, добра ли е житната реколта, разпита го даже добри ли са пътищата. Сейдри непрекъснато поглеждаше пергамента в ръката му. Мъжете заговориха за времето. После за Хю дьо Брамбър, който наскоро щял да се ожени за дъщерята на един богат саксонски земевладелец. Говореха за какво ли не, само не за кралското послание.

Сейдри седеше тихо, стараейки се да не привлича вниманието им върху себе си, и се чудеше защо норманинът я бе поканил да им прави компания. Погледът й все по-често търсеше свитъка с посланието на Уилям. Ръката на Ролф почиваше спокойно върху масата.

— От сърце се радвам, че Хю дьо Брамбър си намери такава жена — каза най-сетне Ролф. — Той е почтен човек и ще управлява добре имението си.

— Това е и моето мнение — съгласи се пратеникът и се облегна назад, сит и доволен.

Ролф посегна към кралското послание и най-после удостои Сейдри с поглед. Тя усети как бузите й пламнаха и се смути още повече. Той се обърна учтиво към пратеника.

— Свободен си.

Мъжът се поклони почтително и напусна залата. Ролф подръпна шнура на свитъка. Лицето му изразяваше досада. Сейдри се изпоти цялата. Той си играеше с нея на мишка и котка. Най-после тя се осмели да вдигне поглед към него. Този човек умееше да изглежда равнодушен. Тя можеше да се закълне, че е открила в очите му дори весела искрица.

— Можеш ли да четеш, Сейдри?

Тя не повярва на ушите си.

— Аз… да, мога — заекна смутено тя.

Мъжът склони глава настрани.

— Необичайно за жена.

— Да.

— Но ти и без това си необикновена, прав ли съм?

Тя издържа на погледа му. Какво беше замислил? Дали забележката му се отнасяше до обвиненията в магьосничество? Той се усмихна и разви посланието, вдигна го и го прегледа набързо. После го остави на масата.

— Аз не мога да чета. Прочети ми какво пише кралят.

Сърцето на Сейдри спря да бие, след това продължи с удвоена сила. Ръцете й трепереха. Пое пергамента и зачете, без да смее да го погледне.

— Кралят — започна с глух глас тя и се покашля. — Кралят ви изпраща поздрави. А по-нататък се казва… — Беше й много трудно да продължи. Сърцето й преля от болка. — Заловили са шпионин… шпионин на братята ми.

— Продължавай.

— Бунтовниците отново замислят въстание, но шпионинът не е дал сведения къде трябва да избухне. Може би ще стане много скоро. Посланието е предупреждение. — Тя въздъхна и остави свитъка. Мислите й бяха в хаос. Кого ли бяха заловили кралските палачи? Дали Едуин наистина замисляше ново въстание? Кога трябваше да започне? Още сега? Беше твърде рано! Норманите бяха предупредени и щяха да се подготвят. Трябваше веднага да се свърже с Едуин!

Сейдри усети настойчивия поглед на норманина. Изчерви се и му подаде посланието. Ролф го поднесе към свещта и проследи с равнодушен поглед как пламъците го погълнаха. В това време умът му работеше трескаво.

Стръвта беше погълната. Капанът беше заложен.

Бащата на Теди се казваше Фелдрик и беше вуйчо на Сейдри, брат на майка й, отдавна вдовец; Теди беше най-малкият му син, четиринадесет годишен. Сейдри дълго беше бродила безцелно из селото, знаейки, че един от хората на Ролф не я изпуска от очи. Уж случайно срещна Фелдрик, който събираше дърва за огрев зад колибата си.

— Не мога — изръмжа той.

— Трябва — отговори настойчиво Сейдри. — Моля те!

— Защо точно аз? — попита Фелдрик и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Помисли малко! Братята ми са в опасност — обясни трескаво тя. — Фелдрик, трябва да ги предупредим, че норманите са узнали за плановете им. Аз щях да отида лично, но господарят е заповядал да следят всяка моя стъпка. Ти можеш да се измъкнеш още тази нощ. Никой няма да те види. Щом стигнеш блатата, всеки саксонец ще ти посочи пътя. Моля те!

Фелдрик въздъхна.

— Е, добре, щом така искаш — съгласи се най-после той. — Ще се опитам. Но ако не ги намеря до две седмици, ще се върна.

— Благодаря ти, Фелдрик — отговори облекчено Сейдри. — Никога няма да го забравя.

През нощта Фелдрик се измъкна от селото и пое към блатата. Белтен тръгна след него.