Аманда Куик
Рицарят (21)

21

Гейбриъл се спря на стъпалата на къщата и даде на Стинтън нарежданията си.

— Опитайте се да откриете Бакстър. Ако го намерите, останете с него, но не му давайте да разбере, че сте наблизо. Каквото и да правите, не го изпускайте от погледа си.

— Да, милорд. Ще се постарая — Стинтън, все още кацнал на капрата, докосна учтиво шапката си. — Страшно се радвам, че спасихме малката мадам. Каква куражлийка! Много й е яко дупето, ако позволите да се изразя така.

Гейбриъл трепна при грубия му жаргон, но реши, че няма време да изнася лекции по учтивост на полицая.

— Ще предам на нейна светлост, че се възхищавате от храбростта й — сухо рече той.

— Да, сър, много й е яко дупето, дет’ се вика. В мойта работа не срещам често дами, замесени от такова тесто — Стинтън леко изплющя с юздите и каретата затрополи надолу по улицата.

Гейбриъл влезе в къщата, затвори вратата и тръгна към втория етаж, като изкачваше по две стъпала на веднъж. Все още бе ужасно напрегнат от преживяното и мислите му се блъскаха лудо в главата. Прекоси бързо коридора до стаята на Фийби и се спря пред вратата й, хванал бравата. Едва тогава осъзна, че въобще не е наясно какво да й каже. Тя бе избрала него.

Докато е жив, никога нямаше да забрави онзи миг, когато зърна Фийби, увиснала на въжето от чаршафи между двама мъже, които я желаят.

Тя бе избрала него.

Тази мисъл бучеше като пожар в съзнанието му. Никога дори не й бе казвал, че я обича, още по-малко пък, че й има доверие. И въпреки това тя бе избрала него, бе се доверила на него, а не на златокосия си Ланселот.

Гейбриъл натисна бравата, отвори вратата и тихичко влезе в стаята. Закова се на място, когато видя, че Фийби е застанала пред огледалото. Тя се възхищаваше на себе си в пищната пурпурна рокля, която той й бе купил от някаква си курва.

— Гейбриъл, толкова съм ти благодарна за тази рокля! Винаги съм си знаела, че червеното ще ми стои добре, макар Мередит да ме убеждаваше, че ще изглеждам ужасно — Фийби се завъртя, а очите й грееха от радост. — Нямам търпение да отида с нея на някое соаре. Кълна се, нито една жена няма да е облечена така.

— Да, тук си напълно права — Гейбриъл се подсмихна, докато оглеждаше по-внимателно роклята. Евтината лъскава пурпурна материя беше толкова ярка, че сякаш озаряваше цялата стая. Пищни дипли украсяваха ръба на полите, които разкриваха прекалено много от краката на Фийби. Огромни черни дантелени цветя, пришити към извънредно ниското деколте, едва прикриваха зърната на гърдите и.

— Чудя се дали онази червенокоса жена в „Кадифения ад“ ще ми каже името на шивачката си — замислено промълви Фийби. После отново се обърна към огледалото, за да пооправи миниатюрните презрамки на роклята.

— Никога няма да разберем това, защото ти в никакъв случай няма да идеш и да я попиташ.

Гейбриъл я хвана за раменете и я извъртя към себе си.

— Фийби, разкажи ми всичко, което се случи тази вечер. Зная, че Алис те е отвлякла. Какво ти каза тя?

Фийби се поколеба.

— Искаше да поиска откуп за мен.

— Искала е пари?

— Не. Иска Дамата в кулата.

— Божичко, защо й е притрябвала? — попита Гейбриъл.

— Защото Нийл я иска, а тя е готова на всичко, за да му отмъсти. Той не е удържал на обещанието си да се ожени за нея. Изоставил я е в онзи ад, а самият той е заминал за южните Морета. И тя никога няма да му прости.

— Проклятие — прошепна Гейбриъл, като се опитваше да схване смисъла на всичко това. — Значи през цялото време не един, а двама души са преследвали книгата.

— Така излиза.

— Сигурно Бакстър е преровил библиотеката в градската ми къща още преди да се оженим — той гледаше напрегнато лицето й. — За бога, а ти защо бе тръгнала да се спущаш по онези чаршафи право в обятията на Бакстър?

— Опитвах се да избягам. Не знаех, че е в прохода. Разбрах го едва когато вече бях на половината път надолу по стената. Гейбриъл, кажи, за какво е било всичко това?

— За отмъщение, струва ми се. Но има и нещо друго. Нещо, свързано с тази проклета книга.

Гейбриъл с огромно нежелание свали ръце от голите рамене на Фийби. Прекоси стаята и отиде до прозореца.

— Всичко се върти около Дамата в кулата, нали?

— Проблемът е там, че тази книга просто не е чак толкова ценна. Въобще не си струва всички тези неприятности — каза Гейбриъл, съвсем ядосан от безсилието им да разберат смисъла на всичко това.

Фийби се позамисли над думите му.

— Може би е крайно време да я огледаме по-внимателно.

Той моментално се извърна към нея.

— Защо? В нея няма нищо необикновено.

— Въпреки това смятам, че трябва отново да я погледнем.

— Добре тогава.

Фийби прекоси стаята и извади Дамата в кулата от най-долното чекмедже на гардероба си.

Гейбриъл я наблюдаваше как поставя книгата на масата и се навежда над нея, за да я разгледа по-внимателно. Светлината на свещите хвърляше огнени отблясъци по тъмната й коса и озаряваше интелигентните черти на лицето й. Дори и облечена в червената рокля на някаква си проститутка, тя все пак изглеждаше като истинска дама. В нея имаше някакво вродено, безкрайно женствено благородство, което нито роклята, нито каквито и да било обстоятелства не можеха да променят. Това бе жена, на която всеки мъж би могъл да довери и живота, и честта си.

И тя бе избрала него.

— Гейбриъл, наистина има нещо променено в тази книга.

Той се намръщи.

— Нали каза, че е съвсем същата, която си дала на Бакстър?

— Тя е, но нещо в нея е променено. Струва ми се, че някои шевове на подвързията й са по-нови. Виждаш ли? Тези са по-различни от старите.

Гейбриъл огледа дебелите кожени корици.

— Значи не е изглеждала така, когато си я дала на Ланселот?

Фийби сбърчи нослето си с отвращение.

— Не го наричай така. А на въпроса ти, отговорът е не, не изглеждаше точно така. Когато я дадох на Нийл, всички шевове бяха еднакво стари.

— Може би е добре да надникнем какво има под кожената подвързия.

Гейбриъл взе малко ножче за хартия от писалището на Фийби и внимателно разпори новите шевове на корицата, Фийби повдигна единия й край и отвътре се показа мек, бял памук.

— Какво пък е това? — възкликна Фийби, като внимателно махна памука.

Гейбриъл видя блясъка на матова лунна светлина, на диаманти и злато и веднага разбра какво виждат очите му.

— Аха. Чудех се, какво ли е станало с това.

— Но какво е това? — изумена попита Фийби.

— Една огърлица, която бях поръчал да изработят в Кантон, с много специални перли — Гейбриъл извади блестящия накит от книгата. — С малко късмет ще намерим и другите неща от комплекта — гривна, брошка и обици.

— Колко е красиво — Фийби гледаше скъпоценните камъни като омагьосана. — Никога не съм виждала такива перли!

— Те са много редки. Нужни ми бяха много години, за да събера достатъчно от тях, и то с такова качество — той приближи огърлицата към пламъка на свещта. Диамантите искряха с перфектен вътрешен блясък, но перлите сияеха с някаква мистериозна тъмна светлина. Сякаш човек се взираше в бездънно среднощно небе.

— Първо ми се стори, че са черни перли — забеляза Фийби. — Но те въобще не са черни! Невъзможно е да опишеш този цвят. Някаква фантастична комбинация между сребристо, зелено и тъмносиньо!

— Тъмна луна.

— Тъмна луна — повтори удивено Фийби. — Да, точно така изглеждат — тя нежно докосна една от тях. — Колко странно!

Гейбриъл погледна кожата й, нежно озарена от пламъка на свещта.

— Ще ти стоят прекрасно.

Тя бързо вдигна поглед.

— Значи тази огърлица наистина е твоя?

Той кимна.

— Беше моя някога. Бакстър я открадна, когато нападна един от корабите ми.

— И ето, че сега ти си я възвърна — доволно отбеляза Фийби.

Той поклати глава.

— Не. Ти я откри, сладката ми. И отсега нататък тя е твоя.

Фийби го зяпна, явно съвсем объркана.

— Не е възможно, не можеш да ми подариш такова нещо!

— Но наистина ти го подарявам.

— Но, Гейбриъл…

— Направи ми това удоволствие, Фийби. Досега не съм ти дал почти нищо.

— Не е вярно — разпалено отвърна тя. — Въобще не е вярно! Ето, тази вечер например, ми купи тази прекрасна рокля!

Гейбриъл погледна ужасната рокля и избухна в смях.

— Не виждам какво е толкова смешно, милорд.

Гейбриъл се смееше още по-неудържимо. От сърцето му бликна някаква неизразима радост, докато гледаше Фийби в евтината й, пищна рокля. Струваше му се невероятно красива. Като принцеса от средновековните легенди. Очите й бяха огромни и сияйни, а устните й обещаваха страст, която, той знаеше, принадлежеше само на него. Тя бе негова!

— Гейбриъл, присмиваш ли ми се?

Той моментално изтрезня.

— Не, мила моя. В никакъв случай. Огърлицата е твоя, Фийби. Направих я за жената, която ще се омъжи за мен.

— Значи за годеницата, която те е предала на островите?

Той се зачуди кой ли й е казал за Хонора. Най-вероятно Антъни.

— Когато поръчах да я изработят, още не бях сгоден. Не знаех за кого ще се оженя — съвсем честно призна Гейбриъл. — Исках да дам на бъдещата си съпруга подходяща огърлица, точно както исках и да имам подходящ девиз за наследниците си.

— Значи си измислил не само семейното мото, но и семейните бижута — тя погледна огърлицата и погледът и се върна към него. — Сигурна съм, че имаш най-добри намерения, както винаги, но не искам да ми даваш такъв ценен подарък.

— Защо не? — той пристъпи към нея, но се спря, когато видя, че и тя отстъпи назад. — Мога да си го позволя.

— Зная, че можеш. Но не е там въпросът.

Той отново пристъпи към нея, а тя отново отстъпи, докато гърбът й опря в стената. Закопча огърлицата около врата й и подпря ръце на стената от двете страни на главата й. После я целуна нежно по челото.

— А какъв е въпросът?

— Божичко, Гейбриъл, само не се опитвай да ме прелъстиш точно сега. Не огърлици искам от теб, и ти го знаеш.

— Тогава какво искаш?

— Знаеш много добре какво искам. Искам доверието ти.

Той се усмихна лекичко.

— Не разбираш, нали?

— Какво да разбирам? — прошепна тя.

— Че ти имам доверие, сладката ми.

Тя вдигна поглед към него, а в очите й блестеше надежда.

— Наистина ли?

— Да.

— Въпреки всичките ни малки недоразумения?

— Може би именно заради тях — призна той. — Не е възможно жена, която умишлено се опитва да ме измами, непрекъснато да създава такива бъркотии. Поне не и толкова умна жена като теб.

Тя се усмихна колебливо.

— Не съм сигурна дали да приема това като комплимент.

— Проблемът не е дали ти вярвам — каза Гейбриъл, а гласът му стана по-твърд. — Това, което ме разкъсва вече толкова време, е че не зная дали ще продължаваш и ти да ми вярваш.

— Гейбриъл, как можа да си помислиш, че ще изгубя вярата си в теб?!

— Чуваш все повече обвинения срещу мен. Не знаех дали най-накрая няма да предпочетеш да повярваш на златокосия си сър Ланселот, а не на все по-раздразнителния си, твърдоглав и тираничен съпруг.

Фийби бавничко обви ръце около врата му. В очите й сияеше безкрайна любов и някаква закачливост.

— Бих могла да кажа, че и аз стигнах до заключения, подобни на твоите. В края на краищата, един мъж, който си е наумил да ме очарова и да ме накара да му вярвам, за да ме измами, в никакъв случай не би се държал толкова отвратително грубо.

Той се усмихна с престорено съжаление.

— Така ли мислиш?

— Нека го кажа по друг начин. Не бях сигурна дали Нийл не е станал жертва на някакво недоразумение, но никога не съм се съмнявала в теб, Гейбриъл. Знаех на кой мъж ще реша да се доверя тази вечер, когато се озовах увиснала между двама ви.

Гейбриъл тържествуваше.

— И на какво се дължеше изборът ти?

Фийби леко докосна с устни неговите.

— Нийл направи фаталната грешка да се преструва на благороден и галантен рицар до самия край.

— Чух го — измърмори Гейбриъл.

— А ти, от друга страна, играеше съвсем достоверно ролята на вбесения съпруг, който се опитва да спаси жена си. В онзи момент дори не се опита да ме очароваш. Беше прекалено отчаян, за да се сетиш за тази хитра уловка.

Гейбриъл я погледна с кисело изражение.

— Предполагам, че си доста права.

Фийби тихо се изсмя и протегна ръце, за да хване нежно лицето му.

— Струва ми се, милорд, че ние наистина си вярваме, в истинския смисъл на думата.

При вида на нежната топлина в погледа й Гейбриъл почувства как го обзема почти болезнено силно желание.

— Да, Фийби, за бога, права си!

С тихо възклицание той я грабна в прегръдките си и я занесе до леглото. Пурпурните поли на крещящо ярката й рокля се омотаха между краката му, когато той покри тялото й със своето.

Фийби го погледна през полуспуснатите си клепки и погледът й преливаше от нежност. На Гейбриъл му се струваше, че би могъл да се удави в дълбините на тези очи. Целуна я с отчаяна страст. Езикът му се вмъкна между устните й с неудържимия триумф, че я притежава, предизвестявайки още по-пълното обладаване, което скоро щеше да последва.

— Никога няма да ти се наситя — прошепна той с дрезгав глас. Наведе глава, за да вкуси розовото зърно, подало се изпод черните дантелени цветя.

Фийби изви тялото си към него със сластна всеотдайност, която още повече изостри жаждата на Гейбриъл. Той смъкна ярката пурпурна рокля до кръста й, за да може още по пълно да се наслади на вида и допира на гърдите й. Фийби разтвори ризата му и нежно вплете пръстите си в косъмчетата по гърдите му.

— Обичам те — прошепна тя, долепила устни до бузата му.

— За бога, никога не спирай да ме обичаш — Гейбриъл чу молбата в собствения си глас, който прозвуча толкова измъчено, че едва успя да го разпознае. — Не бих могъл да го понеса.

Той дръпна червените поли нагоре до кръста й. На светлината на свещите евтиният сатен блестеше като най-фина италианска коприна. Сведе поглед към меките къдрави косъмчета, които пазеха тайните и, и ръката му се плъзна между тях. Тя вече бе влажна.

Фийби потръпна при допира му. Той усещаше надигащата се у нея топлина. Чувстваше и как мъжествеността му изпъва панталона му. Протегна ръка и се разкопча, като извади жезъла си.

— Гейбриъл? Няма ли поне да свалиш ботушите си?

— Не мога да чакам толкова дълго — той се намести между меките й бедра. — Прегърни ме и никога не ме пускай! Никога!

Гейбриъл се вмъкна внимателно в тесния й, топъл проход. Почувства как тялото й се стяга около него и той наведе глава, за да плени отново устните й. Ръцете й го обгърнаха нежно и краката й се сключиха около него. Тя отново му се отдаваше безрезервно и Гейбриъл бе омагьосан от дара й.

Той нахлу дълбоко и мощно в тялото й, сякаш можеше някак да се превърне в част от нея.

И в онзи момент, когато времето бе спряло, той наистина бе част от нея.

 

 

Много по-късно Фийби се размърда. Усещаше как силното, топло бедро на Гейбриъл се допира до нейното. Ръката му я обгръщаше и сега леко помръдна. Тя разбра, че и той не спи.

— Гейбриъл?

— Ммм?

— За какво мислиш?

Той лекичко я притисна към себе си.

— За нищо, сладката ми. Заспивай.

— В никакъв случай не бих могла — тя седна рязко на леглото. Измачканият сатен на пурпурната й рокля тихичко изшумоля. Тя го погледна, ужасена. — О, не, Гейбриъл, погледни прекрасната ми рокля! Дано не е съвсем съсипана!

Той скръсти ръце зад главата си върху възглавницата и, развеселен, погледна роклята.

— Предполагам, направена е така, че да издържа на грубо отношение.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — Фийби се измъкна от леглото и смъкна роклята надолу през бедрата си. После я вдигна, приглади диплите на смачкания сатен, за да се поотпуснат гънките и я огледа загрижено.

— Мисля, че ще оцелее. Ако не, ще ти купя друга.

— Съмнявам се, че ще намерим друга в този прелестен оттенък на червеното — замечтано рече Фийби. После много внимателно простря роклята на таблата на леглото. — Малко е измачкана, но иначе нищо й няма.

Гейбриъл плъзна поглед по тялото й, облечено само в тънката й долна риза.

— Не се тревожи за роклята, Фийби.

Тя се изправи и го погледна въпросително.

— За какво мислеше, Гейбриъл?

— Не е важно. Върни се в леглото.

Вместо да легне до него, тя седна на ръба на леглото.

— Кажи ми! Сега, когато си казахме, че си вярваме, трябва да споделяме всичко.

Гейбриъл трепна с престорен ужас.

— Всичко?

— Абсолютно.

Той се усмихна.

— Добре. Предполагам, че така и така рано или късно щеше да разбереш. Мислех как ще е най-добре да заложим капан за Бакстър.

Фийби застина.

— Както си направил предния път?

— Не съвсем — Гейбриъл стисна зъби и погледът му стана студен. — Този път няма да се измъкне.

Фийби почувства как я побиват леки тръпки.

— Как ще го сториш?

— Той още не знае, че сме открили огърлицата в Дамата в кулата — бавно каза Гейбриъл. — Не се и съмнявам, че отново ще се опита да се добере до нея. И аз смятам да го улесня.

— Смяташ да го заловиш при следващия му опит да вземе книгата?

— Да.

— Разбирам. Как мислиш да го примамиш в капана?

— Точно там е проблемът.

Фийби засия, тъй като току-що й бе хрумнало нещо.

— Зная как можем да го примамим в твоя капан.

Гейбриъл вдигна въпросително вежди.

— Да?

— Използвай мен като стръв — Фийби се усмихна тържествуващо.

Гейбриъл се вторачи в нея изумено.

— Да не си откачила? Абсолютно в никакъв случай!

— Но това ще даде резултат, Гейбриъл. Зная, че ще успеем.

Той седна в леглото, спусна обутите си в ботуши крака на пода и се изправи. С ръце на кръста, с разкопчана риза, той се надвеси над нея с изражение по-заплашително от всякога.

— Казах — повтори той със съвсем равен глас, — че в никакъв случай няма да използваме теб като стръв. И говоря съвсем сериозно.

— Но, Гейбриъл…

— Не искам да чуя повече нито думичка по въпроса.

Тя го погледна ядно.

— О, Гейбриъл, прекаляваш! Просто направих едно предложение.

— Едно абсурдно предложение. Да не си го споменала повече! — той се приближи към масата и се загледа в Дамата в кулата. — Трябва да накарам Бакстър да си помисли, че лесно ще открадне книгата.

Фийби се замисли върху това.

— Можеш да уредиш нещата така, че книгата да бъде продадена.

— Какво каза?

— Ако Нийл си мисли, че ще продаваме книгата, може да се опита да я вземе, когато я предаваме на новия й собственик. Тогава ще е най-лесно да се добере до нея.

Гейбриъл бавничко се усмихна, а в усмивката му личеше дяволитост.

— Моя прескъпа съпруго, позволете да ви кажа, че от вас би излязъл прекрасен ловец на пирати в южните морета. Идеята ви е направо блестяща!

Фийби се изпълни с приповдигната гордост.

— Благодаря ви, милорд.

Гейбриъл закрачи напред-назад из стаята, а по изражението му личеше, че мисли напрегнато.

— Предполагам, можем да уредим нещата така, че да продадем книгата на нашия стар приятел Неш. Навикът му да сключва сделки посред нощ може да се окаже изключително полезен. Ако Бакстър помисли, че книгата ще бъде пренесена с карета по пуст междуградски път в полунощ, за да бъде предоставена на ексцентричен стар колекционер, може да се пробва в пътното разбойничество.

— Искаш да кажеш, че може да устрои засада на каретата?

— Точно така. Но ние, естествено, ще сме подготвени за него.

— Да, наистина — Фийби бе страшно ентусиазирана. — Аз мога да облека мъжки дрехи и да се престоря на агент, нает да занесе книгата на Неш. А ти може да се предрешиш като кочияш. Когато спре каретата, ще сме напълно подготвени.

Гейбриъл се спря точно пред нея, хвана здраво раменете й и я изправи.

— Ти — каза той, — няма да си близо до проклетата книга, когато Бакстър се опита да я открадне. Няма да си замесена в плана по абсолютно никакъв начин. Ясно ли е?

— Гейбриъл, искам и аз да участвам в това приключение заедно с теб. Имам право на това!

— Имаш право?

Тя непокорно вдигна брадичка.

— Дамата в кулата принадлежи на мен.

— Не е вярно. Аз я взех от Бакстър, след като превзех кораба му. По законите на морето тя ми принадлежи.

— Гейбриъл, доводите ти не са валидни и ти го знаеш.

— Тогава предявявам претенции към книгата като част от зестрата ти — изръмжа той. — Ето на, сега доволна ли си?

— Не. Настоявам да бъда включена в плана да хванем Нийл.

— Можеш да настояваш колкото си искаш. Няма да ти позволя отново да се излагаш на опасност — той грубовато я целуна и след това продължи: — Така-а, сега трябва да дообмисля плана. Идеята ти да продадем книгата е разумна, но не съм сигурен дали ми допада планът да накараме Бакстър да устрои засада на каретата. Прекалено много неконтролируеми елементи има в подобна ситуация.

Фийби го погледна сърдито.

— Е, въобще не очаквай повече блестящи идеи от мен. Щом смяташ да ми забраниш да участвам в това приключение, така ти се пада.

Той не й обърна внимание.

— Да, идеята да продадем книгата ми харесва — той се спря до масата, взе ножчето и започна да разпаря шевовете на задната корица. — Но може би на някой друг, а не на Неш. Някой книжар тук, в Лондон, ще свърши работа.

— Точно така — съгласи се Фийби, която не можеше да устои на изкушението да обмисля плана, въпреки че бе ужасно ядосана, задето няма да й позволят да участва в него. — Нийл би си помислил, че ще е съвсем лесно да я открадне от някоя книжарница.

— Чрез „клюкарниците“ можем да пуснем слуха, че си решила да я продадеш, защото си станала суеверна.

— И ще е съвсем лесно да разпространим този слух. Мама и Мередит ще свършат тази работа.

— Така планът ни наистина може да проработи.

Гейбриъл вече бе приключил с разпарянето на задния шев.

Фийби го гледаше удивена, докато той разтваряше кожената подвързия. После Гейбриъл бръкна в пълнежа от памук и извади шепа блестящи скъпоценности.

— Можем да извършим продажбата посред бял ден — продължи Гейбриъл. — Книжарят ще бъде предупреден предварително. Ще му кажем, че ще наблюдаваме книжарницата и ще чакаме следващите ходове на Бакстър.

— Бих могла и аз да стоя на пост — побърза да каже Фийби.

— Никакъв шанс, миличка — Гейбриъл разтвори дланта си и в нея се появиха гривна, брошка и обици, подобни на огърлицата. — Ще помоля брат ти да ми помага. И може би Стинтън.

— Охо, отлично! — Фийби скръсти ръце под гърдите си. — Честно, Гейбриъл, наистина се надявам това да не е симптоматично за поведението ти в бъдеще. Не искам да ми забраняваш да участвам във всички приключения.

Той леко се подсмихна.

— Давам ти честна дума, скъпа, ще се стремя всячески да ти осигурявам изобилие от други приключения.

— Ха!

Той се изкикоти тихичко.

— Повярвай ми!

Фийби се нацупи.

— Ще ти е необходим книжар, който да е готов да ти съдейства.

— Да.

— Някой, който ще е съгласен да се включи в плана ти. А не всеки книжар би се съгласил с готовност книжарницата му да стане обект на кражба.

Гейбриъл се намръщи замислено.

— Много си права.

Фийби помълча, след което колебливо каза:

— Имам едно предложение.

Той я погледна любопитно.

— Да?

— Защо не помолиш твоя издател, Лейси, да ни позволи да използваме неговата книжарница за целта?

— Онзи стар пияница? Да, може и да успея да го убедя.

Фийби погледна Гейбриъл преценяващо.

— Сигурна съм, че можем да го убедим.

— Какво те кара да си толкова сигурна, скъпа? — очите на Гейбриъл блестяха лукаво в мрака.

Фийби откъсна поглед от очите му и се загледа в босите пръсти на краката си.

— Има нещо, което досега нямах възможност да ти обясня, милорд.

— О, нима? — той мина през стаята до леглото и обви ръка около едната му колона. — И какво ли е то?

Фийби прочисти гърло, ясно съзнавайки колко опасно се извисява той над нея.

— Исках да ти кажа, но моментът все не беше подходящ.

— Не мога да повярвам, сладката ми! Имахме толкова време да обсъждаме и най-интимните въпроси.

— Е, да, но истината е, че не знаех точно как да подхвана темата. Усещах, че няма да останеш доволен, нали разбираш. А колкото повече го криех от теб, толкова повече се страхувах, че ще си помислиш, че умишлено съм те заблуждавала.

— Което ти определено си правела.

— Не съвсем. Просто не споменавах за това, нали виждаш разликата? Въпросът е там, че още в началото ти ми каза, че въобще не обичаш лъжите и заблудите. И вече ти беше толкова трудно да ми се довериш за каквото и да е, че нещата все повече се влошаваха. И на всичкото отгоре, не исках семейството ми да узнае тази тайна, а напоследък ти си в доста близки отношения с тях. Можеше да се почувстваш длъжен да им кажеш какво правя.

— Достатъчно — Гейбриъл прекъсна потока от думи, като нежно притисна ръка към устата й. — Би ли ми позволила да улесня самопризнанията ти, мадам?

Тя го погледна безмълвно над ръба на ръката му и видя, че очите му са готови да се засмеят.

— Така-а — Гейбриъл внимателно махна ръката си от устата й. — Хайде да подходим от по-различен ъгъл. Какво мислите за Безразсъдно приключение, мадам издателю?

— Невероятен роман, милорд. Страшно го харесах. Първото издание ще е непременно с тираж поне петнадесет хиляди. И също така ще вдигнем цената — радостно занарежда Фийби. — Хората ще се редят на опашка пред книжарницата на Лейси, за да си го купят. Всички библиотеки ще поискат екземпляри. Ще натрупаме цяло състояние…

Тя изведнъж млъкна и го зяпна, съвсем слисана.

— Знаел си през цялото време? — едва успя да попита тя след малко.

— Почти от самото начало.

— Разбирам — тя го гледаше изпитателно. Но изражението му бе неразгадаемо. — Би ли ми казал точно колко ядосан бе, когато разбра, че аз съм твоят редактор и издател, милорд?

— Смятам, че е по-добре да ти покажа.

Той се хвърли върху нея, като я събори по гръб. Хвана я здраво и я претърколи през измачканото легло, докато тя се озова върху гърдите му.

Фийби бе останала без дъх.

— Наистина се надявам да не си помислиш, че можеш да използваш тази техника в бъдеще, за да влияеш на мнението ми за работата ти.

— Зависи. Един отчаян писател би сторил почти всичко, за да види книгите си отпечатани. Дали тази техника да влияя на мнението ти ще е успешна, как мислиш?

— Твърде вероятно е — промълви Фийби.

— В такъв случай, определено можеш да очакваш да я използвам доста често.