Стивън Хартов
Пастир на Дявола (14)

10.
Бахир Дар
5 май

Стоманата на пистолета на Екщайн беше студена като бучка лед, опряна отзад върху кръста му, но така пъхнат в колана на джинсите, му придаваше известно спокойствие, докато стоеше сам в тъмната урва на югоизток от езерото Тана. Също както каубоите от американския Запад, израелецът беше научен от малък да си служи с оръжие, да го уважава и да го използва без колебание, когато е необходимо. И понеже беше роден в „лошо обкръжение“, той не гледаше на оръжието нито като символ на мъжество, нито като на възможност, която би могла да се дискутира от търсещи популярност законодатели. Това беше просто допълнение към личността му и без него се чувстваше почти като модно облечена жена, която си е забравила чантата.

Той погледна нощното небе и потръпна въпреки зеления вълнен пуловер и бейзболната шапка, обърната с козирката към тила. Към полунощ африканската земя беше се лишила от топлината си, но треперенето му не се дължеше толкова на студа, колкото на напрежението. Мъжът, когото чакаше, щеше да се спусне към него от около 5 000 метра височина и леденият студ във висините щеше да бъде много по-смразяващ от лекото неудобство, което усещаше Екщайн от хладината.

Той бързо потри длани, а после примижа към светещия циферблат на часовника си. До полунощ оставаха пет минути, а от близо четиридесет и осем часа, откакто той и Баум бяха стъпили в сиропиталището на Крумлов, беше прекарал повечето време из дивите пътища по планините.

Първата сутрин едва не се сби с Дюбе заради лендроувъра, но Баум убеди Крумлов, че оперативните приоритети на Екщайн са по-важни и поради естеството на професията му, секретни. Затова, докато Дюбе ръмжеше и стискаше юмруци, Екщайн взе колата и подкара към Бахир Дар.

Предварително уговорената му „пощенска кутия“ беше малко крайпътно кафене в близост до езерото, чийто млад собственик беше услужвал на фотографа Антъни Хартстоун при предишните му пътувания. В този случай друг чужденец беше пристигнал преди няколко дни от Адис и платил добре на момчето, за да скрие плоската дървена кутия от пури. Капакът беше залепен добре и когато Екщайн пристигна да си я прибере, с удоволствие отбеляза, че кутията не е пипана въпреки тежестта й. Това доказваше, че мощният „Браунинг“ е преминал успешно пътя си от Йерусалим дотук. Той възнагради усмихнатото момче зад олющения тезгях с поредния квинтет американски президенти, а после седна до прашната дървена маса и пи от топлата „Пепси“, докато момчето излезе от кафенето, за да обслужи някакъв олющен фолксваген, спрял за бензин.

Екщайн извади сгъваем нож, отвори кутията и прибра пистолета заедно с резервния пълнител в чантата за фотоапарата. След това постави в кутията снимката с вероятната къртица, дадена му от Крумлов, внимателно загря изсъхналото лепило със запалката си, за да го поразтопи, затвори здраво капака и върна кутията на мястото й под тезгяха. Същият резидент на АМАН, който беше доставил кутията, скоро щеше да пристигне от Адис Абеба и да си я прибере. Той седна отново до масата и започна да кодира съобщението до Очко и щаба на Специални операции.

Макар техническият свят на съвременния шпионаж да е пълен с впечатляващи играчки като високоскоростни мигновени трансмитери и сателитни предаватели, когато ставаше дума за тайни съобщения, Екщайн и Баум се придържаха към по-старовремски методи. Все още някои от най-примитивните методи са си и най-сигурни и те често ползваха простия, древен код с книга, без да се съобразяват с изискванията на началници като генерал Бен-Цион.

Баум и Екщайн, както и избрани членове на тяхното „семейство“, винаги носеха със себе си еднакви поокъсани екземпляри на издадената от „Пенгуин“ книга на Хемингуей „Сбогом на оръжията“. Когато бяха разделени, си комуникираха с кодирани съобщения, като използваха избрана страница от книгата. Човек написва съобщението си на английски, намира буквите в даден пасаж, след това прави матрица от цифри, за да обозначи всяка от буквите с мястото й в реда и поредността в него. По предварителна уговорка понякога кодираха допълнително чрез умножение на цифрата с друга и посочваха номера на страницата чрез цитат. Когато обаче биваха заедно на операция, би било грях и двамата да носят книгата и затова Баум беше оставил своята в треперещите ръце на Очко в Йерусалим.

Екщайн се обади на Очко от древния телефон върху тезгяха, като подаде разговора за сметка на Службата. Той поздрави на английски евреина от руски произход, а после заяви, че като нает от фирмата фотограф иска веднага да му бъде изпратен пакетът с негативите, които е снимал на място. Списъкът с номерата на негативите, който съобщи Екщайн, беше, естествено, кодираното му искане за незабавна подкрепа на мисията.

— Аз… не мисля, че ще можем да го направим толкова бързо — възрази Очко, щом дешифрира съобщението с компютъра си.

— Просто предай това на шефа — настоя Екщайн. Ставаше дума за самия Бен-Цион.

— Не мога. Тоест ще го направя, но ти знаеш, че той няма…

— И не приемай „не“ за отговор. Кажи му, че ако иска да му донеса „Пулицър“, трябва да ми изпрати филма.

— Пулицър ли?

— Абе направи го. Той ще ти се поразвика, но от това няма да умреш.

— Ще се развика ли? Направо може да ме застреля.

Екщайн затвори. Това беше единственият начин да победи несигурността на Очко, а подобно едностранно искане от бойното поле беше единственият начин да осигури съгласието на Бен-Цион. Един разговор с генерала би протекъл само с куп откази и обвинения от негова страна.

Съобщението му, естествено, нямаше нищо общо с филмче. И освен това искането трябваше да бъде одобрено от генералния щаб. Но в израелската армия продължава да съществува старата традиция по отношение на хората, намиращи се на бойното поле — войникът в опасност има право да изисква всякаква необходима му логистична подкрепа и да я получи.

Екщайн не само искаше необходимите медикаменти за децата, но също така и лекар. Ако искаха малките да оживеят след какъвто и да било поход до мястото на измъкване, те трябваше да бъдат прегледани, лекувани и нахранени. Но така или иначе нямаше да получат лукса да пристигне специалист по тропически болести. Лекарят трябваше да бъде избран от служителите в армията и при това да може да се спусне от небето.

Въпреки че в израелската армия беше практика грубите фронтови лекари да придружават елитните войски в най-опасните им мисии, в цялата страна има може би само петима души, които не само могат да скачат с парашут, но също са в състояние да извършат скок от голяма височина с отваряне на парашута в близост до точката за приземяване. Те са започнали военната си кариера като доброволци в елитните части на командосите като „Саярет Маткал“, морските командоси или военновъздушното разузнаване и парашутните десантни части. Преминали през многобройни тайни и страшни мисии, те са се уволнили и записали да учат медицина.

След време обаче тези мъже са установили, че се чувстват по-уверени на вражеска територия, отколкото в отделението за бърза помощ в болницата и затова са се завърнали в своите части като доктори. Често явление е да се срещне името на такъв лекар в списъка на убитите на бойното поле в някоя особено кървава погранична операция. В сутрешното издание на „Маарив“ често се появяваха оградени в черна рамка млади лица, сред които някой около тридесетгодишен лекар, също загинал на бойното поле.

За Екщайн не беше лесно да вземе решение за искането на подобен талант. По време на кариерата си се беше запознал с потенциалните кандидати, тъй като тези мъже постъпваха и участваха като доброволци в най-опасни мисии. Беше съобщил час и точни координати за мястото на скока и макар да не знаеше кой точно ще пристигне откъм черното небе като въоръжен Дедал, не се съмняваше, че този човек ще бъде най-добър от най-добрите.

Той огледа още веднъж равното дъно на изхода на урвата, доволен, че е избрал най-добрия възможен терен за „сляпа“ зона за приземяване. Районът му напомняше на лунния пейзаж в Северен Синай с големите пространства втвърдена глина, светлосиви под светлината на звездите. Имаше тук-таме бодливи храсти, хвърлящи рошави сенки, но всеки парашутист би предпочел да си набоде задника, вместо да си счупи крак върху твърдата скала. Той примижа към хълмовете в далечината и няколкото светлинки на Бахир Дар, намиращ се на шест километра на северозапад и на 500 метра по-високо плато. После, за да се увери, извади от джоба си глобалната позиционираща система, изработена като „пейджър“, и отново провери координатите, които беше избрал, преди да се свърже с Йерусалим.

Зелената точка на секундарната стрелка на часовника му премина дванадесет и Екщайн тръгна, като извади запалка „Зипо“ от джоба си. За дневно скачане зоната се маркира с цветни плоскости и димка като ветропоказател. Нощно време трябва да се бележи както зоната, така и посоката на вятъра с триъгълник от светлини. Той не носеше химически лампи и затова разчиташе на традиционните маркери за израелската армия, използвани още от времето на Съпротивата (Хагана).

Беше взел от кафенето в Бахир Дар три празни кутийки от консерва, напълни ги с пясък, направи три фитила от скъсан чувал и ги напои с бензин. После провери посоката на вятъра и оформи с трите „гузниким“ триъгълник с удължен връх. Сега бързо изтича да запали трите фитила, а после зае позиция отстрани.

Той се вгледа към тъмното небе, наострил уши като немска овчарка, защото знаеше, че няма да чуе двигателите на самолета за специални операции „Арава“ с плосък корем, тъй като той ще ги угаси на повече от четири хиляди метра височина. Но в този момент, когато вече е запалил сигналите и лекарят е скочил в студената нощ, той знаеше, че операцията е най-уязвима. Ако някой неизвестен фактор е компрометирал операцията, врагът може да нападне. Все така загледан нагоре към небето, Екщайн извади пистолета си и освободи затвора колкото можеше по-тихо. Задържа оръжието с ръка до бедрото си.

Представяше си сега доктора, летящ с разперени ръце и крака през тъмнината, поглеждащ висотомера върху китката си и следящ стрелката, докато метрите до земята се изнизват. Чувстваше острия вятър, който се опитва да разкъса костюма му, да бие в лицето му. Самият той го беше изпитвал много пъти. Сега не можеше да стори нищо, за да помогне на този човек, и затова мислите му се насочиха към вчерашното връщане в сиропиталището на Крумлов, където Бени беше успял да го снабди с един стар джип марка „Рено“, който да замени скъпоценния лендроувър на Крумлов. Сега джипът се намираше наблизо, полускрит под един голям храст.

Преди да се върне към зоната за приземяването, беше прекарал половин ден в лагера. През цялото време Ади го държеше за ръката и гордо го придружаваше, докато той оглеждаше мизерното убежище. Както много от етиопските деца, Ади говореше доста добре английски, примесен с амарски изрази. Най-много говореше за Доминик, при това с такава любов и възхищение, че Екщайн се изненада как е възможно едно дете да знае толкова много от личните й тайни.

— Тя е много стара — каза Ади, докато водеше Екщайн към „занималнята“. Това беше място, върху което хвърляше сянка една стара армейска пелерина, закрепена върху дръжки за метли, под която някои от малките момиченца плетяха фигурки от цветна слама, които приличаха на кукли вуду. Ръчичките им бяха толкова слаби, че Екщайн отмести с неудобство очи.

— Така ли? — усмихна се Екщайн, като си припомни, че Орен също не може да различи възрастта на хора, по-големи от гимназисти.

— О, да. — Ади вдигна на два пъти дланите си, а после едната и още един пръст от другата ръка. — Колко много е това?

— Двадесет и шест.

— Видя ли? Много е стара. — Други деца се опитваха да вървят заедно с Ади и Ейтан, очаровани от високия, рус „фаранджи“ (чужденец), но Ади с вид на собственик ги пъдеше.

— Тогава, предполагам, аз съм наистина много стар — каза Екщайн.

— Ти? Да, обаче мисля, че ти си същият, какъвто е бил принцът на Доминик.

— Нейният принц ли?

— Тя ми разказва, преди да заспя. Как му викат?

— Приказки?

— Да! — закима с главичка Ади. — За замъци и принцеси. — Той вдигна пръст като древен мъдрец. — Но аз знам, че понякога те са за нея.

— Ти си умно момче, нали, Ади?

— Някой ден в Израел аз ще тръгна на училище и тогава ще стана много умен.

От разказите на Ади Екщайн разбра, че Доминик е била влюбена в по-възрастен мъж в Париж. Много от подробностите липсваха, но се подразбираше, че тя и любимият й не са успели да затвърдят взаимоотношенията си и красивата млада жена е самоналожила монашество върху душата си. Тъжната приказка го накара да се замисли за собствения си живот и как хората често сами си създават трагедии. За Симона и Орен, които чакат в Йерусалим един съпруг и баща, който също е избрал някакво собствено изгнание, вероятно самонаказвайки се за неизвестен психологически грях, който дори и сам не осъзнава напълно.

Но сега отхвърли тези мисли, тъй като чу отчетливо далечно изпляскване и шум на парашут, разгъващ се някъде на северозапад от него. Вгледа се нататък, макар още да не очакваше да види нещо. Парашутът сигурно ще е от черно-синкав плат, от вида „Голям облак“, а и костюмът за скок на доктора също ще е тъмен. Той зачака, после му се стори, че вижда блясъка на пръстена на хамута, когато парашутистът се плъзна над главата му към триъгълника за приземяване и се обърна по вятъра. И внезапно той вече беше там, като малък прилеп, висящ на въжетата, който започна да се увеличава и се приближи откъм северозапад със скръстени при глезените крака и черни ръкавици, дърпащи въжетата. Лицето, покрито с очила, се появи от тъмнината и Екщайн инстинктивно отстъпи, когато чу мъжът да псува шепнешком, докато прелита бързо само на метър над земята.

Докато отминаваше, парашутистът сви крака, дръпна силно спирачните въжета, изпъна се и изрови ивица пясък, докато изчезваше зад група храсти. Чу се силно тупване и пъшкане, когато се блъсна тежко в земята. Екщайн се огледа, а после закрачи бързо към мястото на кацането, докато големият парашут се гънеше и падаше към земята.

Видя доста комична пантомима, тъй като големият парашут беше покрил господаря си, който се боричкаше мълчаливо с него като котка в кошница с прежди. После един полъх на вятъра го отвя встрани, където се закачи за една трънка и се спусна отгоре й като спаднала торта. Докторът се изправи и замърмори, докато се опитваше да се освободи от хамута.

— Ега ти тъпото кацане.

— Не беше зле според мен — усмихна се Екщайн.

Докторът се извъртя бързо към Екщайн, като инстинктивно посегна към кобура, закрепен към бедрото му, но после веднага осъзна, че на възклицанието му беше отговорено на чист иврит, и ръката му се отпусна. Беше облечен от глава до пети в черен парашутистки комбинезон, на главата си носеше подплатен с корк шлем и старовремски очила с гумени предпазители. Приличаше на фантом от комикс, когато свали очилата и се вгледа в „посрещача“ си.

— Екщайн?

— Хартстоун по тези земи — отговори на английски Екщайн.

— Добре — протегна мазолеста ръка докторът. — Аз съм Моти Ротбард.

— Нямаш ли си боен псевдоним?

— Макс. — Докторът се понаведе и разтри колената си.

— Хубаво. Как мина спускането?

— Беше ужасно студено, а и видях гузниците ти чак когато се спуснах на петстотин метра.

— Съжалявам — сви рамене Екщайн. — Това беше най-доброто, което успях да скалъпя. — Той пристъпи по-близо до доктора и разгледа лицето му, когато си свали шлема и откри острите, черни къдрици и дебели вежди над светли очи. — Познавам те. Ти не работиш ли в Тел Ноф? — попита Екщайн. Имаше предвид военновъздушната школа на израелската армия.

— Да — кимна Макс. — И аз те познавам. Ти си онзи тип с простреляното коляно, който все се опитва да се промъкне в някой от самолетите ни за скокове.

Екщайн се изсмя тихо.

— Аз съм.

— Идиот — ухили му се Макс. — На тази възраст аз вече мразя тези глупости, а ти още си мислиш, че е приятно.

— Може би не ми трябва доктор-хирург, а психолог.

Парашутът заплашваше да се издуе и отлети с полъха на вятъра. Екщайн го посочи.

— Дай да заровим парашута и да тръгваме.

— Да го заровим ли? — намръщи се докторът. — Бен-Цион ми каза да го събера и да го върна.

— Защото е стиснато копеле — изсумтя Екщайн. — Ако си го иска, да дойде и да си го прибере сам. — Той извади малкия си сгъваем нож и отиде да освободи парашута от тръните. Макс носеше бойна жилетка върху комбинезона си и също извади нож, сви рамене и го последва.

— Добре. Ти си командир на бойното поле.

Двамата коленичиха и изкопаха квадратна дупка, после Екщайн умело сгъна парашута и го прибра в опаковката.

— Къде са припасите? — попита той, когато покриха дупката с пясък, а след това я прикриха с камъни и клонки.

— Хвърлих торбата на около двеста метра.

Екщайн спря да работи и вдигна тревожно глава.

— Хвърлил си я? — Торбата трябваше да виси на въже под хамута на хирурга, докато се спускаше, но като я хвърли от двеста метра, би унищожил всички по-чупливи предмети. Макс потупа Екщайн по рамото.

— Тя си имаше товарен парашут и инфрачервен сигнал. Да не мислиш, че в медицинския институт приемат всеки идиот? — Той се изправи, измъкна малък уред за нощно виждане от джоба на гърдите си, приближи го до окото си и огледа долчинката. — А, ето я — каза той и посочи с ръка.

Екщайн срита още малко пръст върху пресния гроб на парашута, после приглади мястото с длани и се изправи.

— Аххх — каза Макс, загледан в гроба на парашута си и цитира заглавие от известна книга с еврейска поезия. — „Покривало в пустинята“.

— Аба Ковнер — позна автора Екщайн.

— О, интелигентен човек. Откога насам Бен-Цион назначава учени хора при себе си?

— Не го прави. Ние прикриваме интелигентността си, за да не се чувства заплашен.

Макс се изсмя и двамата мъже тръгнаха да вземат торбата с припасите.

 

 

В Африка няма нежно преминаване от здрач към мрак, нито бавен изгрев на зазоряване. Тук сякаш светът е плосък като огромно море от жадни храсти върху плитките вълни на пустинята и вместо постепенно преминаване на нощта в ден, светлината внезапно се издига в небето като прилив от бляскав неон.

Екщайн и Макс бяха взели торбата с припасите и я отнесоха до скрития джип, където Макс извади от нея найлонов плик и смени униформата си на командос с чифт джинси и трикотажна селска блуза. Докато Екщайн откара реното обратно на пътя за Бахир Дар и потегли покрай брега на езерото Тана, синкавата зора вече обагряше гладките му води. Огромни ята фламинго се спускаха към брега като вихрушки от розови пеперуди и на Екщайн му се наложи да спира на няколко пъти, когато малки стада антилопи внезапно пресичаха шосето.

Карането на стандартна кола винаги предизвикваше болки в коляното на Екщайн поради нуждата от често натискане на педалите за газ и спирачка, но той беше доволен, че се намира зад кормилото на старата, зелена бойна кола с избелял брезентов покрив. Кой знае как Баум беше успял да намери джипа в тази пустош, използвайки помощта на Манчестър като водач. Екщайн се усмихна, като си представи как пълният полковник подкупва някой местен наблюдател, за да „наеме“ транспортното му средство. Но докато продължаваше да кара, усмивката му угасна, защото Макс, който се показа доста весел и разговорлив след ужасяващото си пристигане, сега седеше в пътническата седалка и гледаше мълчаливо околния пейзаж. Докторът беше замислен.

— Предполагам, че Бен-Цион те е запознал с „Чародей“. — Екщайн наруши тишината, състояща се от плющенето на вятъра през отворените прозорци, ръмженето на двигателя и свиренето на гумите по пропукания асфалт.

Макс кимна, все така загледан през прозореца си към красотата на Тана.

— За децата — подпита Екщайн. — И един възрастен, когото трябва да измъкнем заедно с тях. — Правилата на секретността бяха такива, че докторът трябва да знае само фактите, които са му необходими, и нищо за Крумлов или търсенето на къртицата. Ако парашутният му скок не успееше и той бъдеше хванат от етиопската армия или банда бунтовници, не би могъл да разкрие нищо повече от незначителни подробности.

Докторът се извърна към Екщайн, измъкна пакет „Марлборо“ от джоба си и му предложи. Екщайн отказа. Макс запали и въздъхна.

— Знам всичко.

— Не думай.

— Да. Генералът беше принуден да разкрие всичко.

— Той мрази това. Обича секретността.

— Така е. Което би трябвало да ти намекне нещо.

Така си беше. Нямаше причини да се разказва на Макс всичко за Крумлов, дезертьорството му и информацията, която предлага, освен ако докторът не изпълнява ролята и на пратеник, носещ лоши вести. Често съобщенията на Бен-Цион до Екщайн и Баум при изпълнение на задача бяха изпъстрени с дяволски капани, особено когато си позволяваха да се държат като непочтителни копелета, което той така мразеше.

— Няма да ти хареса — каза Макс.

— И без това рядко ми се случва. Няма защо да се срамуваш.

Макс се изсмя тъжно и се премести към Екщайн, който погледна лицето на доктора и се смрази от тъгата, която видя там.

— Аз бях като вас, момчета — заговори Макс. — С ум, но убиец. Затова реших да се заема с медицина. Когато бях млад, стрелях и не се замислях особено върху това. После реших, че спасяването на нашите ранени е не по-малка смелост от убиването на врага. Затова си избрах по-добрите кошмари.

— Добре. Какво всъщност е съобщението? — нетърпеливо попита Екщайн. Искаше му се също да е бил избрал медицината за своя кариера.

Макс продължи да пуши, загледан през предното стъкло.

— Този чех, Ян Крумлов…

— Да?

— Той не бива да се измъкне жив.

Екщайн продължи да кара, макар зрението му да се замъгли от надигналата се ярост, а кокалчетата на пръстите, с които стискаше кормилото, да побеляха. Думите отекваха в ума му. „Не бива да се измъкне жив.“ Но продължаваше да се надява, да се моли, Макс някак да не е доразбрал правилно, да е изтълкувал погрешно. Не може да бъде след всичко това АМАН да иска да убият Крумлов. Той си наложи да се успокои и да задава въпросите си премислено и с привидно равнодушие.

— Какво би трябвало да означава това?

— Знаеш какво. — Макс продължи да гледа напред с изражението на човек, който разкрива на свой приятел, че жена му го лъже.

— Заповед за убийство ли е това?

— Стига, Хартстоун! Сякаш никога досега не си чувал подобно нещо — намръщи се Макс. — Не си девственица и ние не работим за папата…

Но Екщайн внезапно удари спирачка и джипът се плъзна, разпръсквайки камъчета, преди да спре встрани на пътя. Макс се хвана за таблото, за да не си чукне главата, а Екщайн удари кормилото с юмрук и се извърна рязко към него.

— Да ви го начукам в задниците на всички! — изръмжа той на иврит, сякаш Макс олицетворяваше цялата идиотска израелска разузнавателна общност. — Толкова ли сте откачили?! Не остана ли някой с акъла си?!

Притесненията на Екщайн се бяха появили още от Сараево и смъртта на Ники и се увеличиха от невъзможния вид на гладуващите деца, оживели само благодарение на грижите на Крумлов, независимо от това какви са били мотивите на чеха.

— Имате ли някаква представа през какво сме минали, за да стигнем до този чех и да го приготвим за измъкване? — продължи да съска той. — От единия до другия край на онзи кенеф на Балканите ни гонеха и стреляха по нас само за да можем да доведем годеницата на Крумлов, а когато най-накрая се добрахме дотук, тя се опита да го убие. Наложи се да измиваме кръвта и мозъка й от лицата си! А сега ти ми казваш, че ключът към сигурността на нашата най-голяма оръжейна програма трябва да бъде хвърлен на боклука като нежелано копеле, родено някъде в Бронкс?!

Той вече викаше, а ръцете му се тресяха. Усещаше, че лицето му е почервеняло и гори от ярост, и знаеше, че се държи абсолютно непрофесионално, но не му пукаше. Трябваше още в самото начало да се откаже от тази мисия. Знаеше си. Щом като Бен-Цион те праща на такава мисия, тя от самото си начало вони на лошо.

Макс, естествено, малко се изненада от избухването на Екщайн, но не се изплаши. Седеше на мястото си и гледаше ядосания майор. Съвсем точно разбираше какво преживява Екщайн. Когато заговори, гласът му беше ясен и спокоен.

— Аз мисля, че ти си готов да убиеш пратеника — каза той със съчувствието на психолог. — И не те виня.

Екщайн отвори уста да отговори, но яростта му вече бе заменена от разочарование и вместо да заговори, той скочи от реното, затръшна вратата и закуцука към задната част на колата. Там удари с юмрук по метала. От близкия храст изплашено хвръкна ято птички. После обърна гръб и остана прав, загледан в африканското утро.

Макс слезе от джипа и мълчаливо застана до Екщайн откъм другата страна на колата. Постави кутията с цигари върху брезентовия покрив. Без да се обръща, Екщайн посегна, взе цигара и си я запали със собствената запалка. Не се извини за избухването. Не беше необходимо.

— Добре — прошепна прегракнало той. — Да чуем тази извратена логика.

— В Йерусалим са си направили някои сметки — каза Макс. — Решили са, че къртицата на Крумлов е човек, за когото те вече знаят.

— Какво, по дяволите, значи това?

— По отношение на твоята мисия имаше съвещание на кабинета. Доклад от общото командване на разузнаването. Знаеш каква е рутината. Мосад изплю камъчето.

— Продължавай. — Екщайн почти не дишаше. Мосад работи отблизо с АМАН и Шабак, но между службите не винаги се разменя информация за най-деликатните операции, освен ако това не е абсолютно необходимо.

— Има къртица в проекта „Кешет“, но той вече е двойно завербуван. Преди две години от Мосад са го хванали и са започнали да го използват като двоен агент, без, разбира се, да съобщават за това на АМАН или Шабак.

Екщайн дръпна дълбоко от цигарата. Димът го успокояваше, като гледаше как се носи с утринния бриз. Нормално беше да се хване шпионин, после да го накараш да се прави пред господарите си на нормално функциониращ, докато му се подава смесица от полуистини и пълни лъжи, за да ги предава. Но в този случай това не му се струваше смислено.

— Тогава защо, по дяволите, Ицик ни изпрати тук?

— Той не е знаел за човека на Мосад до вашето заминаване. Може би първоначално те всички са искали да видят какво ще даде Крумлов, но после онези, които дърпат конците на къртицата, са се паникьосали.

— Ама Крумлов няма да проговори изобщо, докато не пристигне в Тел Авив, а аз току-що изпратих там едно веществено доказателство.

— Изплашиха се. Боят се, че като слезе от самолета на летище „Бен Гурион“, ще издаде същия човек, когото вече използват като двоен агент.

Екщайн въздъхна и бавно кимна. Разбираше и Макс нямаше защо да говори повече. Оказа се, че Мосад вече си има една къртица в играта като двоен агент, което е мечта за всяка разузнавателна агенция и рядко срещано предимство. „Кешет“ беше смесен проект, разработван с американците, така че ЦРУ вероятно е запознато с играта и настоява къртицата да продължава да захранва разбития съветски блок или сирийците, или който и да е „крайният получател“. Обаче, ако чешкият дезертьор, който знае идентичността на къртицата, достигне израелска земя, израелците и американците вече няма да могат да се правят, че не знаят за шпионина. И тогава цялата игра ще се провали.

Проста работа. И нищо ново. Такава е играта. Героична и жестока.

Крумлов не може да стигне до Израел.

Крумлов не може да напусне Африка жив.

Екщайн хвърли цигарата на пътя и я настъпи. Тъпка фаса, докато го унищожи така, както собствените му глупави концепции за чест, етика и мъжка дума, които бяха силно пречупени от реалността на избраната от него професия. Когато прибра все още треперещите си ръце в джобовете, не погледна към Макс, а настрани — към поредната утрин на невъзможни решения.

— Мразя тази проклета служба — прошепна той, обърна се и се качи в джипа.