Стивън Хартов
Пастир на Дявола (9)

5.
Северна Африка
2 май

— Моля, не пушете, господа.

Италианската стюардеса се усмихна на Екщайн. Единият от предните й зъби беше леко крив, имаше плътни устни и вдигната нагоре черна коса, с което му напомняше на Изабела Роселини. Гласът й не беше предизвикателен и тя остана права с подноса, пълен с пластмасови чашки със сокове, сякаш очакваше някакъв отговор.

Екщайн погледна към незапалената лула в ръката си. Не беше заредена нито с тютюн, нито с патрон. „Филтрите“ бяха прибрани в багажа му, намиращ се в товарния отсек на големия пътнически самолет.

— О, аз всъщност не пуша — усмихна й се леко той. — Използвам я за занимавка на ръцете.

— Моля?

— Играя си с нея. — Той завъртя лулата с пръсти. — Занимавка за ръцете.

Очите на стюардесата блеснаха, сякаш е открила тайното скривалище на малко момче.

— Страхувате ли се от полета?

— Понякога. Зависи накъде летя.

Тогава тя се засмя и впери кафявите си очи в синевата на погледа на Екщайн.

— Ще ви донеса нещо за пиене.

Екщайн кимна с благодарност, а стюардесата се обърна към Бени Баум.

— А вие, господине?

— Същото като за него. Благодаря.

— Моля.

Тя се усмихна отново и се отдалечи. Екщайн я наблюдаваше как се навежда да обслужи пътниците и притиска гърдите си към високите облегалки, когато се навежда да подаде подноса. Когато се обърна, видя, че Бени му се мръщи.

— Малко прилича на Симона — оправда се Екщайн.

— Аналогията с жена ти е безсмислено оправдание.

— Да, ама ти ми каза да флиртувам със стюардесите.

— За да се разсейваш. И не пред очите ми.

— Струва ми се, че малко ревнуваш.

— Само от младостта ти, синко.

Екщайн изсумтя. Изобщо не се чувстваше млад. Напрежението от двете последователни мисии без почивка беше изсмукало жизнените му сили. Но може би, ако всичко мине добре, след няколко дни ще се върне в Йерусалим. Беше повече от готов да започне нов живот, бързо да заседне на канцеларска служба и да спаси разклатения си брак.

Двамата с Бени седяха зад предния кухненски отсек на самолета, изпънали крака в по-широката пътека към аварийния изход. Десет реда назад в туристическата класа Ники Хашек седеше на мястото до прозореца на тройната седалка. Главата й почиваше върху възглавничка, опряна на понадраскания плексиглас на стъклото, но очите й бяха отворени и тя гледаше надолу към източната египетска пустиня, сякаш й се искаше да притежава парашут. За пръв път, откакто я придружаваха, Екщайн и Баум можеха да си починат, защото тя нямаше накъде да избяга.

Миналата вечер и половината ден в Рим, вместо да бъдат нещо като почивка между двете части на мисията и полета към Адис Абеба, се бяха превърнали в досадно бдение за двамата разузнавачи. След като Франси, Серж и Жерар си тръгнаха всеки по своя път обратно за Тел Авив, Екщайн и Баум трябваше да забавляват чешката си скъпоценност. Тя обаче се държеше повече като затворничка, отколкото като принцеса въпреки обширния апартамент в хотел „Амбасадор“ и щедрото предложение за пазаруване на нови дрехи и аксесоари за сметка на „Дома на Давид“.

Екщайн обичаше италианската столица с каменните й статуи, аромата и атмосферата на „ла долче вита“. Затова имаше желанието да поразходи Ники, да я разсее и извади от мрачното настроение. Обаче тя не искаше.

Разбира се, бяха пристигнали на „Фиумичино“ почти в полунощ, изтощени до краен предел. Последния преход бяха извършили на борда на белия самолет на ЛБГ, където в тясната тоалетна се поизмиха и се превърнаха отново в „цивилни“.

Когато най-накрая влязоха в хотела, Баум извади немския си паспорт на името на Ханс-Дитер Шмид заедно с подобен фалшив документ, представящ Ники за неговата дъщеря Никол. Екщайн отново прие ролята на Антъни Хартстоун и сънливият чиновник ги записа в регистъра.

— Шмид, Шмид и Хартстоун — изрече той имената им едно след друго. — Адвокатска фирма ли сте?

— Не — отговори Баум. — Нефункциониращо семейство.

Само Екщайн се усмихна, докато Ники оглеждаше фоайето, сякаш в търсене на миша дупка, където да се завре. Чиновникът кимна тържествено, явно със съжаление, задето е попитал.

Самият апартамент беше обширен и луксозен. Разноските за него бяха одобрени от съображения за сигурност, защото по този начин триото нямаше да бъде в отделни помещения без възможност за достъп отвътре. Имаше удобен салон, кухничка, три спални и широка веранда с изглед към града. Но макар Ники току-що да беше се отървала от живот в ада, тя изобщо не обърна внимание на заобикалящата я среда. Напрежението не я изоставяше и тя веднага се настани пред големия телевизор, все още облечена в палтото си. Хапваше ядки от една купичка и гледаше повторението на фестивала за песни на Евровизията.

Екщайн и Баум разговаряха тихичко в кухнята, където си отвориха по една „светла“.

— Какво й е? — прошепна Екщайн на немски.

Бени сви рамене и отпи от бирата си.

— Може би посттравматичен стрес? — предположи той.

— Глупости — намръщи се Екщайн. — Получи първокласен ескорт с всички платени разходи за среща с любимия. Би трябвало да танцува от радост и да пие шампанско.

Баум погледна към Ники, която, изглежда, изгризала ядките, се беше прехвърлила на собствените си нокти.

— Такава е версията от приказките — каза той. — Не очаквай от нея да се превърне от изплашена какавида в безгрижна пеперуда в рамките на шест часа. Ще се оправи.

Екщайн също я погледна и поклати глава.

— Нещо не ми се харесва. Ще спя до вратата.

— Както искаш — отвърна Баум. — Аз пък отивам право от джакузито в кревата. — Той хвърли празната бутилка в кошчето за боклук. — И не ме буди, освен ако тя не се превърне във вампир.

Баум отиде до Ники, потупа я по рамото и отиде да се изкъпе и легне, докато Екщайн огледа салона, избра си диван и го издърпа, докато опря гърба му във входната врата. Когато Ники забеляза странното му занимание, тя се изправи и го изгледа подозрително.

— За сигурност — излъга Екщайн, изтупа една възглавница и се огледа за завивка.

— Очакваш ли руснаците да ме преследват тук? — попита тя, скръстила ръце пред гърдите си.

— Не повече, отколкото очаквам посещение от папата. Просто вземам предпазни мерки. Стандартна процедура.

Обаче Ники не беше новак в разузнавателната дейност. Тя навири нос към него, вдигна куфарчето си, влезе в една от празните спални и затръшна вратата.

— Точно както у дома — измърмори Екщайн. После си изми зъбите в кухнята, загаси осветлението и телевизора, сви се на поста си и веднага заспа.

По някое време през нощта хладен бриз го накара да отвори очи. Разсъни се веднага и по навик посегна към оръжието си. Но като не намери студеното желязо на пушка или пистолет, се сети къде се намира и остана да лежи неподвижно.

Стъклените врати към верандата бяха отворени и тежките брокатени завеси се вълнуваха леко над килима. Той стана и се приближи на пръсти до вратите по тениска и боксерки. За миг остана да наблюдава.

Ники беше застанала до желязната балюстрада с наведена глава, опряла лакти в парапета. Облечена само в дълга синя тениска, тя стоеше боса. На двадесет етажа по-надолу уличните лампи блестяха в предутринния римски здрач като светулки, а в далечината лунният сърп осветяваше купола на базиликата „Свети Петър“.

Когато тя вдигна глава и постави крак върху по-ниската част на парапета, Екщайн се поизкашля. Тя се стресна леко, но не се обърна, когато той излезе на верандата и застана до нея, но не съвсем наблизо. Той се облегна върху парапета, без да я поглежда.

— Красив град — каза той. — Един от най-красивите в Европа.

Ники подсмъркна и той я вида как избърса бузата си с длан.

— Не можах да заспя — прошепна тя.

— Разбирам те — каза той.

— Изобщо не разбираш.

Екщайн изчака за миг, мълчаливо признавайки, че естествено не разбира личните й мотиви. После въздъхна.

— Животът, Ники, понякога се променя твърде бързо. Прекалено бързо, за да го понесе човек. Новото начало почти винаги е трудно.

— Живот — почти изплю думата тя. — Това е край, а не начало.

Той я погледна и внезапно по гърба му премина тръпка. Синята тениска имаше отпред голяма емблема в червено и златно с надпис „Супергърл“. Помисли си, че ако се беше събудил минута по-късно, тя можеше да реши да „полети“.

— Слушай, Ники — каза той, но не се опита да я докосне, когато тя хвърли цигарата си през парапета, скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. — Не знам нищо за теб. Обаче знам, че ти е било много трудно, оживяла си на едно ужасно място, където твои приятели са умирали и ти никога не си знаела кога ще дойде твоят ред. Бил съм на такова място неведнъж и знам, че то има ужасен ефект върху хората.

Тя го изгледа с блестящ поглед и безразлично изражение. Той се отдръпна от парапета и я повика с жест.

— Ела. Ще ти приготвя едно питие, а утре всичко ще ти се струва различно.

Тя въздъхна дълбоко, поклати бавно глава и се върна в апартамента. Екщайн намери бутилка „Чивас“ в барчето, смеси го с ледена вода в две големи чаши и й подаде едната.

— За утре — вдигна тост той и отпи. Без дори да си поеме дъх, Ники изгълта уискито сякаш беше оранжада, остави празната чаша и го погледна.

— Прав си — каза тя и за миг Екщайн се похвали с фройдистки талант, преди тя да продължи: — Не знаеш нищичко за мен.

След това отиде да си легне.

Екщайн изля остатъка от питието си в мивката и си направи едно кафе еспресо. След това седна на стола и изпуши целия си пакет „Ротманс“, без да успее да разкодира думите на Ники дори и след изгрева на слънцето…

Скоро след закуската, донесена на тримата в стаята върху сребърен поднос и със сребърни прибори, Бени Баум с нежелание се облече, за да посети израелското посолство, където щеше да проведе кратък разговор с Бен-Цион по обезопасена линия. Докато Ники се къпеше, Екщайн разказа на партньора си за странните нощни навици на чешките дезертьори. Внезапно тя се появи от банята и лицето на Баум, изразяващо до този миг дълбока тревога, веднага се превърна във физиономията на весел чичко.

— Имам малко работа, Ники — каза той. — Обаче ти можеш да правиш каквото поискаш. Иди да пазаруваш, посети някой музей. Може би годеникът ти би се зарадвал на някоя хубава италианска спортна риза.

Ники стоеше в рамката на вратата, увила главата си с бял пешкир като една мълчалива, миниатюрна Клеопатра.

Баум потупа Екщайн по рамото и тръгна към вратата.

— Не я изпускай от погледа си — прошепна му той.

Само че Ники нямаше никакви туристически помисли, нито желание да облекчи тревогите си с кредитна карта и торби, пълни с покупки от „Армани“. Вместо това тя помоли Екщайн да я заведе при фонтана „Треви“, където се настани върху едно от каменните стъпала, за да размишлява върху съдбата си. Екщайн се облегна на вестникарската будка и зачете „Хералд Трибюн“, докато я наблюдаваше. Тя извади дневника си и започна да пише, но странно защо използва химикалка, взета от хотела, вместо красивата си автоматична писалка. Ята гълъби се разхождаха около нея, туристи притичваха, смееха се и щракаха с фотоапарати, но Ники си оставаше все така самотна, като изгубено земно дете на Марс.

 

 

— Ицик изобщо не пожела да му се обаждам от посолството — описа Бени сутрешния си разговор с генерала, докато самолетът подскачаше, а той се хвана за дръжката. — Накара ме да изляза, да обикалям с колата на посланика и да използвам устройството на „Тадиран“. — Ставаше дума за тройния подвижен заглушител, израелско производство.

— И? Какви престъпления сме извършили от вчера насам? — попита Ейтан.

Бени се огледа и заговори на създадения от двамата код, макар разговорът да беше на баварски немски.

— Каза, че чародеят отново се обадил. Сигурно се е изплашил, че няма да се появим. Предложил ни подарък.

Ейтан разбра, че Бени говори за Ян Крумлов.

— Какъв подарък?

— Снимка на малкото животинче с влажна муцунка. Ще го получим, когато пристигнем.

Ейтан вдигна вежда. Крумлов е готов да предаде снимка на къртицата? Преди да е изведен в Израел?

— Нищо не разбирам.

— И аз — съгласи се Бени.

— Ако ни даде това, за какъв дявол ни е той?

— Така де.

В този момент стюардесата се появи с две водки с доматен сок и лед.

— Съвсем свежи, господа — обяви тя гордо, когато Баум и Екщайн поеха чашите.

— Само дето ние не сме свежи — отговори Баум.

— Макар да се опитваме да бъдем джентълмени — добави Екщайн. — Много благодаря.

— Моля. — Тя му се усмихна широко. С периферното си зрение Екщайн забеляза как Бени повдига очи към тавана.

— Скоро ще сервираме обяда — каза стюардесата.

— Ще си изпием питиетата и ще си седнем на местата. — Екщайн погледна табелката с името й. — София.

— А вие как се казвате? — попита тя.

— Антъни.

— Прекрасно италианско име.

— Баба ми и дядо ми са били от Неапол.

Тя изглеждаше изненадана и много зарадвана, но друга стюардеса я докосна по лакътя и тя се отдалечи.

— Неапол ли? — прошепна тихо Бени и изгледа намръщено партньора си.

Ейтан сви рамене.

— Мюнхен. Неапол. Все наоколо. — Той отпи от чашата си и веднага се върна на прекъснатата тема. — Снимка? И защо глупакът ще ни дава такъв коз?

— Може би не върши работа — предположи Бени. — Снимката му е неясна или показва само част от лицето.

— Вярно — изсумтя Ейтан. — Може би е с главата на Ли Харви Осуалд и тялото на боец от Хизбула, стиснал в едната си ръка РПГ, а в другата брой на „Плейбой“.

Бени се изсмя. Това беше онази част от работата им, която ги привличаше. Решаването на невъзможни загадки, подреждането на обърканото кубче на Рубик с лица и части от думи, които, ако съвпаднат точно, им дават удоволствието от повишения адреналин и чувство, подобно на оргазъм.

Когато погледна партньора си и си спомни, че това са последни дни от кариерата му, усмивката на Бени изчезна. След толкова много години войни, приключенията бяха започнали да се смесват в спомените му, а някои бяха толкова невероятни, че даже не можеше да повярва, че са се случвали.

Беше работил със стотици служители на разузнаването, но това последно партньорство с Екщайн се оказа като идеалното съчетание на ин и ян. Да, формално той беше по-висшият офицер, но изглежда подреденият и методичен начин на мислене на Бени имаше нужда от импулсивните инстинкти на Ейтан като катализатор. Отношенията им бяха нещо повече от обикновените отношения между полковник и майор. По-скоро приличаха на тези между баща и син, макар че Бени не би могъл да работи по този начин с някой от синовете си и да му заповяда да жертва живота си, ако е необходимо. Когато Ейтан беше ранен и почти хванат в Мюнхен, единственият рефлекс, събудил се в Бени, беше лично да го спаси. А когато зодиакът на Бени беше пробит и подпален, той скочи във водата, без да се замисли, защото чувстваше увереност, че ръката на Ейтан скоро ще се протегне към него, а младежката му усмивка ще го развесели. Усещаше как сърцето му се свива, обаче бойните офицери не говорят за такива работи.

— Това ще ми липсва — каза той.

— Не, няма. — Ейтан посочи гърдите на полковника с лулата си, а той инстинктивно трепна, знаейки двойствената й функция. — Ще си тръгнеш тихо в някоя красива нощ. Само, моля те, не ставай като онези стари, досадни старци, които непрекъснато висят около службата.

— Ама какво, по дяволите, ще правя?

— Ще се захванеш с бизнес. Ще станеш богат. Ще си пишеш мемоарите.

— За кого? — попита с леко повишен глас Бени. Бившите израелски офицери от разузнаването не пишат мемоари, освен ако книгата няма специфично тактическо значение и на армейските цензори не е разпоредено да я пуснат.

— За Ра’мах а’Истори. — Ейтан използва термина на иврит за армейските историци, които работят в секретната библиотека на Генералния щаб и събират секретни отчети от всички военни подразделения.

— Точно там пък е литературното гробище.

— Добре де. Тогава ще се радваш на децата си — настоя Ейтан.

Бени имаше двама синове, единият от които пилот във военновъздушните сили, а другият офицер парашутист-десантчик. Дъщеря му Рут наскоро се беше върнала в Ню Йорк, за да завърши доктората си в университета.

— Да им се радвам ли? Та те ме избягват като чумав.

— Не и Рут — възрази Ейтан. — На бас, че след като завърши, ще се върне у дома и ще се захване също със семейния бизнес.

— Само през трупа ми — изръмжа Бени, но подозираше, че Ейтан е прав, и тайничко се надяваше да е така. Красивата му дъщеря беше ужасно наранена от постоянната му липса, докато беше дете. Но въпреки това по време на задължителната си военна служба беше работила в разузнаването. Скоро след това се скараха жестоко и тя замина за Америка, но Бени откри, че въпреки това я привлича същата работа, която го държеше в плен вече толкова години. И тя беше необяснимо привлечена към тази тъмна професия, а дори темата на доктората й бе изучаване психологията на тероризма. А по време на скорошното преследване на германската терористка Мартина Клумп този интерес едва не й струва живота.

— О, да — предупреди Ейтан. — Тя ще ти го върне за всичко. Ще ти отвръща с онези гадни напрегнати усмивки и невинно свиване на рамене.

Бени въздъхна. Ейтан отново беше прав. И двамата бяха свидетели на традицията. Децата на служителите от разузнаването израстваха в домове, пълни с тайни, с бащи, превърнали се в професионални лъжци, които забравят рождените им дни и дипломирането, докато обикалят света, за да играят на онази игра, чиито подробности никога не споделят. Доста често техните деца тръгваха по стъпките им, когато пораснат, ако не поради друга причина, то за да си отмъстят. Нищо не може да възгордее повече един пенсиониран служител на разузнаването, нито да го нарани по-дълбоко от това, детето му да се върне от обучение или операция и усмихнато да отхвърли любопитството му.

— Не ме питай за нищо, татко. Ти си ме научил как да си държа устата затворена.

— Префинено мъчение — прошепна Бени.

— Можеш да си сигурен, че няма да ти бъде спестено — увери го Ейтан.

— Ами Орен? — Бени напомни на Ейтан, че и той е изложен на същата опасност от страна на собствения му син. — Мислиш ли, че ще бъде различен?

— Можеш да бъдеш сигурен. Ако зависи от Симона, той ще стане счетоводител.

Внезапно стюардесата София се озова до Бени. Веждите й бяха леко смръщени.

— Дъщеря ви — каза тя и за миг Бени се учуди, но после се сети, че става дума за Ники.

Двамата с Ейтан погледнаха към редиците пътници. Ники не се виждаше никъде между главите на европейците и няколкото етиопци. Мястото й до прозореца беше празно.

София ги повика с пръст. Бени и Ейтан оставиха чашите си в кухничката и я последваха, промъквайки се покрай количките с храна към задната част на самолета. Три от сгъваемите врати там бяха отворени, а четвъртата не и върху нея светеше надпис „заето“.

София се отстрани с израз на съжаление, а Бени прилепи едно от месестите си уши към вратата. Въпреки виенето на двигателите и разговорите на пътниците можеше ясно да чуе Ники, която кашляше и повръщаше в тоалетната.

Той се изправи и се усмихна извинително на София.

— Горкичката — каза той. — Страда от въздушна болест. Още от малка е така.

София кимна съчувствено, бръкна в едно от шкафчетата, подаде му влажна кърпа и се отдалечи.

Ейтан гледаше Бени и бавно клатеше глава, докато откъм мястото, където се беше скрила Ники, отекваха нещастните звуци.

Въздушна болест…

Самолетът още не е подскочил в нито една въздушна яма. Полетът бе гладък като огледало.