Стивън Хартов
Пастир на Дявола (24)

20.
Тел Авив
10 май

Командният и контролен център на израелските военновъздушни сили е огромна пещера от стомана и бетон, намираща се на петдесет и седем метра под земята в района на Генералния щаб на армията в Тел Авив. Той е устойчив на ядрено, конвенционално и биологическо оръжие и носи незначителното име Дупката. Слабо осветената мрежа от оперативни центрове, жилищни помещения и помещения за хранене прилича на подводница. Много от офицерите и техниците често прекарват безбройни дни в катакомбите му и се появяват примижали като разтревожени вампири на повърхността само за кратка почивка. Петдесетте години светкавични войни в Близкия изток доказаха, че въздушното надмощие е ключ към успеха в региона. Поради това от построяването й до днес Дупката винаги е била населена. Също заради това, въпреки климатичната инсталация, филтрите и дори понякога освежители за въздуха, това място вони на затвор, какъвто си е в много отношения.

През тази нощ операция „Чародей“ беше само една от многото тревоги на военновъздушните сили в това подземно леговище. Ескадрила фантоми F–4 извършваше бомбено нападение над Сидон в Южен Ливан, а над Багдад се извършваше разузнавателна мисия на голяма височина. В Дупката имаше повече от четиридесет и петима офицери, сержанти и служители. Под флуоресцентните лампи се издигаше цигарен дим и пара от кафените чашки и типично по израелски, мъжете и жените си крещяха един на друг без всякакво уважение към пол и ранг.

В един ъгъл на централната зала трима офицери по радарно прехващане и един сержант по комуникации, назначени към мисията на АМАН, седяха пред големи конзоли със зелени радарни екрани, светлината от които проблясваше по бледите им лица. Ицик Бен-Цион се разхождаше зад тримата млади мъже и жена, като от време на време си мърмореше под нос и изнервяше хората с величественото си присъствие.

За свръзка на генерала от АМАН беше назначен един майор от военновъздушните сили на име Илан Кидон поради това, че съпругата му беше далечна роднина на семейство Бен-Цион и той бе свикнал с особения подход към характера на генерала. Кидон наблюдаваше как Ицик се разхожда и чувстваше известно съжаление към братовчед си по женска линия, защото откакто го познаваше, не беше виждал униформата му толкова измачкана, нито пък Бен-Цион някога бе показвал толкова открито своята тревога и притеснение. Напомняше на Кидон за тигрова акула, мятаща се безпомощно сред дребните риби върху палубата на рибарски кораб.

— Какво е местонахождението на самолета? — Ицик осъзна, че се разхожда и кърши пръсти като разтревожена баба, спря и прибра ръце в джобовете си. За пръв път от десет години насам едва не си поиска цигара от сержанта, но после реши, че тук е толкова задимено, че му стига да поеме по-дълбоко дъх, за да получи необходимата доза никотин.

— На десет километра по на юг, отколкото преди три минути — измърмори един от офицерите пред радарните екрани.

Лицето на Ицик пламна и той спря на място, но Кидон предотврати избухването на генерала.

— Не се прави на велик, Йоси — скара се майорът и го перна по тила. — Просто отговори на генерала.

— Хммм. С–130 приближава тридесет градуса дължина. Все още е над водата.

— Благодаря — обърна се Ицик към Кидон. Беше овладял вече гнева си. — Имате ли самолети F–15 във въздуха?

— Още не може да ги вдигаме, Ицик — докосна успокоително майорът ръкава на Бен-Цион. — Нали знаеш.

— Да, да — кимна Ицик. — Разбира се. — И продължи да се разхожда.

Транспортният самолет „Херкулес“ С–130 трябваше да пресече африканския континент и да лети много ниско, следейки релефа на местността, за да остане под обхвата на радарите, докато стигне зоната за кацане. След като кацне в Судан и вземе товара си, ще пристигне ескадрила от изтребители, които да направят „чадър“ и да прикрият завръщането му. Но ако изтребителите се появят, преди херкулесът да мине бреговата ивица на Еритрея и да се промъкне към Судан, някоя от крайбрежните държави може да реши да вдигне по тревога отбранителните си ескадрили.

— Нещо от флотата? — попита Ицик.

Кидон се обърна към млада жена с огромни слушалки върху ушите, която натискаше копчетата за честоти на голям приемник.

— Наташа?

— Нищо, Илан — отвърна тя. Един ракетоносец на израелската армия се беше приближил до Еритрея и спрял на метри от морската й ивица в международни води. Малкият кораб беше снабден с високочувствителен специален радар, който можеше да засече вражески изтребители от разстояние 500 километра. — При последния контакт във въздуха е имало само граждански полети.

Ицик изсумтя и продължи да се разхожда, като почесваше чело и се опитваше да сортира потока от информация, накарал сърцето му да се разхлопа, а съзнанието му да се бори с професионалната етика така, както никога досега в цялата му кариера. След като Очко разкри къртицата, аналитикът веднага се беше обадил на генерала, скочи в колата с Юдит и Маркъс и сега приближаваха Тел Авив. Бадаш веднага беше идентифицирал Синята брада като някой си Моше Бузагло, завършил инженерство в университета в Бер Шева и работещ от десет години на важно място при реактора в Димона. След това служителят на Шабак се беше разделил с хората от АМАН в Йерусалим, вдигна по тревога група свои агенти от ДСС^[1], командирова един военен хеликоптер към Атраот и потегли към Бер Шева. Сега, докато агентите не разбиеха вратата на дома на Бузагло и Ицик не получи пълно потвърждение за откритието на Очко, той не можеше да стори нищо, за да промени съдбата на Ян Крумлов.

За пръв път през живота си се молеше Екщайн и Баум да са запазили неприятната си упоритост в неизпълнението на издадените от него заповеди. Надяваше се чехът да е още жив и той да има възможността да го посрещне, както и да го подложи на най-краткия разпит в историята на АМАН. А когато свърши, да го настани в най-добрия петзвезден хотел, който столицата би могла да предложи. Не можеше да си представи, че би му се извинил, защото знаеше, че ще го направи по-скоро с дела, отколкото с думи. Когато само за миг си помисли, че Екщайн и Баум биха могли да не се завърнат живи от операция „Чародей“, усети остра болка в гърдите и внезапно се изпъна. Кидон го изгледа, но Ицик само се смръщи и махна с ръка.

Извърна се, когато чу вратите на асансьора да се отварят. Чу се ядосан женски вик, който той моментално позна.

— Махай се от пътя ми, идиот! — Пътят на Юдит моментално беше пресечен от двама едри войници от военната полиция на военновъздушните сили. Но тя само бутна единия в гърдите и щом забеляза командира си, хукна към него. Очко я следваше по петите, а Мак Маркъс куцукаше подире им.

— Чу ли нещо за тях, Ицик? — извика тя, като едва не събори сержанта, който носеше пълна табла с чаши турско кафе.

— По кой начин? — вдигна длани Бен-Цион. — Да не съм телепат?

— Ами саткома? — напомни на шефа си Очко. Само преди два дни се бяха свързали по сателитната връзка.

— Вероятно са го загубили — с горчивина отговори Ицик. — Или го използват да си варят чай.

— Или е надупчен от куршуми — предположи Маркъс и чак след това се сети какво е казал. — Съжалявам.

— Нещо ново за Бузагло? — попита Ицик.

— Бадаш ни се обади от хеликоптера — отговори Очко със съвсем ново самочувствие, което веднага раздразни Бен-Цион. — Но това беше преди повече от час. Готвеше се да каца в Бер Шева, но се беше свързал с шефа по сигурността в Димона. — Очко бръкна в джоба на ризата си, измъкна листче от бележника си и се взря в него през дебелите стъкла на очилата си. — Бузагло е бил назначен секретно към „Кешет“ преди три години и дори е пътувал на два пъти до Вашингтон във връзка с проекта. Никой от групата му не е знаел за това. Работел е по системата за насочване на противоракетната система, която ще бъде във връзка с американски сателити.

При тази му недискретност Ицик инстинктивно обърна глава, за да види дали някой не подслушва. Кидон се намираше наблизо и вдигна рамене.

— Нищо не съм чул.

За миг всички глави се извърнаха към виковете на групата оператори за боен контрол в другата част на залата. Явно два от изтребителите бомбардировачи току-що бяха ударили кораб на терористите, намиращ се до ливанския бряг, а вторичните експлозии показаха наличието на огромен товар оръжия и амуниции. Операторите скочиха от местата си и започнаха да се прегръщат, сякаш градският им футболен отбор е спечелил купата. Командирът им веднага ги смъмри и те седнаха отново по местата си.

Очко прибра бележката обратно в джоба си и започна да кърши пръсти и да мърмори.

— Иска ми се да можех да се свържа с Ейтан и Бени — шепнеше той. — Да им кажа за Крумлов, да им кажа, че той е…

— Ако вече не е късно — прекъсна го Юдит и хвърли обвинителен поглед към Бен-Цион, сякаш е взел решение да убие любимото куче на семейството.

— Ицик, може би трябва да изпратиш радиограма до екипажа на херкулеса — предложи Мак Маркъс. — Командосите имат радиостанции и е възможно да хванат съобщението.

— Не мога, Маркъс! — избухна Ицик, но тъй като тук всички служители викаха, никой не му обърна внимание. — Пък и няма да отменям заповедта, докато Бадаш не потвърди, че онзи човек е нашият предател. — Лицето на генерала беше почервеняло от напрежение. Виждаше се, че душата и разумът му се бореха в него. Той въздъхна тежко и избърса потта от челото си нагоре към гъстата си прошарена коса. Юдит се намръщи, пристъпи към него и дръпна леко колана на униформата му.

— Добре ли си? — попита тя с искрена тревога.

— Да, за бога! — Той блъсна ръката й, но веднага понижи глас. — Не… Последните два дни изобщо не съм добре.

При асансьора се чу нов, кратък спор и служителите на АМАН се обърнаха. Ури Бадаш пъхаше пропуска си от Шабак в лицето на охраната. Нещо във външния вид на контраразузнавача се беше изменило. Да, беше недоспал и изтощен като всички тях. Но раменете му се бяха смъкнали и главата му бавно се поклащаше, когато пристъпи напред, понесъл куфарчето си в увисналата немощно ръка. Той се приближи до четиримата служители на армейското разузнаване, остави куфарчето си на пода и извади цигара от джоба си. Запали, но продължи да клати глава.

— Какво, по дяволите, има, Ури? — избухна Ицик. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Бадаш изсумтя през нос и облак дим обгърна главата му.

— Де да бях — каза той, но като видя обърканите им погледи, въздъхна отново и реши да започне с добрата новина. — Той е бил. Моше Бузагло е бил Синята брада. В апартамента му в Бер Шева намерихме тайник. — Юдит се подпря на рамото на Очко и го стисна, като че ли гледа филм на ужасите и й е нужна подкрепа. — Вътре имаше фотоапарат „Минокс“ и малка кутийка с микрофилми — продължи Бадаш. — Чертежи на „Кешет“, плюс бележник с телефонни номера за контакти в Европа.

— Кидон! — изкрещя Ицик, макар да не се огледа за майора и очите му да останаха втренчени в лицето на Бадаш. Майорът пристъпи до генерала и Ицик издаде насечено заповедта си. — Накарай хората си да се свържат веднага със самолета. Когато кацне, ако Крумлов все още е с нашите хора, той трябва да се качи на борда. Повтарям, чехът трябва да се качи на борда на самолета, а там да му се поднесат личните ми извинения и молба за прошка. Ясно ли е?

— Слушам! — потвърди Кидон и скочи към сержанта по комуникациите, за да изпълни заповедта.

— Това е чудесно — прошепна Очко. Мислеше за Екщайн, Баум и Крумлов. — Тоест не е чудесно, че сме имали такъв предател… — После веждите му се смръщиха и той погледна Бадаш.

— Ти си чудесен — обърна се Юдит към Очко. — Ти успя.

Очко като че не я чуваше.

— Ти използва минало време, Ури — каза той на Бадаш. — Каза, че Бузагло е бил Синята брада.

— Да — бавно кимна Бадаш.

— Не ми казвай, че се е измъкнал! — обвинително го посочи Ицик.

— По-лошо. — Бадаш дръпна на няколко пъти от цигарата си, преди да продължи. — Докато претърсвахме апартамента му, дойде полиция. Бузгало, жена му и бебето им са загинали в автомобилна катастрофа вчера по пътя към Мъртво море.

Шокът от новината на Бадаш сякаш заглуши шума в командния и контролен център. Юдит го гледаше със зяпнала уста, Очко свали очилата си, като че ли по този начин ще чува по-добре, а Бен-Цион бавно вдигна трепереща длан към челото си.

— Сигурно си правиш някаква мръсна шега — измърмори на английски Маркъс.

— Бил е в отпуска — каза Бадаш. — Но само за четири дни. Тъкмо за едно приятно пътуване до Ейлат. Опитал да задмине един трактор на завой и се блъснал в цистерна с бензин, идваща насреща. — Той замълча за миг и изпсува тихо. — Даже и шпионите в тази страна карат като луди, мамка му.

— О, Боже — прошепна Юдит. — Самоубил се е. С цялото си семейство.

— Не — размаха пръст Бадаш. — Не е било самоубийство. Шофьорът на цистерната е в шок, но му няма нищо. Каза, че Бузгало се е опитал да го избегне и че колата му се е носила настрани около стотина метра. Явно изобщо не е подозирал, че колата му ще избухне. — Служителят на Шабак намери един стол и се отпусна върху него. — Така че Крумлов е бил напълно прав. На всичкото отгоре той е предположил, че хората, които използват Синята брада, няма да му кажат за предстоящото евентуално разкриване. По този начин са щели да получават сведенията му чак до момента, когато бъде хванат. — Дори и закоравелият контраразузнавач беше ужасен от иронията на съдбата в този случай. — Крумлов е знаел как работят неговите хора и просто е задържал информацията, докато успее да дойде тук, за да се окъпе в слава. При това напълно заслужена.

Всички останаха безмълвни. Всеки от тях си мислеше за Играта и смъртоносните й гамбити. И за това колко бързо Бог може да щракне с пръсти и да превърне техните гонитби на шпиони, заговори и контразаговори в смехотворна прах. Но мислите им веднага се върнаха към Екщайн и Баум, които все още са там, в опасност и се борят за наградата, която току-що се оказа безсмислена. Ицик тропна с крак и безсилен да размаха ръка, извика през рамо:

— Кидон, свържи ме с пилота на онзи херкулес, за бога!

Но майорът вече се беше опитал и се приближи към него.

— Не мога, Ицик — каза той с глас, изпълнен с мъчително съжаление. — Те вече са над сушата. — Самолетът летеше над африканския континент към мястото на срещата и комуникационното му оборудване вече беше изключено. — Ще бъдат в радиомълчание, докато не излязат от…