Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reckless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Рицарят

ИК „Ирис“, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне

14

— Къде, по дяволите, е тя? — изрева Гейбриъл.

Ролинс, икономът, трепна при вика му, но не изгуби самообладание.

— Съжалявам че трябва да ви го съобщя, сър, но не зная къде се намира лейди Уайлд в момента. За последен път я видях в библиотеката, както винаги по това време.

— И по всяко друго време — измърмори Гейбриъл. Напоследък Фийби изглежда прекарваше всяка свободна минута, като се криеше от него в проклетата библиотека. — Веднага събери прислугата.

— Да, милорд.

Само след минути целият персонал се бе събрал в главната зала на замъка. Но никой не знаеше къде е Фийби. Всички бяха единодушни, че за последен път са я видели уединена в библиотеката. И за последен път някой действително я е срещнал почти преди два часа.

Гейбриъл се опита да се пребори с надигащото се безпокойство и страха, който лежеше в основата му. Никога нищо не може да се постигне, като човек даде воля на силните емоции, напомни си той.

— Искам веднага да претърсите всеки сантиметър от замъка и от земите наоколо. Ролинс, ти ще ръководиш прислугата. Аз ще се заема със скалите. Ще се срещнем тук след един час.

— Да, милорд — Ролинс се поколеба. — Простете, сър, но мислите ли, че се е случило нещо ужасно?

— Сигурно е излязла да се поразходи и се е изгубила — отвърна Гейбриъл, но и сам не си вярваше. — Тя не познава околността. Веднага започнете търсенето.

— Да, милорд.

Гейбриъл се отправи през входната врата надолу по стълбите. Подтикван от ужасно безпокойство, той прекоси двора и излезе през портите на замъка.

Тя му бе обещала, че повече няма да бяга от него.

Гейбриъл стигна до скалите и се загледа надолу към камъните и парчетата дърво, които морето бе натрупало по тясната пясъчна ивица. Беше сигурен, че ако е излязла на разходка, би останала тук горе, на скалите. Не би се опитала да се спусне по стръмните камъни до брега на морето.

Но Фийби беше непредсказуема. И бе в състояние да поема огромни рискове. Все още го побиваха трънки, когато си спомнеше къде и кога се бяха срещнали за пръв път. В полунощ на пуст извънградски път, за бога! Тази жена представляваше заплаха за самата себе си.

Когато я открие, наистина ще хване здраво юздите й. Наистина му бяха омръзнали глупостите й.

Стигаше му толкова късащ нервите страх.

Той се постара да се успокои и да си припомни цвета на роклята, с която бе облечена Фийби тази сутрин. Цветът й бе невероятно ярък оттенък на лимоненожълтото. И с надиплена риза. В нея изглеждаше много жизнерадостна и сияеща.

И съвсем не като жена, която планира да избяга от съпруга си.

Гейбриъл тръгна по ръба на скалите. Не можеше да си позволи да мисли, че е избягала, докато не е проверил всяка друга възможност.

Изведнъж забеляза нещо бяло на блъсканите от прибоя скали и се намръщи. Първо си помисли, че е слънчев отблясък от морската пяна. Но след това бялото петънце се помръдна и се покачи по-високо на скалите. Видяха се бели крака и ръце и едно вълмо мокра, заплетена тъмна коса.

Фийби!

Гейбриъл изтръпна. За момент се зачуди дали малката глупачка не е отишла да поплува. Но веднага осъзна, че тя се бори за живота си в силния прибой.

— Фийби! Дръж се! Идвам при теб! — извика той и се втурна надолу по пътеката в скалите, без да обръща внимание на ронещите се камъчета и плъзгащия се пясък. С огромни скокове измина последните няколко метра, пробяга пясъчната ивица и се хвърли в плитката вода.

— Фийби! За бога!

Вълмото мокра коса се помръдна, когато той закрачи през водата, стигаща до бедрата му. Фийби обърна глава, подпряла буза на раковините върху камъка. Тя се бе вкопчила в него, наполовина излязла от водата. Очите й едва се отвориха и тя се усмихна лекичко, изтощена до краен предел.

— Знаех, че най-после ще дойдеш, Гейбриъл.

— Проклятие, какво правиш тук долу? — Гейбриъл я вдигна от скалите и я сгуши в обятията си. Мократа й риза беше съвсем прозрачна. Виждаше розовите цветя на зърната й така, сякаш бе съвсем гола. — Къде са дрехите ти? Какво, по дяволите, се случи?

— Търсих те — гласът й бе ужасно слаб и той се уплаши. Тя едва се крепеше в ръцете му, сякаш бе парцалена кукла. Очите й трепнаха и се затвориха.

— Фийби, отвори очи — Гейбриъл чу остротата в собствения си глас. — Веднага отвори очи и ме погледни!

Тя послушно повдигна клепки.

— Защо? Вече съм в безопасност, нали?

— Да — прошепна той, като я понесе по тясната пясъчна ивица. — Вече си в безопасност.

Тя не бе избягала от него.

 

 

Час по-късно Фийби лежеше, подпряна на възглавниците в леглото си. Под ръководството на Гейбриъл я бяха потопили в гореща вана и й наливаха в устата безкрайни чаши горещ чай. Той не можа да намери покой, докато не видя цветът да се завръща по устните и страните й.

Когато тя започна да се противи на чая и на цялата суматоха около себе си, той разбра, че вече е добре. С едно кимване отпрати и последните прислужници от стаята.

Без малко да я загуби! Тежестта на този ужасен факт глождеше душата му и го караше да се чувства раздразнен и заядлив. Без малко да загуби Фийби!

Нужни бяха доста усилия, за да потисне тези чувства и да възвърне самообладанието си. Задачата бе почти невъзможна. Наложи му се да използва гнева си, за да прикрие всички останали емоции, включително и страха.

— А сега, мадам съпруго — започна той, когато вратата се затвори зад последната прислужница, — може би ще бъдеш така добра да ми обясниш, какво, по дяволите, се случи с теб днес? Какви бяха тия глупости, че си ме търсила?

Тя потупа устни, за да прикрие една мъничка прозявка.

— Алис каза, че си я изпратил да ме повика.

— Коя е Алис?

— Една от прислужниците.

— Коя прислужница?

Фийби го погледна учудено изпод уморените си клепки.

— Ами, не зная точно. Мислех, че вече познавам всички от персонала, но замъкът е толкова голям и трябва да запомня толкова много имена и физиономии.

— Опиши ми я — рязко каза Гейбриъл.

— Имаше светлоруса коса и доста симпатично лице. Сега се сещам, че като я видях, си помислих, колко странно, че още е прислужница, защото бе доста възрастна. Човек би очаквал, че вече е поне камериерка.

Гейбриъл помълча, след което попита:

— Какво ти каза тази Алис?

— Че си искал да се срещнеш с мен в подземието на замъка. Каза, че ме чакаш там, за да ми покажеш катакомбите — Фийби направи кратка пауза. — Бях много развълнувана.

— Тя те е завела там долу? Показала ти е пътя?

Фийби кимна.

— Но не можахме да те открием. Алис започна да се плаши, затова я изпратих да си върви и продължих сама по тунела. И после се случи нещо ужасно.

— Какво се случи?

— Една огромна желязна врата се плъзна от стената и затвори прохода. А аз бях от другата страна. Не чух никакви звуци, които да подсказват, че идва помощ и предположих, че никой не може да отвори вратата. Затова потърсих друг изход.

— И откри тайния кей? — Гейбриъл сякаш не можеше да повярва. — По дяволите! Преплувала си цялото разстояние до изхода на пещерата и обратно до брега?

— Ами наистина не виждах друг изход!

Гейбриъл стисна зъби.

— А къде, дявол да го вземе, си се научила да плуваш?

Фийби леко се усмихна.

— Веднъж, когато бях много малка, скочих в езерцето на имението ни в провинцията. Денят бе много горещ и исках да се поразхладя, както правеха Антъни и приятелите му. И Антъни трябваше да ме извлече от водата. Мама каза, че ще е най-добре да ме научи да плувам, тъй като не можели да са сигурни, че няма да ми хрумне пак да скоча в езерцето.

— Браво на майка ти! — измърмори Гейбриъл.

— Спомни си за това, когато те помоли за заем за покриване на загубите й на карти — сухо отвърна Фийби.

Гейбриъл се намръщи.

— Какви са тия приказки за загуби на карти?

— О, не съм ли ти казала? — Фийби отново се прозя. — Мама е много запалена по картите. И е склонна да гледа на зетьовете си като на потенциални банкери.

— Мили боже!

— Щях да те предупредя за комарджийските наклонности на майка ми, преди да поискаш ръката ми, ако бе проявил любезността да говориш първо с мен, а не с татко.

Гейбриъл се подсмихна.

— Значи само аз ще съм си виновен, ако бъда принуден да покривам дълговете на майка ти, така ли?

— Да, милорд, точно така — за момент Фийби се замисли. — Знаеш ли, мисля, че ще е най-добре да не споменаваме тази неприятна случка на семейството ми. Само ще ги разтревожи, а те и без друго достатъчно се тревожат за мен.

— Няма да им казвам за случилото се, щом така искаш.

Тя го дари с усмивка, издаваща облекчението й.

— Благодаря ти. А сега може ли да заспивам?

— Да, Фийби. Вече можеш да заспиш — Гейбриъл се отдалечи от прозореца и застана до леглото й.

— Изражението ти е много странно, Гейбриъл. Какво смяташ да правиш, докато спя?

— Да открия изчезналата Алис.

Фийби притвори очи и се сгуши във възглавниците.

— А какво ще правиш, когато я откриеш?

— Най-малкото, ще я уволня, без да й дам никакви препоръки — отвърна Гейбриъл.

Фийби моментално се ококори.

— Но това би било ужасно жестоко, сър. На нейната възраст едва ли ще си намери работа, особено без добри препоръки.

— Би трябвало да си помисли, че има страхотен късмет, ако не извикам съдията и не повдигна обвинения срещу нея. По мое мнение тя едва не те уби.

Фийби го погледна в очите много съсредоточено.

— Нима искаш да кажеш, че не си й наредил да ме повика днес следобед, милорд?

— Не, Фийби — нежно отвърна Гейбриъл. — Не съм й наредил такова нещо.

— Разбирам — тя изглеждаше ужасно нещастна. — Точно от това се опасявах. Толкова се надявах ти да си я изпратил да ме доведе при теб. Мислех, че това означава…

Той се намръщи.

— Какво си мислеше, че означава?

— Че искаш да разрушиш стената, която издигна между нас.

— Не съм издигал стена между нас, Фийби. Ти беше тази, която го направи. И ти си тази, която трябва да я разруши — той се приближи към нея и зави раменете й със завивките й.

— Почини си, скъпа. Ще наредя да ти изпратят вечерята.

— Гейбриъл?

— Да, Фийби?

— Благодаря ти, че ме спаси — Фийби му се усмихна сънено. — Знаех си, че ще ме спасиш.

— Ти сама се спаси, Фийби — рече той. Суровата реалност на този факт щеше да го преследва до края на живота му. Без малко да я изгуби! — Ако бе останала в прохода, можеше да мине прекалено дълго време, преди някой да се сети да те потърси там. Издал съм нареждания никой да не слиза в катакомбите, освен ако аз не го придружавам. Вратата трябва винаги да стои заключена.

Тя го погледна въпросително.

— Тогава защо Алис ще ме заведе там, долу?

— Отличен въпрос, скъпа. Няма да се откажа, докато не открия отговора.

Гейбриъл излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Когато се озова в коридора, той повика камериерката на Фийби.

— Стой до нея, докато спи — нареди й той. — Не искам да остава сама нито за миг.

— Да, милорд. Мадам добре ли е?

— Ще се възстанови. Но не я оставяй сама, докато не се върна.

— Да, милорд.

Гейбриъл избърза надолу по стълбите. Откри Ролинс, който се мотаеше в голямата зала.

— Мадам добре ли е вече? — загрижено попита Ролинс.

— Да. Веднага доведи при мен прислужницата Алис.

Ролинс изглеждаше объркан.

— Алис?

— Руса, доста симпатична и доста стара, за да е все още само прислужница.

— Не мисля, че в персонала има прислужница на име Алис, милорд. Но ще попитам и госпожа Кримптън.

— Направи го. Аз ще съм долу до входа на катакомбите.

— Да, милорд.

Гейбриъл взе една свещ от библиотеката и отиде до дъното на голямата зала. Слезе по тесните, разкривени стъпала и се закова на място, когато забеляза, че тежката врата в подножието им е заключена.

Десет минути по-късно Ролинс се завърна. Лицето му бе много сериозно.

— Нямаме прислужница на име Алис, сър.

Гейбриъл почувства как отново по гърба му пролазиха ледени тръпки.

— Днес в къщата е имало жена, която е твърдяла, че се казва Алис и че работи тук.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, сър, но наистина не знам за такава. Може ли да попитам защо я търсите?

— Няма значение. А сега влизам в катакомбите. — Гейбриъл откачи ключа от куката на стената.

— Може би е добре да дойда с вас, сър.

— Не, Ролинс. Предпочитам да останеш тук и да държиш нещата под око.

Ролинс изправи рамене.

— Да, милорд.

Гейбриъл отвори тежката врата и пристъпи в тъмния каменен проход. Светлината на свещта разкри в прахта следите от стъпките на двама души. Някой наистина е вървял заедно с Фийби в този тунел. Някой, който е твърдял, че се казва Алис.

Гейбриъл бързо тръгна по следите в прохода. Когато видя желязната врата, препречваща пътя му напред, той стисна зъби. Мисълта, че Фийби е била затворена от другата страна и принудена да си рискува живота, като преплува пътя към свободата си, накара кръвта му отново да кипне.

Помъчи се да овладее гнева си и бръкна в ботуша си за ножа, който винаги носеше там. Откак срещна Фийби, май доста често му се налагаше да го използва.

Гейбриъл промуши острието на ножа между два камъка в стената и бутна скрития лост, който се намираше там. Миг след това в стената се разкри квадратен отвор, в който се видя тайният механизъм, задвижващ вратата. Тя можеше да се отваря и затваря, като се натискат точно определени камъни в стената на прохода.

Гейбриъл огледа старинния механизъм, съставен от система макари, зъбни колела и вериги. Всичко изглеждаше в пълна изправност. Още когато бе открил тайната на вратата, самият той бе прекарал дълги часове в бърникане на този механизъм.

Бе наистина много доволен, когато успя да приведе в действие това старинно изобретение. Дори се бе вдъхновил да опише подобен таен механизъм в Безразсъдно приключение. Жалко, че мистериозната му редакторка и издателка все още не бе имала възможност да прочете последното му творение. Би могла да познае, че става въпрос за същото нещо и да си припомни тайната на отварянето.

Гейбриъл се бе постарал да разясни на всички от прислугата как да отварят и затварят вратата. Макар да бе заповядал никой да не влиза в прохода, без той да го придружава, все пак беше достатъчно добре запознат с човешката природа, за да е наясно, че е напълно възможно някой да престъпи заповедта му. И не искаше да стане така, че някой да се окаже затворен от другата страна на вратата.

Всички в замъка знаеха как да действат с вратата, освен Фийби. А мистериозната Алис може спокойно да е научила тайната от всеки лакей или кочияш.

Но защо й е да тормози Фийби, чудеше се Гейбриъл, докато отваряше вратата. Не виждаше логиката.

Металната врата дрънчеше и скърцаше, докато бавно се плъзгаше на мястото си. Гейбриъл измина останалата част от тунела и стигна до тайния кей.

Като видя лимоненожълтата рокля на Фийби на земята и догорялата свещ до нея, го изпълни безсилна, пареща ярост. Загледа се в черната вода, която се плискаше в камъка и си представи как Фийби се е потопила в нея. Познаваше много сурови, яки мъже, които биха се парализирали от страх в подобно положение.

А неговата безразсъдна дама притежаваше храбростта на истински рицар.

И той без малко да я изгуби!

 

 

Водата я теглеше надолу, опитваше се да я завлече в бездната. Проклет да е онзи, който открадне тази книга. Нека се удави под вълните. Фийби плуваше все по-усилено, риташе яростно с крака в отчаяни усилия да избяга от мрака зад гърба си и от черната бездна под себе си. Обграждаше я безкрайна нощ. Единствената й надежда бе тънката ивица светлина напред. Трябваше да я достигне. Но водата я теглеше, влечеше я назад и надолу, опитваше се да я всмуче в капана си.

И точно когато знаеше, че вече няма сили да направи дори и едно движение с ръцете, една мъжка ръка се протегна към нея от тъмнината. Точно когато щеше да я сграбчи, тя видя ръката на друг мъж да се протяга към нея. И двамата й обещаваха спасение. Но единият лъжеше.

Фийби знаеше, че трябва да избира. И ако направи грешен избор, ще умре.

Събуди се и чу заглъхващото ехо на собствения си писък.

— Фийби, събуди се! Отвори очи — гласът на Гейбриъл бе дрезгав и заповеден. Ръцете му здраво стиснаха раменете й и той леко, но настойчиво я разтърси. — Сънуваш кошмари! За бога, жено, събуди се! Заповядвам ти, чуваш ли?

Фийби изплува от мъглата на съня. Осъзна, че се намира в леглото си. Лунната светлина се изливаше през прозореца. Гейбриъл, облечен в черен копринен халат, седеше до нея. Бледите лъчи разкриваха напрегнатото му изражение.

Тя го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди и след това, без да каже нищо, се сгуши в прегръдките му.

— По дяволите! — ръцете на Гейбриъл я притиснаха с огромна сила. — Така ме стресна! Моля те, не го прави пак. Този писък можеше да събуди и мъртвец.

— Сънувах кошмар.

— Знам.

— Пак бях в пещерата и се опитвах да доплувам до светлината. Но не знам защо, проклятието в края на Дамата в кулата непрекъснато се въртеше в главата ми. Всичко някак се примеси в съня ми.

Той повдигна лицето й така, че да я погледне в очите.

— Какви са тия приказки за проклятие?

— Не го ли помниш? — тя бързо примигна, за да скрие сълзите от страх и облекчение, избили в очите й. — В края на Дамата в кулата преписвачът, както винаги, е написал едно проклятие. И в него се споменава за удавяне под вълните.

— Помня го. Но, Фийби, това е само сън!

— Да, но изглеждаше толкова реален.

— Като се има предвид какво преживя днес, не се и съмнявам, че е изглеждал реален. Искаш ли да наредя да донесат нещо, което да ти помогне да заспиш?

— Не, ще се оправя — но само ако ме прегръщаш така, добави мислено Фийби. Притисна се още по-силно към Гейбриъл, опитвайки се да попие силата му.

Тази вечер имаше нещо удивително успокояващо в силата, която се излъчваше от тялото му. Тя си спомни как я бе извадил от водата и как я бе изнесъл на ръце от прибоя. И последните ужаси от кошмара й се оттеглиха и се заключиха някъде дълбоко в съзнанието й.

— Фийби?

— Да, Гейбриъл?

— Мислиш ли, че сега можеш да заспиш? — в гласа на Гейбриъл се долавяше напрежение.

— Не знам — призна си тя. — Вече е много късно. Почти два през нощта.

— Фийби…

Тя обви ръце около кръста му и зарови лице в рамото му.

— Моля те, остани тук с мен.

Тя ясно долови напрежението у него.

— Не мисля, че това е добра идея, Фийби.

— Знам, че си ми ядосан. Но наистина не искам да оставам сама.

Ръката на Гейбриъл стисна косата й.

— Не съм ти ядосан.

— О, напротив, но не мога да те виня. Досега не се проявих като добра съпруга, нали?

Той нежно целуна косите й.

— Досега се проявяваш като много необикновена съпруга, това трябва да ти се признае.

Фийби си пое дълбоко дъх и го притисна още по-силно.

— Държах се ужасно глупаво за всичко. Вече ясно разбирам това. Готова съм да се държа като добра съпруга, Гейбриъл.

Гейбриъл не отговори веднага.

— Защото те е страх да останеш сама тази нощ? — попита най-сетне той.

Фийби пламна.

— Естествено, че не е за това — тя рязко вдигна глава, като при това движение удари брадичката на Гейбриъл. Но не обърна внимание на приглушения му стон. — Как смееш да намекваш, че те каня да упражниш съпружеските си права само защото ме било страх да остана сама? Можеш веднага да си вървиш, милорд.

— Не мисля, че мога да го сторя — Гейбриъл внимателно потри брадичката си. — Ако се опитам да се изправя, може и да припадна. Кълна се, направо ми се зави свят от това кроше. Да не би да си взимала уроци по бокс?

Фийби сериозно се разтревожи. Докосна леко челюстта му и попита:

— Наистина ли много те заболя?

— Е, сигурно ще се възстановя скоро — той я прегърна и я повдигна, за да я облегне на възглавниците. Надвеси се над нея, а в усмивката му се четеше някакво пакостливо обещание за сладострастие. — И ако имам късмет, достатъчно скоро, за да ти дам един много важен урок.

Фийби се усмихна колебливо.

— И какъв ще е този урок, милорд?

— Че една жена може да изпитва удоволствие от упражняването на съпружеските си права не по-малко от мъжа си.

Фийби обви ръце около врата му.

— Тогава много ще внимавам в урока, милорд.

— Не се тревожи. Ако не успееш да схванеш основните постулати този път, ще продължим с уроците, докато постигнем успех.

Гейбриъл впи устни до нейните в дълга, нежна целувка, която направо замая Фийби. Тя му отвърна с пълна всеотдайност, жадна за дълбоката интимност, която така копнееше да сподели отново с Гейбриъл. Нищо, че все още не я обича, каза си тя. С всяка прегръдка той й отдаваше част от себе си. И тя можеше да използва това, да гради върху тази основа, докато пламъчето разцъфне в истинска любов. Тази мисъл я накара да се вкопчи страстно в него.

Гейбриъл тихо се засмя до бузата й.

— Не бързай толкова, сладката ми. Този път ще направим всичко както трябва.

— Нещо не разбирам. Не го ли правихме както трябва?

— Само отчасти, нищо работа — той разкопча нощницата й и оголи гърдите й. — Този път нещата ще придобият завършен вид.

Фийби простена, когато почувства как езикът му докосва зърната й. Инстинктивно пръстите й сграбчиха косата му.

— Харесва ли ти това, Фийби?

— Да!

— Трябва да ми казваш съвсем честно какво ти харесва, през цялото време.

Тя навлажни с език устните си, докато той нежно смучеше гърдата й. Някъде дълбоко в тялото й започна да се заражда невероятно приятно напрежение.

— Това… това е много хубаво.

— Съгласен съм — той се надигна леко от нея и се освободи от халата си. Стегнатото му мускулесто тяло лъщеше под лунната светлина.

Фийби погали мощните му рамене, изпълнена от странно възторжена наслада.

— Ти си много красив, милорд.

— Не, любов моя, не съм. Но щом така ти се струва, какво право имам да се оплаквам? — Гейбриъл бавно се плъзна надолу върху тялото й и нежно махна нощницата й, като обсипваше с целувки гърдите и мекото й коремче. — Но пък ти си определено много красива.

Искаше й се да се изсмее на това абсурдно твърдение, но съзнанието й отказваше да се подчинява на разума й. Смехът се превърна в лек стон на неутолимо желание.

— Радвам се, че мислиш така, Гейбриъл. Когато ме целуваш, се чувствам много красива.

— Тогава наистина трябва да те целувам безспир — Гейбриъл разтвори краката й и се настани между тях.

Фийби трепна, когато почувства допира на устните му върху вътрешната страна на бедрото си. А когато те пропълзяха нагоре, тя направо ахна от изненада.

— Гейбриъл, какво правиш?

— Помни, че трябва да ми кажеш дали това ти харесва. — Той целуна снопчетата къдрави косъмчета, които пазеха тайните й.

Фийби се сви, ужасена.

— Гейбриъл, веднага престани! — тя протегна ръка и сграбчи косата му. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Не ти ли харесва това? — той докосна с език мъничката пъпчица чувствителна плът.

Фийби изпищя.

— Господи, не! Спри веднага! — тя за дърпа силно косата му.

— Ох! Първо жесток удар по брадата ми, а сега пък искаш да ми оскубеш косата. Да те люби човек е ужасно рисковано, скъпа.

— Обеща, че ще спреш, като ти кажа, че нещо не ми харесва — извика тя.

— Не, не съм обещавал. Просто казах, че трябва да ми казваш кое ти харесва.

— Е, аз пък определено не мога да харесам такова нещо. Та то е прекалено… — Фийби млъкна, почувствала отново езика му върху нежната си плът. Още един тих вик се изтръгна от устните й. Неспособна да му устои, тя изви като дъга тялото си към него, търсейки още от невероятните усещания. — О, господи, Гейбриъл!

— Кажи ми, че ти харесва, мила — той продължаваше неумолимо да атакува най-интимните й тайни. Пръстът му започна да гали входа на тялото й, плъзгаше се ту навътре, ту навън, а езикът му не преставаше да се движи по набъбналата от желание плът.

— Гейбриъл, спри, не мога…

— Кажи ми, че ти харесва — той нежно я засмука и леко стисна зъбите си.

Фийби едва си поемаше дъх.

— Не мога да понеса това.

— Напротив, можеш. Ти си много дръзка жена — той мушна в тялото й още един пръст, като нежно я разтегна.

Фийби се гърчеше под него, извиваше се цялата, а неустоимите целувки направо я съсипваха. Вече почти не можеше да се съпротивлява. Можеше единствено да се предаде на прилива гореща страст.

— Кажи ми, че това ти харесва, Фийби!

— Гейбриъл, не мога… не мога… Да! Да, харесва ми! Много. Божичко, ще полудея! — тя се вкопчи в него, като този път го притегляше още по-плътно към себе си и се надигаше, за да посреща горещите целувки. Почувства как пръстите му още веднъж се плъзнаха в нея и тогава осъзна, че чувствената възбуда на тялото й е достигнала някаква критична точка.

— Гейбриъл!

— Да — прошепна той. — Ето сега. Точно така, отдай се на усещанията. Аз ще те защитя!

Той отново я целуна и Фийби се почувства така, сякаш се разпада на хиляди малки парченца. Почти не чу тържествуващия стон на Гейбриъл. Усети как той се плъзва нагоре по тялото й и се сепна, когато долови собствения си вкус на устните му, когато те покриха нейните. И точно тогава усети как набъбналият му жезъл се плъзва дълбоко в стегнатото й, конвулсиращо тяло.

Дори докато посрещаше това нахлуване, тръпките на възбудата й сякаш продължаваха да се засилват, Фийби се вкопчи в Гейбриъл с всички сили, както се бе вкопчила в обливаните от прибоя скали същия следобед.

И знаеше, че е в безопасност.