Стивън Хартов
Пастир на Дявола (17)

13.
Виена
7 май

Екщайн обичаше Виена, но сега не разбираше какво всъщност прави тук.

Беше сам сред сочната зеленина на парка „Пратер“. Мокрите дървета блестяха от дъжда, замъгляващ хладния летен въздух. Той постави ръка на челото си и се смръщи, опитвайки да си спомни. Имаше контакт по саткома с генерал Ицик Бен-Цион и някакъв спор, в който Екщайн настояваше за лична среща, преди да изпълни последната заповед на генерала. И, естествено, Ицик беше отказал.

Но той беше тук в топлата и елегантна австрийска столица на Бетовен, тортите „Сахер“ и аншлуса, а можеше да каже само, че в края на краищата разумът му е отказал под натиска на огромното напрежение. Твърде голямо напрежение, много години на заговорничене и планиране, премисляне и самооценки след свършен факт. Нещо най-накрая беше прекъснало в главата му и той нямаше спомен за двата дни пътуване от Африка до Европа. Не можеше да си спомни как е напуснал сиропиталището, как е стигнал в Адис Абеба, нито как е пристигнал на континента.

Но когато погледна дрехите си, видя, че е още облечен в мръсните джинси и потната риза. Чувстваше как дъждът мокри косата му и вдигна ръка, за да изстиска опашката си като пране. Внезапно му се прииска да се отърве от нея, независимо дали служи за прикритие към сегашния му образ или не. Най-накрая щеше да отреже тази проклета коса, усмихна се вътрешно и кимна доволно, защото си спомни един познат бръснар, работещ недалеч оттук на площада „Свети Стефан“.

Беше застанал върху широката асфалтова алея на входа към гигантския увеселителен парк „Пратер“ и внезапно генерал Бен-Цион се появи откъм остъклената бирария. Ближеше с удоволствие голям сладолед, нещо, което Екщайн никога не го беше виждал да прави. Екщайн се разтревожи, защото Ицик беше с парадна униформа, сякаш току-що излиза от дипломатически прием в местното израелско посолство или от симфоничен концерт в градската опера.

— Слушай — изрече басово на английски Ицик, щом спря пред майора. — Няма да се въртим в омагьосан кръг като това проклето гигантско колело. — Той посочи с палец през рамото си и Екщайн проследи жеста. Видя виенското колело на „Пратера“. Най-голямото в света. Вместо обикновените открити метални седалки всяка клетка беше като остъклено купе на кола, а самото колело се издигаше над сградите на Виена. — Достатъчно сме приказвали — продължи Ицик. — Чух всичките ти възражения и сега искам да се върнеш към плана и да изпълниш дадените заповеди.

— Аз винаги изпълнявам дадените заповеди, Ицик — каза Екщайн, макар да усещаше как в него се надига омраза и се опитваше да я потисне.

— Глупости. — Ицик погледна надолу, когато една голяма капка шоколадов сладолед падна върху лъснатите му обувки. Поколеба се дали да я изчисти, а после реши, че навеждането пред подчинения му би означавало израз на слабост. — Ти и Баум си мислите, че сте морални пазители на Божиите заповеди. Променяте всяко нареждане и заповед така, че да съответстват на приказната ви гледна точка по отношение на политиката.

— Нещата се промениха, Ицик. — Екщайн се опитваше да не забелязва обидата и да се придържа само към фактите.

— Нищо не се е променило.

— Мотивацията на този човек е ясна. Той е евреин и иска най-после да си дойде у дома, а без него се съмнявам, че бихме могли да изведем децата от страната.

— О, спести ми обясненията — изръмжа Ицик. — Кой, по дяволите, казва, че е евреин? Пък и да е, това прави мотивацията му още по-съмнителна. Също и онова, което предлага. А що се отнася до сираците му, ние нямаме ангажименти за емиграция. Особено в този случай.

— Ако си забравил, генерале, точно това е основният ангажимент на армията ни — възрази остро Екщайн. — При това в съответствие с доктрината за национална отбрана.

Ицик явно почувства също както Баум, че ако започне да спори тук с протежето на полковника, ще загуби спора. За да спечели време, той отиде да хвърли фунийката на сладоледа в кошчето за боклук и се върна, като пляскаше с длани. После пристъпи към Екщайн, заби пръст в гърдите му и го изгледа отвисоко.

— Ще си изпълниш дълга, Екщайн.

— Кой дълг? — Екщайн нямаше да позволи да го уплаши, сви юмруци и ги подпря на кръста. — Напускам веднага след тази мисия и не желая да остана в историята на АМАН като безмозъчен убиец, изоставил група беззащитни еврейчета негърчета само защото нашето правителство се ръководи от бели расисти.

— Ама какви ги дрънкаш, по дяволите? — Ицик най-после изпусна яда си и една млада австрийска двойка, минаваща наблизо, се изсмя. — Ние вече прибрахме хиляди черни бежанци от онази боклукчийска яма. А ти не си проклетият Мартин Лутър Кинг! А сега изпълнявай си заповедите и довърши Крумлов!

— Ако искате да убиете някого, защо не утрепете онзи проклет предател, за когото вече знаете? — отвърна със същата ярост Екщайн. Беше разтревожен от собствената си недискретност поради скандала на висок глас на публично място, при това в чужбина. Но не можеше да се спре и продължи: — Ако онова копеле „катастрофира“, американците няма да могат да се сърдят, нали?

Нещо в думите на Екщайн накара Ицик да се замисли и той мълчаливо започна да преценява възможностите. Всъщност идеята беше блестяща. „Тайната“ на завербувания двоен агент на Мосад вече беше известна на толкова много хора, че едва ли каналът за предаване на фалшиви сведения вече е безопасен. По-скоро това беше като наследен от цяла фамилия диамант — ако някой внезапно го хвърли в реката, споровете веднага ще бъдат прекратени. Но генералът бързо се отказа от тази мисъл, защото знаеше, че собствените му началници ще усетят в промяната на мнението му невъзможността да накара Екщайн и Баум да изпълняват заповедите му.

Лично той не искаше Крумлов да умре и всъщност все повече се съмняваше, че един от хората на снимката, предадена от чеха, е втора къртица. Точно затова беше накарал Очко да работи денонощно в лабораторията заедно със специалистите там. Но въпреки това този съмнителен тип от Прага, евреин или не, нямаше да стъпи жив на израелска земя, освен ако заповедта отгоре не бъде оттеглена. А Ицик би бил последният, който ще поиска такова нещо.

— Предупреждавам те, Екщайн — заговори по-тихо генералът, но продължи да размахва заплашително пръст пред носа на Ейтан. — Ако се появиш с този от държавна сигурност в Тел Авив, той ще изчезне в рамките на два часа, а ти ще се намериш върху дълго и твърдо легло в затвор номер шест.

— В такъв случай — изсъска Екщайн — подозирам, че с теб ще бъдем съкилийници.

Ицик стисна устни. Разбира се, че Екщайн е прав. В израелската армия, когато подчинените изпаднат в немилост, командирите обикновено ги следват. Генералът скръсти ръце и погледна към парка, сякаш най-накрая е разбрал, че това е обществено място и подобен разговор не бива да се провежда точно тук.

— Добре, Екщайн — въздъхна той и зашепна: — Какво искаш? Какво, по дяволите, искаш?

— Ако не успея да изведа Крумлов, искам да ми изпратиш група командоси. Така поне ще бъда сигурен, че ще мога да измъкна децата.

— Искаш да разпоредя мисия на командоси, за да те изведат за ръчичка от Африка ли? И това ли е всичко?

Екщайн обаче не си позволи да се засегне от иронията.

— Ще трябва да задействаш връзките си и във военновъздушните сили. Ще ни трябва бързо измъкване от определено за кацане място.

Ицик размисля дълго.

— Добре, съгласен съм — каза накрая той, макар да клатеше в учудване голямата си глава. — Обаче ще кажеш нещичко на Баум. Защото съм сигурен, че идеята е била негова.

— Цял съм слух.

— Кажи му, че е успял да ме изнуди, обаче аз веднага ще подпиша пенсионирането му. Така че ако е имал някакви мечти да остава и да заеме мястото ми, може да забрави за тях.

Екщайн едва се сдържа да не се засмее на глас. Последното, което Бени би могъл да иска, беше мястото на Бен-Цион.

— Сигурен съм, че той ще ти бъде благодарен.

— Вървете по дяволите и двамата! — възкликна ядосано генералът. — После махна с глава. — Там е жена ти. Може би тя ще успее да ти налее малко акъл в главата.

Екщайн се вцепени за миг, а после се извърна бързо. Наистина там беше Симона. Вървеше бързо към него по тротоара. Той направо зяпна, защото Симона водеше за ръка Орен и в мига, когато момчето зърна баща си, се откъсна от ръката й и хукна към него през локвите, разперило ръце.

За миг Екщайн обърна глава, може би да кимне с благодарност на генерала, на когото винаги бе гледал като на Макиавели. Но генералът го нямаше, а Орен внезапно се блъсна в баща си и го накара да се наведе.

— Татко! Татко! — подскачащото дете прегърна баща си през кръста, а Екщайн едва запази равновесие. Искаше да каже нещо на сина си, да подскочи от радост от вида му, от чувството за обожание. Но от устата му не излезе нито звук, той просто се наведе и зацелува избелялата от слънцето коса на детето.

После вдигна очи и видя Симона да приближава с толкова гладко и загоряло лице, усмихната, с блестящи бели зъби. Тя отметна черните си къдри и затича, а Ейтан внезапно забеляза, че тя е в много напреднала бременност. Много по-напреднала, отколкото би трябвало да бъде. Как така? Да не би да е загубил повече от два дни в безсъзнателно състояние? Да не би да е изминала половин година? Не можеше да разбере, но не го и интересуваше. Странно беше и това, че тя е облечена изцяло в черно: модно пролетно черно манто върху черна, широка рокля и черни обувки. Имаше и други разлики. Очите й бяха по-скоро сини, отколкото зелени, а устните й по-плътни от когато и да било.

Преди да осъзнае всичко напълно, тя вече беше преметнала ръка през врата му и той усети фината кожа на черните й ръкавици, а тя го целуна силно. По езика й усети вкус на хумус, когато би трябвало да е на виенски шницел.

— Обичам те — прошепна тя в устните му.

— Как? — Той нежно я хвана за раменете и я отдръпна от себе си, загледан в блесналото й лице. — Как попадна тук?

— А ти как попадна тук? — засмя се тя на глупавото му изражение.

Той всъщност не знаеше как е попаднал тук, но каза:

— Със самолет.

— Е? — Симона вдигна ръцете си в ръкавици. — И аз със самолет.

Екщайн я прегърна, а тя постави ръце върху рамената му и го целуна отново. Устните й бяха топли, нежни и влажни, а когато ги откъсна от неговите и той отвори очи, видя, че тя накланя глава и се усмихва закачливо. Усети твърдината на порасналия й корем като надута плажна топка, а гърдите й бяха пораснали също и тя имаше толкова блестящ вид, че той внезапно я пожела. Но погледна към мръсните си дрехи, притиснати към модното й облекло, и се засрами.

— Извини ме, Мона. Мръсен съм и мириша.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Свикнала съм. Освен това, когато сънуваш, не можеш да усещаш миризми.

— Така е — кимна той.

Разбира се, че е просто сън. Знаеше го. Но заедно с осъзнаването той се паникьоса, задържайки се на ръба между съня и реалността, борейки се с всички сили да не се събужда. Не знаеше какво го очаква отвъд този дар, тази кратка интерлюдия от любов и спокойствие. Но каквото и да беше, не искаше да бъде там. Поне засега.

— Дойдох само да ти напомня какво те очаква у дома. — За разлика от близкото минало в тона на Симона не се усещаше обвинение. — Трябва да направят по едно минивидео за всички вас, оперативните агенти — каза закачливо тя. — Така, когато нещата се объркат, както сега тук, ще можете да прекарате поне минутка със семействата си.

— Но ние никога не рискуваме — отвърна Екщайн.

— Точно затова.

— Татко! Мамо! — На Орен му бяха омръзнали интимностите на родителите и той тичаше в кръг около тях. — Искам да си играя в лунапарка! — Той използва израелския термин за увеселителен парк. — Побързайте, защото ще ви превърна в статуи!

Екщайн протегна ръка и хвана Орен за вратлето. Момчето се разсмя и размаха крачета, когато баща му го прегърна заедно с майка му в семейна прегръдка. Останаха така за миг, една стоплена група сред мъглата на дъжда, а после Симона постави длани върху гърдите на Ейтан и го отблъсна с усмивка.

— Аз отивам да си купувам дрехи в „Иненщад“ — каза тя. — А ти прекарай малко време със сина си.

— Пак черни ли? — посочи Екщайн облеклото й.

— Засега това е цветът, в който се обличам. — Говореше много весело и го целуна леко, след което се отдалечи. Екщайн сведе поглед към сина си и му подаде ръка. Орен подскочи във въздуха и започна да дърпа баща си към увеселителния парк. Екщайн погледна назад през рамо, но Симона беше изчезнала.

— А къде си ти, татко? — попита Орен, докато Екщайн се опитваше да върви в крак с него.

— В Африка.

— И колко дълго ще останеш там?

— Колкото мога. — Екщайн се мъчеше да продължи съня си. Не искаше да се връща към мъртвите, глада и угризенията на съвестта. Помисли мигновено за Ади, слабичкото момче, което толкова приличаше на Орен, но като негово тъмно отражение. — Може би ти би могъл да ми помогнеш, Орен.

— Наистина ли?

— Имам проблем. Трябва да взема едно решение.

— Разкажи ми — каза Орен с весел ентусиазъм, както в редките случаи, когато баща му си беше у дома и му разказваше приказка, преди да заспи.

И Екщайн разказа историята на сина си. Цялата, при това без да опростява подробностите за предателства, убийства и мъчения, както би трябвало да го направи пред дете. Говореше, сякаш е на сериозно съвещание с колеги. Приказката беше доста дълга и докато той разказваше, Орен показа към една странна виенска количка, от която продаваха храна, и Екщайн му купи един плик с тънко нарязани резенчета ряпа.

— Продължавай — каза Орен, когато тръгнаха отново, и задъвка белите кръгчета. И Екщайн продължи, докато стигна до мястото, където е трябвало да вземе решение по отношение на Крумлов, къртицата и сираците.

Когато свърши, той въздъхна и избърса капките хладен дъжд от челото си. Внезапно усети, че Орен го дърпа за ръката, спира на тротоара, а когато погледна надолу, синът му беше застанал в кръг от слънчева светлина, светлата му коса блестеше суха, а лицето му беше като на ангел.

— Но всичко е толкова просто, татко — каза Орен и поклати глава в учудване как така се оказва, че е по-умен от мъжа, когото обожава и от когото се възхищава повече, отколкото от който и да било библейски мъдрец. — Децата — разпери ръцете си той и вдигна длани към небето. — Децата са добри. Ти трябва да спасиш децата. Всъщност нищо друго няма значение. Нали така, татко?

Ейтан гледаше детето си, гърлото му се свиваше и чувстваше влага в очите си.

— Как съм загубил всичко това? — чудеше се той. — Къде съм бил?

— Е? — Орен постави малките си юмручета на кръста, подражавайки на един от „строгите“ жестове на баща си.

— Прав си — прошепна Ейтан. Той въздъхна дълбоко и погледна към небето, а там пред очите му се въртеше огромното виенско колело. Тъкмо спираше и една от кабините заставаше пред платформата и тълпата смеещи се младежи.

— Хей! — възкликна Ейтан. — Хайде да се повозим!

— Не. — Лицето на Орен веднага потъмня и той поклати глава.

— Хайде — подкани го Ейтан. — Това е най-голямото виенско колело в света.

Орен се обърна към баща си, прегърна го и зарови лице в стомаха му. Не искаше да поглежда нататък.

— Много е високо.

— Нищо не може да се случи — потупа го Ейтан по главицата.

— Може. Можем да паднем.

— Не, повярвай ми.

— Наистина ли? Никой ли не е умирал във виенско колело?

— Ами… може би са умрели няколко души… но…

Момчето вдигна лице и изплашеният му поглед срещна очите на бащата.

— Защо тогава искаш да рискуваш, татко? — попита той. — Когато всичко, което имаш, е тук, на земята…?

Екщайн внезапно се стресна от въпроса. Гласът на сина му ехтеше в ума му. „Защо искаш да рискуваш, татко?“ Устните му се размърдаха да отговори, но не знаеше как да каже на детето, че нещо друго на тази земя може да бъде по-важно от бащината любов към сина. Сърцето му се разкъсваше от чувства, а всички фалшиви цели на неговия живот и кариера летяха към него и се топяха като идоли от сол във вода. Опита се да измисли отговор, но внезапно очаквателното лице на Орен се размърда и изчезна и Екщайн вече не можеше да види нищо освен дълбока, пълна тъмнина…

Остър студ се надигна откъм глезените му, нагоре по бедрата и към корема. Той посегна да избърше дъждовната влага от челото си отново, но почувства, че течността е топла и хлъзгава. Беше пот. Той лежеше по гръб и макар да разтвори широко очи, не можеше да види нищо. Помисли, че е ослепял. Чу се да стене, а после усети една малка ръка върху рамото си. Тогава се разбуди напълно.

Доминик беше коленичила върху студения каменен под до него. Лицето й не показваше особена загриженост, а беше по-скоро като на търпелива медицинска сестра в благотворителна болница.

Той се огледа и осъзна, че се намира в приспособеното за клиниката й помещение в основната част на крепостта, където тя беше прибрала децата за през нощта. Той и другите мъже идваха тук на смени, един по един, за да си починат върху купчината чували.

— Сънуваше кошмар — каза Доминик. — Изплаших се, че ще ги събудиш. — Тя огледа малките купчинки сгушени ръце и крака на децата, събрани на групички като треперещи кутрета. Макс явно се беше погрижил за тях, защото две от децата бяха увити в сребристите пашкули на термични одеяла, а от подвижните поставки висяха пластмасовите торбички на системи.

— Благодаря ти — прошепна Екщайн. — Добре съм.

Умът му се мъчеше да възстанови съня, преди да го е забравил напълно, за да запази образите на жена си и сина си, които би искал да прибере в портфейла си като снимки. Но те бързо изчезнаха, когато осъзна, че спорът му с Бен-Цион всъщност е бил реален, проведен по саткома тъкмо преди да дойде за едночасовата си почивка. Той бавно седна и поклати глава. Чувстваше се замаян, а устата му лепнеше от сухота. Доминик му подаде пластмасова манерка, той кимна и отпи от топлата вода със странен, найлонов вкус.

Затвори манерката и веднага потърси пистолета си. Когато намери хладната стомана на мястото, където я беше пъхнал близо до бедрото си, той се успокои и успя да се поусмихне. Доминик седна на пода. Сви крака към тялото си и ги обхвана с ръце. Докато Екщайн я гледаше, разбра, че новите черти на Симона, които беше забелязал в съня си, са били взети от лицето на френското момиче.

— Какво сънува, господин Хартстоун? — попита тя тихо.

Екщайн се поколеба, бръкна във влажния си джоб за цигари, запали една и в краткия блясък на огънчето видя, че Доминик се е намръщила.

— Това е много вредно за здравето — каза тя.

Той я изгледа внимателно, учуден дали наистина е толкова наивна. Всички щяха да умрат тук, в тази страна. Сега той вече го знаеше. Затова дори и да пушеше по три пакета на ден, вече нямаше никакво значение.

— Името ми е Ейтан — каза той. — Ейтан Екщайн.

Нещо като усмивка премина по устните й, сякаш е чула признанието на палаво дете.

— Ей-тан — произнесе тя със силен акцент. — Хубаво име. Като френското Етиен.

— Да, ами такова е. — Той замълча. Искаше му се да й разкаже за съня си, но по характер и по професия беше затворен човек и нямаше навика да се изповядва пред непознати. Само че кладенецът с тайните му отдавна вече преливаше и сега всичко това му се струваше глупаво. — Сънувах жена си и сина си — каза той. — Също Крумлов и някои от моите началници.

Доминик сплете пръсти и погледна към счупената врата на стаята.

— Бракът ти щастлив ли е? — попита тя. Не се интересуваше толкова от личните му чувства, колкото от начина, по който той възприема брака си.

— Мъж, който никога не се задържа у дома си, се ощастливява твърде лесно — въздъхна той. — Жена ми ме нарича призрак. И се боя, че е права.

Доминик отново обърна глава към него.

— Трябва да ти се извиня, Ейтан. Заради избухването си.

— Няма нужда.

— Не, има. Ти не си дошъл, за да спасяваш души. Дошъл си да спасяваш живот и аз го разбирам. Но понякога проявявам, как да го кажа, характер?

— И аз също.

— Бях много разтревожена от смъртта на Ники и загубата на Ян, а после в долината се случи онова. Но знам, че ти не си виновен. — Тя го погледна, сякаш не би могла да изрече всичко, което й тежи на душата, без да скрие някои неща. — Мисля, че появата ти ми припомни нещо.

Ейтан само я гледаше, без да разбере дали говори за пристигането му или за външния му вид.

— Понякога се срещаме с някого — продължи тя. — И той ни напомня за миналото и други тъжни неща. Тогава те излизат на повърхността, но човекът не е виновен. Нали ме разбираш?

— Мисля, че да.

Тя огледа лицето му, а после продължи съвсем прямо:

— Ян е добър човек.

— Така ли?

Тя вдигна длан и махна, сякаш пъди нахална муха.

— Сигурна съм, че началниците ти не мислят така, но аз го познавам добре.

— Къде сте се срещнали?

— На Балканите. Той служеше там, а аз работех в бежанските лагери.

Екщайн кима. Очакваше да чуе, че двамата вероятно са били поне за кратко любовници. Тя, изглежда, разбра какво си мисли.

— Не — каза Доминик. — Никога не сме били любовници. Може да е искал да спи с мен, но когато научи историята ми, се отказа. Държеше се като баща.

— Сигурно е интересна история — тихо изрече Екщайн, все едно че не го интересува изобщо. Беше се научил на някои номера, използвани при разпити от Баум.

— Просто е една история за изгубена любов — сви рамене Доминик. — Може би като твоята. Нищо особено.

— Всички такива истории са особени — каза Екщайн. Мислеше за Ети Данцигер и какво би могло да се получи между тях.

Доминик въздъхна тъжно. Изглежда, беше разказвала историята си често, но всеки път отново изпитваше мъка. После започна разказа си, като урок, който трябва да бъде споделен с всеки, който е изпитал любовта и я е изгубил.

— Бях в Париж. На осемнадесет години. — Тя отново сплете пръсти и погледна през отвора на вратата към стените на крепостта. — Влюбих се в мъж, два пъти по-възрастен от мен. Но не — размаха пръст тя. — Той не беше съблазнител. Просто бяхме привлечени един от друг. Той беше прекрасен, а аз бях млада и наранена. Той ми даде всичко, от което се нуждаех в този момент.

— И ти на него — каза Екщайн.

— Да. И аз му дадох същото. Отчаяно ми се искаше да се оженя за него, но той беше мъдър и настоя да изчакаме, защото аз съм твърде млада, защото ще порасна и той ще ми омръзне. Защото ще поискам обратно своята младост и ще потърся по-млад мъж.

— И така ли стана?

— Не. Никога не го сторих, но мислех, че той не е прав, и затова го оставих. И се опитах да си намеря друг. А когато се върнах при него, вече беше твърде късно.

Екщайн не зададе никакъв въпрос. Знаеше, че когато му дойде времето, тя ще му разкаже и останалото.

— Семейството му ме мразеше. — Тя бавно поклати глава при спомена. — Те мислеха, че за него аз съм едно зло, че ще го нараня. Но не беше така. — Тя замълча за момент и в светлината на огънчето от цигарата си Екщайн забеляза блясъка на очите й. Но тя не заплака, а се стегна, за да продължи разказа си. — Той почина внезапно. Изведнъж се разболя тежко и скоро след това почина. Искаше аз да продължа живота си, да се влюбя отново, но аз се заклех, че няма да го сторя, че когато му дойде времето и умра, ще бъда с него, където и да се намира.

Ейтан усети как гърлото му се свива от ужасна тъга за този толкова млад живот, замразен за вечността. Внимателно подбра думите си, преди да зашепне:

— Но той не е искал това, Доминик. То би било голяма загуба, нали?

Тя се обърна към него. Стори му се, че може да я е ядосал с думите си, но тя само се усмихна леко.

— Кое е загуба, Ейтан Екщайн? Кое е загуба? Не е ли загуба, че ти шариш по света и се бориш за нещо, което ще се случи независимо дали ще се намесиш или не? Не е ли загуба, че някъде ти имаш любов, жена и дете, но може да умреш тук, на това място и да бъдеш забравен от всички с изключение на тях?

Нямаше друг отговор освен мъчително съгласие и затова Екщайн остана загледан мълчаливо в нея.

— Сега съм на двадесет и шест години — продължи тя. — И не съм светица. Имала съм други любовници, макар и без любов. Да, липсва ми онова, истинското, но мога да живея и така, защото знам, че не може да има на света нещо повече от онова, което вече съм имала. Такава любов идва само веднъж и макар да бях твърде млада, аз още тогава го съзнавах. — Тя леко повдигна брада. — Но аз не съм дошла тук, за да умра. Дошла съм, за да помогна на тези деца, за да могат да пораснат и може би да открият такава любов, която е всичко в този живот. Но също така и не се боя да умра, защото вярвам в отвъдния живот и в него аз ще бъда отново с него. Завинаги, както и трябва да бъде.

Тя млъкна, когато в стаята нещо се размърда. Екщайн я наблюдаваше как се придвижи бързо до едно малко момиченце, което лежеше по гръб и стенеше в съня си. Доминик докосна челото на детето и Екщайн отличи бялата й длан върху черното челце, блестящо от треската. Сестрата отвори манерка, повдигна главата на момиченцето и му помогна да пийне, после я успокои на френски и я покри с памучния чаршаф.

Екщайн искаше да избяга, да скочи и да изчезне от този ад на отчаяние, да се върне в своя дом в Йерусалим и да се заключи там със Симона и Орен, за да не излезе отвътре, докато не се възцари мир в целия свят. Но знаеше, както Доминик за любовта си, че всичко това е една илюзия, която никога няма да се сбъдне.

Той поклати глава и погледна светещия циферблат на часовника си. Почивката му свърши и той беше благодарен, че има оправдание да си тръгне. Загаси цигарата си, взе пистолета и стана. Тогава чу първия изстрел.

Беше далечен, вероятно опит на снайперист или на Бернд, изнервен на поста си при портала, но той накара Екщайн да се вцепени като преследвана сърна. Обърна поглед към Доминик. Не беше сигурен, че наистина е буден и действително е чул нещо, но очите й му казаха, че всичко е напълно реално. Откъм тъмния ъгъл на голямата стая Макс внезапно скочи от мястото, където беше се строполил изтощен след дългите часове грижи за болните. Държеше пистолета си и бършеше очи с ръкава на ризата си.

— Атака ли е? — попита бързо той, но преди Ейтан да успее да отговори, някъде наблиза се разнесе яростна стрелба. Двамата мъже се сблъскаха в бързината да излязат през отвора на вратата.

Тръгнаха из тъмния лагер, като въртяха глави с наострени като сонари уши, защото стрелбата беше затихнала за миг. После се чу отново. Дълги откоси от автомат, смесени с откъслечни единични изстрели. Идеше откъм отвора на подковата, където Бернд и Манчестър пазеха ограждението. След това видяха блясъка на изстрелите откъм плитката долина отвъд бодливата тел и силуетите на двамата наемници. Внезапно се появи Баум, който тичешком махна на Екщайн.

— Кадима!^[1] Глупаците се опитват да нападнат фронтално!

Крумлов следваше Баум отблизо. Държеше два пистолета „Макаров“ и тичаше, стиснал ги в ръце като едновремешен американски шериф.

— Не бъди толкова сигурен! — изкрещя Екщайн към партньора си. — Може да е за заблуда. — И докато едрата фигура на Баум се носеше към бодливата тел, той разпери ръце и посочи встрани.

— Тогава прикривай фланговете — изкрещя Бени. Екщайн и Макс се спогледаха, после веднага се разделиха и всеки от тях започна да се катери по изпочупените камъни на крепостта, които оформяха страничната част на подковата.

Екщайн разкъса джинсите си и кожата на краката, докато се катереше отляво, но не почувства нищо и от силното задъхване едва чуваше зачестилата стрелба. Когато стигна горе, залегна по корем върху острите каменни блокове и се взря към долината.

Да, те бяха там, но както каза Баум, се бяха хвърлили в глупава фронтална атака, без да заобиколят по фланговете или да си осигурят прикриващ огън. Може да се дължеше просто на глупост, незнание или нахалство, но само около двадесетина бунтовници тичаха през тъмната долина и стреляха с автоматите си към отвора на подковата, викайки като луди. В отговор Екщайн чуваше как Бернд и Манчестър отговарят с кратки, премерени откоси от своите „Узи“ и „Стърлинг“. Тъй като всеки четвърти куршум беше трасиращ, червените ивици летяха към бунтовниците и искряха от ударите в камъните, оформяйки странна мрежа от ужасни светкавици, бляскащи в нощта.

Екщайн се изправи, защото нямаше да може да пълзи бързо по камъните. Заскача тромаво от камък на камък, за да се приближи по стената към главния портал. Трепна, когато Дюбе внезапно откри огън с леката си картечница някъде отзад и отгоре. Погледна назад и видя белгиеца, легнал върху покрива на крепостта да се прицелва внимателно надолу, малко над главите на другарите си. Тежките, 7,62-калиброви куршуми осветяваха дълги, червени ивици като лазерни лъчи, а гърмежите на картечницата и дрънкането на гилзите й заглушаваха всички други гърмежи и викове откъм лагера долу. Баум и Крумлов бяха стигнали главния портал, но тъй като имаха само пистолети, заеха позиции зад порутените камъни отстрани и зачакаха, докато бунтовниците се приближат, за да бъдат полезни с изстрелите си. Екщайн погледна към другата страна на лагера. Между трасиращите линии от куршумите на Дюбе зърна Макс, който се придвижваше напред като него.

Той стигна куличката в края на стената, но тя всъщност отдавна се беше срутила и представляваше само купчина камъни. Екщайн се спусна надолу, намери място за краката си и се облегна на лявата си страна. Протегна треперещите си ръце между два големи камъка и стисна здраво пистолета, като примижа, за да открие мишена в нощта.

Преди да е успял да стреля, бунтовниците внезапно залегнаха едновременно, може би на сто метра разстояние. Прекратиха огъня си и потърсиха възможно най-добрите прикрития. За момент ехото на престрелката заглъхна и Екщайн успя ясно да чуе тежкото дишане и ругатни на другарите си, смесено с щракането на метала, докато те преглеждаха и презареждаха оръжията си.

— Хайде, тъпи копелета — прегракнало съскаше Манчестър. — Елате да вкусите от куршумите на нейно величество.

Беше странно да чуе шовинистичното изказване на британеца по отношение на личното му оръжие, но Екщайн разбра, че наемникът просто е ужасно изплашен и пълен с адреналин.

— Да, елате насам, свини такива — извика по-високо Бернд на немски.

Последва безкрайно дълга тишина, докато димът от стрелбата се разпръсна от лекия полъх на предутринния бриз. Екщайн обаче не хранеше илюзии, че бунтовниците са размислили и ще се оттеглят. Те без съмнение са намерили мъртвите си другари на пътя недалеч от долината и сега искаха да пролеят кръвта на убийците. Нищо нямаше да ги спре.

Той отпусна лакти, за да успокои напрежението на мускулите си, и погледна надолу, за да огледа отбранителния периметър. Най-близо до него се намираше Баум, който надничаше иззад колоната, върху която се беше покатерил Екщайн. Пистолетът му беше готов за стрелба. Вдясно от Баум Бернд лежеше зад купчина камъни, проврял дулото на узито си през навивките бодлива тел. На пет метра по-нататък Манчестър беше заел същата позиция. Крумлов беше застанал огледално на Баум при другата колона на портала, а над него Макс се беше свил зад втората куличка на стената.

— Готвят се да ни превземат — каза Баум.

— Откъде знаеш? — прошепна Крумлов.

— Това е мълчанието преди жестоко насилие — отекна гласът на Макс от тъмнината.

— Дали имат и тежко оръжие? — зачуди се на глас Екщайн.

— Ако го имаха, щяха да ни нападнат първо с него, скъпи — отговори му Манчестър.

— Обаче там има РПГ — изсумтя Бернд. — Помирисвам го.

— Никога не възразявай на нюха на германския нос — съгласи се Баум.

— Прав сте, господин полковник. — Бернд измъкна от джоба си една граната.

— Не стреляйте, докато не започна аз — заповяда Баум. — А после започнете да стреляте бързо и всички заедно.

Екщайн опита да се настани по-удобно. По челото му течеше пот и се събираше над веждите, а мускулите на гърба му се бяха свили в болезнен възел. За миг си помисли как ли ще се защити Доминик с децата вътре в крепостта, но реши, че Ян вероятно й е дал и на нея пистолет. Това, заедно със стоическите й възгледи за смъртта и живота в отвъдното, би я направило по-опасна от когото и да било.

Дебел пласт облаци беше закрил звездите и сега Екщайн не виждаше никой от хората на Моботе в тъмната долина. Но внезапно се чу продължителен шум като от змия, пълзяща по суха трева, и разбра, че бунтовниците се изправят.

Някой там извика прегракнало и атаката започна. Първо стреля един автомат, а после цяла редица дула засвяткаха и бунтовниците затичаха приведени напред. Зелени трасиращи следи блестяха откъм тъмнината и се удряха в камъните на крепостта. Екщайн се приведе, опита да успокои триъгълника на тритиевия си мерник и се прицели веднага зад стрелящото дуло на един от бунтовниците. Зачака сигнала на Бени, защото знаеше, че Баум иска хората му да стрелят заедно и с всичките си оръжия. Чака дълго. Цялото му тяло започна да се тресе от напрежението. Чувстваше, че ще експлодира, ако Баум не им разреши да стрелят скоро.

— Сега! — изрева Баум и всички в редицата откриха огън с автомати, пистолети и леката картечница на Дюбе. Екщайн започна да дърпа спусъка и веднага оглуша от собствените си изстрели. Ушите му сякаш бяха запушени с памук, китките му подскачаха, а очите му примижаваха срещу ослепително белите светкавици от собственото му дуло.

Чу викове откъм бунтовниците. Някои от ярост, други от ужас и болка, но продължи да стреля, като се прицелваше точно и само в сигурни мишени сред призрачните сенки, които подскачаха и залитаха напред. Трепна силно, когато ярка светкавица избухна на тридесет метра пред портала, и бързо погледна надолу. Видя Бернд застанал в пълен ръст да хвърля ръчни гранати, докато Манчестър го прикрива с дълги откоси от автомата си. Малко зад тях Крумлов стреляше с двата си пистолета, а над него Екщайн виждаше изстрелите от пистолета на Макс. После Бени се появи иззад прикритието си и притича към Бернд, за да го прикрие откъм левия фланг.

Пистолетът на Екщайн замлъкна, което никак не беше добре, защото му оставаха само два пълнителя в джобовете.

— Пълнител! — извика той рефлективно, както го бяха обучавали, и бързо освободи празния, пъхна го в джоба на панталона и зареди нов. Кой знае защо картечницата на Дюбе беше замлъкнала и Екщайн погледна назад. Видя как едрият белгиец скача от покрива на крепостта в двора. Картечницата беше доста тежка, но Дюбе я държеше като пластмасова играчка и хукна напред с грацията на Джийн Кели.

Оживелите бунтовници продължиха нападението си, макар инерцията им да се беше изчерпала. Екщайн започна отново да стреля. Гранатите на Бернд вземаха жертвите си, но вражеските автомати бяха мощни, не спираха стрелбата и тежките руски куршуми пищяха из въздуха и искряха от ударите в камъните. С периферното си зрение Екщайн видя Макс да пада назад, а после докторът се строполи на земята отвън, точно пред бодливата тел. Екщайн се изви и веднага започна да се спуска от мястото си, но Крумлов се оказа по-бърз.

Чехът хвана телта и я вдигна, за да се промъкне под нея. Екщайн не чуваше какво вика той, когато изскочи навън, продължавайки да стреля с двата пистолета. Картината беше достатъчно страшна, за да задържи погледа на Екщайн, докато Крумлов изпразни пистолета в дясната си ръка, пъхна го под колана си, сграбчи падналия Макс за яката на ризата и го издърпа назад през бодливата тел в лагера.

Внезапно се появи Дюбе, който скочи с картечницата си от ниската странична ограда, викайки яростно:

— Ер-Пе-Ге!

Всички се прилепиха към земята, докато руското оръжие изрева някъде отпред, а после вторичната експлозия гръмна в лагера. Силен пламък освети двора, когато резервоарът на лендроувъра избухна и за миг бранители и нападатели останаха неподвижни, сякаш внезапно някой е променил правилата на играта.

— Проклетата ми кола! — изрева Дюбе, изправи се, подпря картечницата на хълбока си и започна да стреля като луд през телта.

— Сега или никога, другари! — извика Баум и Екщайн разбра, че полковникът се готви да използва традиционната израелска тактика. Когато те превъзхождат по брой и оръжия, атакувай! Колкото можеше по-бързо, Екщайн се спусна от последните камъни на стената и падна на земята до Баум. Полковникът скочи към бодливата тел и я дръпна настрани. Бернд хвърли още една граната, грабна узито си и когато Баум изкрещя „След мен!“, хукна подире му.

Нападнаха заедно, инстинктивно пристъпвайки в редица, тъй като всички бяха военни и този танц на смъртта беше техен общ език. Дюбе и картечницата му бяха по средата, всички тичаха, стреляха и крещяха обидни думи. Екщайн не виждаше по-далеч от дулото на пистолета си, но в бой е винаги така. Нищо не се вижда или забелязва освен бързото подскачане на насоченото оръжие. Дулата на автоматите стреляха срещу тях в нощта, но сега никой не мислеше за тях. Сега всички само нападаха, тичаха и стреляха във всичко, което се движи, с надеждата, че когато най-накрая стигнат до врага, никой няма да бъде сам, за да му пръснат главата и да го пратят на онзи свят.

Внезапно всичко свърши. Дюбе беше спрял и не стреляше, Бени беше малко зад него заедно с Манчестър, макар че британецът пусна един последен откос към нищото. Екщайн се намираше на левия фланг на неравната редица, пистолетът му отново беше празен и той едва дишаше. В долината виждаше няколкото бягащи фигури на последните бунтовници, които тичаха в тъмнината, но не погледна към пръснатите наблизо мъртви тела на останалите врагове.

Внезапно му прилоша, гърлото му се стегна и той се сви. Изригна струя течност, после изтри устата си с ръкав и се изправи. Дюбе още държеше картечницата си насочена към долината, но Баум и Манчестър гледаха назад към портала.

Бернд лежеше по лице в прахта по средата на пътя между телената ограда и мястото, където бяха спрели. Крумлов беше коленичил над едрия германец, но не си направи труда да го докосне, а вдигна глава и погледна Манчестър.

Британецът изстена мъчително като разкъсан и хукна към приятеля си. Всички останали като че вече знаеха, че дните и нощите на тази странна двойка вече са стигнали до своя край…

Прибраха тялото на Бернд в лагера и го поставиха на земята, недалеч от ранения Макс. Куршум от автомат го беше улучил в стомаха. Раната сама по себе си не беше смъртоносна, но куршумът беше излязъл през другата му плешка. Той дишаше хрипливо, подпрян в скута на Доминик. Французойката погледна Баум, когато се приближи, и от очите й той разбра, че Макс ще умре.

Манчестър седна на земята до германския си другар. Гледаше безсмислено, от раната на челото му се точеше тънка струйка кръв и капеше от носа му. Дюбе остана извън лагера, за да събере оръжията на бунтовниците. Чуваше се как псува, когато намери повредено оръжие. После легна на земята зад картечницата си и зачака. Екщайн и Крумлов се приближиха до Баум. Оформиха малка група около ранения доктор. Макс погледна към Крумлов.

— Ти си много силен човек. — Макс опита да се усмихне на чеха. — Аз не съм лек, а ти ме издърпа като парцалена кукла. — Той се закашля силно и всички го слушаха в мъчително мълчание. — Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш — отговори Крумлов. — Беше рефлекс. — Той погледна към Екщайн.

Децата бяха започнали да излизат от помещението в крепостта. Стояха на малки групички, но доста назад. Не смееха да приближат и да пречат на странните действия на възрастните. Бени ги посочи с глава.

— Трябва да ги измъкнем оттук. Веднага.

Крумлов погледна към продължаващия да гори лендроувър и им го показа.

— Как? — зачуди се той. Гумите и кабината на джипа „Рено“ също бяха надупчени от куршуми.

— Пеша — каза Баум. — Ще ги разделим на две групи и ще ги поведем пеша.

— Това не е възможно — запротестира Доминик. — Няма да преживеят подобен поход.

— Няма да оживеят и тук — въздъхна Макс, а тя го поддържаше, докато нова, ужасна кашлица разкъса тялото му. — Вземете всички лекарства — успя да каже той. — Използвай аспирина само при треска, „Ломотилс“ за дизентерия… по половин таблетка на равни интервали… И вземете колкото можете да носите вода.

— Така ще направим — каза Бени и бавно се изправи.

Макс се изпъна. Никой не помръдна, докато тялото му се тресеше и той се бореше с болката и вътрешните кръвоизливи, които бързо го изтощаваха. После той се отпусна и успя да си поеме дъх с хрипове, а когато заговори, гласът му като че идеше много отдалеч.

— Екщайн — прошепна той и опита да вдигне ръка. Екщайн бързо се приближи и подгъна коляно до него. Той хвана ръката на Макс. Ръкостискането му беше още силно, но само за миг. Макс успя да премести присвитите си очи от Екщайн към Крумлов и после обратно към Ейтан. — Заведи го у дома — прошепна той на Екщайн на майчиния им език. — Заведи го…

След това умря.