Аманда Куик
Рицарят (9)

9

По-късно същата нощ Гейбриъл изкачи стъпалата към градската си къща, която бе наел за сезона. Настроението му не бе особено радостно. Всъщност беше в доста странно настроение.

Фактът, че Фийби сега бе по-убедена от всякога, че той е истински герой можеше само да задълбочи странната му потиснатост.

Какво от това, че бе успял да намери пътя през идиотския лабиринт на Брантли? Въобще не беше толкова трудно. Просто трябваше да долепи ръката си към едната стена и да не вдига дланта си, докато двамата с Фийби не стигнат обратно до изхода.

Техниката беше същата, която бе използвал героят на Мисията. Гейбриъл бе прочел съвета за разгадаването на лабиринтите още преди много години в някакъв старинен средновековен ръкопис. Но никога не бе предполагал, че ще му се наложи да използва тази информация в реалния живот.

Самият той тайничко бе почувствал невероятно облекчение, а и голяма изненада, че методът проработи, Фийби, естествено, не се изненада ни най-малко. Ето на, виждате ли? Знаех си, че ще успеете, Уайлд. Подобни неща няма как да не се удават на човек като вас.

На Гейбриъл направо му се бе приискало да я напляска. Безгрижната й убеденост, че той е взаимозаменяем с героя на романа си вече започваше да го дразни.

— Лягайте си, Шелтън — каза той на сънения иконом, когато входната врата се отвори. — Смятам да поработя малко.

— Да, милорд — Шелтън послушно изчезна във вратата зад стълбището, откъдето бе дошъл.

Гейбриъл отиде в библиотеката, хвърли черното домино на един стол и запали лампата на писалището си. Наля си чаша бренди от една кристална гарафа, която се намираше на масичка до камината. Огнената течност малко поуспокои яда и разочарованието му. Погледът му падна върху диплите на черното му наметало, което току-що бе съблякъл.

В главата му отново нахлуха горещите спомени за Фийби под лунната светлина, пламнала в обятията му.

Нещата не се развиваха точно както бе планирал.

Осъзна, че планът му за отмъщение върви като по мед и масло. Но имаше нещо друго. Беше започнал да изпитва угризения. Какво, по дяволите, става с него?

Когато напусна „Дяволска мъгла“, нещата изглеждаха толкова прости и ясни. Щеше да открие и прелъсти Фийби, като същевременно ще унижи и вбеси Кларингтън. В края на краищата, когато Гейбриъл се е насладил на хубавата хлапачка в леглото си, Кларингтън щеше да преглътне гордостта си и да го моли да се ожени за нея.

Гейбриъл бе планирал да погледне Кларингтън право в очите и да откаже ръката на обезчестената му дъщеря. Само тогава Кларингтън можеше да разбере, че Гейбриъл не е търсач на богати наследници, а също и че графът не може да стори нищичко, за да го принуди да се ожени за нея.

А колкото до Фийби, тя щеше да си го е заслужила. Беше неуправляема мъжкарана, импулсивна, твърдоглава женичка, която трябва да научи по по-неприятния начин, че е рискувала прекалено много и си е играла на прекалено опасни игрички.

Гейбриъл успокояваше съвестта си, като си повтаряше, че Фийби не е някое съвсем младо и неопитно момиче. Тя бе на двадесет и четири години и нямаше нищо против да си урежда среднощни срещи с непознати по безлюдни пътища.

Той ни най-малко нямаше намерение да се хвали със завоеванието си, след като вземе, каквото иска. Нямаше намерение да съсипва репутацията на дамата в обществото. Единствената му цел бе да потъпче безмерната гордост на граф Кларингтън.

Простичко и ясно отмъщение.

Гейбриъл гледаше черното наметало и си припомни как Фийби реагираше на докосванията му. Бе толкова нежна, толкова страстна. Когато я доведе до първия й оргазъм, той се почувства като всемогъщия рицар, за когото тя го смяташе. Когато чу приближаването на Килбърн отвъд лабиринта, първият му импулс бе да я предпази.

Гейбриъл отпи още една глътка от брендито си и се замисли за блясъка на възхищение, който бе озарил очите на Фийби, щом откри пътя към изхода на лабиринта. Той поклати глава, когато се сети за непоклатимата й вяра, че той ще й помогне да открият убиеца на Нийл Бакстър.

Всичко започваше да става отвратително объркано.

По дяволите, може би просто трябва да се ожени за тази хлапачка и всичко да приключи.

Но тази мисъл го стресна.

— По дяволите!

Не, няма да се огъне точно сега. Няма смисъл. Може да получи всичко: и дамата, и отмъщението.

Тогава се сети за засмените очи на Фийби, за невинното й безразсъдство.

Гейбриъл отиде до прозореца и си позволи много предпазливо да обмисли скандалната идея да направи Фийби своя графиня.

Това би значело да се откаже да отмъсти на семейството й.

Наистина, би могъл да ги потормози още малко, но рано или късно те ще разберат, че не е зестрогонец, за какъвто го смятат. Може дори никога да не се научат да го харесват, но нямаше как да не го одобрят. В края на краищата, той бе всичко, което те искаха от един съпруг за Фийби.

Това също би значело, че ще трябва да свикне да се справя с дръзка, непокорна жена, която без съмнение ще го разиграва до края на живота му.

Но и ще има Фийби в леглото си.

Гейбриъл осъзна, че се усмихва на образа си в стъклото.

По дяволите. Би могло да е и много по-зле. Тя поне бе напълно достойна за новия девиз на фамилията Уайлд: „Дръзвам“. Тя беше храбра. Щеше да е добра майка за синовете му.

Освен това Фийби беше единствената жена, която може би наистина би се радвала да живее в Дяволска мъгла. Всяка друга почтена жена в обществото най-вероятно би отказала дори да стъпи в старинния, ветровит замък.

Да, би могло да е много по-зле.

Мисълта, че е готов да се откаже от отмъщението си внезапно го сепна. Преди да вземе окончателно решение, трябва много добре да обмисли този въпрос.

Гейбриъл се обърна и отиде до бюрото си. Остави чашата с бренди и понечи да изгаси лампата. Но се спря, когато погледът му падна върху бюрото му. Нещо не беше наред. Едно от чекмеджетата бе леко отворено, сякаш някой много е бързал и е пропуснал да го затвори както трябва.

Той беше оставил чекмеджетата затворени. И заключени.

Някой е тършувал в бюрото му.

Писателят в него почти изпадна в паника. Той припряно отвори чекмеджето, в което се намираше Безразсъдно приключение и панически прегледа номерата на страниците. После бавно се отпусна в креслото си и тихо изруга, изпитвайки огромно облекчение, защото наистина нямаше липсващи страници.

След това здравият му разум се възвърна. Гейбриъл отново се изправи и спокойно провери съдържанието на малката си библиотека. При по-внимателен оглед стана ясно, че няколко книги наистина бяха помръднати от местата им на лавиците, но изглежда нищо не липсваше. Той се огледа из стаята, като спираше погледа си върху всяка мебел. Почуди се, защо ли не бяха взели сребърните свещници или пък красивата ваза от черен порцелан. И двете биха донесли на крадеца добра цена.

Библиотеката му бе преровена из основи, но нищо не бе откраднато. Гейбриъл знаеше, че би се чувствал много по-спокоен, ако нещо ценно липсваше. Ситуацията накара косъмчетата по врата му да настръхнат. И в главата му се оформиха много въпроси.

Сутринта ще разпита целия персонал. Ако се увери, че нито един от прислужниците не е замесен, ще нареди на Шелтън да се погрижи подобно нещо да не се случи отново.

 

 

Три дни след маскения бал у семейство Брантли Фийби и Мередит седяха в дневната на градската къща на Кларингтън. Внезапно Лидия влетя триумфално през вратата.

— Той е богат! Той е богат! А Килбърн здравата е закъсал. Можете ли да повярвате? Точно Килбърн, а не някой друг. Кой би предположил подобно нещо? — Лидия беше направо пресипнала от вълнение. — Само почакайте баща ви да научи.

Фийби гледаше удивено майка си.

— За бога, за какво говориш, мамо?

— За Килбърн. И за Уайлд — Лидия смъкна модното си френско боне и го хвърли настрани. Седна на жълтото канапе с вида на Клеопатра, която се настанява на трона си. — Някой да ми налее чаша чай!

— Добре, мамо — Мередит се пресегна към изящния чайник.

— А още по-добре — побърза да добави Лидия, — виж дали има някакво шери в гарафата, Фийби. Нуждая се от нещо по-силно. Всичко това бе прекалено шокиращо.

Мередит погледна майка си с леко неодобрение, а Фийби стана и отиде да вземе гарафата с шери.

— Успокой се, мамо. Прекалено възбудена си.

— И аз така мисля — Лидия грабна чашата шери от ръката на Фийби и бързо отпи от нея. — Но си имам основателни причини. Само да чуете подробностите!

Фийби седна на мястото си и вдигна вежди.

— Къде научи тези неща, мамо?

— У лейди Бъркиншоу днес следобед, на карти. Нели беше толкова развълнувана, че забрави да се съсредоточи върху играта си. Още преди да разбере какво става, изгуби триста лири в моя полза — Лидия се спря и се усмихна със задоволство. — Но след като и аз чух новините, ми се наложи направо да спра да играя. Просто не можех да се съсредоточа.

— Какви новини, мамо? — твърдо попита Мередит. — Какво каза за Килбърн, че бил съвсем закъсал?

— Направо е в канавката, пълен банкрут. Не са му останали никакви пари — Лидия отново отпи от шерито си. — Не че би се досетил човек. Успявал е да го крие през целия сезон, но лорд Бъркиншоу случайно открил истината тази сутрин, когато адвокатът му го посъветвал да не влиза в съдружие с Килбърн.

— Аха! — възкликна Фийби. — Значи затова Килбърн ме преследва от началото на сезона. Човекът си търсел богата наследница. Знаех си, че има някаква особена причина изведнъж да му се сторя толкова изключително привлекателна.

— Божичко! — Мередит изглеждаше съвсем слисана. — Килбърн се е опитвал да хване Фийби, преди някой да открие истината за финансовото му състояние!

— Точно така — Лидия остави чашата си. — Само почакайте баща ви да научи. Направо ще е бесен. През цялото време Килбърн е мислел само за богатството на Фийби.

— А аз пък си мислех, че той би оказал толкова здравомислещо, уравновесено, зряло влияние върху Фийби — със съжаление рече Мередит. — Колко жалко.

Фийби погледна майка си и сестра си.

— Няма смисъл да скърбите толкова за това. Опитах се да ви кажа съвсем недвусмислено, че не бях съгласна да приема предложение от Килбърн.

— Той е маркиз — напомни й Мередит.

— Той е педант — отвърна Фийби.

Лидия вдигна ръка.

— Достатъчно. Всичко приключи. Едва се отървахме и толкова. Добрата новина е, че сега можем да се замислим за предложение от Уайлд.

Фийби и Мередит я зяпнаха удивено.

— Мамо, какви ги говориш? — попита слисано Мередит.

Лидия й се усмихна с огромно самодоволство.

— Милички, Уайлд е богат като Крез!

Мередит ахна.

— Какво!

— Точно така — Лидия се усмихна заговорнически на Фийби. — Богат не по-малко от баща ви. Винаги съм вярвала, че това момче ще направи нещо за себе си, докато е из южните морета.

Фийби с мъка преглътна.

— Не мога да повярвам!

— О, всичко е самата истина. Нели бе абсолютно сигурна. Адвокатът, който посъветвал съпруга й да не се забърква с Килбърн, му предложил да се замисли дали да не инвестира в някой от корабите на Уайлд.

— Кораби? — Мередит се ококори.

— Кораби — повтори Лидия. — В множествено число. В смисъл „повече от един кораб“. Означава „много кораби, които се занимават с изключително доходна търговия с Америка“. Уайлд се е държал ужасно дискретно относно финансовото си състояние, но рано или късно размерите на богатството му щяха да излязат на бял свят. Бизнес операциите му са с прекалено мащабни, за да останат скрити за дълго.

— Мили боже! — отново възкликна Мередит. — Защо Уайлд е пазел всичко това в тайна? И защо дразни татко, като се преструва, че се интересува от Фийби?

Лидия се намръщи.

— Не мисля, че се преструва. Струва ми се, че човекът им съвсем сериозни намерения. Колкото до това, че дразни Кларингтън, предполагам, че човекът иска да си върне поне малко заради всичко, което баща ти му причини преди осем години.

Фийби бе ужасена от недоразумението.

— Мамо, трябва да разбереш, че аз и Уайлд сме просто приятели. Въобще не е ставало дума за женитба. Не бива да се заблуждаваш.

— Ето на, виждаш ли? — Мередит си наля още една чаша чай. — Знаех си. Намеренията на Уайлд, каквито и да са, в никакъв случай не са почтени.

Фийби се нахвърли върху сестра си.

— Мередит, не бива да говориш подобни неща! Уайлд е съвсем почтен човек.

— Ако е така, защо се навърта около теб, а не дава никакви признаци, че се кани да ти направи предложение? — сърдито попита Мередит.

— Защото сме приятели — почти отчаяно отвърна Фийби. Едва ли можеше да им каже за мисията й да открие убиеца на Нийл. — Имаме общи интереси. Уверявам ви, това е всичко.

Мередит тъжно поклати глава.

— Жал ми е да ти го кажа, Фийби, но трябва да мислиш реалистично. Има само една причина, поради която Уайлд непрекъснато е в компанията ти тези дни. Намислил е да съсипе репутацията ти, за да отмъсти на всички ни.

— Грешиш! Няма да слушам повече тези глупости! Двамата с Уайлд нямаме абсолютно никакво намерение да се женим. Отлично знам, че не съм негов тип. Но сме приятели и смятаме да си останем такива, и това е всичко!

Фийби изскочи от стаята и се затича по стълбите към спокойствието на собствената си спалня. Затвори вратата и се отпусна на стола до прозореца.

Значи, в края на краищата, Гейбриъл е богат. И какво от това?

Фактът, че Гейбриъл е богат, не я изненада много. Гейбриъл бе от онези изключително кадърни хора, които създават впечатлението, че биха успели, с каквото и да се захванат. Ако е отишъл в южните морета, за да натрупа състояние, въобще не е изненадващо, че е успял.

Богатството му, или липсата на богатство, никога не са били от някакво значение за Фийби. Тя бе влюбена в него по други причини.

Влюбена!

Да, беше влюбена. Фийби затвори очи. Можеше да го признае поне пред себе си. Бе влюбена в Гейбриъл още от онази нощ, когато го бе срещнала на обляната от лунна светлина поляна в Съсекс.

Още от първия път, когато я бе целунал.

Може би дори по-отдавна. Фийби тъжно се зачуди дали не се бе влюбила в него, когато прочете първия му ръкопис и осъзна, че авторът е мъж, който въплъщава младежкия й идеал за рицарство.

Беше наредила на Лейси да му пише веднага и да каже, че ще публикуват Мисията. Самата тя бе продиктувала цялото писмо: … съвсем пое вид роман… много вълнуващо е разгледана темата за любовта…

Скоро след това тя бе започнала да го сънува. А когато разбра, че й е нужен истински странстващ рицар, за да й помогне да открие убиеца на Нийл, най-очевидната възможност беше Гейбриъл.

Нямаше съмнение в това. Гейбриъл изпълваше мислите й седмици наред и тя вече разбираше, че няма да го изхвърли от съзнанието си до края на живота си.

Каква бъркотия! Ето на, мама си седи долу и потрива ръце при мисълта, че може да омъжи Фийби за Уайлд. Мередит е ужасена, че Гейбриъл смята да съсипе Фийби, за да си отмъсти на цялото семейство. Антъни и татко сигурно също се опасяват от нещо толкова лошо. Ако пък не е така, ще започнат да притискат Гейбриъл да й направи предложение.

Фийби изпъшка и хвана главата си с ръце. Никой не я слуша, когато иска да обясни, че Уайлд й е просто приятел. И нито ще я разберат, нито пък ще одобрят, ако се опита да им обясни, че просто й помага в разследване на убийство.

Колкото повече я виждат в компанията на Уайлд, толкова повече близките й ще се убеждават, че Гейбриъл или търси отмъщение, или възнамерява да й предложи брак.

Очертаваше се катастрофа. Тя се чудеше, докога ли може да продължи това състояние на нещата?

Почукването на вратата на спалнята й прекъсна хаотичните мисли на Фийби.

— Влез!

Една от прислужниците пристъпи в стаята и леко се поклони.

— Нося ви съобщение, мадам — тя й подаде една сгъната бележка. — Едно момче я донесе в кухнята преди няколко минути.

— Съобщение? — изненадана, Фийби скочи на крака. — Дай да го видя.

Тя грабна бележката и се намръщи съсредоточено, докато четеше съдържанието й.

Мадам, позволете да ви се представя. Името ми е А. Рилкинс. Аз съм книжар, който притежава малка книжарница на Уилърд Лейн. Съвсем наскоро се сдобих с отличен екземпляр на много рядък средновековен ръкопис. Илюстрациите са изключителни и в историята става въпрос за един от рицарите на Кръглата маса. Разбрах, че се интересувате от подобни книги. Ще пазя този ръкопис до четири часа днес следобед, след което ще се наложи да уведомя други заинтересувани страни.

С уважение, А. Рилкинс

— Мили боже! — ахна Фийби. — Още една история за Кръглата маса е излязла на бял свят. Колко вълнуващо!

Тя погледна прислужницата.

— Искам някой лакей да занесе една бележка.

— Да, мадам.

Фийби отиде до писалището си, взе една перо и набързо нахвърли едно съобщение за Гейбриъл. Той би се заинтересувал от откритието на господин Рилкинс не по-малко от нея и несъмнено би желал да се срещнат в книжарницата, за да го разгледа и той. Биха могли да преценят стойността му заедно.

Фийби сгъна бележката и я подаде на прислужницата.

— Вземи я. Погрижи се веднага да бъде изпратена. После кажи на Бетси да дойде при мен и поръчай на Морис да приготви каретата. Днес следобед ще излизам.

— Да, мадам — прислужницата отново се поклони и бързо излезе от стаята й.

Фийби скочи на крака и отвори гардероба. Щеше да се срещне с Гейбриъл, затова искаше да изглежда възможно най-добре. Чудеше се дали да облече златножълтата рокля от памучен муселин, или пък новата рокля за разходки в пауново синьо…

Отсъди в полза на муселина.

 

 

Един час по-късно Фийби и прислужницата се отправиха към книжарницата на А, Рилкинс. И двете бяха малко неприятно изненадани, когато разбраха, че се насочват към реката.

Бетси погледна през прозорчето и се намръщи разтревожено.

— Тази част на града не е много добра, мадам.

— Наистина, Бетси — Фийби бръкна в чантичката си и извади бележката на Рилкинс. — Уилърд Лейн. Никога не съм я чувала. А ти?

— Не съм, но кочияшът май знае къде се намира.

— Попитай го за по-сигурно.

Бетси послушно вдигна капака на тавана на каретата и извика на кочияша:

— Сигурен ли си, че това е пътят за Уилърд Лейн?

— Аха. Тая улица е близо до доковете. Защо? Нейна светлост да не се е отказала? Веднага мога да обърна каретата.

Бетси погледна Фийби.

— Е, мадам? Желаете ли да се върнем?

— Не, разбира се, че не — отвърна Фийби. Бе ходила и на далеч по-лоши места в търсене на ръкописи. Като например на самотен междуселски път в Съсекс… — Не мога да пропусна такава възможност само защото господин Рилкинс не може да си позволи магазинче в по-добра част на града. Трябва да продължим.

Оказа се, че Уилърд Лейн е някаква много тясна уличка, почти като проход между къщите. Внушителната карета на Кларингтън не можеше да влезе в нея. Кочияшът спря конете наблизо и лакеят скочи, за да изпроводи Фийби и прислужницата й до книжарницата на А. Рилкинс.

Фийби погледна табелата над магазинчето, която почти не се четеше, и влезе. Очевидно господин Рилкинс съвсем не беше от преуспяващите книжари. Магазинчето бе ужасно занемарено. Витрините бяха толкова мръсни, че в мрачната стая Фийби не можеше да различи почти нищо.

Когато пристъпи в помещението, Фийби бе посрещната от миризма на влага и мухъл. За миг не можеше да види почти нищо в тъмнината. После зад тезгяха се раздвижи някаква фигура.

Един дребен, съсухрен човечец с лице като на плъх излезе иззад тезгяха. Той я погледна през чифт очила и кимна с глава.

— Добре дошли в скромната ми книжарница, милейди. Предполагам, че вие сте тази, която очаквахме за старинния ръкопис, а?

Фийби се усмихна.

— Да, точно така — тя бързо се огледа в мъничката стая. Беше съвсем празна. Нямаше други клиенти и по рафтовете имаше само две-три прашни книги. Нямаше следа и от Гейбриъл. — Никой друг ли не е идвал да го огледа?

— Никой друг — Рилкинс се изкикоти. — Предлагам ви привилегията първа да го разгледате, дори преди да го предоставя на другите си клиенти.

Фийби се досети, че Рилкинс вероятно е пресметнал, че от нея може да изкопчи много по-висока цена, отколкото от редовните си клиенти.

— Оценявам високо любезността ви, че ме уведомихте за откритието си, господин Рилкинс. Може ли да ви попитам как разбрахте, че колекционирам средновековни ръкописи?

— Сред нас, книжарите, подобни неща се знаят, мадам. Чуваме това-онова.

— Разбирам. Е, тогава, нека видим този ръкопис. Нямам търпение да го погледна.

— Елате оттук, мадам, насам. В задната стаичка е. Не ми се щеше да рискувам, като сложа такова ценно нещо отпред, в магазина. Не сме в най-добрия възможен квартал, нали виждате.

— Разбирам ви — Фийби тръгна ентусиазирано. Бетси я последва.

Господин Рилкинс се поколеба до вратата зад тезгяха.

— Прислугата ви трябва да изчака тук, навън, ако нямате нищо против. Няма достатъчно място за всички ни, много е тясно тук, отзад.

Фийби погледна Бетси и лакея.

— Веднага се връщам — увери ги тя.

Бетси кимна.

— Ще ви чакаме навън, мадам.

— Чудесно.

Господин Рилкинс отвори вратата, която водеше към нещо като тесен, мрачен кабинет. Фийби го огледа, като търсеше с поглед ръкописа.

— Не знам как да ви благодаря за всичко това, господин Рилкинс.

— Удоволствието е изцяло мое — Рилкинс затвори вратата. Моментално се възцари тъмнина. По прозорчето имаше толкова много мръсотия, че тя изцяло спираше малкото светлина, която би могла да влезе отвън.

— Сега ще запаля свещта — рече господин Рилкинс. Фийби чу как той рови нещо зад гърба й. Но чу и друг звук.

Плъзването на обувка по дървения под я накара да изтръпне.

— Има ли още някой тук? — попита тя и бързо се обърна. Прекалено бързо. Левият й крак изневери, Фийби загуби равновесие и се вкопчи в ръба на масата.

Ръката на някакъв мъж се обви около гърлото й. Някаква дебела, мръсна длан се притисна към устата й, като заглуши вика й още преди да е успяла да издаде звук.

Ужасена, Фийби се опита да се съпротивлява. Тя замахна с чантичката си и усети как тя удари глезена на мъжа. Веднага чу ядосаното изръмжаване на онзи, който я държеше. Окуражена от това, тя ритна назад. Обувката й отново уцели на месо.

— Дявол я взел! Хлапачката можела да се бие — изсъска мъжът. — Хвани й краката, Нед. Нямаме много време.

Фийби отново ритна, но този път и другият мъж изникна от мрака. Той хвана глезените й в яките си ръце. После двамата вдигнаха Фийби във въздуха.

— Хайде, по-бързо де. Той ще чака свойта лейди — господин Рилкинс бързо прекоси малкия кабинет и отвори друга врата, която водеше към тъмен проход. Той първо надникна и се огледа навън, после кимна на мъжете, които държаха Фийби.

— Няма никой наоколо. Ще се видим тази вечер, за да уредим сметката, както се разбрахме.

— Там ще сме, Рилкинс — изръмжа единият от злодеите. — Само гледай да носиш мангизите.

— Ще ги нося. Негова светлост ще ни се отплати както подобава за свършената работа.

Вбесена, Фийби се опита да извика и се мъчеше да се освободи с всички сили. Но напразно.

Рилкинс хвърли отгоре й някакво одеяло и тя бе отнесена навън, в смрадлив изход, сякаш бе чувал боклук, който изнасят от книжарницата.

 

 

Гейбриъл си почиваше в клуба, когато Кларингтън се приближи, буреносно намръщен. Антъни бе с него.

— Вижте какво, Уайлд, вашите игри отидоха прекалено далеч — изръмжа Кларингтън и троснато седна срещу него. — Какви са тия приказки, че сте богат като Крез?

Гейбриъл го погледна с неразгадаема усмивка.

— Изненадвате ме, Кларингтън. Да се говори за пари е толкова вулгарно, не мислите ли?

Антъни го гледаше свирепо.

— По дяволите, човече, какво става? Вярно ли е, че сте донесъл цяло състояние от южните морета?

Гейбриъл сви рамене.

— Е, поне няма да умра от глад.

— В такъв случай какво сте си наумили? — попита Кларингтън. — Не искате да ви платя, за да стоите настрана от дъщеря ми, а и не сте й направили предложение. Сега разбираме, че нямате нужда от наследството й, значи нямате намерение да избягате с нея. Затова, какво сте намислили?

Антъни присви очи.

— Измислили сте друг начин да ни отмъстите, нали? Не парите й желаете. Решили сте да прелъстите сестра ми. Точно така смятате да отмъстите на всички ни. По дяволите, човече, никакъв срам ли нямате?

— Много малко — призна Гейбриъл. — Високият морал е лукс. Човек много бързо започва да мисли практично, когато се озове в положение, подобно на моето преди осем години.

— Значи всъщност ни обвинявате, че се опитахме да я предпазим от един самонадеян зестрогонец, какъвто бяхте тогава? — Антъни сякаш не можеше да повярва. — А как, по дяволите, щяхте да се чувствате вие, ако Мередит бе ваша сестра?

Кларингтън свъси вежди. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Да, за бога, как щяхте да се чувствате, ако Мередит бе ваша дъщеря? Сигурно и вие някой ден ще имате дъщеря. Ще ми се да видя докъде бихте стигнали, за да я защитите от ловци на наследници.

Едно дискретно покашляне прекъсна Гейбриъл, още преди да успее да отговори.

— Хъ-ъм — каза портиерът на клуба. — Много се извинявам, господа. Нося съобщение за лорд Уайлд. Казаха ми, че е важно.

Гейбриъл хвърли един поглед и забеляза бележката върху сребърния поднос, който портиерът бе протегнал към него. Взе я и попита:

— Кой я донесе, Бейли?

— Един младеж. Каза, че бил изпратен от иконома ви.

Гейбриъл разгъна бележката и прегледа съдържанието й.

Сър, когато четете това, вече ще съм на път за книжарницата на А. Рилкинс на Уилърд Лейн, за да огледам един ръкопис, който явно ще заинтересува и двама ни. Ако имате желание да го видите, можете да се срещнете с мен там. Но ви предупреждавам, когато се стигне до купуване, запазвам си правото да съм първа.

Ваша приятелка, Ф.

— Мили боже! — Гейбриъл скочи на крака. — Някой да е чувал за Уилърд Лейн?

— Струва ми се, че е близо до доковете край реката — отвърна Антъни, все още намръщен.

— Точно от това се опасявах — рече Гейбриъл. Той познаваше всеки по-значителен книжар в Лондон, но никога не бе чувал за А. Рилкинс. Какво друго да очакваш от Фийби, освен да се втурне да търси някакъв ръкопис в най-лошата част на града?

— Седнете, Уайлд. Сега ние говорим с вас — нареди му Кларингтън.

— Страхувам се, че се налага да продължим този безкрайно интересен разговор друг път — каза Гейбриъл. — Трябва да се погрижа за един дребен, доста досаден проблем, който неочаквано възникна.

Той мина с големи крачки край Кларингтън и Антъни, без да се обърне да ги погледне. Крайно време бе да хване юздите на тази твърдоглава женичка, за която смяташе да се ожени.