Аманда Куик
Рицарят (10)

10

Кочияшът на файтона, кореняк лондончанин, знаеше къде се намира Уилърд Лейн. Гейбриъл обеща да му даде солиден бакшиш, ако се постарае да кара много бързо. Човекът с радост се съгласи.

Гейбриъл се облегна на седалката с кръстосани ръце, стиснал зъби, и се замисли какво ще каже на Фийби. Колкото повече се приближаваше файтонът към Уилърд Лейн, толкова повече се ядосваше Гейбриъл. Той мрачно гледаше мръсните кръчми и барове, пълни с докери и моряци.

Тази част на града беше опасна, Фийби би трябвало да има достатъчно мозък, че да не идва тук сама. Но здравият разум не бе сред отличителните черти на Фийби, напомни си той. Очевидно семейството й я бе глезило прекалено много. Позволили са й съвсем да излезе от пътя.

Само веднъж да стане негова жена, той ще сложи край на безразсъдните й привички. Повече никакви скитания в преследване на старинни книги, и то сама. Ако иска да рискува, спокойно може да го прави заедно с него.

Кочияшът спря на една тясна уличка и Гейбриъл скочи от файтона.

— Съжалявам, милорд, ама само до тук мога да стигна — обясни кочияшът, докато взимаше парите на Гейбриъл. — Уличките в тоя квартал са тесни като проходи, файтонът не може да мине. Ще трябва да вървите пеша от тук нататък.

— Добре. Изчакайте ме тук. Скоро се връщам.

Кочияшът кимна учтиво, след което бръкна под капрата и извади бутилката, която винаги държеше там.

Когато зави зад ъгъла, Гейбриъл веднага забеляза внушителната градска карета на Кларингтън на една пресечка от там. Боядисана в тъмнокафяво и черно, тя бе прекалено забележителна гледка, за да не я види човек. Изпитвайки известно облекчение, че я вижда, той тръгна през павираната с едри камъни уличка.

Вече бе на половината път, когато забеляза още една карета, спряна до входа на близкия сокак. Беше малка, хубава каляска, впрегната с чифт доста бързи на вид сиви коне. Скъпият екипаж изглеждаше също толкова не на място в този район, колкото и каретата на Кларингтън. Гейбриъл я огледа по-внимателно и забеляза, че гербът на вратата бе умишлено прикрит с черно парче плат, а завеските на прозорците бяха спуснати. Той веднага тръгна към нея.

В този момент чу раздвижване в прохода. Стомахът му се сви на ледена буца. В южните морета много пъти бе изпитвал това усещане и бе разбрал, че никога не бива да го пренебрегва.

Гейбриъл се затича. Ботушите му кънтяха по калдъръма, докато се приближаваше към прохода.

Когато достигна тесния му вход, той чу тихи ругатни и един приглушен вик. Двама яки мъже се бореха с гърчещ се вързоп, увит в голямо одеяло.

Само за миг Гейбриъл разбра какво става и се хвърли към тях.

Двамата мъже бяха толкова заети с опити да усмирят шаващия си товар, че не забелязаха веднага Гейбриъл. Той сграбчи рамото на единия, обърна го към себе си и стовари юмрука си право в червендалестото, потно лице на мъжа.

Той изгрухтя, изпусна своя край на товара и залитна към стената на прохода.

— Какво става, по дяволите?

Другият мъж за момент зяпна изненадано, след което и той изпусна вързопа. Увитото в сивото одеяло тяло тупна безславно на мръсните камъни.

Вторият мъж посегна към ботуша си и извади от там нож. Той се ухили злобно на Гейбриъл.

— Виж сега, приятелче, ще те науча как се меси човек в чуждия бизнес!

Той се хвърли към Гейбриъл, който пъргаво отстъпи настрани. В момента, в който мъжът минаваше край него, Гейбриъл го блъсна напред, като увеличи инерцията му. Мъжът се препъна и изгуби равновесие. Ботушите му се подхлъзнаха на мръсните камъни и той се стовари върху другаря си, който в това време се опитваше да се посъвземе. И двамата мъже рухнаха на земята, а ножът издрънча на камъните малко встрани.

Гейбриъл бръкна в собствения си ботуш за ножа си, с който не се бе разделял през последните осем години. Още през първите месеци, прекарани на островите, той бе придобил този навик. А човек трудно се разделя със старите си навици. Сега Гейбриъл се приближи към втория мъж и опря острието на ножа до гърлото му.

— Чакай, приятел, по-спокойно го давай — примиренчески рече мъжът. Но ефектът бе някак развален от усмивката му, която разкри тъмните му, гнили зъби. — Като я искаш, твоя е. Добра цена щяхме да вземем за нея от оня богаташ в хубавката карета. Ама пък не може ли случайно ти да ни платиш, каквото той щеше да ни даде?

— Разкарайте се оттук! — тихо рече Гейбриъл.

— Точно така, човече. Веднага тръгваме — двамата злодеи погледнаха ножа и забелязаха колко сръчно и обиграно го държи Гейбриъл. Затова моментално заизлизаха заднешком от прохода.

— Нищо лошо не е станало — каза първият мъж. — Както каза приятеля ми, ваша е, вземете я.

Двамата се втурнаха през теснината и изчезнаха. Гейбриъл мушна ножа си обратно в ботуша и отиде до мятащия се вързоп. Въобще не се изненада, когато зърна крайчето на златножълта муселинена рокля. Протегна ръка и помогна на Фийби да се измъкне от одеялото.

— Добре ли си? — той бързо я огледа от глава до пети, докато й помагаше да се изправи. Изглеждаше ужасно раздърпана, но иначе нищо й нямаше.

— Да, добре съм. О, Гейбриъл, ти ме спаси! — Фийби се хвърли право в прегръдките му.

Гейбриъл чу шума от колелата на карета откъм входа на прохода, тъкмо когато ръцете му вече се стягаха около Фийби.

— По дяволите — той бързо я пусна и се затича към входа на прохода.

— Гейбриъл? Какво става? — Фийби се затича след него.

Гейбриъл не я дочака. Той видя каретата с прикрития герб.

Кочияшът тъкмо размахваше камшика си и се канеше да пришпори конете в пълен галоп.

— Спри! — извика Гейбриъл с онзи властен глас, с който някога бе раздавал заповеди в южните морета. Кочияшът се поколеба, после обърна глава, за да види кой е издал тази заповед.

Докато разбере, че Гейбриъл всъщност го преследва, вече бе прекалено късно. Гейбриъл бе достигнал вратата на каретата. Отвори я с трясък и сключи ръката си около лакътя на пътника вътре. После издърпа стреснатия човек на улицата.

Точно в този момент Фийби, стиснала чантичката си и придържайки бонето си, дотича с леко накуцване и щом видя мъжа, се закова на място.

— Килбърн!

Килбърн въобще не я погледна. Той изчетка ръкава си с отвращение и погледна Гейбриъл с хладно високомерие.

— Предполагам, имате обяснение за просташкото си поведение, Уайлд?

— Разбира се — гласът на Гейбриъл бе тъй убийствено тих, че и Фийби, която стоеше на известно разстояние, не можеше да го чуе. — И ще се радвам да ви дам обяснение с чифт пистолети призори. Секундантите ми ще се отбият при вас тази вечер.

Самообладанието на Килбърн бързо го напускаше. Лицето му стана на червени петна от гняв.

— Вижте, какво си мислите, че правите?

— Спасява ме от отвличане, и то от вас — яростно извика Фийби, когато стигна до Гейбриъл. Все още бе задъхана от усилията си да се освободи от одеялото и отчаяно се опитваше да нагласи бонето си. — Знам защо е всичко това!

— Фийби, веднага се връщай в твоята карета — бързо й заповяда Гейбриъл.

Тя не му обърна внимание, а очите й блестяха войнствено, приковани в Килбърн.

— Майка ми ми каза тази сутрин и скоро целият град ще го знае: вие сте разорен, милорд. Знаели сте, че баща ми съвсем няма да е съгласен да даде ръката ми, ако разбере, че нямате пукната пара, нали така?

— Фийби — остро каза Гейбриъл.

— Затова ме примамихте тук под фалшив предлог и се опитахте да ме отвлечете — продължи Фийби тържествуващо. — Е, определено се провалихте, нали, сър? Знаех си, че Уайлд ще ме спаси. Тези неща са лесна работа за него.

Гейбриъл я хвана за рамото и я обърна с лице към себе си.

— Нито дума повече, мадам. Върнете се в каретата си и отивайте право в къщи. Ще обсъдим това по-късно. Разбрахте ли?

Тя примигна.

— Ами, да, разбира се. Съвсем ясно се изразихте, милорд, но има някои неща, които искам да кажа на лорд Килбърн.

— Веднага ще се приберете у дома, Фийби — за миг той бе убеден, че тя ще продължи да спори. Гейбриъл събра сили за битката. Но тогава Фийби сви рамене и с отвращение сбърчи нослето си.

— О, добре тогава — тя хвърли последен поглед към Килбърн, изпълнен с тържествуващо задоволство. — Горчиво ще съжалявате за това, милорд.

След тези думи тя се извърна и се отдалечи, а златните й поли се развяваха като ярко петно сред околния сив пейзаж.

Гейбриъл почака, докато се увери, че вече тя няма да го чува. После кимна с присмехулна учтивост.

— Довиждане до утринната ни среща, Килбърн. С нетърпение ще я очаквам — той се обърна и се запъти към файтона.

— По дяволите, Уайлд, върнете се — яростно извика Килбърн. — Как смеете да ме предизвиквате?

Гейбриъл не се обърна, за да го удостои с поглед. Когато стигна при файтона, той даде нарежданията си на кочияша:

— Следвай кафявата карета, докато стигнем по-добрите райони на града. После ме закарай до Сейнт Джеймс Стрийт.

— Слушам, милорд — кочияшът остави бутилката си и хвана юздите.

Половин час по-късно Гейбриъл влезе намръщен в клуба си и с голямо задоволство видя, че Антъни и Кларингтън все още са там. Четяха задълбочено вестниците си, Таймс и Морнинг поуст.

Гейбриъл се отпусна на стола срещу двамата мъже и зачака да оставят вестниците си.

— Виждам, че сте се върнали — каза Антъни. — Защо, по дяволите, се втурнахте така нанякъде?

— Втурнах се — отвърна Гейбриъл с равен глас, — да спасявам сестра ви от опит за отвличане от страна на Килбърн.

Антъни го зяпна в недоумение, Кларингтън хвърли вестника си на масичката до тях.

— Какви ги говорите, сър? Обяснете се.

— В бележката, която получих по-рано, пишеше, че Фийби е тръгнала да види някакъв ръкопис, предложен й от някакъв си А. Рилкинс. Когато пристигнах в книжарницата на този господин Рилкинс, видях как двама представители на престъпните прослойки отнасят Фийби.

Антъни бе направо слисан.

— Не, вижте какво, едва ли очаквате, че ще повярваме на подобна история.

Кларингтън го гледаше, зяпнал от недоумение.

— Боже господи, Уайлд, това да не е някаква шега?

— Уверявам ви, че не е никаква шега — Гейбриъл присви очи. — Явно Килбърн е без пукната пара. Новината скоро ще се разчуе из целия град. Очевидно е разбрал, че тайната му е разкрита и не му остава много време, за да ухажва Фийби, ето защо се е опитал да я отвлече.

— Боже господи — отново възкликна Кларингтън. Изглеждаше направо зашеметен. — Репутацията й щеше да е съвсем съсипана, ако бе успял да я отмъкне. Щях да се видя принуден да се съглася с такъв брак.

Тримата мъже се гледаха изпитателно.

— Фийби в безопасност ли е? — в очите на Антъни се четеше дълбока загриженост.

— На път за дома си е, съвсем невредима и все още с непокътната репутация — Гейбриъл се пресегна за бутилката бордо, която се намираше на масичката до стола му. — Макар че е интересно докога ще си остане такава. Както я кара, неизбежно е рано или късно да загази.

— Дявол ви взел — изръмжа Кларингтън, — няма да ви позволя да говорите така за дъщеря ми.

— Като се има предвид, че току-що я спасих, ще говоря за нея както си искам — Гейбриъл отпи една глътка от червеното вино. — Позволете да ви кажа, господа, убеден съм, че вината за всичко това е изцяло ваша.

— Наша ли? — гневно избоботи Кларингтън.

— И най-вече ваша, сър — каза Гейбриъл. — Като неин баща вие сте я оставили съвсем да излезе от пътя. Тази жена представлява заплаха за самата себе си. Кореспондира си с непознати мъже и си урежда срещи с тях в полунощ, и то на самотни извънградски пътища. Втурва се към най-долнопробните части на Лондон, когато й скимне…

— Чакайте малко — прекъсна го Кларингтън.

Гейбриъл не му обърна внимание.

— Тя е прекалено независима и ежедневно се излага на огромни рискове, като направо предизвиква съдбата. Но съвсем скоро неминуемо ще се опари.

— Не, вижте какво — изръмжа Кларингтън. — Говорим за моята дъщеря. Какви са тия приказки, че си пишела с непознати мъже и се срещала с тях в полунощ?

— А как, по дяволите, мислите, че се запознах с нея? — попита Гейбриъл.

Антъни го зяпна, съвсем объркан.

— Нима твърдите, че тя е започнала да си пише с вас? И тя е уредила да се срещнете?

— Точно така, дявол да го вземе — отвърна Гейбриъл. — И си беше чист късмет, че е решила да се срещне точно с мен в Съсекс. Ами ако бе някой друг?

Кларингтън изправи гръб с негодувание.

— Какво намеквате, сър?

— Намеквам, че нито един от вас двамата не е в състояние да контролира Фийби, а още по-малко да я предпазва от собствената й импулсивност — Гейбриъл отново отпи от виното си. — Затова аз ще се нагърбя с тази задача. Очевидно нямаме друг избор.

— Вие! — Кларингтън го изгледа свирепо иззад орловия си нос.

— Аз — Гейбриъл остави празната си чаша на масичката. — Ще ви посетя утре следобед в три часа, за да обсъдим въпроса. Искам незабавно да уредим това.

— Един момент, моля — Антъни вдигна ръка. — Нима искате да кажете, че ще поискате ръката на Фийби?

Гейбриъл го погледна в очите.

— Нима предпочитате да почакате, докато Килбърн или някой друг зестрогонец отново се опита да я отвлече?

— Не ставайте смешен. Разбира се, че не искаме да я отвличат — Кларингтън въздъхна дълбоко. — Но е дяволски трудна работа да предпази човек Фийби. Капка здрав разум няма у нея, само дързост и непокорство. И не ще да се вслушва в съвети. Мисли си, че може да се справи в тоя свят без чужда помощ. Винаги си е била такава, още от малка.

— Така е — навъсено рече Антъни. — Все искаше да изследва разни неща, въобще — да си търси белята. Колкото повече се опитвахме да я умирим, толкова по-големи рискове поемаше — той погледна Кларингтън. — Помниш ли какво стана в деня на злополуката?

— Докато съм жив няма да го забравя — заяви Кларингтън. — Помислих си, че съм я загубил. Втурна се на пътя, за да спаси някакво проклето куче, което бе скочило пред един файтон. Кучето си пресече пътя в пълна безопасност, но Фийби не успя.

Антъни поклати глава.

— Типично за нея. През целия си живот се е държала винаги ужасно безразсъдно. Но онзи път без малко да е фатален. А докторите ни казаха, че повече никога няма да може да върви.

— А казаха ли го на Фийби? — сухо попита Гейбриъл.

Кларингтън кимна.

— Разбира се, че й го казаха. Казаха й, че трябва да внимава да не се напряга. Казаха й, че ще прекара остатъка от живота си като инвалид. Казаха й, че трябва да води тих и затворен живот.

Гейбриъл се усмихна едва забележимо.

— Но Фийби, тъй като е не друг, а Фийби, е отказала да ги послуша, предполагам.

Антъни го погледна в очите.

— Един ден, беше три месеца по-късно, влязох в спалнята й и я видях изправена, стиснала едната колона на балдахина на леглото й. След това нямаше начин да я спре човек.

— Все пак — мрачно каза Гейбриъл, — трябвало е да се грижите за нея повече. Дявол го взел, Оуксли, разбирате ли, че едва не я отвлече един мъж, който е смятал да я принуди да се омъжи за него, за да получи богатството й? Ако номерът му бе минал, животът й щеше да бъде съсипан.

Антъни вдигна вежди.

— Ето, че сега разбирате как се чувства човек в подобни ситуации.

Гейбриъл го погледна изненадано.

— Достатъчно зле, че дори да извърши убийство — Кларингтън очевидно беше все още леко замаян от ужасната новина за на косъм разминалото се бедствие. — Бог ми е свидетел, ужасно е да чувстваш, че не си успял да защитиш собствената си дъщеря.

Гейбриъл не знаеше какво да каже. Внезапно осъзна, че Кларингтън и синът му преди осем години, когато се бе опитал да избяга с Мередит, са изпитвали същия гняв и страх, каквито го бяха обзели сега.

За пръв път той погледна случилото се през техните очи. За да е честен пред себе си, той не можеше да не признае, че вероятно би реагирал точно като тях, ако бе на тяхно място.

Нямаше как Кларингтън и семейството му да са знаели, че не е преследвал богатството на Мередит. За тях той е изглеждал също толкова подъл, колкото и Килбърн сега.

— Разбирам какво имате предвид, Кларингтън — най-сетне рече Гейбриъл.

Погледът на Кларингтън срещна неговия. За миг в пронизващите очи на графа проблесна разбиране, а и някакво странно изражение, което би могло да бъде одобрение.

— Вярвам, че най-сетне разбирате как съм се чувствал навремето, сър — Кларингтън кимна, сякаш бе доволен. — Също така започвам да вярвам и че сте действително привързан към дъщеря ми.

— Трябва да призная, че привързаността ми към нея до известна степен е възпирана от непреодолимия ми страх, че някой ден тя може и да ме побърка — отвърна Гейбриъл.

— И аз самият едва се отървах от подобна участ — Кларингтън бавно се усмихна. — С радост бих предоставил на вас отговорността да се грижите за нея, сър. Желая ви късмет в това.

— Благодаря — Гейбриъл погледна Антъни. — Ще ми трябват секунданти.

Известно време Антъни го гледа изпитателно, без да каже нищо. После попита:

— Предизвикали сте Килбърн на дуел?

— Да.

— Аз съм брат на Фийби. Би трябвало аз да се заема с това.

Гейбриъл се усмихна иронично.

— Вие вече изпълнихте дълга си към едната си сестра. Сега е мой ред да защитавам другата.

Антъни се поколеба.

— Не съм сигурен, че е редно да ви позволя това.

— Като на неин бъдещ съпруг, несъмнено е съвсем редно — заяви Гейбриъл.

— Добре, тогава ще ви бъда секундант — рече Антъни. — И аз ще потърся още един. Но трябва да сте предпазлив. Ако Килбърн бъде убит, ще се видите принуден да напуснете Англия, а доколкото познавам Фийби, тя ще настоява да дойде с вас.

— Нямам никакво желание отново да напускам Англия — каза Гейбриъл. — Килбърн ще оживее. Но едва-едва.

Антъни го погледна изпитателно. После устните му се извиха в тъжна иронична усмивка.

— Както оживях аз?

— Не — отвърна Гейбриъл. — Не точно. Действително възнамерявам да пусна в тялото му един куршум. За в бъдеще ще помни, че не бива да отвлича млади дами.

 

 

Три часа по-късно Антъни се върна в клуба, за да съобщи на Гейбриъл за подготовката на дуела.

— Нямате късмет — започна Антъни. — Килбърн е избягал от Лондон.

— Проклятие — ядосан и разочарован, Гейбриъл удари с юмрук облегалката на креслото си. — Сигурен ли сте?

— Икономът му каза, че е тръгнал на север и никой не знае кога ще се върне. Но със сигурност няма да е скоро. Прислугата е получила инструкции да затвори градската къща на Килбърн. Вече из целия град се знае, че е фалирал. Изгубил всичко след серия недалновидни инвестиции.

— По дяволите!

— Може би така е по-добре — Антъни се разположи в съседното кресло. — Всичко свърши. Няма да има дуел и Килбърн повече няма да се пречка. Самият аз съм доста доволен от това развитие на събитията.

— Аз пък не съм.

— Повярвайте, имате по-голям късмет, отколкото предполагате — Антъни се ухили. — Ако Фийби разбере, че сте възнамерявали да участвате в дуел за нейната чест, направо ще се вбеси. Не вярвам да сте си имали работа с Фийби, когато е наистина много ядосана. Не е особено приятно изживяване.

Гейбриъл го погледна, като ясно съзнаваше, че между него и Антъни е започнало да се поражда нещо като приятелство, основано на общата им загриженост за Фийби.

— Благодаря ви, че се съгласихте да бъдете мой секундант. Съжалявам единствено за това, че нямахте възможност да изпълните съответните задължения.

Антъни наклони глава.

— Както казах, всичко свърши. Килбърн получи, каквото заслужаваше, бе унижен, и то заслужено. Но нека нещата си останат така.

— Предполагам, че трябва да съм доволен.

Известно време Гейбриъл не каза нищо. После рече:

— Сега разбирам как сте се чувствали преди осем години, Оуксли.

— Да. Виждам. Ще ви кажа нещо, Уайлд. Харесвам Траубридж, а и Мередит изглежда много щастлива с него. Но ще ви призная, че ако тогава знаех онова, което знам за вас сега, през онази нощ нямаше да тръгна да ви преследвам. Бих доверил коя да е от сестрите си на вашите грижи.

Гейбриъл вдигна вежди.

— Защото сега знаете, че имам пари?

— Не — отвърна Антъни. — Това няма нищо общо с финансовото ви състояние.

Известно време и двамата мълчаха. После Гейбриъл се усмихна.

— Позволете да ви призная, че съм ви безкрайно благодарен за това, че тръгнахте след мен и Мередит през онази нощ. Двамата ни най-малко не си подхождаме. Това, което истински желая, е Фийби.

— Сигурен ли сте в това?

— Напълно сигурен.

 

 

В три часа на следващия следобед Фийби седеше неспокойна в спалнята си на втория етаж и чакаше да я извикат в библиотеката. От вчерашните събития насам къщата бе така притихнала, та човек би си помислил, че някой е умрял.

Фийби знаеше много добре какво става. Майка й бе казала по-рано, че Гейбриъл смята да поиска ръката й и че Кларингтън е готов да му я даде. Пределно ясно бе, че резервите на близките й спрямо Гейбриъл са напълно забравени.

Фийби се радваше на този факт, но сякаш не можеше да подреди собствените си объркани чувства. Част от нея ликуваше при мисълта, че ще се омъжи за мъжа, когото обича. Мечтаеше за това. Желаеше го така, както не бе желала нищо друго през живота си.

Но някаква друга част от нея бе ужасно объркана. Все още нямаше никакви признаци, че Гейбриъл е искрено влюбен в нея. И тя наистина много се страхуваше, че той иска ръката й най-вече от желание да я закриля от подобни случки, като тази от предишния ден.

Най-вероятно Гейбриъл иска да се омъжи за нея заради някакво погрешно разбрано чувство за рицарски дълг.

Наистина, тя бе сигурна поне в това, че доста му допада. По всичко личеше, че Гейбриъл изпитва физическо влечение към нея. А имаха и общи интереси.

Но никога не бяха говорили за любов.

Фийби погледна часовника. Вече бе почти три и половина. За бога, какво толкова имат да си говорят, чудеше се тя.

Стана и започна да обикаля стаята. Това беше направо смешно. Една жена има правото поне да присъства, когато обсъждат собственото й бъдеще.

Не да чака послушно в спалнята си, докато мъжете обсъждат нещо толкова важно като брака й — това бе ужасно изнервящо. Мъжете обикновено не разбират от тези неща.

Ето, например, те няма да разберат, че тя не иска да се омъжва, защото високопарните представи на Гейбриъл го изискват.

Отдавна се бе зарекла, че ще се омъжи само за някой, който е истински влюбен в нея. Търсеше любов като онази, която са изпитвали рицарите и дамите от средновековните легенди. Не би се задоволила с нищо друго.

В четири без петнадесет Фийби реши, че прекалено дълго е играла ролята на послушната дъщеря. Тя решително напусна стаята си и се запъти надолу по стълбите към библиотеката.

Вратата беше затворена. Пред нея, тържествено изправен, стоеше икономът. Когато видя Фийби, изражението му издаде лека тревога, но си остана все така решително.

— Отдръпнете се, моля — нареди тя на иконома. — Желая да вляза при баща си.

Икономът храбро се противопостави.

— Простете, мадам, но баща ви даде извънредни нареждания, че не желае да бъде обезпокояван, докато разговаря с лорд Уайлд.

— Пссст, Фийби — главата на Лидия се подаде иззад ъгъла на всекидневната и тя енергично размаха ръка, за да привлече вниманието на Фийби. — Не влизай там! Мъжете обичат да се занимават с подобни неща насаме. Кара ги да се чувстват така, сякаш изпълняват дълга си.

Мередит, която се появи зад майка си, се намръщи деликатно на Фийби.

— Почакай, докато те извикат, Фийби. Татко ужасно ще се разстрои, ако ги прекъснеш.

— Самата аз вече съм достатъчно разстроена — Фийби решително тръгна напред.

Икономът трепна. А Фийби чакаше точно това. Тя сама отвори вратата и влезе в библиотеката.

Гейбриъл и баща й се бяха разположили близо до камината. Всеки държеше по чаша бренди. Когато тя влезе, и двамата вдигнаха очи със заплашителни изражения.

— Можеш да почакаш отвън — твърдо заяви Кларингтън.

— Омръзна ми да чакам — Фийби спря и погледна Гейбриъл. Но по лицето му не можеше да се отгатне абсолютно нищо. — Искам да знам какво става.

— Уайлд прави предложение за женитба — рече Кларингтън. — Обсъждаме подробностите. И ти няма нужда да се месиш.

— Искаш да кажеш, че вече си приел предложението от мое име? — попита Фийби.

— Да, приех го — Кларингтън отпи от брендито си.

Фийби хвърли към Гейбриъл един въпросителен поглед. В отговор той само вдигна едната си вежда. Погледът й се върна към баща й.

— Татко, искам да говоря с Гейбриъл, преди да съобщите някакви окончателни решения.

— Можеш да говориш е него, когато приключим с уреждането на въпросите.

— Но, татко…

— Остави ни сами, Фийби — побърза да й нареди Гейбриъл. — Ще говорим по-късно.

— Искам да обсъдим това още сега — ръцете й се свиха в малки юмручета. — Тук става въпрос за моето бъдеще! А аз имам някакво мнение по въпроса. Ако вие двамата смятате, че можете да вържете всички подробности в спретнато вързопче и очаквате да го приема без коментари, много грешите.

Кларингтън я погледна, присвил очи.

— Добре, момичето ми. Какви са възраженията ти към всичко това?

Фийби си пое дълбоко дъх, отпусна стиснатите си юмруци и избърса влажните си длани в полите на роклята си.

— Винаги съм твърдяла съвсем недвусмислено, че ще се омъжа само по любов. Ще говоря съвсем направо: Уайлд нито веднъж не ми е споменал каквото и да е за любов. Няма да се съглася да бъда подтикната към женитба, докато не съм сигурна, че съществува искрена и взаимна любов между нас. Няма да се омъжа само защото така повелява рицарската чест на Уайлд.

— Фийби — каза Кларингтън отегчено, — държиш се като романтична ученичка. Уайлд е абсолютно прав. След онова, което се е случило вчера, не може повече да ти се позволява да се ръководиш от прибързаните си, импулсивни привички.

— Той ли е казал това? — Фийби хвърли един яростен поглед към Гейбриъл.

— Да, той го каза, а аз съм напълно съгласен с него — заяви Кларингтън. — Той твърди, че е готов да се нагърби със задачата да се справя с теб, а аз трябва да призная, че съм благодарен да прехвърля отговорността за теб на него.

Фийби бе направо вбесена.

— Ами ако не искам някой съпруг да се „справя“ с мен?

— Не се сещам за по-добър начин да те усмирим и да озаптим ексцентричните ти наклонности от този да те омъжим — сопнато отвърна Кларингтън. — Време е да се омъжиш, млада госпожице. За бога, та ти си почти на двадесет и пет години! А фактът, че си богата наследница, те подлага на ужасни рискове. Само си помисли за вчерашните събития!

— Татко, онова, което се случи вчера, не бе по моя вина.

— Напротив, беше — отсече Кларингтън. — Кой знае още колко такива като Килбърн се спотайват наоколо? Уайлд е прав, като твърди, че рано или късно импулсивният ти характер ще те вкара в беля. Искам да те видя задомена, под сигурната закрила на съпруга ти.

У Фийби се надигаше безкрайно отчаяние.

— Татко, моля те! Трябва да ми дадете време да помисля за това. Двамата с Уайлд трябва да поговорим.

Гейбриъл я погледна хладно над ръба на чашата си бренди.

— Що се отнася до мен, не виждам какво има да обсъждаме точно сега. Качете се обратно в стаята си. Когато му дойде времето, ще ви извикаме.

Фийби просто не знаеше какво да каже. Да бъде изпратена да чака в стаята си, сякаш е непослушно дете, и то от мъжа, когото е смятала за галантен рицар, когото тайничко е възприемала като най-близкия си приятел, в когото е влюбена. Това беше прекалено много.

— Милорд — прошепна тя, — вие не сте по-добър от Килбърн.

Последва кратка, мъчителна пауза.

— Фийби! — прогърмя гласът на баща й. — Веднага ще се извиниш! Уайлд не е зестрогонец.

Тя бързо изтри сълзите, напиращи в очите й, с опакото на ръката си.

— Нямах това предвид. Но той е точно толкова надут, самонадеян педант, колкото и Килбърн — тя хвърли един последен, дълбоко наскърбен поглед към Гейбриъл. — Мислех, че сте мой приятел. Мислех, че разбирате какво мисля за любовта и брака.

Още преди някой от двамата мъже да отговори на това, тя изскочи от стаята.

Вече вън, в коридора, тя изтича покрай загрижените лица на майка си и сестра си. Прихвана полите си и изкачи на бегом стълбите. Когато стигна до собствената си стая, тя се хвърли на леглото и избухна в сълзи.

Петнадесет минути по-късно бурята бе отминала, а на нейно място се бе възцарило неестествено спокойствие, Фийби избърса очите си, изми се, седна и зачака.

Двадесет минути по-късно, когато най-сетне я извикаха в библиотеката, тя бе съвсем спокойна и сериозна. Бавно слезе по стълбите, възпитано изчака икономът да й отвори вратата и пристъпи в стаята.

Баща й все още седеше в креслото си. Изглежда бе наченал втора чаша бренди. Гейбриъл стоеше прав до камината, отпуснал едната си ръка на лавицата над нея. Когато тя влезе тържествено в стаята, той я изгледа изпитателно.

— Изпратили сте да ме повикат, татко? — попита Фийби с безупречна учтивост.

Кларингтън я погледна подозрително.

— Всичко е уредено, скъпа. Двамата с Уайлд ще се венчаете в края на сезона.

Стомахът на Фийби бе свит на топка, но успя да запази изражението си съвсем спокойно.

— Разбирам. Добре, тогава, ако това е всичко, ще се върна в стаята си. Не се чувствам много добре.

Веждите на Гейбриъл се сключиха строго.

— Фийби, добре ли сте?

— Мисля, че имам леко главоболие, милорд — тя се извърна и излезе от стаята.

 

 

Малко преди изгрев слънце на следващата сутрин Фийби облече най-хубавата си пътническа рокля и хвърли две големи чанти през прозореца на спалнята си. После спусна през перваза едно въже от навързани чаршафи.

С негова помощ се спусна в градината, взе двете чанти и заобиколи до предната част на голямата къща.

В ранната сутрин улиците на Лондон бяха доста оживени и тя бързо се изгуби сред разни търговци, разносвачи на мляко, селски каруци, които носеха прясна стока за пазара и всякакъв друг народ. Никой не й обърна внимание.

В седем часа Фийби вече бе в дилижанса, който щеше да я отведе в сърцето на Съсекс. Притисната между една доста пълна жена и някакъв вонящ провинциален земевладелец, който постоянно надигаше бутилка джин, тя разполагаше с достатъчно време, за да размишлява върху съдбата си.