Стивън Хартов
Пастир на Дявола (16)

12.
Гоям
6 май

Само на километър от крепостта на Крумлов трима въоръжени мъже пазеха пътя. Когато Екщайн премина с колата последния хребет преди платото, металът на оръжията отрази блясъка на фаровете, от което дъхът му замря. Двамата с Макс бяха пътували мълчаливо през по-голямата част на деня и нощта, защото краткият разговор с Бен-Цион беше като капак за потисканата ярост на Екщайн. Сега заповедта за убийството на чеха обаче загуби значението си, тъй като ставаше въпрос изобщо за оцеляване.

Пътят се спускаше от билото и извиваше като опашка на змия из дългата долина, обрасла с храсталак и посипана с камъни. След това се издигаше отново леко нагоре, за да завърши при портала и бодливата тел, ограждаща порутената крепост. Малките огньове осветяваха слабо стените, но Екщайн знаеше, че наемниците на Крумлов не могат да видят тъмните фигури на мъжете, които очевидно са поставени на пътя, за да не позволяват влизане или излизане от крепостта. Той инстинктивно намали скоростта, докато се опитваше да обмисли създаденото положение.

— Не спирай — спокойно каза Макс откъм пътническата седалка.

Екщайн кимна и веднага отпусна спирачката. Ако пазачите усетеха колебанието при приближаването на колата, те бързо ще приготвят оръжията си. Той тръгна по височината, превключи на по-ниска скорост и започна да брои скъпоценните минути, които биха могли да променят съдбата му. Двамата с Макс автоматично се върнаха към навиците си на бойци.

— Приближаваме — каза Макс и се нагласи по-напред в седалката. — Кои са тези?

— Вероятно от бунтовниците на Амин Моботе, но още не мога да кажа със сигурност. — Екщайн се взря през прашното стъкло, но не промени позата си. — Облегни се. Прави се на изморен и скучаещ.

Макс кимна и се отпусна назад, но мускулите на краката му останаха напрегнати.

— Прецени разстоянието.

— Около половин километър.

— Разкажи ми накратко за тях.

— Сбирщина, но смъртоносна — каза Екщайн. — Обикновено носят стари военни дрехи без пагони, черни барети и са въоръжени с АК и Х&К. Възприели са да носят кафия, защото са гледали много Арафат по телевизията, обаче я използват по-скоро като шал.

— Забелязвам нещо такова около вратовете им — каза Макс.

— Значи са те. Убийците на Моботе. Мамка му.

— Можем ли да ги убедим да ни пуснат?

— Не. Сигурен съм, че имат заповед да не пускат хора или доставки. Нито да влизат, нито да излизат от крепостта.

— По дяволите. — Макс започна да ругае, докато търсеше пистолета си и го пъхаше в колана на панталона. — Бях се заклел, че повече няма да го правя.

— Не мърдай — изсъска Екщайн. — Тези хора работят нощем и виждат на тъмно като котки.

— Страхотно, мамка му — изсъска в отговор Макс и постави ръка на коляното си. — Не успях даже да сваля предпазителя.

— Нито пък аз.

— Абсурд! Двама импотентни евреи в проклетия Див Запад.

Екщайн изкриви лице, стисна кормилото и се помести. Знаеше точно за какво говори Макс. Израелският армейски устав забранява свалянето на предпазителя на оръжието, докато не стане абсолютно необходимо. Почти всеки в Израел има право да носи оръжие и рискът от случаен изстрел представлява наистина реална опасност за населението. Поради това професионалистите са научени за част от секундата да извадят оръжието си, да свалят предпазителя и да стрелят. Вярно, че в престрелка човек може да загуби живота си поради подобна предпазливост, но така е по-добре, отколкото при случайно изпускане на оръжието да убиеш сина на съседа например.

Джипът започна да изкачва дългия, полегат склон към мястото на блокадата. Екщайн вече ясно виждаше тримата бунтовници, които свалиха автоматите от вратовете си и сега ги държаха, застанали в агресивни пози. Един от тях пристъпи в средата на пътя и започна да размахва фенерче, давайки сигнал да намалят и спрат. Другите двама стояха отстрани.

— Какво имаш? — прошепна Макс през стиснатите си зъби.

— Мощен браунинг — отговори Екщайн.

— Аз също. Какви куршуми?

— С кух връх.

Макс изгледа Екщайн с любопитство. Куршумите с кух връх са невероятно смъртоносни, защото избухват вътре в целта, разкъсвайки плът и кости.

— Преди зареждах със стандартни — бързо обясни Екщайн. — Обаче видях как един такъв премина през тялото на копелето и разби ваза с цветя.

— Значи се опасяваш за обзавеждането?

— Опасявам се за странични, невинни хора.

— Добре — изпъшка Макс. — Тук няма странични, нито невинни.

На петдесет метра от бунтовниците Екщайн спокойно посегна към мръсния, бял парцал върху таблото. Той намали, като едновременно с това спусна прозореца си, извади ръка и размаха знака за предаване. Бунтовникът на пътя, явно командир на тройката, отвърна с нещо като ухилване, после сви пръст и повика колата да се приближи.

— Има здрави топки, щом си стои така на пътя — коментира Макс.

— Освен това има и зареден автомат.

— Можеш ли да блъфираш и да го накараш да ни пусне?

— Няма да ни пуснат. В най-добрия случай ще ни накарат да се върнем, но ако ни накарат да слезем, за да ни претърсят или забележат саткома и лекарствата, с нас е свършено.

— Мамка му — изсумтя Макс и избърса дясната си длан в панталона.

Като олимпийски състезател преди финален спринт, годините опит и тренировки задействаха Екщайн. Онези части от ума му, запазени за скръб, съжаление и морални колебания започнаха да се затварят и остана само здравословна доза страх, която изпрати адреналина на съответните места. Беше човек, на когото предстои битка в тъмнината, и нямаше да позволи на миналото или надеждата да повлияят на бъдещето му. Можеше само да се приготви и да разчита на волята и рефлексите си.

— Действай, когато аз започна — каза Екщайн, докато обмисляше светкавичен план за действие. — Открехни вратата си, за да се наложи на твоя човек да отстъпи, но си стой в колата.

— Ясно — отвърна Макс. — Кажи на децата ми, че ги обичам.

Екщайн пое дълбоко дъх, затъмни образа на собствения си син в паметта и опита да забави биенето на разтуптяното си сърце.

— Кажи същото и на моето дете.

Той спря джипа само на два метра от бунтовника на пътя. Остави ръката си с белия парцал да виси от прозореца, докато изключваше от скорост, но без да загася двигателя. Двамата бунтовници приближиха колата отстрани. Униформите им бяха мръсни, непрани от месеци, кафиите около вратовете им почти сиви от пот и прах, а черните им лица блестяха като омаслено, лакирано тиково дърво. Екщайн показа глава през прозореца и се ухили.

— Здрасти, приятели.

Не последва отговор. Само водачът, застанал в светлината на фаровете, мръдна глава с нещо като заповед да излязат от колата. Екщайн чу прозореца на Макс да се спуска надолу. Докторът започна да приказва нещо за отвличане на вниманието.

— Отиваме на гости на сирачетата горе. — Ръката на Макс хвана дръжката на вратата, дръпна я, а коляното му я натисна навън, докато пръстите му се насочваха към колана. — Нали знаете какви са ужасни условията тук… Много, много лоши…

Пазачът откъм Екщайн явно беше твърде млад и изнервен, поставил пръст върху спусъка на автомата си. Трудно би могъл да го изплаши, тъй като той и така си беше уплашен до смърт. Израелският майор внезапно се заколеба, търсейки някакъв друг начин за измъкване, някаква лъжа, шега или друго, което да им спечели време и да предотврати неизбежното. Но всичко това бяха просто фантазии. Знаеше какво ще се случи, мразеше го, но нямаше никаква друга възможност.

— Излизай! — внезапно заповяда водачът със силен африкански акцент. В същото време двамата отстрани извърнаха глави към него и на Екщайн не се наложи да дава сигнал на Макс. Нямаше да имат друг подобен шанс.

Екщайн пусна парцала и измъкна пистолета от колана си с дясната ръка. Усети как пръстите на лявата освобождават предпазителя с неподозирана сила. А после дулото заподскача през отворения прозорец сякаш задвижвано от собствени сили, докато той дърпаше спусъка и светкавицата го ослепяваше, а бунтовникът отстрани отхвръкна назад, като ударен от парен чук в гърдите.

Екщайн стреля отново. Чуваше гърмежа на пистолета на Макс и дрънченето на празните гилзи по метал. А после натисна газта и отпусна съединителя, хвана кормилото със свободната си лява ръка и видя ужасеното лице на бунтовническия водач, който се опитваше да отскочи назад.

Но беше твърде късно. Бронята на джипа го удари през бедрата и той се пречупи напред като парцалена кукла. Челото му издрънча по капака, преди тялото да отхвръкне на пътя и Екщайн да го прегази. Джипът залитна наляво, Екщайн трепна, когато гумите размазаха плътта и костите, после изсвириха по асфалта, пръснаха камъчета и колата изрева по хълма към крепостта.

Изстрелите отекнаха из долчината, а после настъпи тишина. Чуваше се само ръмженето на двигателя на джипа.

Екщайн погледна към Макс, който държеше с две ръце пистолета между краката си. Беше се превил напред, сякаш го болеше стомах.

— Улучен ли си? — Екщайн не съзнаваше, че вика. Престрелката го беше оглушила.

Отговор не последва.

— Макс!

— Не. — Макс бавно поклати глава. Вдигна поглед към Екщайн. Очите му блестяха, пълни със сълзи. — А ти добре ли си?

Екщайн изобщо не се чувстваше добре, но не беше ранен. Огледа кабината на джипа и забеляза две дупки в брезента между себе си и Макс. Явно някой е успял да стреля, преди да умре, но сред ада на престрелката човек рядко забелязва подобни неща.

— Добре съм — прошепна Екщайн и избърса надвисналата от веждата му капка пот. Осъзна, че продължава да стиска пистолета, докато кара. Спусна предпазителя му и го остави върху таблото.

Макс дойде на себе си, избърса потта от челото с ръкав и се размърда на мястото си. Погледна назад през вдигнатата част на брезентовия покрив. Три дребни трупа лежаха върху пътя с изкривени крайници и зяпнали уста. Смъртта отдавна не го тревожеше в професията му на хирург, но това, че отново беше убил, предизвика вълна на прилошаване. Той се облегна назад и пое дълбоко дъх.

— Е — прошепна той. — Сега я свършихме.

— Така е. — Екщайн мислеше за същото. — Това ще докара отгоре ни половината Африка. Не че имахме някакъв избор.

— Можехме просто да обърнем.

— А после? — Екщайн разбираше чувството за вина у Макс и го остави сам да стигне до отговора.

— Знам. Щяха да извикат целия взвод и да ни подгонят, а после да ни размажат с РПГ.

— Точно така.

За момент Макс се замисли над заключенията си, а после започна да възприема оживяването им като достатъчно справедливо.

— Е, Бен-Цион ще се зарадва — прошепна той. — Поне ще разбере, че не си се размекнал.

— Да. Убитите винаги предизвикват онази гадна негова усмивчица, щом като са в полза на кариерата му.

Внезапно крепостта се изправи пред тях, след като прехвърлиха последната височина по пътя. Екщайн разбра, че престрелката е била чута и наемниците на Крумлов са нащрек и готови за действие. Той погледна Макс.

— Хвани пистолета си за дулото и го извади през прозореца.

Макс се поколеба.

— Откъде да знаем дали бунтовниците вече не са завзели лагера?

— Ако са го завзели, ще ни убият. Ако не са, хората на Крумлов ще ни убият. Освен ако не са съвсем сигурни, че сме обезоръжени.

Макс изпразни оръжието си и бързо го показа през прозореца, хванато за дулото. Екщайн направи същото. Спряха сред облак прах и пръснати камъчета точно пред високите заграждения от бодлива тел, но прахът отразяваше светлината на фаровете и те не можеха да видят нищо пред себе си.

— Вие там! — Беше гласът на Манчестър, висок и заплашителен. — Загасете си проклетите фарове, докато не съм ви отнесъл гадните глави!

Екщайн угаси фаровете и двамата с Макс потънаха в тъмнина.

— Аххх — въздъхна мрачно той. — Няма друго място така хубаво като дома…

 

 

Сиропиталището на Крумлов никак не приличаше на летен лагер, но в минутите, след като на джипа на Екщайн беше разрешено да мине през портала, придоби нереалните качества на подобно почивно място вместо истинския си вид на африканско чистилище, пълно с болести и необосновани надежди. Нощта беше мека и тъмна и докато „лагерните възпитатели“ се събираха пред отвора на подковата на крепостта, децата продължиха игрите си. По-силните тичаха и се смееха, без да се тревожат от надвисналата беда, която за възрастните беше напълно реална.

Цели десет минути Екщайн и Макс понасяха тежката критика за действията си. Източникът й, естествено, беше Доминик. Сестрата беше разярена, че децата й внезапно са попаднали под двойна опасност, и отказваше да приеме логиката, че двамата израелци не са имали друг избор, освен да стрелят.

— Можехте поне да се опитате първо да ги убедите. — Тя стоеше със скръстени ръце върху гърдите си, очите й хвърляха пламъци, а устните й се свиваха недоволно.

— Опитахме — каза Макс, но гласът му беше някак тих, сякаш внезапно са го върнали в детската градина и учителката там му се кара. Току-що се беше запознал с младата жена, но от красивото й лице се излъчваше такава морална сила, че той се чувстваше като непохватен ученик пред нея.

Екщайн не каза нищо. Не се гордееше с убийствата, но вече беше обмислил сто пъти случката и стигна до заключението, че не е съществувала друга възможност. Въпреки това приемаше яростта на Доминик като заслужено наказание и се чувстваше странно привлечен към нея. Докато тя му се караше, той внезапно си я представи как би изглеждала в домашна разпра с любимия и онова, което последва, бяха еротични картини, които го накараха да се изчерви. Бързо ги изгони от ума си, чудейки се какво всъщност му става.

— Явно не сте се постарали достатъчно! — продължи да се кара тя. — Сега те със сигурност ще ни нападнат. Не е ли достатъчно, че бедните деца са гладни и болни? Трябва ли да ги подлагате и на въоръжено нападение?!

Тя фокусира цялата си ярост върху Екщайн и май изобщо не обръщаше внимание на Макс, което беше странно. Сякаш в миналото Екщайн непрекъснато я е дразнел и сега просто е достигнал върха.

— А аз ти вярвах — посочи тя право в лицето му. — Вярвах, че ще се грижиш за тези деца.

— Аз се грижа — опита се да отговори той, но тя не му позволи да продължи.

— Мислех, че ще проявиш разум и внимание. Ти обаче се разхождаш тук, хванал момченцето за ръка, даваш му надежди, а после със същата ръка вадиш пистолета си, без да мислиш!

— Напротив, много мислих, Доминик.

— Аз те нарекох Мойсей. — Тя постави ръце на хълбоците си и вдигна брада към него. — А вероятно е трябвало да те нарека Калигула.

— Стига, Доминик! — Крумлов внезапно размаха ръка пред лицето й, в опит да успокои неуместната й ярост. Тя извърна лице към него с все така горящи очи и той заговори по-тихо: — Достатъчно! Тези хора са професионалисти. Били са принудени да вземат бързо и трудно решение. Когато става дума за децата, ние трябва да се съобразяваме с твоите решения. Но когато предстои бой, трябва да оставиш решенията в ръцете на бойците.

Тя вдигна ръце и не отговори на чеха, но после въздъхна дълбоко, наведе очи и прошепна:

— Да, Ян. Така е.

После се обърна и си тръгна.

Групата мъже въздъхна колективно с облекчение. Екщайн стоеше и бавно клатеше глава, а Баум му се усмихна.

— Винаги се трогвам, когато те видя как се притесняваш от жените.

Екщайн едва успя да кимне в отговор.

— Трябваше да й отнемем стетоскопа и да й връчим пистолет — каза той.

— А тя би ни застреляла с него — коментира Крумлов.

— Извинете намесата ми, господа — обади се Манчестър, който стискаше своя автомат „Стърлинг“ в ръце. — Трябва да се приготвим. Бандитите могат да нападнат всеки момент, а аз съм оставил Бернд сам при оградата.

— Да — кимна Крумлов. Екщайн отбеляза, че през изминалите два дни чехът като че остаря. Момчешкият му вид пострада от скръбта по Ники. Баум му беше казал, че е зърнал чеха да се усамотява и да чете дневника на Ники. Крумлов се обърна към Бени. — Ти си най-висшият офицер, полковник Баум. Затова ти трябва да се заемеш с това.

Баум разбра, че чехът го нарича с истинското му име, очевидно решил засега да му вярва.

— Добре. — Бени подръпна нагоре панталона си. — С какво разполагаме като оръжия и амуниции?

— Бернд и аз си имаме стърлингите — каза Манчестър. — Достатъчно патрони. И цял сандък ръчни гранати.

— И само това ли? — попита Екщайн.

— Освен това сме пленили и едно РПГ — сви притеснено рамене Манчестър. — Обаче е импотентно.

— Нямате ли ракети? — попита Екщайн.

— Съжалявам — отвърна Манчестър. РПГ без ракети е просто метална тръба, не по-смъртоносна от тромпет.

— Аз имам МАГ — обади се Дюбе. Ставаше дума за белгийска лека картечница.

Групата се извърна към наемника, който стоеше настрани и гледаше към покрива над централното помещение на крепостта.

— Колко патрона? — попита с надежда Екщайн.

Дюбе преброи кутиите с амуниции с дебелите си пръсти.

— Може би осемстотин…

— Можеш ли да се качиш там? — посочи Бени покрива.

— Разбира се — изсумтя белгиецът.

— Добре тогава. — Бени се наведе и извади молив от джоба на ризата си. Някой извади фенерче и той начерта груба скица на крепостта в праха. — Манчестър и Бернд ще държат портала отпред. Дюбе ще се настани на покрива и ще покрива стените. — Той погледна Екщайн. — Господин Хартстоун, ти, аз и Ян ще бъдем подвижни с пистолетите тук вътре в подковата. Ще поддържаме огъня в посоката на всеки опит за приближаване. Макс, ти, ако обичаш, помогни на Доминик да прибере всички деца вътре в главната сграда и стой с тях там.

Макс посочи лендроувъра, който беше паркиран до една от порутените стени.

— Какво ще стане с това и с джипа? — попита той. — Можем да ги използваме за пробив.

Крумлов трепна при предложението.

— И кого ще изберем да тръгне, докторе? Тук имаме много деца. Трябва ли да изберем десет или двадесет от тях? И как? С жребий ли?

Бени погледна чеха, изненадан от загрижеността му за сирачетата.

— Не смятам, че докторът ни предлага това, полковник.

— Имах предвид отвличане на вниманието — потвърди Макс. — Някои от нас ще трябва да ги подкарат. Сами. Шофьорите вероятно ще бъдат настигнати и убити, но това ще ни спечели време за тайно измъкване с цялата останала група и децата.

Крумлов погледна Макс, после прилепи длани като монах.

— Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Макс.

— Израелците не оставят слабите на вълците, Ян — добави Бени. — Особено пък ако са деца. — Той въздъхна, подпря се с длани на коленете си и се изправи. Огледа събралите се мъже. Планът не беше нищо особено при толкова малко хора, които да защитават тази голяма площ, и всички го разбираха. — Значи решихме. Всички към позициите си.

— Когато дойдат, те ще нападнат като мексиканците при Аламо — предупреди Крумлов.

Бени изчисти ръцете си от прахта и ги вдигна нагоре.

— Тогава ще се молим историята да не се повтаря. А сега тръгвайте, моля. Може да не нападнат дни наред, но може да ни нападнат и след час.

— Напред! — Манчестър вдигна автомата си и се отдалечи към портала с маршова стъпка като кралски гвардеец. Дюбе поклати глава, сякаш се намира в компания на аматьори, и тръгна към мястото, където беше скрил кутиите си със скъпоценни тежки патрони. Крумлов постави ръце на кръста и бавно се обърна, за да огледа нещастното си владение.

— Е — въздъхна той. — Предполагам, че би трябвало да поговоря със сестрата. Задачата й е най-трудна. — Той се извърна към Макс. — Ще дойдеш ли с мен, докторе?

— Разбира се — кимна Макс. — Само да взема лекарствата. — Когато Крумлов се отдалечи, израелският лекар вдигна вежда към Екщайн, който облиза устни и кимна намръщено, сякаш е накаран от жена си Симона да свърши някоя неприятна домакинска задача.

— Какво значи това? — попита Бени, когато двамата с Екщайн останаха сами.

— Кое? — Екщайн гледаше към портала от бодлива тел, където Манчестър и Бернд извършваха стандартната подготовка на войници, подготвящи се за отбрана. Едрият германец трупаше камъни на малки купчини за стрелкови позиции, докато Манчестър зареждаше резервните пълнители и проверяваше ръчните гранати.

— Онова повдигане на веждата, каквото обикновено получаваш от стюардесите, когато пътуваме.

Екщайн не се засмя. Беше обърнат с гръб към Бени и заговори тихо на иврит.

— Знаеш ли кой е Макс?

— Хирург за специални операции, бивш член на Маткал. Виждал съм го в Тел Ноф.

— Пристигна със заповед от Бен-Цион.

Бени усети как рамената му рефлективно се стегнаха от тона на Ейтан и споменаването на заповед от генерала.

— Която е?

Екщайн се обърна към него.

— Трябва да прочетем кадиш за Ян. Тук, в Африка.

Кадиш е еврейската молитва за мъртви, но колкото и поетично да го кажеш, това все пак означава заповед за убийство. След толкова много години служба Бени отдавна беше престанал да се изненадва от подобни обрати на събитията, връзките или морала. Въпреки това от стойката на Екщайн разбираше конфликта в душата му. Виждаше, че майорът изобщо не е убеден във валидността на тази заповед.

— Трябва да е било взето решение на ниво правителство — каза Бени. Той затършува из джобовете си за цигара, намери една смачкана в кутията „Ротманс“ и запали. — Сигурно са имали наистина сериозна причина. Не съм сигурен, че можем да изпълним операцията без него.

— Много добре го приемаш — иронично каза Екщайн, но Бени беше свикнал и с личните угризения на майора, когато става дума за „мокра поръчка“. Току-що бе убил двама души и те не са му първите, но всъщност Бени винаги се успокояваше, когато ставаше свидетел на терзанията на по-младия си партньор, защото те показваха, че той не е загубил душата си.

— Кажи ми фактите, Ейтан. После, ако е необходимо, аз ще облекча съвестта ти.

Екщайн въздъхна, намери си цигара и му предаде фактите за вероятно логичното решение за съдбата на Крумлов, както и подробностите от неуспешния си протест пред Бен-Цион. Когато свърши, очакваше Бени да се съгласи, че решението е рефлективно и необмислено, но Баум не го направи. Не беше негова работа да подтиква Екщайн към неподчинение. Биографията на самия Бени беше пълна с достатъчно морални грехове.

— На мен ми звучи смислено.

— О, така ли? Ами ако той наистина притежава стоката? Представи си, че на онази снимка е втората къртица? Кой ще я хване вместо нас?

— Предполагам, че ще оставим тази работа на Шабак — сви рамене Бени. — Или пък може да измъкнем името от него, преди да…

— Ще го мъчим ли, Бени? С водни капки? — Гласът на Ейтан беше пълен с презрение. — Или ще му забиваме клечки под ноктите? Или просто ще доближим пистолет до главата на Доминик и ще я накараме да коленичи пред него?

— Слушай, Ейтан… — Бени пристъпи напред и постави длан върху рамото на Екщайн, но майорът я отхвърли.

— Аз няма да го направя, Бени. Няма!

— Слушай, Ейтан. — Бени свали ръката си от рамото му, но веднага го стисна силно на същото място и го изгледа с онзи поглед, който често караше пленените терористи да кажат и майчиното си мляко. — Чувал съм тези думи и преди. Всеки път, когато ти се възлага мокра задача, ти винаги пискаш и се дърпаш, бориш се със собствените си демони, докато не ти напомня кой си. Тогава разбираш и приемаш. Този път ми се иска да го избягна, ако позволиш. Предстои ни битка в проклетата Африка и просто нямаме време.

Екщайн щеше да възрази отново, но разбираше, че Бени е прав. То беше просто игра на разума, начин сам да се оправдае, че убива, но с нежелание. Той се прегърби и Бени отпусна рамото му. После дръпна дълго от цигарата си и погледна звездите.

— Просто не искам да завърша кариерата си по този начин.

— Но тук не става дума за твоята кариера. Нали? Ние предпазваме нашите проекти за противоракетна система. Ако сирийците ги получат, и руснаците ще ги имат. Ако руснаците ги имат, те ще ги продадат на китайците. После китайците само ще модифицират ракетите, които продават на Багдад, ще ги направят да се движат като тирбушон или кой знае как, проклети да са, и тогава нищо няма да може да ги свали. А следващия път, когато на Саддам му се разпени пикнята, с Тел Авив ще е свършено.

— Точно така! Ами я си представи, че този тук е прав? Представи си, излезе, че информацията му е била точна, а ние сме го хвърлили в гроба за няма нищо?

— А я си представи, че той продължава да работи за врага? Представи си, че всичко е нагласено, а ти лично го пазиш и го вкарваш в прегръдките на собственото си семейство? Говориш за край на кариерата си с неприятна постъпка. Наистина ли искаш да си спомнят за теб като за патетично емоционален офицер, който е отворил вратите пред троянския кон?

Екщайн се замисли дълго и сериозно над думите му. Погледна през тъмнината към малките огньове, гаснещи вече под ботушите на Дюбе, и шепите пръст, които наемникът хвърляше с мазолестите си ръце. Замисли се за Крумлов и Ники, за начина, по който чехът, независимо какво е правил преди или какво таи в душата си, показва истинска загриженост за децата и медицинската им сестра, независимо че използва и тях, както собствената си тайна, за да му осигурят безопасно преминаване на другата страна. Вярно, че Екщайн винаги се бореше с емоционални възли в навечерието на всяка мисия, изискваща проливането на кръв, и че в края на краищата изпълняваше дадените му заповеди. Господ знае колко ли скърбящи продължават да проклинат онова неизвестно лице, което си е лично негово. А сега можеше да изиграе ролята си неправилно и да докара смъртоносен вирус в страната си, но беше готов да преглътне това. Просто не можеше да убива повече. Особено по този начин.

— Да, няма да го направя — тихо каза той на Бени, който поклати глава. — Интуицията ми показва, че той е чист. И аз няма да стана убиец на пророка.

Бени пушеше и гледаше майора си в тъмнината. Би могъл и сам да изпълни заповедта, но как би помогнало това на Екщайн? Ще го накажат за неизпълнение на заповед ли? Ще го разжалват ли? Или ще го предадат на военен съд, или още по-лошо? Ами ако той е прав и инстинктът му не греши? Кариерите и на двама им са почти към края си. Поотделно ли ще си тръгнат от сцената? Единият наляво, а другият надясно? Бени си имаше пораснали синове, с които се гордееше, но гърдите му се издуваха от гордост заради качествата на Ейтан не по-малко, отколкото ако беше негова плът и кръв.

Затова той реши да уважи решението на другаря си и да застане до него като равен. Като партньор, какъвто му е бил винаги.

— Добре — каза той. — Значи не искаш да бъдеш убиец на пророк. Само че бъди готов, синко, защото може да се окаже, че си станал пастир на дявола.

— Чувствам, че ушите ми горят, господа. — Беше гласът на Крумлов. Бени и Ейтан се извърнаха стреснато към него. Дотолкова бяха затънали в проблема за решаването на съдбата му, че не чуха приближаването му. — Не че разбирам и дума на иврит…

Бени се усмихна, но само с устни. Един добър разузнавач може да говори езика ти свободно и да не се издаде с години. Американските шефове на служби в Израел бяха такива. Хващат те в някой ъгъл по време на прощалния си банкет и ти заговарят на чист, уличен иврит само с лек тексаски акцент.

— Да, Ян, прав си — каза Бени. — Обсъждахме деликатна ситуация.

Ейтан се скова, но не каза нищо. Не знаеше как ще постъпи Бени, но разбираше, че трябва да внимава и да наблюдава.

— Положението наистина е деликатно — съгласи се Крумлов. — Смъртоносно, би била по-правилната дума.

— Да — прошепна Екщайн. — Смъртоносно.

Чехът го погледна и гъстите му вежди се смръщиха. Русата му коса беше посипана с африкански прах и струйките пот бяха очертали странни пътечки по почернелите му бузи. Като следи от сълзи.

— Ще ти го кажа направо, Ян — заговори отново Бени. Той погледна за миг Екщайн в очите. Екщайн му се довери както винаги и кимна в съгласие. — Първо ми позволи да ти представя майор Ейтан Екщайн. Това не е псевдоним. — Жестът имаше за цел да спечели доверие, но не постигна голям ефект, тъй като Крумлов само погледна Екщайн и зачака продължението. Бени продължи: — Второ, Йерусалим не е купил продукта ти.

Всички разузнавателни служби ползват един и същ речник. Бени искаше да каже, че командването му не вярва на историята на Крумлов за къртицата. Чехът кимна, въздъхна и се огледа, за да намери място да седне. Отстъпи назад и седна върху един голям камък. Краката му увиснаха като на дете, той извади цигари от джоба си и запали.

— Не съм изненадан — каза Ян, докато палеше, и погледна двамата израелци над пламъка на кибрита. — Те, така да се каже, разполагат само с половината от цялостната картина. Но когато пристигна там, ще мога да им покажа…

— Ти няма да стигнеш там — прекъсна го рязко Бени. Екщайн погледна полковника. Сега вече не разбираше. Не знаеше какво цели Баум. Крумлов дръпна цигарата от устата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да отидеш в Израел, полковник Крумлов — каза Бени с най-жестокия си тон. — Имаме заповед.

Лицето на чеха се изкриви. Мускулите около устните му се свиха, той притисна длани към коленете си и се изправи.

— Това е глупаво. — Опитваше да контролира треперенето на гласа си. — Тогава те никога няма да узнаят онова, което знам аз.

— Ще го узнаят — възрази Бени. — По един или друг начин. Но ти няма да излезеш оттук с нас. Ти няма да стъпиш на израелска земя.

— Проклет да си! — Крумлов едва не опари Бени с цигарата си в лицето. — Какво, по дяволите, се е случило?! Искаш да ме убедиш, че сте преживели всичко това дотук заради нищо? Очакваш от мен да преживея всичко това, знаейки, че бих могъл да оставя Ники в онова адско място на Балканите, но поне жива? Не искаш жизненоважната информация, която може да спаси страната ти? Та ние се бяхме договорили!

— Договореностите с Йерусалим се променят като посоката на пустинния вятър хамсин — отговори Бени. — Мисля, че си го чел по вестниците.

Крумлов стоеше на мястото си и се тресеше, но после постави ръце на хълбоците си и се изпъна като мраморна статуя.

— Не можете да ме спрете. Ще отида и без вас.

Бени вдигна едната си вежда и се обърна към Екщайн.

— Кажи му.

Екщайн се поколеба за част от секундата, но се включи в играта на Бени, макар тя още да не беше успяла.

— Заповядаха ни да те елиминираме.

Крумлов зяпна, а после протегна врат напред, сякаш не беше чул добре.

— Какво? — прошепна той.

— Да — каза Бени. — Но също така можем да предложим и сделка.

„Това става интересно“ — помисли Екщайн. Сякаш пишеше сапунена опера с далечен партньор чрез модем, без да знае накъде ще завърти действието другия.

— Каква сделка? Защо, по дяволите, ще искат да ме убият, за бога?

— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Бени. — Но то не е задължително да се случва. Ти само ще ни кажеш кой на твоята снимка е Синята брада и ще ни помогнеш да измъкнем децата оттук. В замяна ние ще станем страшно несръчни, докато ти се измъкнеш от Африка.

Екщайн и Крумлов изгледаха Баум така, сякаш едрият полковник току-що е създал от нищото бял кон със звезда на челото. „Блестящо — помисли си Екщайн. — И толкова просто. Защо, по дяволите, не се сетих сам?“ Йерусалим ще получи информацията, от която има нужда, а после Шабак ще може да направи необходимото. Крумлов ще си остане жив и ако е умен и вземе със себе си Доминик, може да преживее живота си по-нататък добре. Какво като няма да се пече по плажовете на Нетания?

Но Екщайн се стресна, когато Крумлов се плесна по челото и се изсмя. Бени и Ейтан гледаха чеха, който се гърчеше от смях, отметнал глава към звездното небе. После той дръпна от цигарата си и издуха дима нагоре.

— О, глупаци такива! — Изговаряше думите трудно, защото продължаваше да се дави от смях. — Проклети, неведоми глупаци!

Той бръкна в джоба на панталона си и пръстите на Екщайн веднага се насочиха към пистолета, но чехът хвърли нещо на земята в краката на Бени.

— Вдигни го, Баум.

Бени погледна надолу. Беше окървавения дневник на Ники.

— Гледаше го и го искаше, нали? Вдигни го сега.

Бени се наведе и вдигна бележника. Да, чудил се беше дали дневникът не крие някаква жизненоважна тайна за Синята брада или истинските мотиви на чеха да дезертира.

— Четеш ли чешки? — изсъска Крумлов.

— Малко — отговори Бени. — Трябва ми време.

— Добре, мога да ти го оставя. Четивото е интересно. Страница след страница любовни писма до мен. Тя е писала всеки ден, Баум. — Той почти се задави от мъка. — Всеки ден!

Ейтан беше затаил дъх, защото се измъчваше от картината на неизмеримата мъка на Крумлов.

— Само прочети последната страница, Баум. Онези три реда.

Бени бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани с много дребен почерк. Той обърна на последната страница, но Крумлов знаеше изреченията наизуст и му спести труда.

— Обичах те с цялото си сърце, Ян — изрече той с прегракнал шепот. — Но трябва да дойда и да те убия, любов моя. Само че аз няма да се опитвам да го направя, докато не бъда сигурна, че ще ми попречат. — Гласът му трепна и сълзите потекоха по лицето му.

Бени бавно затвори бележника.

— Съжаляваме — каза той.

Крумлов махна яростно с ръка.

— Видяхте ли? Тя извърши самоубийство заради мен. Тя се опита да направи онова, към което са я принудили, чак когато е била сигурна, че някой като Мишел Дюбе ще я спре. И знаете ли защо? Защото Ники знаеше истината. Тя знаеше моята мечта и искаше аз да я постигна.

Чехът започна да се разхожда напред-назад, като размахваше ръце и изказваше на глас мъката си.

— Вие си мислите, че аз съм някакъв си славянин, продавач на второразредни тайни, нали? Мислите си, че ме интересува някаква си вила на брега на Средиземно море и едрогърда израелка за любовница? Заради това ли, мислите, съм го направил? Че съм като стария бял ловец, изморен от живота, търсещ спокойствие сред красиви, чернокожи туземки?

Екщайн и Баум го гледаха като запленени зрители на първото кацане върху Луната. Той спря да ходи и се обърна към тях. Посочи с двете си ръце към гърдите на израелците.

— Аз не съм по-различен от вас, тайнствени приятели мои — натъртено каза Крумлов. — Не по-различен. Баща ми беше чешки партизанин по време на войната и когато тя свърши, макар и полужив, комунистите го направиха генерал. Генерал! Ранг, до който никой от нас няма да стигне, уверявам ви. И през цялото си красиво детство, възпитан като католик, което поначало беше забранено от Партията, аз исках единствено да бъда като него. Герой на страната си, истински офицер. И никога не съм се и досещал, че красивата ми майка, руса полякиня, е нещо по-различно от онова, което те двамата твърдяха — емигрантка от Варшава, която е открила своя принц върху потния му бял кон през 1945 година. Никога не съм си и представял, че грозният белег върху ръката й може да е от самонараняване, с което е искала да скрие тревожното си, ужасно минало. Чак след смъртта му открих истината. Да, тя е била емигрантка. Бегълка. И той я е открил полумъртва в една канавка. Тя е искала да стигне пеша до Прага. От Освиенцим!

Сега Крумлов трепереше. Цялото му тяло се тресеше от емоции, а Бени и Ейтан също се бяха разтреперили, докато го слушаха. Сякаш знаеха какво ще им каже и макар да не искаха, вярваха на всяка негова дума. Крумлов престана да вика и гласът му затихна. Сега беше друг глас, пълен със сълзи и кръв от разкъсаното му сърце.

— О, ще ви кажа кой е къртицата, приятели мои — прошепна той. — Но ще ви го кажа в Йерусалим. — Той хвърли цигарата си в краката им като ръкавица на ядосан рицар. — Защото аз съм евреин. Също като вас.

Той се извърна и изчезна в мрака на застрашения лагер.