Аманда Куик
Рицарят (22)

22

На втората нощ от бдението пред книжарницата на Лейси Лондон бе обвит в гъста мъгла. Сивите й вълма се носеха през улиците като безкрайно шествие на духове. Те попиваха слабата светлина, която излъчваха старите маслени фенери, окачени на равни разстояния върху железни стълбове. Новите газени фенери, които осветяваха Пал Мал и Сейнт Джеймс, все още не бяха инсталирани в тази част на града.

Гейбриъл не се и съмняваше, че решението му да позволи на Фийби да придружава него и Антъни, докато стоят на среднощния си пост, е сериозна грешка. Но просто не бе в състояние да се противопостави на логиката й и на неуморните й молби. Тази дама бе не по-малко упорита от самия него. Трудно бе да отрече, че има право да присъства, когато залавят Нийл Бакстър.

Но поне бе успял да разгроми многобройните й разнообразни предложения да я използват като стръв. Някои от идеите й бяха смущаващо убедителни. Но за щастие той бе успял да тропне с крак и да устои на всяка една от тях. Нямаше никакво намерение да рискува живота й, за да хване онова копеле, причинило толкова неприятности.

Компромисът, до който двамата с Фийби бяха успели да достигнат след безброй спорове, молби и пламенни речи, се състоеше в това, да и позволят да наблюдава събитията от безопасно разстояние, скрита в каретата.

Сега той я погледна, седнал до нея в затъмненото купе. Обвита в черно наметало с качулка, тя изглеждаше тайнствена и призрачна като мъглата. Взираше се напрегнато в книжарницата на Лейси през мъничка пролука между завесите, които закриваха прозорчето.

Въпреки че по-рано вечерта, когато спряха каретата на страничната пресечка, тя кипеше от въодушевление, през последния час бе станала много замислена. Същото се бе случило и предната вечер, когато напразно бяха чакали Бакстър да се появи. Гейбриъл се чудеше за какво ли се е замислила.

Внезапно той осъзна, че някаква част от нея щеше завинаги да си остане загадка за него. Може би винаги бе така между мъжете и жените. Може би това бе част от магията. Знаеше само едно — че колкото и пъти да обладава Фийби, колкото и често да се смеят заедно или да се карат, той никога няма да узнае всичките й тайни. Дори и да бе сигурен, че е всеотдайно и безвъзвратно негова, знаеше и че винаги ще си остане неговата тайнствена, интригуваща, опияняваща Забулена дама.

И с някакво дълбоко задоволство той разбираше, че би могъл да се наслаждава на всеки проблясък на неизвестното у нея, защото й вярваше така безрезервно, както не бе вярвал на никой друг в живота си. Тя никога нямаше да го изостави.

Нека бъде така, мислеше си Гейбриъл. Всеки писател се нуждае от муза. Фийби щеше да е неговото вдъхновение. Но също и негов редактор и издател. А тази идея беше далеч по-смущаваща. Все пак това ще допринесе за някои много интересни разговори на масата за вечеря, помисли си той, като вътрешно се ухили самодоволно.

— Да не би да имаш вече угризения, че ще заловим Ланселот? — тихо попита Гейбриъл, просто за да наруши дългото мълчание.

— Не. Напълно уверена съм, че Нийл е точно такъв, какъвто го описа, а дори и още по-лош.

— Още по-лош?

— Аз не съм единствената жена, която е измамил. Отнесъл се е към Алис много жестоко. Накарал я е да вярва в него, а е нямал никакво намерение да я спаси от онзи ад.

Гейбриъл не знаеше какво да отговори. За момент се замисли за всички онези мъже, които с радост са се забавлявали с безброй момичета като Алис, а после са ги изоставяли в ада на някой бордей.

— Той е майстор на заблудите.

— Не, не е майстор — бавно рече Фийби. — Не успя да направи всичко, което си бе наумил. Не успя да заблуди баща ми преди три години. Нито пък успя да ме накара да се влюбя в него, колкото и да се опитваше. И не е успял да пиратства безнаказано до безкрай.

— Най-важното е, че не успя да те накара да повярваш, че съм кръвожаден пират, който ламти за наследството ти — измърмори Гейбриъл.

— Разбира се, че не успя. Винаги съм знаела що за човек си — тя го погледна през рамо. — Мислиш ли, че ще се появи тази нощ, Гейбриъл? Снощи от него нямаше и следа.

— Вече трябва да е разбрал, че е длъжен да предприеме нещо или тази вечер, или утре вечерта. Слуховете, които пуснахме, съвсем ясно гласят, че Дамата в кулата отива в колекцията на влиятелен колекционер още вдругиден. Трите нощи, които ще прекара в книжарницата на Лейси, са единственото време, когато може да бъде открадната.

От покрива на каретата се чу леко почукване. Гейбриъл стана и вдигна капандурата. Антъни, плътно загърнат във вехто наметало и обикновена шапка като тези на лондонските кочияши, седеше сгушен на капрата. И се справяше отлично с позата на задрямал кочияш.

— Някакви следи от Бакстър? — тихичко попита Гейбриъл.

— Не, но започвам да се тревожа за Стинтън. Трябваше вече да се е върнал от обиколката си в прохода зад книжарницата.

Гейбриъл се загледа в мъглата и потърси с поглед липсващия Стинтън. Преди известно време бе изпратил полицая да провери положението.

— Прав си. Май е най-добре да поогледам. Наглеждай Фийби.

— Защо просто не я приковеш с вериги, че да си нямаме неприятности? — нацупено предложи Антъни. — Не искам аз да съм виновен, ако случайно й хрумне да види какво става.

— Не е честно — запротестира Фийби зад гърба на Гейбриъл. — Нали се съгласих да спазвам инструкциите!

Гейбриъл тихо изруга.

— И двамата ще стоите тук, докато видя какво става със Стинтън.

Фийби докосна ръката му, докато той отваряше вратата на каретата.

— Пази се, любов моя!

— Обещавам.

Той взе ръката й, целуна нежната кожа от вътрешната страна на китката й и след това излезе.

Щом се озова на улицата, той веднага се скри в дълбоките сенки до стената на най-близката сграда. Мъглата му помагаше, но щеше да помага и на Бакстър, разсъждаваше той. За да пресече празната улица, той се шмугна в най-гъстите вълма мъгла и безшумно се плъзна през тях.

Наоколо нямаше и следа от човешко присъствие. Магазинчетата бяха тъмни и притихнали. Отнякъде изскочи котка, притича пред Гейбриъл и отново изчезна в мъглата.

Гейбриъл усети, че нещо не е наред още в мига, когато стигна до входа на прохода. За момент остана съвсем неподвижен и остави сетивата си да доловят онова, което не можеше да види. После бръкна в джоба на палтото си и извади пистолета, който бе донесъл със себе си.

Бавно влезе в прохода, като се придържаше плътно да стената. Тук не достигаше почти никаква светлина, а не му се искаше да се връща до каретата за фенер. Ако Бакстър се намира наблизо, светлината би го предупредила.

Гейбриъл направи още една стъпка в мрака и върхът на обувката му закачи нещо подозрително меко. Погледна надолу и видя нещо, което приличаше на вързоп стари дрехи точно до крака му.

Бе открил Стинтън.

Гейбриъл клекна до падналия мъж, като се опита да напипа пулса му. Слава богу, имаше пулс. Стинтън не беше мъртъв, а само в безсъзнание.

Имаше две възможности. Или някой разбойник е нападнал Стинтън в мъглата, или Бакстър се е промъкнал незабелязано в прохода и точно в момента се намира в книжарницата.

Гейбриъл тихо се запромъква по калдъръма, докато откри входа на книжарницата. Вратата зееше отворена. Той се вмъкна в тъмната стая, като си припомни от предишното си посещение, че това всъщност е стаята, в която Лейси държи печатарската преса. От прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да забележи очертанията на машината.

Той почувства опасността като светкавица, която проряза сетивата му, и то миг преди да чуе изскърцването на обувка по пода зад гърба си.

Гейбриъл се извърна моментално, но вече бе прекалено късно да избегне тялото, което се хвърли върху него от мрака. При сблъсъка той падна на земята, но бързо се изтърколи, за да се отърси от нападателя си. При това пистолетът бе избит от ръката му.

— Проклето гадно копеле! — Нийл замахна светкавично към гърлото на Гейбриъл. В ръката му проблесна острието на нож.

Гейбриъл успя да парира удара му. Измъкна се изпод Нийл и стъпи на крака, приклекнал. Бързо бръкна в ботуша си за ножа, който винаги носеше със себе си.

— Този път няма да ме спреш! — изръмжа Бакстър. — Ей сега ще ти клъцна гърлото!

Той се хвърли към Гейбриъл, протегнал ножа си напред. Гейбриъл отскочи назад и се озова притиснат до тежката желязна преса. Когато Бакстър нападна отново, той се плъзна настрани.

— Помисли добре, преди отново да ми се нахвърлиш, Бакстър. Не си ме обезоръжил.

— Чух как пистолетът ти падна на земята — зъбите на Бакстър проблеснаха в тъмното като челюстите на акула в морските дълбини. — Ти си глупак, Уайлд. Но вече е време и да станеш мъртвец!

Нийл отново се хвърли напред, насочил ножа си към средата на тялото на Гейбриъл. Гейбриъл смъкна палтото си и го захвърли точно срещу Нийл. Той се заплете в него и изрева от ярост.

Гейбриъл бързо ритна напред. Ботушът му уцели Нийл по бедрото и го извади от равновесие. Нийл изрева отново, олюля се и падна на пода.

Гейбриъл скочи към него и настъпи с ботуша си протегнатата ръка на Нийл.

— Пусни ножа!

— Няма, върви по дяволите!

Гейбриъл се наведе и опря острието до гърлото на Нийл.

— Това не е Екскалибур и аз не съм ти крал Артур. С радост ще сложа край на всичко това, а правилата на рицарството да вървят по дяволите. Пусни ножа, Бакстър!

Нийл застина.

— Няма да посмееш да го използваш, Уайлд.

— Така ли си мислиш?

Пръстите на Нийл пуснаха дръжката на ножа му. Той гледаше яростно Гейбриъл.

— Фийби никога няма да ти прости, че си ми прерязал гърлото, и ти го знаеш отлично.

— Фийби вече не те смята за своя верен Ланселот. Лъжите ти лъснаха наяве, когато Фийби и Алис се срещнаха. Явно жена ми не е харесала особено как си изоставил любовницата си. Предполага се, че Ланселот трябва да спасява дамите, а не да ги изоставя в ада.

Бакстър го гледаше предизвикателно.

— Ти си луд! Защо на Фийби ще й пука за някаква си курва?

Двамата мъже изведнъж бяха озарени от светлината на фенер.

— Защо ли, наистина? — попита жената, която пристъпи през вратата откъм прохода. В ръката си държеше пистолет. — На теб определено не ти пукаше за мен, нали, Нийл? Подхвърляше ми само лъжи и илюзии. И аз повярвах на всичките.

— Алис! — жълтата светлина на фенера разкриваше слисването по лицето на Нийл, — Алис, за бога, накарай го да пусне ножа! Използвай пистолета! По-бързо, жено!

— По-скоро бих го използвала върху теб, Нийл — Алис вдигна фенера по-високо, — Къде е скъпоценната ти книга?

— За бога, Алис, помогни ми! Ще ти дам книгата, само застреляй Уайлд.

— Нямам интерес да застрелвам Уайлд — спокойно отвърна Алис — Ако убия някого, то това ще си ти. Къде е книгата?

— Не знам — бързо каза Нийл. — Уайлд ми попречи още преди да я открия.

Гейбриъл погледна Алис.

— Тя е в онова бюро, ей там в ъгъла.

— Благодаря — рече Алис. Отиде до бюрото, но непрекъснато държеше на прицел двамата мъже.

— Второто чекмедже.

— Виждам, че си готов да ми помагаш, Уайлд. Оценявам това.

Тя тръгна гърбом към вратата, през която бе влязла. Пистолетът дори не потрепваше.

— А сега трябва да тръгвам.

— Алис, моя най-скъпа любов, трябва да ми помогнеш — прошепна дрезгаво Нийл. — Те си единствената жена, която някога е означавала нещо за мен. Знаеш това!

— Трябваше да ме вземеш със себе си, когато напусна Англия с парите на Кларингтън — рече Алис.

— Но как бих могъл да подложа жената, която обичам, на тежкото пътуване към островите? — каза Нийл.

— Нима смяташе, че повече ми харесват условията в един бордей? Не зная точно защо тази книга е толкова важна за теб, но тъй като говориш само за нея, откак се върна в Лондон, смятам да открия причината.

— Помогни ми и аз ще ти покажа защо е толкова важна — умоляваше я Нийл.

Алис поклати глава и отстъпи още една крачка назад.

Гейбриъл видя как Антъни се появи във вратата зад нея. Алис направи още една стъпка назад и се блъсна в него. Ръката му моментално се обви около гърлото й.

— Съжалявам, че ви причинявам неудобство — измърмори Антъни, като изби пистолета от ръката й. — Остави внимателно фенера на земята.

Алис се поколеба.

— Направи го — посъветва я Гейбриъл. — И после ни остави. Ти не ни интересуваш. Бакстър е този, който ни трябва.

Алис остави фенера на земята. Антъни я пусна и пристъпи в стаята.

— А сега и книгата, ако обичаш — тихо каза Гейбриъл. Той видя как ръката на Алис се вкопчи още по-здраво в книгата. Погледът й се насочи към Нийл.

В този момент загърнатата в наметало Фийби се появи откъм улицата. Гейбриъл тихо изруга. Трябваше да се досети, че няма начин да я държи на разстояние.

— Бих искала Алис да задържи книгата — каза Фийби.

Гейбриъл въздъхна.

— Добре тогава, може да задържи проклетата книга. Само искам да се махне от тук.

— Не, чакай — извика Нийл, — Никой от вас не знае какво прави! Ще ви кажа тайната на книгата само ако се съгласите да ме пуснете. Обещавам ви! Книгата струва цяло състояние, но само ако знаете тайната й.

— Да не би да говориш за бижутата, които си скрил вътре? — Гейбриъл се подсмихна. — Няма нужда да се тревожиш за съдбата им, Бакстър. Ние ги открихме.

— Проклет да си! — Бакстър хвърли към Алис поглед, пълен с мрачно отчаяние. — Проклети да сте всички!

Отчаяният му поглед се прехвърли върху Фийби.

— Послушай ме, Фийби. Уайлд е точно такъв, какъвто ти казах, та дори и по-лош. Само се опитвах да те спася!

— Видях как си спасил Алис — отвърна Фийби.

— Алис е курва! — изрева Нийл. — Нищо повече, само една курва!

— Алис е жена като мен. Ти я излъга и я предаде. Какво те кара да си мислиш, че аз ще ти повярвам?

— Не ме ли чу? Тя е едно нищо. Просто една фуста, която си въобразява, че е нещо. Една мръсна курва!

— Един истински рицар не предава онези, които му вярват — тихо каза Фийби.

— Пак дрънкаш безкрайните си глупости за рицари и благородство! Да не си се побъркала, тъпа кучко?

Гейбриъл завъртя тока на ботуша си върху китката на Нийл. Той изпищя от болка.

— Струва ми се, че достатъчно си побъбрихме — каза Гейбриъл. Той погледна Алис. — Казах ти, че си свободна да си вървиш. Хайде, да те няма!

Алис притисна книгата до гърдите си и се обърна към вратата. Но Фийби застана на пътя й.

— Почакай малко, Алис. Искам да вземеш това — Фийби разтвори ръката си и в нея блеснаха перлите и диамантите по брошката.

Алис я гледаше изумена.

— Какви са тези странни сребристи камъни?

— Тъмна луна — тихо каза Фийби. — Перли, каквито никога не си виждала. Много, много редки.

Погледът на Алис срещна очите на Фийби.

— Това ли бе скрито в книгата?

— То е част от комплекта, който Нийл е откраднал и пришил в подвързията. Уайлд ми го даде целия. Ще задържа другите части от него, но искам да вземеш тази брошка.

— Защо? — попита Алис.

— Защото, въпреки че бях във властта ти и имаше причина да ме мразиш, ти реши да ми спестиш една нощ в ада.

Алис се поколеба. После протегна ръка и взе брошката.

— Благодаря ти. С нея ще мога да откупя живота си от бордея — прошепна тя. После подаде книгата на Фийби. — Вземи я. Сега тя няма да ми трябва.

Алис заобиколи Фийби и изчезна в нощта. Гейбриъл почувства как го изпълва безмерна гордост. Той погледна Фийби.

— Милейди, позволете да ви кажа, че вие сте най-благородният рицар, когото поетите би трябвало да възпеят!

Фийби го удостои с ослепителната си усмивка и Гейбриъл внезапно разбра, че я обича с такава изпепеляваща сила, която не ще отслабне до последния му дъх. И копнееше да й го каже.

Но не бе сега времето.

— Фийби — молеше се Нийл, — трябва да ме послушаш. Моля те, заради нашата огромна, безсмъртна любов, трябва да ми помогнеш.

Фийби дори не го погледна.

— Мисля, че е най-добре да проверим дали ще успеем да свестим Стинтън, за да отведе Бакстър при съдията — каза Гейбриъл на Антъни. — Вече наистина ми омръзна да се занимавам с този пират.

 

 

Два часа по-късно Фийби се отпусна на възглавниците в широкото легло на Гейбриъл и загледа как той съблича и последните си дрехи. Свещите озаряваха гладката кожа по мускулестите му бедра и рамене.

— Ти наистина си великолепен, милорд — каза тя.

Той тихо се изсмя, докато се вмъкваше под завивките до нея. Прегърна я и я притегли върху себе си.

— Ти си великолепна, любов моя.

Тя примигна.

— Какво каза?

— Казах, че си великолепна.

— Не, след това — нетърпеливо каза тя. — Как ме нарече?

Той се усмихна.

— Струва ми се, че те нарекох „любов моя“.

— А, да. Харесва ми как звучи.

— Знаеш ли, това е истина — увери я Гейбриъл. — Наистина те обичам. Струва ми се, че съм те обикнал още в деня, когато отворих първото ти писмо.

— Радвам се — прошепна тя.

Той хвана лицето й в ръцете си.

— Не изглеждаш много удивена от грандиозното ми признание във вечна любов.

Тя отдръпна главата си и целуна шията му. Когато отново го погледна, очите й блестяха.

— Признавам, че вече подозирах нещо подобно. Разбрах за любовта ти, когато започна доста снизходително да подминаваш всичките ми дребни, незначителни, случайни приключения.

— Самият аз трябваше да заподозра нещо — шеговито отвърна той. — Защото твоите приключения съвсем не бяха толкова дребни, незначителни и случайни, че да ги подмине човек снизходително. Твоето безразсъдство може да състари човека, далеч преди да му е дошло времето.

— Тогава съжалявам за всяко едно от тях — разгорещено обяви Фийби. — И се кълна, че отсега нататък няма да има никакви приключения.

Гейбриъл нежно се засмя.

— О, безкрайно приятно ми е да го чуя — той обви ръце около главата й и доближи устните й към своите. — Но междувременно само трябва да продължаваш да ми казваш, че ме обичаш, и аз обещавам да не обръщам внимание на някоя и друга пакост. Стига да съм заедно с теб, за да те пазя.

— Обичам те — прошепна Фийби.

— Обичам те — промълви Гейбриъл до устните й. — Повече от живота си.

 

 

Фийби бе насрочила големия турнир в замъка Дяволска мъгла точно за деня, в който щеше да излезе Безразсъдно приключение. И както приемът, така и книгата постигнаха такъв успех, че надминаха и най-дръзките й очаквания.

В нощта след турнира голямата зала на замъка бе препълнена с народ. Всички бяха облечени в средновековни костюми. Редиците рицарски доспехи изглеждаха съвсем на място сред веселата маскирана тълпа. Музиката отекваше в старите каменни стени. Най-общо казано, гордо си мислеше Фийби, замъкът изглеждаше точно така, както трябва да е изглеждал преди няколко столетия, когато средновековните рицари и техните дами са се събирали тук да празнуват.

— Каква умна дъщеря си имам — доволно отбеляза Лидия, докато оглеждаше голямата зала. — Ти, скъпа моя Фийби, постигна абсолютно бляскав успех.

— Имаш предвид турнира днес следобед? — Фийби се усмихна. — Много хитро го бях замислила, нали? Но нямаше да се справя без помощта на Уайлд. Трябва да призная, че той се погрижи за повечето подробности. А аз ужасно се тревожех, че някой от конете може случайно да се блъсне в друг или пък някой наистина неволно да нарани някого с бойните брадви или с алебардите. Но слава богу, че всичко мина като по вода.

Лидия вдигна вежди, явно развеселена.

— Турнирът наистина бе забавен, но не това е успехът, за който ти говорех. Най-гениалното ти хрумване е, че представи на света автора на Мисията, Фийби. Така завоюва репутацията на отлична домакиня и тя ще трае години наред.

— Съвсем не беше лесно — довери й Фийби. — Уайлд бе категоричен, че няма да позволи да узнаят, че именно той е авторът на тази толкова успешна книга. Мисля, че когато стане въпрос за подобни неща, той е ужасно притеснителен. Удивително, нали?

— Наистина удивително — съгласи се Лидия. Тя се усмихна на съпруга си, който тъкмо се бе приближил към тях. — Ето те и теб, скъпи. Забавляваш ли се?

— Страхотно — Кларингтън отпи от чашата шампанско, която носеше със себе си, и се огледа из залата. — Невероятен замък. Преди малко погледнах някои от доспехите. Много хитро направени са. Казах ли ви, че тази сутрин Уайлд ми показа как действа някакъв невероятен механизъм, долу в подземията? Скрит е в стената и вдига и спуска тайна врата. Виждала ли си я, Фийби?

Фийби потръпна при спомена.

— Да, татко, виждала съм я.

— Механизмът й е много интересен, твърде напредничаво измислен за времето си. Все пак е бил изработен преди няколкостотин години!

— Зная, татко — Фийби бе прекъсната от приближаването на Мередит и съпруга й.

Мередит бе прелестна, както винаги, в бледорозовата си рокля, гарнирана по краищата със сребристо. Траубридж, много красив в средновековния си костюм, се усмихна на Фийби.

— Невероятно събитие, Фийби — каза той. — Много е забавно. И трябва да призная, страхотен успех!

— Да, наистина — съгласи се Мередит. — Направи невероятен дебют като домакиня, Фийби. И всички обсъждат необикновените ти бижута. Няма жена, която да не ти завижда.

Фийби се усмихна, усещайки тежестта на семейното бижу на рода Уайлд около врата си.

— Харесва ли ти?

— Много, наистина — отвърна Мередит. — Не всеки би могъл да носи тези странни перли, но на теб ти стоят съвършено. И чудесно си подхождат с тази червена рокля, прекалено ярка, както винаги, но този път в добрия смисъл.

— Благодаря ти — Фийби сведе поглед към полите на пурпурната си рокля. — Имах една друга червена рокля, Уайлд ми я купи, и смятах да облека нея. Но той ми напомни, че стилът й не е съвсем средновековен. Затова поръчах да ми ушият тази.

Антъни изникна от множеството.

— Не е зле да се погрижиш за съпруга си, Фийби. Някой трябва да го спаси от група запалени почитатели. Май са го притиснали в ъгъла, ей там, до вратата.

Фийби се изправи на пръсти, за да види Гейбриъл. Той стоеше точно под арката на входната врата, обграден от няколко много настойчиви на вид гости. Сега забеляза погледа й и й отвърна с отчаяна молба за помощ в очите.

— Извинете ме — рече Фийби на семейството си. — Антъни е прав. Трябва да отърва Уайлд.

Тя хвана полите си и си запробива път през тълпата, докато стигна при Гейбриъл. Той сграбчи ръката й.

— Мислех си дали не бих могъл да поговоря насаме със съпругата си — каза той на групичката около себе си.

Почитателите му схванаха намека и с нежелание се отдръпнаха сред тълпата. Гейбриъл се нахвърли върху Фийби.

— Казах ти, че идеята ти въобще не е добра — рече той. — Въобще не ми харесва да играя ролята на прочутия автор.

— Глупости — отвърна Фийби. — През повечето време ще си в пълна безопасност тук, в Дяволска мъгла. А сигурно би могъл да се справиш с шепа почитатели в редките случаи, когато имаме прием, като тази вечер например.

— Но е добре тези случаи наистина да са много редки — предупреди я Гейбриъл. Очите му искряха.

— И така ще бъде — обеща Фийби. После му се усмихна с дяволито самодоволство. — Но я си помисли колко ще допринесе това за кариерата ти! Обзалагам се, че ще се наложи да отпечатаме още пет или шест хиляди екземпляра, след като тази тълпа се върне в Лондон. Тук няма човек, който да не гори от нетърпение да каже на приятелите си кой всъщност е авторът на Мисията. Книжарницата на Лейси ще припечели още едно хубавичко малко състояние.

— Какъв пресметлив мозък имаш, скъпа.

— Това ми е по наследство — увери го тя весело. — Но в моя случай просто бе нужно по-дълго време, за да се прояви семейната дарба.

— Кога смяташ да кажеш на семейството си, че си съдружник на Лейси?

— Все някога — Фийби се засмя щастливо. — Но преди това трябва да кажа нещо на теб.

Гейбриъл я погледна предпазливо.

— Да не е още някоя мъничка тайна, която случайно си забравила да ми споменеш?

— Една много мъничка тайна — Фийби поруменя. — Мисля, че съм бременна, милорд.

В продължение на няколко секунди Гейбриъл я гледа като втрещен. Зелените му очи засияха и той бавничко й се усмихна.

— Мислех, че не бих могъл да бъда по-щастлив от сега, любов моя. Но виждам, че съм се заблуждавал — и той я притегли в прегръдките си.

— За бога, Гейбриъл — Фийби бе шокирана, въпреки безмерната си радост. Бързичко се огледа наоколо, видимо разтревожена. — Какво правиш? Да не си посмял да ме целунеш тук, пред всичките тези хора!

Гейбриъл вдигна поглед към девиза, вдълбан в камъка над главата му. AUDEO. Той се ухили.

— Не си познала, любов моя. Ще посмея, и още как! Но на това отгоре и ти ще ме целунеш, защото си също толкова дръзка и безразсъдна, колкото съм и аз.

Той плени устните й в една целувка, преливаща от любовта, която бе събирал в себе си цял живот, Фийби обви врата му с ръце и отвърна пламенно на целувката му.

— Мисля — прошепна тя, — че искам да наречем първия ни син Артур.

— Разбира се — съгласи се Гейбриъл, а засмените му очи блестяха от щастие и топла обич. — Че как иначе да го кръстим? И когато вече си имаме Артур, ще се заемем да създадем всички останали рицари на Кръглата маса, за да му правят компания.

— Стига да не ти пречи това, че някои от младите рицари ще бъдат дами.

— Ни най-малко — ръцете на Гейбриъл отново я притиснаха. — Няма да се преструвам, че не изпитвам ужас от мисълта да имам няколко дъщери, които приличат на безразсъдната си майка, но предполагам, че дотогава силите ми ще укрепнат, за да се справя с предизвикателството.

— Сигурна съм, че ще е така, милорд. Ти винаги се справяш.