Стивън Хартов
Пастир на Дявола (4)

ПРОЛОГ
Еритрея
26 април, 1993 г.

Майор Ейтан Екщайн се молеше куршумите да го убият още преди да е чул изстрелите.

Такива са законите на балистиката, особено сред открито водно пространство. Той се бореше с желанието си да погледне откъм кърмата на своя „Зодиак“ назад към чезнещата в нощта брегова ивица. Дори и така, на разстояние от половин километър, тежкият 7,62-милиметров куршум на снайперската пушка „Драгунов“ може да го достигне по-бързо от скоростта на звука и да прекъсне мечтите му доста преди умиращите му уши да чуят изстрела. И ако има късмет, фактически няма да усети…

— Няма нищо — тихичко се успокои той на иврит. — Никой не живее вечно.

Продължи да гребе. Първо с дясното, после с лявото весло. Гледаше как алуминиевите весла се врязват в неподвижната вода, трепкаща с перлите на зловещата луна. Ясното й кълбо не би трябвало да се вижда изобщо, скрито някъде зад облаците. Той наруга военните метеоролози и отново се опита да не мисли. За нищо. Не за дома си, не за съпругата, нито за сина си. „Няма бъдеще. Има само сега.“ Също както мигове преди парашутен скок, мислите са твоята съдба, а единственият ти съюзник са собствените ти инстинкти. Фантазиите носят страх, страхът нарушава концентрацията, а неспокойният ум може да реагира с част от секундата по-късно и тогава…

„Просто греби“ — заповяда онзи, другия Екщайн, хладнокръвният професионалист. А в същото време косъмчетата по тила му стояха щръкнали нагоре, като ръката на нацист по време на парад.

Възможността да бъде убит не винаги бе занимавала мислите на майора. Като млад парашутист, после офицер и накрая старши оперативен служител в отдела за специални операции на АМАН — военното разузнаване на Израел — той се хвърляше под огъня с идиотската небрежност на младостта, както повечето млади мъже, чиято плът още не е одраскана от хвърчащите оловни и медни куршуми. Но по-късно беше ранен. Лошо. Коляното още го болеше, а в паметта си пазеше неприятния спомен от ужасното събитие. Сега вече знаеше какво ще почувства и се опитваше да не показва, че трепери от страх пред подобна перспектива.

„Просто греби.“

Сивият, неосветен силует на ракетоносеца тип „Алия“ от израелските военноморски сили се поклащаше тромаво напред сред вълните. Двигателите му мълчаха и той ставаше все по-голям, но бавно. Много бавно. Екщайн се пребори с поредното си желание да се наведе и да гребе като луд. Защото подопечните му бяха се сгушили зад неговия гръб в гумения зодиак и наблюдаваха много внимателно своя пастир. Усещаше техните погледи и затова остана на колене и с изправен гръб.

„Първо с дясното весло, после с лявото. Потапяй ги във водите на Червено море, разделяй вълните и мисли за Мойсей… — Той се понамръщи подигравателно към самия себе си заради библейското сравнение и мускулите му се напрегнаха под тежестта на веслата. — Май изпитваш известна грандомания, майоре.“

В лодката зодиак „Ураган“ на Екщайн имаше единадесет фалаши, а подире му се носеха още единадесет лодки с малкото останали в Етиопия евреи след операцията „Соломон“, проведена за извеждането им по въздух от страната през 1991 година. „Соломон“ беше триумф на Израел пред света, постигнат през 91 година. Тогава за по-малко от четиридесет и осем часа в Обетованата земя бяха откарани над 14 000 евреи от африкански произход. Тогавашният диктатор на Етиопия Менгисту Хайле Мариам с удоволствие си прибра тридесет и петте милиона долара подкуп от израелското правителство, за да си затвори очите пред акцията по спасяването, след което напусна разтърсваната си от война страна и се пресели в Заир.

Но тази нощ, когато първите общи избори в Етиопия щяха да започнат призори, а Еритрея беше в навечерието на обявяването на независимостта си, различни бунтовнически банди върлуваха из страната и опитваха да грабнат последната си плячка. На власт в Израел вече не беше останал никой, който да се съгласи да плаща, така че мисията на Екщайн, операция „Йеремия“, беше като беден далечен братовчед на „Соломон“ и се провеждаше напълно секретно.

Фалашите се държаха за поставките за оръжия на гумената лодка. Бяха мълчаливи и възпитани, главно жени и деца, придружавани само от двама „старци“ на по петдесет години. Единият дядо с омачкана шапка тип „Синатра“ измъкна обкованата със сребро книга на Стария завет от захабеното си сако и започна да се поклаща над страниците. Бежанците със сигурност бяха изплашени и вероятно засрамени, защото на Екщайн се беше наложило да свали от главите на жените белите забрадки и малкото бижута от вратовете им. Сега красивите майки бяха притиснали децата си към гърдите под тъмните наметала и седяха навели срамежливо очи. Чакаха, наблюдаваха.

Всички обаче вярваха на Ейтан Екщайн, когото познаваха само като Антъни Хартстоун. Бяха го послушали, когато пристигна в тайните им поселища в Гондар заедно с този едър дебелак на име Шмид, който всъщност беше подполковник Бенжамин Баум, началник на Екщайн и шеф на оперативния отдел за специални операции. Двамата чужденци казаха само:

— Ваш ред е. Елате с нас в Израел.

И зарадваните останки на племената от „Бейт Исраел“^[1] изоставиха бедните си колиби и тръгнаха на едномесечен поход. Първо пеша, после с влак и камион, докато накрая стигнаха тук, до морето.

Опасностите, освен слънцето, глада и болестите, идеха от Амин Моботе и неговия Фронт за освобождение „Оромо“. Бунтовническият лидер на „Оромо“ беше ужасно ревнив към желанието за независимост на Еритрея и решен да попречи на изборите с всички възможни средства. Причакването и убиването на повече от сто фалаши би му свършило добра работа. И затова, докато парцаливият конвой растеше, следвайки израелските си водачи от Асмара през Акордат към Керен, през стръмните урви и гористите планини за Накфа и Карора, за да стигне накрая морския бряг при Рас Касар, бунтовниците непрекъснато опитваха да го нападнат. Също като хиени след стадо диви животни те се нахвърляха на слабите, бавните и болните, които изоставаха от групата.

Екщайн, Баум и тримата мъже от секретната бойна група на СпецОп „Куинс Командо“, които им помагаха, имаха строги заповеди да не влизат в бой. Обаче бунтовниците станаха опасно дръзки и затова в последната нощ, преди да се хвърлят към морето, израелците също бяха направили засада. Като запалиха привидно безобидни огньове, те привлякоха вниманието на ФОО, взривиха няколко смъртоносни мини, след което натовариха подопечните си в камиони за превозване на домашни птици и спринтираха последните двадесет и осем километра до брега…

Сега Екщайн наруши собствените си правила и започна да мисли, като си даваше празни обещания.

„Край. След тази операция, край. Това е последната ти операция, Ейтан. Отсега нататък ще работиш само на бюро в Йерусалим. Достатъчно. Доказа, че не си като баща си. Той избяга от нацистите, а ти се нахвърли върху врага. Правиш го непрекъснато. Но сега вече можеш да спреш…“

Вече остарява. Наближава четиридесетте. Вече не издържа и физически, макар русата му опашка и младежкият вид със слънчевия тен на този континент да прикриват бръчките около светлосините му очи. Вътре обаче е претоварен със спомени. Вътрешно той е на шестдесет и пет години.

„Първо дясното весло, после лявото.“

Едно петно фосфоресциращи водорасли блесна в зелено около веслото му, а ракетоносецът отпред го зовеше. Вече виждаше моряците, стиснали петдесеткалибровите картечници, насочени от палубата към брега. Виждаше и неосветения заради бойната обстановка команден мостик.

Погледна надолу между коленете си към зеленикавата парашутна торба. „Антъни Хартстоун“ беше затворен вътре с избелелите му джинси, смачкана риза, фалшивия британски паспорт, прес-картата от „Щерн“ и фотоапаратите. Сега майор Ейтан Екщайн се беше появил отново, облечен в черни бойни панталони и платнени боти на командос, вече измокрени от водата. Не носеше риза, а само предпазната жилетка с джобове, в които имаше пълнители за деветмилиметровия мощен „Браунинг“, димна граната и превръзки за първа помощ. На брега един от морските командоси му беше връчил малък пакет от генерал Ицик Бен-Цион, командир на Специални операции в АМАН. В него се намираха истинските бойни медали на Екщайн, военната му лична карта и военнопленническата карта^[2]. Отново беше войник и на теория вече никой не можеше да го екзекутира като шпионин. Само че за бунтовниците на Моботе това сигурно нямаше никакво значение. Топлият африкански бриз накара космите по ръцете му да настръхнат. Стана му студено.

Потисна мисълта за стрелбата и погледна над лявото си рамо. Точно зад него Баюш Адису седеше скръстила крака върху твърдия гумен под. Както всички бежанци, и тя беше облечена в черен костюм за каране на водни ски. Галеше четиригодишния си син, свил се в прегръдката й като пеленаче. Тя отвори уста и проклетата луна освети усмивката й. Екщайн почувства, че мускулите на собствените му устни се разтягат в отговор. При кърмата на зодиака двама морски командоси от „Флотилия 13“ бяха приклекнали от двете страни на мълчаливия двигател и гребяха равномерно с младите си мускулести ръце. Не носеха леководолазно оборудване, а само черни неопренови блузи и бойни панталони. Автоматите им „Мини-Узи“ бяха закрепени в нови, модерни нагръдни кобури, каквито Екщайн виждаше за пръв път.

Останалите лодки се извиваха след неговата на юг в дълга дъга, ясно видима под предателската светлина на звездите и кръглата луна. Бени Баум беше някъде назад. Избутваше последната лодка, а на Екщайн му се щеше да е на негово място. Чувстваше се като мързеливо селянче, оставило стария си баща да оре нивата под горещото августовско слънце. Баум изобщо не трябваше да участва. Би трябвало да е пенсиониран и в дома си в Абу Тор да ругае досадата и да чопли градината. Но този инат остана да му помогне за „Йеремия“, а на бойното поле все пак той си е шеф… По опит и по ранг.

— Ти ще тръгнеш с първата лодка — каза му Баум, когато се измъкнаха от храсталаците, стигнаха до брега, а морските командоси внезапно изникнаха от водата като някакъв морски кошмар.

— Глей си работата, Бени — възрази Екщайн.

— Това е заповед! — изръмжа Баум.

Докато двамата офицери и тримата им помощници от СпецОп разпределяха фалашите на малки групи, морските командоси заеха позиции и повикаха лодките от кораба. Гребането до брега като че продължи векове, но двигателите не можеха да бъдат пуснати, защото хората на Моботе още преследваха групата и шумът щеше да ги привлече да се нахвърлят като глутница вълци.

Все пак всичко мина доста спокойно, макар първоначално фалашите да се дръпнаха уплашено при вида на странните гумени алигатори, каквито никога не бяха виждали. А сега всички бяха в морето, близо до ракетоносеца, който вероятно след двадесетина минути ще потегли с пълен ход към залива Акаба. Докато гледаше далечната лодка на Бени да подскача като точица върху вълните до брега и дисциплинираното отстъпление на командосите, насочили дулата на оръжията си към сушата, Екщайн мечтаеше мускулите на врата му да могат да се отпуснат. Всеки от войниците на брега носеше оръжие по свой избор, като се започне от специален автомат „Колт“ и се стигне до „Мини-Узи“. Към паласките им бяха закачени плавници, защото те щяха да доплуват до ракетоносеца — нещо, заради което Екщайн наистина им завиждаше.

Той отново се извърна към сивата грамада на кораба отпред. Сега беше по-голям и вече се виждаха въжените стълби, спуснати откъм палубата. „Само още няколко загребвания, може би сто — обнадежди се той. — Първо дясното весло, после лявото.“ Спомни си шепота на Бени в тъмнината, тъкмо преди Екщайн да бутне натоварения си зодиак към развълнуваното море.

— Всичко това е толкова непотребно — беше махнал с ръка полковникът към напрегнатите командоси, застанали на едно коляно с насочено оръжие и шепнещи в микрофоните на наушниците. Екщайн го погледна, а плешивият дебеланко сви рамене и продължи: — Можехме да застанем на онази дюна с бяло знаме и куфарче, пълно с пари. Моботе вероятно би се присъединил към нас около огъня за по глътка и шишче, а после би ни изпратил с целувки.

Тогава Екщайн само беше изръмжал и после бутна лодката във водата. Но сега се усмихна.

„Най-обикновен подкуп. Като си помислиш, не е лошо като идея.“ Бени Баум можеше много неща, а освен това беше гениален тактик и практичен циник. А на бойното поле дори шегите му бяха плод на оперативен опит. „Следващия път“ — реши Екщайн, а после си спомни, че току-що се беше клел да напусне завинаги оперативната работа на бойното поле.

Нещо плесна във водата на не повече от два метра от зодиака и ушите му се наостриха като на куче. Светкавицата откъм брега се отрази в ретината му и приглушеният гърмеж от пушка достигна ушите му. В същият миг той разбра.

Сега е следващият път!

Останалото като да се случи едновременно. Нощта се освети от изстрелите на групата, появила се върху билото на крайбрежните дюни, и очерта ужасяващо силуетите на лодките, замръзналите им от страх пътници, а канонадата от калашниците се разнесе над водата. Някъде зад гърба му един от мъжете на Екщайн извика „Та’тан’как!“ на амарски и главите на фалашите се наведоха към пода на лодката, сякаш са мюсюлмани по време на молитва. Над главите им блеснаха зелените ивици на трасиращи куршуми и се забиха със съскане във вълните.

Сърцето на Екщайн замръзна за част от секундата, после той си пое дъх и се обърна, за да изреве заповедите към екипажа на лодката си. Командосите обаче действаха инстинктивно като добре обучени животни и всички двойки по лодките реагираха едновременно. Мъжете с лица към брега откачиха автоматите си, коленичиха и откриха контролиран огън, насечен с червени трасиращи куршуми, макар на такова разстояние оръжията им да не бяха ефективни. Тези, които се намираха от лявата страна, потопиха перките на двигателите във водата, дръпнаха стартерите, а при брега групата командоси веднага прекратиха оттеглянето си, залегнаха в пясъка и откриха непрекъснат автоматичен огън срещу гребените на дюните.

Внезапно носът на зодиака на Екщайн се хвърли напред и се издигна опасно във въздуха. Той загуби равновесие, пресегна се и хвана гумените ръчки. Отзад се чуха леки викове, но ръмженето на двигателя ги заглуши. Една вълна заля главата му, напълни с вода ушите и засмъдя на очите му. Той разтърси глава, докато плюеше водата и се напрягаше да чуе какво става.

Отпред оживелите двигатели на кораба сякаш разцепиха морето и заглушиха квакането на автоматите. Чуваше викове и бърз тропот от тичащи крака по палубите, а после петдесеткалибровото оръдие откри огън и стрелбата му отекна над водата, сякаш някой луд удря с чук по ламарина. Експлозиите следваха непрекъснато, а празните гилзи чукаха по парапета.

Ракетоносецът бързо се обърна, готов за атака, и се насочи към лодката. Обаче екипажът от командоси при кърмата на Екщайн също се задейства бързо и внезапно обърна зодиака наляво, а в това време машинистът на кораба спря двигателите. Точно преди Екщайн да мине под носа на кораба-майка и да се скрие зад борда му, той обърна глава, за да види малкия си, нещастен конвой от лодки, които продължаваха да се движат подредени една зад друга. Автоматите „Узи“ бръмчаха като разярени стършели. Той присви очи, а после зяпна ужасен, защото последният зодиак, лодката на Бени Баум, беше отпихнал и лежеше като парцал върху водата. Горивото на двигателя й се беше запалило от трасиращите куршуми и сега в морето имаше едно огнено езеро.

Гумената лодка на Екщайн се удари във високия корпус на ракетоносеца, после се отдръпна и отново приближи, а някой посегна откъм въжената стълбичка и го хвана за жилетката. Екщайн стисна ръката на моряка и я насочи към халката за привързване на лодката. Внезапно целта на мисията се промени. „Йеремия“ се превърна в „Баум“ и единствено „Баум“. Екщайн се извърна към своите бежанци и започна да ги насочва. Хващаше ръце, дрехи и тела с тънки кости, вдигаше ги над главата си едно след друго и ги подаваше към стълбата, където други ръце ги подхващаха и вдигаха нагоре, а там ги посрещаха моряците. Чу се да вика към хората от екипажа на кораба:

— Давай! Давай! Давай!

Искаше да се отърве от всички, да разполага с лодката си — плавна и бърза. Прокъсаните гуменки на последната жена от фалашите стъпиха върху гумения нос на лодката, краката й се плъзнаха във водата, а после някой я подхвана под мишниците. Екщайн се извърна бързо към екипажа си. Хората му обаче вече знаеха какво иска и той залитна по гръб върху борда, защото те отдалечиха бързо лодката от ракетоносеца, извиха в широка дъга около кърмата му и се насочиха обратно за Баум. Втори екипаж от морски командоси вече прехвърляше през борда нападателна лодка тип „Снунит“. Тя плесна силно върху водата. Някой изстреля във въздуха осветителна ракета и под блясъка й Екщайн забеляза фигурите на екипажа й да скачат от борда на кораба във водата.

Той се обърна по корем, хвана се за носа на зодиака, който вече беше извил и набираше скорост, профучавайки покрай борда на кораба, обърнат към брега. Оттам се чуваше лаят на автоматите АК, към който се присъедини и стрелбата на лека картечница ПК. Тройка от руските куршуми изсвистя над главата му. Той трепна силно, докато минаваха под ветрилото, изстреляно от корабното петдесеткалиброво оръдие, което един млад артилерист управляваше, сякаш свири на смъртоносни тимпани. После нещо избумтя откъм предната палуба и носът на кораба за миг се очерта ясно под блясъка на израелската петдесет и два милиметрова минохвъргачка. Миг по-късно мината избухна в дюните, доста далеч зад крайбрежните хълмове, а морският офицер заля артилериста с поток от ругатни на иврит.

Екщайн инстинктивно посегна за пистолета си, но после се отказа и го остави в кобура. Какво всъщност би могъл да направи от такова разстояние? Да замери врага с него? Вместо това намери малкия светлинен показалец, закрепен към жилетката му, и завъртя главичката, докато уредчето светна в зелено. Така поне нямаше да рискува да бъде пометен от огъня на своите.

Точно пред него останалите зодиаци се приближаваха бързо. Първият вече го отмина към кораба, където да остави човешкия си товар. Но Екщайн и екипажът му отминаха спасителната флотилия, бързайки обратно към тъмните пламъци върху водата и онова, което е било лодката на Баум. Усещаше как сърцето му се блъска във влажната гума на лодката, когато само на метър над вълните отпред литнаха няколко зелени трасиращи куршума. Той се прилепи към зодиака, който се гмурна под блестящия неон на куршумите. Нещо се удари в кожуха на двигателя и един от командосите изпъшка, но лодката продължи напред.

Откъм ракетоносеца зад гърба им вече се носеше още по-силен прикриващ огън — хор от отекващи залпове и писък на куршуми от автоматите М–16 и „Галил“ на хората от екипажа, а стрелбата на бунтовниците откъм брега стана откъслечна. Екщайн повдигна глава и огледа леко развълнуваното море. Над водата се носеше димна завеса като мъгла над шотландско езеро. Един тежък израелски трасиращ куршум удари нещо твърдо на брега и изхвърча във въздуха нагоре като червена ракета. Някой от командосите на брега изстреля ракета, която се издигна над морето като светещ глобус в дискотека.

Той забеляза в плитките води до брега махагоновите глави на оживелите фалаши от лодката на Баум. Откъм левия фланг бързо се приближаваше втори празен зодиак, който намали, а командосите се наведоха от борда и започнаха да прибират бежанците в лодката.

Очите на Екщайн обаче търсеха само Баум и той се оглеждаше бясно над водата, без да види нищо. Ушите му вече не чуваха дори и стрелбата, запушени от паниката, че е загубил приятеля.

„Къде е?“ — въртеше глава той. Гърлото му се беше стегнало и чувстваше, че се задавя като дете, чието любимо куче е затворено в горяща сграда. „Къде си?“ — искаше му се да крещи, но така би се превърнал в мишена. Пръстите му се забиха в дебелата, издута гума на лодката, той се вдигна на колене и се надвеси над водата. И наистина започна да вика.

— Бени!

Нищо. Абсолютно нищо.

— Бееениии!!

— Стига вика бе.

Екщайн стреснато изви глава към гласа на Баум. Той беше там, точно до левия борд на лодката. Плешивата му глава се надигаше и спускаше под лунната светлина като шамандура. И се хилеше. Просто да не повярваш!

Нападателната лодка „Снунит“ избръмча наблизо. Стрелецът заливаше брега с куршуми от леката картечница МАГ, поставена на носа. Вдигнатата зад кърмата й вълна се насочи към Бени и заля главата му. Той се показа отново, като плюеше солената вода, и повиши глас.

— Измъкни ме от водата, докато тези идиоти не са ме удавили.

Екщайн протегна ръка. Когато Бени хвана китката му, екипажът вече обръщаше лодката. Екщайн се протегна с другата ръка, сграбчи колана на панталоните на Бени и зодиакът едва не се преобърна, когато майорът издърпа масивния си приятел през борда…

Бяха последните, които се качиха на ракетоносеца. Баум дишаше като астматик и Екщайн не изглеждаше много по-добре от него, докато изкачваше въжената стълбичка, подпрял с рамото си задника на Бени. Само прескочиха парапета и се проснаха върху палубата, мокри и треперещи, сред тълпа от благодарни фалаши, които седяха със скръстени крака и благодаряха на Бога за спасението си. Двама военноморски лекари брояха хората и се грижеха за ранените, докато повечето моряци от екипажа висяха по перилата и стреляха към брега. Петдесеткалибровката продължаваше да плюе яростно и караше фалашите да притискат треперещи длани към ушите си.

Нападателната лодка изрева с двигателя си наблизо. Зад кърмата й във водата за примките на опнати въжета се бяха вързали морските командоси от брега и се мятаха из вълните като сакати акробати. Водачът й вдигна палци, докато профучаваше край ракетоносеца — щеше да се прибере на кораба-майка „по-нагоре“.

Екщайн гледаше мускулестия капитан, който се извърна от кърмата и тръгна сред бежанците със странно весела усмивка. Беше без фуражка и червеникавите му къдри блестяха под светлината на осветителните ракети. Държеше радиостанция „Моторола“ в ръката си. Извърна се и изкрещя към стрелците край борда:

— Потопете зодиаците!

Нямаха време да вдигат празните лодки на борда. Макар огънят на бунтовниците да беше намалял до епизодични изстрели, всеки миг можеха да пристигнат подкрепленията на Моботе. Младите моряци се прехвърлиха откъм другия борд и започнаха да стрелят надолу в гумените лодки.

Командирът на кораба тръгна към мостика, като спря само за миг да се ухили на Баум, който му размаха заплашително пръст.

— Счетоводителят ще ти скъса задника заради тази работа, Ами — предупреди Баум.

— Да ми изпрати сметката — изсъска капитанът и тъкмо се готвеше да продължи, когато се чу силен гръм откъм брега и само след секунди опашатата ракета от РПГ изсвири на метри зад кърмата, след което изви и бавно се заби във водата.

Командирът на ракетоносеца се смръщи ядосано, изстреля няколко заповеди в радиостанцията си и внезапно от една куличка в предната част на мостика се чу ужасяващият рев на многоцевното противовъздушно оръдие „Вулкан“. Потоците от двадесетмилиметрови трасиращи куршуми се насочиха към брега и сдъвкаха хълмовете и дюните, унищожавайки с еднаква лекота всичко по пътя си — пясък, храсти, плът, стомана и кости.

Всички на борда, включително Екщайн и Баум, трепнаха инстинктивно при този невероятно ужасен рев. След това той замлъкна, но ехото му продължи да се носи над водата. Настъпи тишина. Никакъв звук откъм брега.

— Курви! — изплю се командирът на ракетоносеца, сякаш искаше да оправдае клането. После прибра моторолата и се отдалечи, като викаше заповедите си на висок глас.

Двата големи двигателя на кораба заръмжаха и той бързо набра скорост. Екщайн облегна гръб на парапета и протегна крака. Опитваше се да отпусне мускулите на бедрата си. Осъзна, че в онези яростни мигове на битката, когато неведнъж беше уверен, че поема последния си дъх, през ума му са преминали твърде малко образи. Никакви спомени. Никаква мъка. Никакви последни желания. Само за един кратък миг видя лицето на сина си.

Погледна Баум, който чистеше гъстите си вежди от полепналата сол. Той извърна дебелия си врат към отдалечаващите се останки на зодиаците и лекия дим от подпалените храсти на далечния бряг. След това се обърна към Екщайн и сви рамене.

— Нали ти казах? Един бял флаг и куфарче с мангизи. Писна ми от такива вълнения.

Екщайн опита да се усмихне, но лицето му не желаеше да се раздвижи. Това е. Стига толкова. И на него му беше писнало.

Усети как вятърът от бързото движение на кораба развява мократа му коса. Насочваха се на север към залива Акаба и Ейлат. Той наблюдаваше как Бени потупва нагръдните джобове на мократа си риза, изважда кутия „Марлборо“, отваря я и се мръщи към мокрите цигари. Баум хвърли смачканата кутия през борда.

— Е — каза спокойно Екщайн. — И без това трябваше да ги откажеш.