Аманда Куик
Рицарят (19)

19

Гейбриъл съумя да сдържи гнева си, докато близките на Фийби си тръгнат. Но в мига, когато и последният от тях затвори вратата, той се нахвърли върху Фийби.

— Моментално ще си избиеш от главата тази тъпа идея да разследваш Бакстър — заяви той. — Няма да ти позволя да се замесваш в тази история.

— Но аз вече съм замесена — отбеляза Фийби. — И освен това, мама и Мередит са тези, които ще разследват. Ако си спомняш, на мен ми е забранено да излизам от къщи.

Искаше му се да я хване за раменете и да я разтърси.

— Не разбираш колко опасен е Бакстър!

— Мама и Мередит няма да поемат никакви рискове — опита се да го успокои Фийби. — Те просто ще поразпитат за това-онова. Мама ще засегне темата, докато играят карти, а Мередит ще спомене името му на някой дърдорещ стар лорд, който си е пийнал две-три чаши на някое от соаретата й.

— Не ми харесва — Гейбриъл закрачи из стаята. — Вече съм инструктирал Стинтън да работи по въпроса.

— Стинтън не може да се движи из висшето общество както мама и Мередит.

— Двамата с брат ти ще се заемем с обществото.

Фийби поклати глава.

— Вие с Антъни никога няма да изкопчите и думичка за слуховете от старите приятелки на мама. А Мередит може да разговаря с много хора на приемите си, и то така, както вие с Антъни не бихте могли. Признай си, Гейбриъл, планът ми да разследваме Нийл е изключително хитър.

Гейбриъл прокара пръсти през косата си и погледна Фийби с безсилно раздразнение. Най-лошото бе, че знаеше колко права е тя. Лейди Кларингтън и Мередит можеха да разпитват така, както те двамата с Антъни никога не биха успели.

— Все пак не ми харесва.

— Знам, Гейбриъл. Това е, защото се тревожиш за мен. Това е много мило от твоя страна.

— Мило ли?

— Да. Но тук, у дома, съм в пълна безопасност, а мама и Мередит няма да бъдат застрашени, ако просто зададат по някой и друг дискретен въпрос. Признай го.

— Може би — с нежелание призна той. — Но мисълта, че семейството ти се замесва в тази история ме кара да се чувствам ужасно неудобно.

Фийби стана и прекоси стаята, отиде при него и го погледна право в очите. По устните й играеше някаква нежна, много колеблива усмивка.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Гейбриъл?

Той я погледна предпазливо.

— Какъв е?

— Не си свикнал да си част от някакво семейство. Толкова дълго време си бил съвсем сам и не можеш да разбереш какво е да има хора, които да мислят за теб. Не знаеш какво е да си обграден от хора, които винаги ще са на твоя страна, независимо от обстоятелствата.

— Сега говорим за твоето семейство, а не за моето — измърмори той. — И те са загрижени за теб, а не за мен.

— Това вече е едно и също нещо. Според тях сега ти си член на семейството, защото си женен за мен — Фийби се усмихна по-широко. — Трябва да разбереш, че вече не си сам на света, Гейбриъл.

Вече не съм сам. Той погледна в топлите й очи и почувства как нещо дълбоко в душата му започва да се разтапя и отпуска. Инстинктивно той се стегна, за да не позволи на тази моментна слабост да го завладее. Защото тя можеше да доведе само до неприятности. Не бива да оставя чувствата да го ръководят.

— Мислиш си, че това е още едно вълнуващо приключение, нали, Фийби? Никой от вас не знае какъв е в действителност Бакстър — Гейбриъл замълча за момент, премисляйки отново всичко. — Но струва ми се, че не мога да сторя кой знае какво, за да не позволя на майка ти и на Мередит да си задават въпросите. А и може би наистина ще научат нещо полезно. Междувременно ти ще стоиш тук, в къщата.

Фийби направи кисела физиономия.

— Да, милорд.

Гейбриъл се поусмихна, въпреки мрачното, тягостно настроение, което го бе обзело. Той хвана раменете на Фийби, притегли я към себе си и я целуна набързо по челото.

— Напомни ми да добавя десет лири към джобните ти пари за месеца.

— Но защо ще ми увеличаваш издръжката? Парите са ми напълно достатъчни.

— Дължа ти десет лири — Гейбриъл пусна раменете й и се запъти към вратата. — Брат ти се обзаложи на тази сума, че няма да си се подчинила на нарежданията ми, да не излизаш от къщи. И тъй като съм твърдо решен да си прибера спечеленото от него, най-честно ще е да дам тези пари на теб. Все пак нали нямаше как да спечеля, ако ти не бе допринесла за това?

Фийби ахна, ужасно ядосана.

— Спечелил си бас за това, че съм те послушала? Как смееш?!

Тя се затича през стаята, грабна една бродирана възглавница от канапето и я запокити право към главата на Гейбриъл.

А той дори не си направи труда да се извърне. Вдигна ръка и хвана възглавницата, която тъкмо прелиташе покрай ухото му.

— Поздравявам те, скъпа. С това темпо съвсем скоро ще успеем да те превърнем в образец на послушна съпруга.

— Никога!

Гейбриъл се ухили на себе си, докато излизаше през вратата. Искрено се надяваше да е права.

 

 

Два часа по-късно Гейбриъл съвсем не се хилеше. Той влезе през вратата на една невзрачна кръчма и бързо огледа малкото, почти празно помещение. На една от масите седеше Стинтън и го чакаше. Гейбриъл прекоси дървения под и седна на стола срещу дребния човечец.

— Получих съобщението ви — започна Гейбриъл без никакви встъпителни слова. — За какво става въпрос?

— Не съм съвсем сигурен, ваша светлост — Стинтън вдигна халбата си и отпи голяма глътка бира. — Но нали вие ми наредихте да наема някое момче, за да наблюдава градската ви къща, докато аз се опитвам да изровя някакви сведения за господин Бакстър. И аз си позволих да наема моя син за тая задача. Така поне парите ще остават в семейството ми, ако разбирате какво имам предвид.

— Въобще не ми пука кого сте наели. Случило ли се е нещо?

— Може и да не е нещо важно. Но пък може и да се окаже интересно. Още не се знае.

Гейбриъл се молеше да не го напусне търпението му.

— За какво говорите, човече?

— Момчето ми казва, че на задния вход на къщата ви, преди около час, е пристигнала някаква бележка.

— Каква бележка? — попита Гейбриъл, вече почти вбесен.

— Ами не знам. Просто каза, че са донесли някаква бележка. Помислих си, че ще искате да знаете.

Гейбриъл бе направо отчаян.

— Може да е всичко. Може някоя от прислужниците да си разменя любовни писъмца с лакей от друга къща.

— Не мисля, че е било любовно писъмце, ваша светлост — Стинтън изглеждаше замислен. — Пък дори и да е било, не е било за някоя от вашите прислужници. Момчето ми чуло пратеникът да казва, че бележката била за господарката на къщата.

Гейбриъл скочи на крака и хвърли няколко монети на масата.

— Благодаря ви, Стинтън. Това трябва да стигне за бирата. Продължавайте да работите по другия въпрос.

— В това отношение май нямам много късмет — въздъхна Стинтън. — Като че ли никой не знае нищичко за господин Бакстър. Изглежда през последните няколко дни е изчезнал някъде.

— Разрови се по-надълбоко — Гейбриъл вече бе изминал половината разстояние към вратата.

Двадесет минути по-късно той се изкачи по стъпалата към градската си къща. Шелтън веднага му отвори вратата.

— Къде е нейна светлост? — тихо попита Гейбриъл.

— В спалнята си, мисля — отвърна Шелтън, докато поемаше елегантния цилиндър на Гейбриъл. — Да изпратя ли някоя прислужница да я уведоми, че сте се върнали?

— Няма нужда. Сам ще й го кажа.

Гейбриъл мина покрай иконома и тръгна нагоре по стълбището. Изкачваше по две стъпала наведнъж.

Когато стигна до площадката на втория етаж, той бързо се запъти по коридора към стаята на Фийби. Отвори вратата, без дори да почука.

Фийби, облечена в ярковиолетова роба, украсена с жълти волани, седеше до малкото си позлатено писалище. Когато Гейбриъл влезе, тя сепнато вдигна поглед.

— Гейбриъл! За бога, какво правиш тук? Не знаех, че си у дома.

— Разбрах, че преди известно време си получила бележка.

Очите й се разшириха, издавайки объркването й.

— Откъде разбра?

— Не е важно. Искам да видя бележката, ако нямаш нищо против.

Фийби изглеждаше уплашена. Само като видя изражението й, Гейбриъл разбра, че най-лошите му опасения се потвърждават. Каквото и да пишеше в бележката, то бе опасно.

— Милорд, уверявам те, бележката въобще не е важна. Просто съобщение от един познат — побърза да каже Фийби.

— Въпреки това, искам да я видя.

— Но въобще не е нужно да си губиш времето с нея — той видя как Фийби преглътна. — Даже не съм сигурна, дали още я пазя. Май я хвърлих някъде.

Страхът на Гейбриъл се надигна като пожар, заплашвайки да го погълне. Той се опита да го потуши, като го покрие с ледения си, сдържан гняв.

— Бележката, Фийби. Дай ми я. Веднага.

Фийби се изправи.

— Милорд, уверявам те, по-добре не я четеш. Сигурна съм, че само ще те раздразни.

— Оценявам загрижеността ти — мрачно каза Гейбриъл. — Но ще ми я дадеш веднага, иначе аз ще започна да я търся.

Фийби въздъхна.

— Кълна се, милорд, превръщаш се в нетърпим тиран.

— Отлично знам, че не съм такъв, за какъвто ме мислеше — каза Гейбриъл. — Но както самата ти отбеляза днес следобед, сега ти си безвъзвратно обвързана с мен — той се усмихна едва забележимо. — Вече съм член на семейството, ако си спомняш.

— Отлично помня това — измърмори Фийби. Тя отвори малкото чекмедже в средата на писалището си и измъкна един сгънат лист хартия. — Добре тогава, нямах намерение да ти я показвам, защото знаех, че ще те разтревожи. Но щом настояваш…

— Настоявам — той пристъпи напред и грабна листа от ръката й. Отвори го и бързо прочете съобщението.

Моя най-скъпа Фийби,

с всеки изминал ден все повече се тревожа за безопасността ти. Наскоро узнах как без малко не си се удавила и зная за огъня в спалнята ти. Страхувам се за живота ти, скъпа.

Стигнах до извода, че съпругът ти се опитва да те убие по такъв начин, че семейството ти да го помисли за нещастен случай. Уайлд е подъл пират и иска да сложи ръка върху наследството ти. И използва методите, изброени в проклятието в края на Дамата в кулата… Забелязала ли си това?

Омъжила си се за жестоко и безмилостно чудовище, на което много допадат подобни злокобни методи на действие. Само попитай някой от шепата оцелели след кървавите му атаки по море.

Моя най-скъпа Фийби, трябва да говоря с теб. Дай ми шанс да ти обясня всичко. Не се и съмнявам, че Уайлд ти е наговорил куп лъжи за мен. Зная, че няма да повярваш на злобните му приказки, но съм сигурен, че искаш да ме попиташ за много неща. Заради онова, което някога означавахме един за друг, позволи ми да отговоря на въпросите ти. Имам и доказателства. Нека те спася от него.

Твой верен до смърт обожател, Ланселот.

— Копеле — Гейбриъл яростно смачка листа в юмрука си. Присви очи и се загледа в разтревоженото лице на Фийби. — Ти не му вярваш, нали?

— Разбира се, че не му вярвам — тя се взираше в лицето му така, сякаш искаше погледът й да проникне под кожата му. — Гейбриъл, ядосан ли си?

— А ти какво мислиш? Бакстър се опитва да те омае, за да повярваш, че той е невинната жертва, а аз съм злодей, който се опитва да те убие заради наследството ти. Още повече, съвсем ясно дава да разбереш, че е твърдо решен да играе ролята на Ланселот.

— Вече ти казах, не съм Гуинивър — гордо отвърна Фийби. — Много по-умна съм от нея. Гейбриъл, трябва да ми имаш доверие.

Той се усмихна мрачно.

— Нима? Кажи ми, скъпа, кога щеше да се решиш да ми покажеш тази бележка?

Тя пребледня.

— Нали ти казах, не исках да те тревожа с нея.

— Аз пък ти казвам, много повече се тревожа от факта, че не си имала намерение да ми я покажеш.

— Нищо не разбираш!

— Разбирам прекалено добре — каза Гейбриъл. — Трябва да открия Бакстър. И то бързо. Трябва да сложа край на тези глупости!

Едно почукване по вратата наруши напрежението в стаята.

— Какво има? — извика Фийби.

Вратата се отвори и влезе една прислужница, която набързо се поклони.

— Моля да ми извините, мадам. Лейди Кларингтън е долу и иска веднага да ви види.

— Веднага слизам — каза Фийби. Тя погледна Гейбриъл и се запъти към вратата. — Може би е добре и ти да дойдеш, милорд — хладно рече тя. — Мама може да ни носи новини.

— Фийби, почакай — Гейбриъл понечи да я хване и да я спре, но после промени решението си. Знаеше, че отново я е наранил, но не знаеше какво да направи. Проклет да е тоя Бакстър, мислеше той. За всичко е виновен той!

Без да каже нищо повече, Гейбриъл слезе по стълбите заедно с притихналата Фийби. Но като влязоха във всекидневната, тя моментално засия.

Лидия, въплъщение на последната мода в пастелно прасковената си рокля, се бе разположила на канапето. Тя видимо кипеше от въодушевление.

— Ето те и теб, Фийби. Радвам се, че и Уайлд е тук. Това сигурно ще го заинтересува.

— Добър ден, лейди Кларингтън — учтиво я поздрави Гейбриъл.

— Мамо , какво успя да откриеш? — попита Фийби, докато сядаше.

— Играх на карти в дома на лейди Клодейл днес следобед — започна Лидия. — Изгубих двеста лири, но сигурно си е заслужавало. Съвсем между другото споменах името на Нийл Бакстър по време на разговора.

Гейбриъл се намръщи.

— Какво открихте?

Очите на Лидия искряха.

— Изглежда лейди Рантли си спомня нещичко за Нийл Бакстър. Имал любовница точно преди три години, малко преди да напусне Лондон. Явно жената била актриса.

— Любовница! — Фийби бе направо обидена. — Нима искаш да кажеш, че докато си е играел на мой верен Ланселот, е държал любовница? Какво безочие!

Лидия срещна погледа на Гейбриъл и му намигна. Той се усмихна тъжно. Наистина дължи голяма услуга на тъща си, помисли си той. Само за последните няколко секунди беше постигнала по-голям успех в това, да съсипе репутацията на Бакстър в очите на Фийби, отколкото той бе успял за последните няколко дни.

— А лейди Рантли знаеше ли нещо повече за фустата на Бакстър? — попита Гейбриъл. Съвсем ясно съзнаваше, че Фийби вътрешно ври и кипи.

— Не много — рече Лидия. — Само това, че по-късно, когато Бакстър напуснал града, тя се заела с по-мащабни и доходни занимания.

— Какви занимания? — попита Фийби.

Лидия се усмихна тържествуващо.

— Явно е открила един от по-популярните бордеи. Лейди Рантли естествено не знаеше къде се намирал той. Но аз се позамислих върху това и стигнах до извода, че няма причина да не съществува и сега. Обзалагам се, че все още върти бизнес — тя погледна Гейбриъл. — Може би ако вие го откриете и поговорите с бившата любовница на Бакстър, ще узнаете нещо важно.

— Възможно е, наистина — Гейбриъл вече се бе запътил към вратата. Тази информация определено можеше да стесни обхвата на търсенето.

— Почакайте малко, милорд — нареди Фийби. — Къде си мислите, че отивате?

— Да открия нещо повече за любовницата на Бакстър.

— Но това означава, че смятате да влезете в бордей. И може би в повече от един — възрази тя. — А аз не искам дори да се доближавате до подобно място.

Гейбриъл я погледна нетърпеливо.

— Не се бойте, мадам. Няма намерение да изпробвам стоката. Просто ще потърся информация.

— Не искам да отивате сам — припряно рече тя. — Ще дойда с вас.

Лидия изпъшка.

— Не ставай глупава, Фийби. В никакъв случай не можеш да идеш с него.

— Майка ти е права — веднага се съгласи Гейбриъл, благодарен за подкрепата на Лидия. Той се приближи към Фийби и хвана ръката й. Не можеше да не се усмихне на явната й ревност. Тя направо стопли душата му. — Успокой се, скъпа. Оценявам загрижеността ти, но няма нищо, което да те кара да се тревожиш. Довери ми се.

Тя хладно вдигна вежди.

— Трябва да ти се доверя, въпреки че ти не ми се доверяваш? Това не ми се вижда особено честно, Уайлд.

Гейбриъл пусна ръката й и усмивката му изчезна.

— Тази вечер със сигурност ще закъснея. Няма нужда да ме чакаш.

Фийби го гледаше ужасно сърдито.

— Прекрасно. Значи мога с нетърпение да очаквам още една весела вечер у дома, сама с прислугата. Писна ми от тази история, Уайлд.

— О, това ме подсети за нещо — прекъсна ги спокойно Лидия. — Чудех се дали не бихте пуснали Фийби от затвора само за тази вечер, Уайлд. Двете с Мередит ще ходим на театър, а Антъни ще ни придружава. Има ли някаква причина Фийби да не дойде с нас?

Фийби засия.

— Абсолютно никаква причина — тя се обърна към Гейбриъл. — Ще бъда в пълна безопасност в прегръдките на семейството си, милорд. Не можеш да ми откажеш, нали?

Гейбриъл се поколеба. Идеята не му хареса, но ясно съзнаваше, че не може да измисли нито една пречка да я пусне. Ще бъде със семейството си, а и брат й ще е там, в случай че възникнат проблеми.

— Добре — съгласи се той с неудоволствие.

Фийби направи кисела физиономия.

— О, щедрата ви благосклонност направо ме съсипва, милорд. Божичко, кой би предположил, че трябва да моля за разрешение от съпруга си, за да отида на театър? Кълна се, сър, наистина променихте живота ми до неузнаваемост.

— Значи сме квит — рече той. — Защото и ти наистина промени моя.

Той погледна към Лидия.

— Длъжник съм ви, мадам.

— Зная — Лидия се изкикоти. — Няма страшно, ще поискам дължимото.

Фийби изпъшка и завъртя очи към тавана.

— Само не ме обвинявай, че не съм те предупредила, Уайлд.

Гейбриъл се ухили със смешно-тъжна физиономия. Поклони се на грейналата си тъща.

— Стори ми се, казахте, че сте изгубили двеста лири, докато сте събирали сведения за любовницата на Бакстър, мадам. Държа да покрия загубите ви.

— О, не бих и помислила подобно нещо — измърмори Лидия.

— Настоявам, мадам — рече Гейбриъл.

— Е, в такъв случай — рече Лидия, — предполагам, че трябва да ви позволя да постъпите, както вие сметнете за добре. Ех, а някои хора си мислят, че епохата на рицарството била отминала! Каква заблуда!

Фийби погледна намръщено към Гейбриъл.

— Но пък някои полагат неимоверни усилия, за да я погребат завинаги. Уайлд, въобще не ми харесва тази идея, да разследваш бордеите.

— Представи си, че си ме изпратила на мисия, скъпа — рече Гейбриъл и излезе.

 

 

Фийби оглеждаше претъпканата зала на театъра с огромно задоволство.

— Кълна се, досега никога не съм се забавлявала така! — каза тя на Мередит.

Мередит, разположена до Фийби в тапицираната с плюш ложа, пооправи полите на бледосинята си вечерна рокля.

— Предполагам, че ти е по-забавно от друг път, защото напоследък си се чувствала доста ограничена в контактите си.

— Меко казано — отвърна Фийби. — Направо бях заключена в тъмница.

— Хайде, хайде, Фийби — Мередит се усмихна. — Говориш така, сякаш са те държали затворена месеци наред, а не само един ден. Освен това отлично знаеш, че Уайлд прави само каквото смята за най-добро.

— Опасявам се, че това ми било писано: цял живот да съм обградена от хора, които си мислят, че знаят какво е най-добро за мен — Фийби оглеждаше редиците ложи, пълни с бляскаво облечени посетители. — Колко народ! След представлението сигурно ще се наложи да чакаме каретата цяла вечност.

— Нищо чудно, нали е разгарът на сезона — забеляза Лидия. Розовите пера, които украсяваха сатенената й лента за глава, се полюшнаха, когато поднесе театралното бинокълче към очите си. — О, струва ми се, че виждам лейди Маркъм. Чудя се, кой ли е този привлекателен младеж при нея? Със сигурност не е синът й. Дали пък не си е намерила нов любовник? Казаха ми, че току що се отървала от последния.

Мередит я погледна с неодобрение.

— Мамо, от теб винаги излизат невероятни клюки!

— Старая се — гордо отвърна Лидия.

Кадифените завеси в дъното на ложата се разтвориха и влезе Антъни. Фийби въпросително вдигна вежди, когато видя, че е доста намръщен.

— Носиш ли ни лимонада?

— Не, съжалявам. Но изникна много по-сериозен проблем.

— Антъни се отпусна в едно от плюшените кресла. — Току-що срещнах Рантли. Той и двама от приятелите му си говореха за Уайлд.

— Какво говореха? — попита Фийби.

Антъни се намръщи още повече.

— Промениха темата, веднага щом ме видяха, но успях да дочуя какво си казваха преди това. Обсъждаха вероятността съпругът ти да е натрупал състоянието си като пират, а не като почтен търговец, докато е бил на островите.

— Как смеят? — Фийби направо побесня и скочи на крака. — Веднага ще ги открия и ще се погрижа да променят мнението си.

— Какви са тия работи? — Лидия смъкна бинокъла си и погледна смръщено Фийби. — Седни, момичето ми. Няма да ходиш никъде.

Мередит хвърли укоризнен поглед към сестра си.

— Майка е напълно права. Веднага си седни на мястото. Да не искаш хората да зяпат нашата ложа и да започнат да се чудят какво става?

Фийби седна с нежелание.

— Трябва да направим нещо за тези ужасни слухове. Не мога просто да си седя и да позволя на хората да си втълпяват подобни глупости за Уайлд.

— Но няма да постигнеш нищо, като хукнеш след клюкарите — скастри я Лидия.

— И какво предлагате да сторя? — сърдито попита Фийби.

Усмивката на Лидия преливаше от щастие, предвкусвайки задаваща се битка.

— Ще ги оставим да дойдат при нас, разбира се.

— Мама е напълно права — спокойно рече Мередит. — Винаги е най-добре да влезеш в схватка с врага на собствена територия.

Фийби безпомощно погледна Антъни.

— Разбираш ли за какво говорят?

Антъни се подсмихна.

— Не, но когато става въпрос за подобни неща, имам пълно доверие в мама и Мередит.

Лидия кимна доволно.

— Съмнявам се, че ще ни се наложи да чакаме прекалено дълго за първата схватка — тя отново вдигна бинокъла към очите си. — О, ето на, точно в този момент лейди Рантли напуска ложата си. Обзалагам се, че се е запътила към нас.

— Мислиш ли, че смята да задава неучтиви въпроси за миналото на Уайлд? — поинтересува се Фийби.

— Много е вероятно, като се има предвид, че съпругът й си позволява да говори за това с приятелите си — Лидия се позамисли. — Интересното при Юджийн е, че тя е тази, която замисля всички финансови ходове на семейство Рантли. А лорд Рантли просто изпълнява инструкциите й. Нали ще помните това, когато дойде тук?

— Да, мамо — отвърна Мередит.

Антъни се ухили.

— Вече разбирам.

— Отлично — Лидия направи кратка пауза. — Чудя се, кой ли е пуснал слуха за пиратството?

— Бакстър, без съмнение — каза Антъни. — Уайлд наистина трябва да предприеме нещо спрямо него. Започва да става много досаден. Уайлд казва, че можел направо да хипнотизира жените. Явно бившата му годеница също е станала жертва на чара на Бакстър.

Фийби зяпна брат си.

— Каква бивша годеница?

Антъни трепна.

— Опа, извинявай. Не биваше да го споменавам. Но всичко е минало. Тя се омъжила за друг.

— Каква бивша годеница? — заплашително повтори Фийби.

— Просто някаква жена, за която бил сгоден известно време, докато бил на островите — опита се да я успокои Антъни. — Уайлд я спомена съвсем между другото. Нищо важно.

Фийби внезапно се почувства зле.

— Нищо важно — повтори тя под носа си. — През деня разбирам, че Уайлд е хукнал след някаква жена, която държи бордей, а вечерта узнавам, че вече е бил сгоден за друга жена. И въобще не си е направил труда да ми го спомене.

— Има два типа мъже, Фийби — Лидия се взираше през бинокъла си. — Едните непрекъснато говорят за миналото си, а другите рядко засягат тази тема. Радвай се, че ти се е паднал мъж от втория тип. С течение на времето първите стават ужасно досадни.

— Въпреки това — измърмори Фийби, — ужасно неприятно е да разбереш, че съпругът ти съвсем наскоро е бил сгоден за друга.

— Не чак толкова наскоро — каза Антъни. — Годежът е бил развален преди около година. Веднага след като Уайлд научил, че годеницата му издава на Бакстър тайна информация за датите на отплаване на корабите му и вида на товарите им.

— О, боже! — възкликна Фийби. — Що за жена е била тя?

— Годеницата ли? — Антъни сви рамене. — Не ми я описа. Но разбрах, че била много наивна и не особено вярна. Явно за Бакстър въобще не е било трудно да я прелъсти.

Фийби въздъхна. Струваше й се, че непрекъснато открива все нови и нови причини Гейбриъл да не иска да се довери на никого. Понякога дори й се струваше, че никога няма да постигне успех в мисията си. Как би могла да го научи да я обича, когато не може да го накара дори да й се довери?

С мрачни угризения тя си припомни хладния гняв в очите му днес следобед, когато бе влетял в стаята й и бе поискал бележката на Нийл. Очевидно бе предположил най-лошото още от самото начало.

Колкото до нея самата, тя беше толкова заета да се справи с шока от бележката му, че не й бе останало време да се замисли как да реагира, а още по-малко как да се справи с Гейбриъл. Първият й импулс бе да скрие бележката и тя бе направила точно това. Знаеше, че Гейбриъл ще е направо бесен, защото ще помисли, че е повярвала на лъжите на Нийл.

Очевидно бе избрала погрешна тактика. Сега Гейбриъл сигурно ще бъде още по-предпазлив да не й се довери. Струваше й се, че всяка нейна постъпка спрямо него дава резултат, противен на желанията й.

— Добър вечер, Лидия.

Щом чу този тътнещ глас, Фийби моментално се извърна. Юджийн, лейди Рантли, се понесе през входа на ложата им с достолепието на кораб, вдигнал всичките си платна, който влиза гордо в пристанището. Бе облечена в аметистово-лилава сатенена рокля, в която огромните й гърди и бедра едва се побираха. Тюрбанът й бе украсен с внушителни изкуствени цветя.

— Добър вечер, Юджийн — Лидия не я удостои с нещо повече от кратък поглед през рамо. — Видя ли вече новия любовник на Мили? Вижда ми се очарователен младеж.

— Мили несъмнено го е довела тук, за да го покаже на всички — отвърна лейди Рантли. — Но не за това исках да поговоря с теб. Чу ли слуховете, Лидия?

Фийби понечи да каже нещо, но Мередит веднага улови погледа й и безмълвно я накара да мълчи.

— Какви слухове? — Лидия продължаваше да оглежда внимателно залата с малкия си бинокъл.

— За Уайлд, разбира се — лейди Рантли хвърли кос поглед към Фийби. — Казват, че този човек натрупал богатството си чрез пиратство.

— Нима? — спокойно каза Лидия. — Колко вълнуващо! Винаги съм си мислела, че във всяко уважаващо себе си семейство би трябвало да има поне по един пират нейде из родословното им дърво. Внася свежа кръв, нали разбираш.

Лейди Рантли се втренчи в Лидия.

— Нима искаш да кажеш, че знаеш за вероятността Уайлд наистина да е бил пират?

— Разбира се. Антъни, тази вечер лейди Кресбър е довела дъщеря си. Искам да идеш и да я погледнеш. Смятам, че от нея би излязла чудесна съпруга.

Антъни направи отегчена физиономия.

— Онази вечер, на бала у семейство Танършам, танцувах с нея. Няма капка ум в главата си.

— О, небеса! Е, значи толкова по този въпрос. Не бих могла да понеса мисълта да имам глупава снаха — сухо каза Лидия. — Трябва да внимаваме с каква кръв ще смесим нашата, нали разбирате.

Лейди Рантли прочисти гърло доста шумно.

— Извини ме, Лидия, но кажи ми, правилно ли съм разбрала, че приемаш на шега тези изключително тревожни слухове?

Мередит се усмихна някак неопределено на лейди Рантли.

— Съпругът ми ме уверяваше, че Уайлд е по-богат и от Крез, а има и могъща корабна компания.

— И аз така чух — злокобно каза лейди Рантли.

— Траубридж също така ми каза, че Уайлд тъкмо се е заел с мащабно ново начинание, от което се очакват огромни печалби — усмивката на Мередит стана още по-открита. — Казва, че всички начинания на Уайлд са много доходни. Мисля, че Уайлд ще предложи на пазара известно количество акции за новия си проект. Траубридж смята да купи от тях.

Погледът на лейди Рантли внезапно стана много съсредоточен и проницателен.

— О, нима? Ще се продават акции, казваш?

— Да, наистина — Мередит лекичко си повя с ветрилото. — Естествено тези неща не ме интересуват кой знае колко. Но ако смяташ, че съпругът ти би се заинтересовал от акциите на Уайлд, бих могла да накарам Траубридж да се опита да убеди Уайлд да му продаде малко.

— О, високо бих оценила това — побърза да каже лейди Рантли.

— Но не съм сигурен дали ще се получи — замислено се обади Антъни. — Познаваш Уайлд, Мередит. Не обича много слуховете. Ако разбере, че лорд Рантли разпространява тия клюки за пиратството, много вероятно е да откаже да го включи в начинанието си.

Мередит погледна загрижено Антъни.

— Опасявам се, че си напълно прав — тя се обърна отново към лейди Рантли със съжалителна усмивка. — По-добре ще е да не ви обещавам, че ще говоря с Траубридж във връзка с вашите интереси. Уайлд сигурно много ще се разсърди на всеки, който разпространява слухове за пиратство.

— Не, почакайте — припряно каза лейди Рантли. — Нямам представа откъде е изникнала тази историйка за пиратството, но веднага ще взема мерки да бъде потушен слухът.

— Много благоразумно от твоя страна, Юджийн — Лидия най-сетне свали бинокъла от очите си и се усмихна сияйно на лейди Рантли. — Наистина е невероятно забавно да се преструваме, че имаме пират в семейството, но съвсем не сме сигурни, че Уайлд ще е възхитен като нас, когато чуе слуха. А когато Уайлд се ядоса, става ужасно труден.

— Пък и на това отгоре не се знае какво би направил татко, ако разбере какви истории се разправят за новия му зет — обади се Мередит с доста разтревожен вид. — Татко толкова държи на тези неща. Може да се види принуден да ограничи бизнес отношенията си само до кръга господа, на които е сигурен, че може да има доверие.

— Точно така — измърмори Лидия. — Юджийн, струва ми се, че наскоро Рантли купи дялове в мините, с които се занимава Кларингтън, нали?

— Да, наистина е така. И силно се надяваме това начинание да излезе успешно — много предпазливо си позволи да отбележи лейди Рантли.

— Колко жалко би било, ако Кларингтън реши, че не би могъл да върти бизнес с лорд Рантли.

Антъни изглеждаше необичайно мрачен.

— Наистина би било много жалко.

— Разбирам — лейди Рантли се изправи внушително. — Бъдете спокойни, ще видите, че вече няма да се чуват подобни истории — и тя отплава величествено от ложата им.

Фийби се усмихна щастливо на майка си, сестра си и брат си.

— Знаех си, че все трябва да има някаква полза от тази досадна бизнес информация, която всички вие непрекъснато обсъждате.

— Зная, че понякога ти се струваме много суховати и досадни, Фийби — рече Антъни. — Но не сме глупави.

— Никога не съм правила тази грешка, да си помисля, че сте — увери го Фийби. — Благодаря ви за подкрепата за Уайлд тази вечер. Знаете ли, той въобще не е свикнал с подобна помощ.

Лидия обходи за последен път залата с бинокълчето си.

— Ще свикне. Та нали вече е член на семейството!