Стивън Хартов
Пастир на Дявола (7)

3.
Босна и Херцеговина
30 април

Не може да се вярва на примирие и спиране на огъня в Сараево. Също както в онези дни на тишина, които следват големите земетресения, когато не можеш да имаш доверие на майката Природа, че ще ти даде няколко години спокойствие, за да построиш отново разрушения си дом. Да, шестдесет и седем часа вече нямаше престрелки, но като се има предвид краткото съществуване на подобни наложени от Европейския съюз съглашения, то повече прилича на почивка между напрегнатите полувремена на футболен мач. Малка пауза, за да си поемеш дъх, да пийнеш вода и да започнеш да риташ отново.

Няколкото дни късни пролетни бури покриха Балканите с разкъсани облаци, които още повече изнервиха тишината. После слънцето се появи зад купчина сиви облаци. Връх Игман блестеше под снега, но сякаш беше минал цял век, откакто фотографите на „Спортс Илюстрейтид“ бяха снимали олимпийските скиори по пистите му. Сега малкото останали тук фотографи изглеждаха като някакви полуумници, опиянени от боевете, защото единственото, което се спускаше надолу от върха, всъщност бе славянската цивилизация.

Все пак при някога оживения централен пазар на улица „Маршал Тито“ малка групичка студенти с надежда слушаха пукащ транзистор заедно с къркоренето на собствените си стомаси. Някаква музикална станция от Загреб предаваше техно-хита „Престъпление и наказание“ на Давор Толя и те потропваха в такт, докато си предаваха от ръка на ръка единствена цигара като пристрастени наркомани. Чакаха да се появи колата на някакъв черноборсаджия, който щял да донесе кафе на зърна.

Младият жител на Сараево Степан Томич — висок, красив и чернокос — целуваше русата си, порозовяла от студа годеница и стискаше ръцете й. После осемдесет и един милиметровият снаряд се изви над Грабавица откъм оръдието на скучаещи сърби и в съответствие със странната природа на експлозивите и шрапнелите, уби шестима от младежите, но остави хубавия годеник незасегнат. Степан остана прав, все така хванал ръцете на годеницата си, но само ръцете. От спуканите му тъпанчета течеше кръв, а парчета от цветното й яке се бяха залепили на димящи парцали по коженото му яке.

Това сложи край на прекратяването на огъня.

— На тези откачени югославяни все пак ще им трябват часове, за да влязат отново в играта. До довечера всъщност престрелките няма да се силни.

Полковник Валерий Степнин се разхождаше пред прозореца на третия етаж на руското посолство. Всички стъкла на сградите в квартал Башкарзия в Стария град отдавна бяха изпотрошени и той не обичаше заместилите ги изпънати найлони, защото замъгляваха всичко, сякаш имаше перде на очите. И въпреки това с удоволствие усещаше слънчевата светлина, огряваща лицето му през мътната пластмаса.

— Пръстите им вероятно са още замръзнали от студа и ще трябва да ги поразмърдат. — Дебелият му глас изразяваше сарказъм. — Нали знаеш, че ръцете трябва да са чувствителни, когато зареждат и нагласят азимута. Гадни откачалки.

Полковникът беше офицерът с най-висок ранг в новото сараевско бюро на руската Федерална служба за сигурност, но още мислеше за себе си като за служител на КГБ — онази кафкианска шпионска икона, от чиито гърди беше сукал дълго време.

— Баща ми е работил с тези хора по време на Великата отечествена война — прошепна Степнин. — С Тито и партизаните му. Татко беше смел човек, преживял Сталинград и избил сума ти есесовци. Обаче казваше, че се страхува от тези сръбски маниаци, които носели огърлици от уши на убити нацисти.

Полковникът се извърна от прозореца и застана с лице към адютанта си, млад капитан, висок и рус, с розово лице като на футболист. Никой от двамата не носеше униформа, а само панталони от груб вълнен плат и плетени пуловери. Да носиш униформа в Сараево е все едно да си дървено мюре за упражнение на снайперисти.

— И колко стигнаха убитите, Юра? — попита Степнин.

Капитанът държеше купчина листи, включително и записките от сутрешната оперативка в посолството.

— Засега се предполага, че са изстреляни над двеста и петдесет хиляди снаряда. Около шестдесет хиляди граждани са ранени, осем хиляди убити или безследно изчезнали.

Степнин отиде до бюрото си. Плотът беше разцепен от някакъв куршум, влетял през нощта, докато е пиел водката си някъде навън с българския си колега. Той извади цигара от металната чашка, направена от гилза на снаряд. Запали с кибрит.

— Бизнесът се разраства — доволно, но без усмивка установи Степнин. Руснаците нямаха особена работа в Босна и Херцеговина. Те не се опитваха да постигнат мирно споразумение, а само да печелят. Повечето от местните оръжия, ползвани от всички враждуващи страни, бяха съветско производство. Все някой трябва да продава амуниции на тези идиоти. — Доста приемливи числа. — Той издуха облак дим. — От гледна точка на самия Сатана.

— Вярно — усмихна се капитанът.

Степнин отпусна мускулестото си тяло в дървения стол. Облегалката беше повредена и той едва не падна назад, закрепвайки се с крак към бюрото.

— Мамка му — измърмори той и почеса щръкналата си посивяла коса. — Е, докладвай за момичето.

Капитанът изпъна рамене и отвори тънка папка.

— Прекратих подслушването на домашния й телефон.

— Защо? — намръщи се Степнин.

— Защото в квартала й са прекъснати телефонните връзки.

— Хубаво. Няма смисъл да се харчат пари напразно. Как й беше името?

— Хашек. Ники Хашек.

— А, да. Онова хубавичкото момиче от първия етаж.

— Да.

Степнин размаха пръст към адютанта си.

— Да не си помислил да я чукаш, Юрий. Гаджето й е дезертьор.

— И през ум не ми е минавало — усмихна се широко капитанът, а после повдигна гордо глава. — Проверих всички записи тази сутрин. Вчера някой й се е обаждал от чужбина.

— Така ли? — понамръщи се полковникът. — Тук ли?

— Да.

— Откъде?

— От Африка.

— Стига бе! — Степнин удари с длан по бюрото, а после преплете пръсти и разпери лакти, сякаш готвещ се за канадска борба. — Разкажи.

— Беше на чешки и съвсем кратък. Мъжки глас.

— И?

— Каза само „ахой, щастну честу“.

— Здрасти? Приятно пътуване? Само това ли?

— Само това.

— Така! — Степнин скочи от стола, който падна на пода, но той не обърна внимание. — Той идва да я измъкне! — Полковникът запали нова цигара от фаса на първата, който после загаси на пода. Беше се отказал да поддържа чистотата в кабинета си. Тук и без това вече всичко се беше изпочупило. — Не, не — поклати глава и щракна с пръсти. — Той изпраща някого да я вземе.

— Оттук? — капитанът го изгледа недоверчиво. — Кой ще дойде тук да измъква някого?

— Няма значение. — Сега Степнин размахваше мускулестите си ръце и се разхождаше зад бюрото. — Имам си аз теория.

— Че тогава защо ще ни дава повод за съмнения? Ще се свързва с нея в службата…

— Защото не е имал избор. Няма друг начин да се свърже с нея. — Той посочи с пръст адютанта си. — Нали продължаваме да я следим?

— С най-добрите ми хора. Денонощно, без прекъсване.

— Отстрани ги — махна с ръка Степнин. — Зачисли към нея Иван и Боря.

Сега капитанът го изгледа със зяпнала уста.

— Иван и Боря ли?

— Да, да. И им обясни, че съм казал: ако нещо й се случи, ако даже само се изпикае, без да я наблюдават, ще ги оставя тук чак до края на тази проклета война.

В този миг един самотен снаряд избухна в далечината, но въпреки това найлонът на прозореца се размърда. Степнин посочи нататък.

— Доколкото чувам, тя май няма да свърши до края на този век.

— Слушам… — Юрий се поколеба, преди да изкаже мнението си, но полковникът точно затова го държеше. Защото е умен и мисли, не изпълнява сляпо всичко, което му нареди. — Обаче Иван и Боря… Единият е алкохолик, а другият не може да си сдържа нервите…

Полковникът се усмихна сухо на адютанта си и наклони глава към рамото си.

— Я ми кажи, Юра, виждал ли си ме да допускам тактическа грешка през тези шест години?

— Не.

— Добре. Тогава се погрижи за това, което ти казах, и дай да отидем да обядваме, докато проклетите глупаци не са разрушили всички гостилници.

 

 

Минаха почти тридесет и шест напрегнати часа, преди групата на Екщайн най-накрая да заеме позиции, за да пресече югозападната граница на Босна и Херцеговина. Естествено, те не пътуваха групово, а се придвижиха индивидуално на зиг-заг из Европа, без да обръщат внимание на тревожните новини от радио „Зид“ от Сараево, защото така или иначе нищо нямаше да ги отклони от изпълнението на задачата.

Екщайн се придвижваше сам към Загреб, последната точка за събиране на групата, преди да започне истинската операция по „спасяването“ на Ники Хашек. По принцип той обичаше да пътува с Баум, когато легендата за прикритието им го позволяваше. Но напоследък се бяха отказали, след едно пътуване до Рим, където в асансьора на хотел „Ла Резиденца“ една жена ги погледна над очилата си и след като не откри прилика като между баща и син, изсъска: „Спионе.“ Шпиони.

— Това наистина ме изплаши — беше споделил Екщайн в мига, когато двамата с Баум останаха сами. — Не го очаквах.

— Мен също — призна Баум на родния им немски език. — Дори и да го приемем като случайно от нейна страна, вероятно ние с теб излъчваме нещо като „миризма на шпиони“.

— Май ще е по-добре да пътуваме поотделно известно време, Бени. Но ще ми липсва хъркането ти в самолетите и спалните вагони.

— Флиртувай със стюардесите.

В случая при операция „Чародей“ имаше сериозна тактическа причина всички членове на екипа да се избягват един друг като прокажени до последния възможен момент. Предположението на Очко, че гамбитът на Крумлов все пак може да се окаже клопка, тежеше и затова Бен-Цион настоя да се придържат към най-параноичната практика на занаята, която за зрелите разузнавачи понякога изглежда глупава. Но генералът гледаше на операциите си като на скъпоценни оръжейни системи. Не обичаше загубите, защото това се отразява ужасно върху бюджета.

И така, Бени отлетя от Тел Авив за Франкфурт, смени паспорта си от немски с френски, а после се върна към Хърватска. Екщайн изкара няколко притеснителни часа във Виена, където по това време на годината не би трябвало да има сняг, но ниските, сиви облаци сипеха парцали и гласът от високоговорителите на летището не преставаше да се извинява за закъсненията на полетите към всички столици. Той стискаше билета си от хърватските авиолинии и се разхождаше, пушейки като комин, из чакалнята, докато се молеше останалите „магьосници“ от „Чародей“ да се срещнат по график.

Тримата допълнителни участници бяха избрани, доведени в управлението на Йерусалим и получили наставления по всички въпроси преди тръгването. Въпреки това всеки от тях можеше да направи по някой пропуск, характерен за военните операции.

Серж Максим беше прекарал деня в тихи ругатни по адрес на генерал Бен-Цион, защото трябваше да се върне чак до парижкото летището „Шарл де Гол“, преди да завие към Загреб. И защо? Защото от отдел „Документи“ искали да разполагат с последния граничен печат за влизане във Франция, който той да получи в паспорта си.

Това се правеше в изпълнение на политиката на Бен-Цион за „съкращаване на оперативните разходи“. С други думи, генералът се показваше евтин на брашното, скъп на триците, а Серж беше сигурен, че дори жената на министър-председателя да е отвлечена от банда гангстери в Хонконг, Бен-Цион ще даде допълнителни задачи на групата за спасяването й като например:

— И понеже сте тръгнали нататък, купете шест си-ди плейъра „Сони“. Продават ги в Каулун, а на лабораторията са й нужни за работата с експлозивите…

Серж беше син на френско-марокански евреи. Много едър млад мъж с остър поглед и къдрава, черна коса. Брадата си беше пуснал по време на службата в специално поделение на армията, наречено „Дувдеван“. Тези млади мъже, всички говорещи свободно арабски, са смъртоносна сила. Мисията им е да се инфилтрират сред палестинското население на Западния бряг и да изпълняват бързи акции на мъст срещу бомбаджиите от „Хамас“ и терористите от „Червени орли“. Когато получаваше задача от Специални операции на АМАН, Серж служеше като „оръжие за отбрана“ на екипа. Продължаваше да бъде старшина и непрекъснато отказваше повишенията.

— Чичо ми е служил в Чуждестранния легион — тайнствено съобщаваше той. — И казваше, че ако човек стане офицер, просто губи самоуважението си.

Екщайн не се обиждаше от забележката му. Собственото му самоуважение, или по-точно липсата на такова напоследък, беше отражение на семейния му живот и изобщо нямаше никаква връзка с военния чин.

Жерар Фолберг, вторият в списъка, закъсняваше в Атина, жертва на съдбата поради загубен багаж. Беше излетял от Тел Авив на борда на полет на „Олимпик“ (израелските разузнавачи никога не ползват услугите на „Ел-Ал“), обаче се принуди да пусне на багаж доста голямата си чанта с медицински принадлежности на френската международна организация „Лекари без граница“, а сега тя не се появи от самолета.

Фолберг беше роден във Франция израелец, когото Екщайн лично беше одобрил преди седем години за постъпване в АМАН. Завербуван като сержант от елитната „Група 996“ за спасяване на пилоти от военновъздушните сили, работата му беше да скача в морето от хеликоптери и да спасява паднали във водата пилоти. Тази смелост заедно с чуждестранния произход бяха главното, което привлече погледите на вербовчиците от АМАН.

В „Чародей“ Фолберг изпълняваше ролята на лекар. Беше минал през толкова много медицински курсове в армията, че уменията му можеха да съперничат на завършил хирург. На външен вид представляваше спокоен, симпатичен човек, бавен в сравнение с експлозивния Серж Максим, а Екщайн продължаваше да се учудва как така седемте години в Специални операции не са затъмнили ясните му очи, нито посивили русата коса.

В този момент обаче Фолберг старееше със средна скорост месец за минута. Лентата с багажите беше почти празна и когато най-после неговата пътна чанта падна върху гумата, той я прегърна до гърдите си и хукна с всички сили към гишето на „Алиталия“, окъпан в студена пот. Оставаше му да смени френския си паспорт с фалшив белгийски, да си купи билет и да хване полета към Загреб. А имаше на разположение само тридесет минути…

Франси Колн допълваше чудесно екипа като примамка и отговорник по комуникациите. Освен иврита тя говореше четири езика и имаше богат оперативен опит, макар за Екщайн нейното присъствие да предизвикваше известна носталгична болка. Франси беше най-добрата приятелка на Ети Данцигер и дълго време той отбягваше да работи с нея. Тя никога не е обвинявала Екщайн за загубата — той се самонаказваше за това и без чужда помощ. Всъщност Франси обожаваше Екщайн заради ума и сърцето му, както и заради таланта. Пък и никога не би могла да забрави, че за да спаси живота й някога в Кайро, той беше издънил собственото си прикритие и блъскал по вратата на израелското посолство, докато не й осигурят безопасна квартира.

В момента тя работеше на „дипломатически“ пост в Йордания, но Екщайн и Баум я взеха за „Чародей“, защото тя беше „дялан камък“ и можеше да бъде включена за работа във всяка мисия. Франси си беше спечелила работния прякор Хамелеон, тъй като можеше да промени външността си за миг. Покрила дългата си кестенява коса, сложила чифт очила с метални рамки и увиснала сива рокля, тя минаваше за англиканска монахиня, а само след минута и половина в някоя тоалетна, приложила загрявана с батерии маша, червило, миниполичка и доста отворен сутиен, можеше да се превърне в амстердамска проститутка. Беше голяма почитателка на актрисата Мерил Стрийп и се справяше отлично с почти всеки деветмилиметров пистолет.

Пътуването на Франси до Загреб през Рим и Неапол вървеше без каквито и да било проблеми и оплакванията й можеха да имат само личен и твърде персонален характер. Тъкмо беше почти постигнала първия си истински оргазъм с един офицер от ДСС, който също работеше в посолството в Йордания. При нейната професия добрите любовници, особено от израелски произход, бяха твърде трудно откритие и идеята, че може да загине в Сараево, преди да е постигнала сексуалния си връх, беше не по-малко притеснителна от неуспеха на сър Едмънд Хилари при покоряването на Еверест…

Във всеки случай Екщайн във Виена не знаеше нищо за специфичните трудности на екипа си. Хърватските пилоти, известни със страхливостта си, отказваха да летят и накрая недоволните австрийци се принудиха да пуснат свой самолет на тиролската авиокомпания.

Екщайн спринтира към него, докато снегът преминаваше в леден дъжд, и самолетът излетя без каквато и да било видимост, докато мислите му прескачаха от тема на тема: едновременната му любов и омраза към хора и машини от германски произход, подлудяващата мисъл за къртица в израелската оръжейна програма, неприязънта, че служи на капризите на някакъв чешки дезертьор, съчувствие към петдесетте гладуващи деца в Африка, вина, задето е изоставил Симона и Орен. За пореден път.

Той изгони всички тези мисли и се зае с професионалните, като се фокусира само върху първия етап от „Чародей“. Погледна през прозореца, изцяло непрозрачен от натрупаната върху него киша, докато малкият самолет подскачаше сред облаците и го караше да се чувства като забравен чорап в перална машина.

Загреб представляваше последната цивилизована спирка, преди човек да се хвърли към все по-нарастващия шум от бумтящата артилерия. Дългата олющена сграда на терминала напомни на Екщайн за останки от бараките в Дахау, а вътре атмосферата беше не по-малко угнетяваща.

Групи неспокойни „сини каски“ на ООН чакаха пред паспортния контрол с добродушни изражения на военна импотентност, докато придърпваха влажните си войнишки торби по пода. Екщайн се прилепи към тълпата придвижващи се към гишето поляци, австрийци и французи. Един висок легионер го изгледа над списанието си „Наемен войник“ и се намръщи. Израелският майор имаше повече боен опит от когото и да било от тези млади мъже, но явно изглеждаше съвсем не на място като турист с черното си кожено яке и руса опашка на тила.

Френският му паспорт беше зашит в подплатата на якето, поради което той подаде британския документ на Антъни Хартстоун на мъжа в стъклената будка и получи голямата бяла лепенка на визата. След това нарами синята си найлонова хокейна торба и тръгна към митницата…

Всички разузнавачи си имат тайни фобии. Все пак професията им създава идеални лъжци, прекарващи кариерата си в очакване да бъдат хванати. Това е професия, която предизвиква параноя, така че дори и да си бил умствено здрав и със стабилна душа при вербуването, когато се пенсионираш, изобщо няма да си такъв.

Някои се боят от нощите, защото обикновено тогава човек влиза да краде и се оглежда с фенерче във влажната си длан и туптене в слепоочията. Други треперят при ръкостискане, защото срещата с непознат човек често е момент, когато издадените агенти ги убиват. Трети се въздържат от всякаква интимност, защото, когато винаги спиш сам, няма да се боиш, че ще се издадеш, ако бълнуваш по време на нощен кошмар.

Екщайн се боеше от преминаването на граници: митническите чиновници, компютрите, снимките на съмнителни лица, рентгена за багажа, кучетата, душещи за наркотици. Дори когато пътуваше за удоволствие, което се случваше твърде рядко, той винаги се чувстваше сякаш се опитва да вкара контрабандно поне килограм хероин. И когато минеше успешно безобидното място за митническа проверка, той въздъхваше като пленник, току-що избягал от нацистки лагер.

Техническата служба го беше уверила, че единственото оръжие, което носеше, не може да бъде хванато от рентгена, обаче нали неговият задник е заложен, а не техният? В торбата му беше заровена кожена торбичка с лула и инструменти за почистване и тъпкане на тютюна, както и кутийка с филтри за лула. Вътре в кутийката, облицована със станиол, горната редичка бяха бели филтри, всеки от които съдържаше 22-калибров патрон, покрит с тефлон.

Самата лула беше модификация на старо оръжие още от времето на Втората световна война, изработено от службата за стратегическо обслужване. Всъщност версията, изработена от АМАН, може да служи за пушене, а в случай на опасност да се сложи специален патрон на мястото на истинския филтър. След това човек може да държи лулата в ръка и като насочи цигарето към жертвата, да завърти с пръсти тялото и да стреля.

Преди да тръгне от Йерусалим, Екщайн беше много изморен, за да обърне внимание на Ави Лахст, който като началник на отдела по оръжията му връчи лулата и кутийката с двадесет патрона.

— Мислиш ли, че ще имам време да презареждам, Ави? — се беше изсмял Екщайн. — Защо не ми дадеш само два патрона. Едва ли бих могъл да използвам повече.

— Ако зависи от мен, можеш да използваш и онази си работа — изръмжа му оръжейникът и се захвана отново с руската ръчна граната, която не беше ясно за какво би могла да послужи.

— Извинявай. Само питах — побърза да се оправдае Екщайн. Никак не е добре да ядосаш оръжейника.

Ако открият хитроумното приспособление на Ави и му го конфискуват, ще бъде зле. Но подобна издънка в Хърватска, особено по време на война, би могла да завърши и в затвор, където да те забравят за година или повече. Около дългата маса се въртяха шестима митничари. Двама с удоволствие ровеха в чантата с фотоапарати на един американски журналист. Екщайн тръгна към вратата, на която имаше надпис „зелен коридор — нищо за деклариране“. Сърцето му туптеше силно, а ушите му се наостриха за вик „Стой!“

Обаче никой не го спря.

Вътре в основната сграда на терминала всички гишета на авиолиниите и за коли под наем бяха тъмни поради липсата на туристи в тази разкъсвана от войната страна. Въздухът миришеше на цигарен дим. Той смени малко долари за местни куни и мина бързо през двойната врата с изцапани стъкла. Излезе на тротоара, където видя Бени Баум, и се извърна настрани от него, докато полковникът се качваше в полупразния автобус към центъра на града.

Екщайн изчака автобуса да тръгне и нае очукано такси. Докато се настаняваше върху задната седалка, забеляза Франси Колн да се появява от терминала под сивата светлина на здрача. Сега червеникавата й коса беше гарвановочерна, а около врата си беше увила дебел кафяв шал. Погледът на Франси падна върху му за миг, после се измести, сякаш видя невидим призрак над пресен труп. Това го накара да се вледени.

„Абсурдна професия — реши той, докато колата му тръгваше с бучене. — Най-добрите ти приятели се правят, че изобщо не те виждат, когато сте на публично място, сякаш някога си ги съблазнил да участват в пиянска оргия, която предпочитат да забравят…“

Цялата група трябваше да се събере в Загреб през тази нощ, което в навечерието на подобна мисия е все едно колата ти да се повреди на магистрала, докато жена ти ражда на не повече от стотина километра оттам. Но Баум и Екщайн не можеха да продължат, докато не получат последни сведения и сигнал „свободно“ от местния агент, работещ в Сараево.

Наричаха го Йохан, но само Бени Баум знаеше истинското му име. Беше възрастен евреин, работил в Берлин за британските тайни служби по време на Втората световна война, после емигрирал в Палестина и продължил да упражнява професията си в служба на тогавашната „Хагана“, предшественик на израелската армия. Йохан беше интересен характер от онзи период, когато е работел против бившите си работодатели и създавал големи неприятности на британското разузнаване преди създаването на държавата Израел.

В края на 60-те години той официално се пенсионирал от служба в израелската армия, но се преместил отново в Европа по молба на АМАН и изпълняваше някои задачи, за които беше много подходящ с европейския си произход. Той приемаше Бени Баум за свой личен „ръководител“ и полковникът се беше срещал със стария си приятел в Мюнхен само преди два месеца.

— Искаме да отидеш в Сараево — беше прошепнал Баум, докато двамата възрастни шпиони се разхождаха по заледения Щахус.

— Защо? — попита на немски Йохан. — Мислех, че ме харесваш.

— Така си е — ухили му се Бени. — Но знаеш как става. Щом вече не можеш да го вдигаш, ставаш излишен в известен смисъл.

— По този признак половината от хората в генералния щаб би трябвало да бъдат застреляни.

Двамата мъже се посмяха, а после Бени отново заговори за работа.

— Прехванахме някакви ирански съобщения. Те вкарват контрабандно оръжие за мюсюлманите в Сараево.

— Ами че нещастните копелета все пак заслужават някаква помощ…

— Да, ама и ти познаваш действията на Техеран. Никога не дават, без да получават. Целта им е да завербуват нови фанатици. Ще ги обучат в Босна, а когато всичко там приключи, те ще се появят на северната ни граница. Затова не трябва да ги изпускаме от око.

— Добре. Ще отида. Обаче това ще ти излезе скъпичко.

— Става. Ще кажа на Бен-Цион.

— Мамка му. Щом като зависи от него, ще имам късмет, ако получа пари поне за такси.

И така Йохан замина за Сараево под прикритието на работник по подпомагане на бежанците и вече беше събрал сериозни разузнавателни данни в подкрепа на версията на Йерусалим. Само преди три дни той получи кратко съобщение от Бени Баум с инструкции да наблюдава движението на Ники Хашек, а после да се придвижи до Загреб и да докладва.

Серж, Жерар и Франси имаха предварителни резервации в различни хотели на града, направени от Мак Маркъс. Екщайн и Баум нямаше да могат да ги намерят на този етап. Това беше направено с предпазна цел. „Щом не знам, не мога да навредя.“ Ако страховете на Очко се потвърдяха и майорът и полковникът попаднат в засада в града, те просто няма да се появят при следващия етап на мисията, а оживелите ще се оттеглят у дома.

Подобни събития са се случвали неведнъж в историята на израелското разузнаване, за което сочат надписите под някои имена във военния мемориал: „Изчезнал на бойното поле.“

Двамата офицери се настаниха в интер-хотела на улица „Мирамарска“, но по различно време, в различни стаи и на различни етажи. В шест часа вечерта Екщайн се качи със стария раздрънкан асансьор към третия етаж, където зарови в пръстта на саксията на повяхналото цвете торбичката си с лулата и „филтрите“. По-добре да рискува някой да ги изкопае оттам, отколкото да ги открият при обиск в стаята му. На стената зад растението той откри изписана с тебешир мъничка цифра „7“. Изтри я с ръка и се върна в стаята си.

В седем часа хърватската нощ беше черна и леденостудена. Екщайн излезе от хотела, опакован с дълги долни гащи под джинсите, дебел вълнен пуловер и коженото си яке. Ръкавиците му бяха с дебела подплата и двойна кожа при кокалчетата, за да може при нужда да удари, без да се притеснява, че ще си счупи пръст.

Среща с агент в нощ като тази в чужд град е нещо, което предизвиква язви и ранно пенсиониране. Дори и човекът да е ветеран, когото познаваш от дълги години, нищо не е сигурно, докато не се прибереш жив. Винаги е възможно той да е бил хванат и завербуван от врага. А и е твърде вероятно да е проследен. В този бизнес човек преосмисля приятелствата си ежедневно.

Баум излезе от хотела веднага след Екщайн, облечен в протъркано кожено късо палто и тиролска шапка. Следваше партньора си на петдесет метра отзад. Улиците бяха кишави и трамваите се извиваха като метални змии, докато двамата мъже вървяха бързо по „Мирамарска“ към центъра на града. Бързо минаха под железопътния мост на „Котурашка“ към групите високи жилищни блокове. Загреб, който никога не е бил добре осветен град, сега тънеше в полумрак поради липсата на електричество заради войната. Тъмните му сгради напомняха на Екщайн за гробище на гиганти.

Ходенето започна да го затопля. Екщайн разкопча ципа на якето си, но не погледна назад. Работата на Бени беше да пази гърба му. Явно не го следеше никой, защото иначе Бени трябваше да се изкиха бързо два пъти.

Той навлезе в големия площад „Тръг бана Йелашича“, където тълпи млади хървати пъплеха между бавно движещите се трамваи и се бяха настанили като гълъби в основата на голяма сива статуя на кон, която обвиваха с цигарен дим и пара от дъха си. Той спря и запали цигара, като погледна към кръглата будка за вестници в южния край на площада.

Йохан се появи точно в 19,30 часа. На външен вид приличаше на Баум, само че главата му беше покрита с гъста посивяла коса. В мюнхенската му шапка беше забито смешно жълто перо и той водеше на каишка вечната си немска овчарка Таша. Екщайн се чудеше как вкарва и изкарва животното от Сараево, да не говорим как го опазва от гладуващите жители на града.

Йохан приближи будката, купи си вестник, остави пакет хърватски цигари с филтър върху щанда и се отдалечи.

Екщайн хвърли фаса си, приближи будката, купи си брой на списание „Еротика“ и прибра цигарите на Йохан.

Това беше моментът, когато, ако процесът се наблюдава, врагът ще нападне с надеждата да хване всички участници в „предаването на сведения“, както и онова, което се намира в пакета цигари. Ако се случеше нещо такова, Бени Баум веднага трябваше да извика от болка, да падне на земята и да имитира остър сърдечен удар, с което да даде малкото необходимо време на Екщайн и Йохан, за да избягат. Но нищо подобно не се случи и затова Екщайн се извърна и тръгна подир Йохан към края на тълпата, заобиколила някакъв уличен мошеник.

— Извинете. — Екщайн показа пакета цигари, когато приближи Йохан.

Господинът се извърна и ушите на Таша щръкнаха, когато забеляза Екщайн.

— Моля? — отговори на немски Йохан.

— Цигарите ви — също на немски каза Екщайн.

— А, да. — Йохан погледна пакета в ръката на Екщайн. — Благодаря. Но вътре са останали само две. Ако искате, можете да ги изпушите.

Екщайн се усмихна и кимна.

— Благодаря. — Той запали цигара и погледна към кучето на Йохан. То го гледаше ухилено и въртеше опашка. Явно го разпозна по миризмата, макар да не го беше виждала три години. — Кажи й да лае — прошепна той. — Държи се твърде приятелски.

— Лай, глупаво куче — заповяда Йохан на немски и Таша излая два пъти.

Двамата мъже се обърнаха към тълпата и Екщайн се приближи до Йохан.

— Красиви са тези млади хървати — отбеляза той.

— Да. Момичетата ми напомнят Мюнхен от младостта ми.

— Аз също съм от Мюнхен.

— Инструкциите ти за контакта са в пакета. Да не ги изпушиш.

— Опитвам да се откажа от този навик. Какво става с чехкинята?

— С изключение на две конски мухи е чиста.

— Понякога ми е мъчно за Мюнхен. Особено за октомврийския празник.

Значи всичко е наред. Ники Хашек си има двама руснаци за гувернантки, но те вероятно са само скучаещи наблюдатели. Ако някой е поставил засада, щеше да има денонощен екип яки момчета и Йохан би казал нещо като „тя е сладко момиче и затова наоколо й гъмжи от пчели“.

— Значи лека охрана — измърмори Екщайн. — Това е добре.

— Лека ли? — почти се изсмя Йохан. — Скрили са я зад стена от откачени воюващи. Само група идиоти би влязла там, за да я измъкне.

— Благодаря.

Йохан хвана Екщайн под ръка.

— Видя ли статуята на коня, младежо? Великолепна е. — Той поведе Екщайн към паметника, като се огледа, за да види дали и някой друг е тръгнал с тих.

— Наистина великолепна — съгласи се Екщайн. Двамата спряха и Таша отърка нос в крака на Екщайн. Той се отказа да я пренебрегва повече и се наведе да я почеше между ушите. Йохан също се наведе и погали Таша.

— Може да имате някои допълнителни проблеми — каза той.

— Така ли?

— Хора на Хизбула.

Екщайн си замълча. Никак не му стана приятно да чуе, че освен всичко останало може да се сблъскат с подкрепяните от Иран терористи.

— Пристигат на тълпи — продължи Йохан. — Най-малко двеста, направо от Бекаа. Готови са да стрелят по всеки, за да се тренират.

— Много приятно — коментира Екщайн.

— Вече са плъпнали по улиците. Жадуват за кръв. Твоята и на Бени ще им дойдат като коктейл.

— Чудесно животно. — Екщайн продължаваше да гали Таша, но ентусиазмът му към „Чародей“ намаля значително. — Нещо друго?

— Да. Бъдете много внимателни.

Екщайн кимна и се изправи.

— Е, благодаря за цигарите.

— Моля — кимна Йохан.

Двамата мъже не се ръкуваха. На Екщайн му се искаше да хване Таша и да я разцелува, но се сдържа.

Когато той се отдалечи, тя започна да скимти тихичко…

 

 

Летенето с военен хеликоптер е като да се возиш в гигантски миксер. За разлика от цивилните версии, които предлагат на костюмираните бизнесмени удобен превоз от големите градове до оживени летища, армейските хеликоптери не са обезшумени и с меки седалки, нито предлагат музиката на Бетовен, за да не се чува ревът на двигателите. Металните седалки дрънчат и подскачат, закопчалките на товарните колани се мятат из кабината, а воят на двигателите прави разговорите невъзможни. Освен ако не викаш. Тялото ти трепти от глава до пети, сякаш си вързан за вибриращо легло в евтин мотел и единственото успокоение идва от факта, че пътуването няма да трае дълго. Все пак тези машини се използват за нападателни цели, а след около час неприятно тръскане и люлеене е твърде вероятно да станеш свидетел на нечия смърт.

Екщайн седеше откъм левия борд в белия „Бел“–212, обърнат с лице навън, тъй като металните пейки са закрепени в средата гръб към гръб. Франси Колн стискаше страничните облегалки вдясно от него и трепкаше при всяко подскачане на машината, което я подхвърляше нагоре. Серж и Жерар седяха откъм десния борд, докато Бени се беше настанил зад двамата пилоти с шлемофон на главата. Главите на пилотите бяха приведени напред, тъй като и двамата се взираха внимателно в чернотата на нощта.

— Все едно да караш мотоциклет в железопътен тунел! — извика Франси на английски. Никой от членовете на групата не говореше на иврит след напускането на границите на Израел.

— Какво? — сложи ръка до ухото си Екщайн.

— Казах, че те мразя — измърмори Франси с измъчена усмивка.

— Аааа — кимна с разбиране Екщайн.

Тъй като изобщо не можеше да се разговаря нормално, той използва времето, за да разшифрова най-накрая кодираната инструкция на Йохан за контакта и подробностите от дневния режим на Ники Хашек. Зад станиоленото фолио на пакета цигари беше сложено внимателно сгънато листче с групи цифри. Той извади бележник, молив и един стар екземпляр на „Сбогом на оръжията“, ключ към твърде примитивния, но сигурен код, използван само от избрани членове от „семейството“ на Бени Баум.

Започна да дешифрира ругаейки, защото моливът му подскачаше с всяко тръскане на хеликоптера, сякаш е игла на сеизмограф. Всъщност и на него цялата работа му се струваше излишно натоварена с транспортни усложнения само заради измъкването на някакво петдесеткилограмово момиче от Сараево. Но все пак хеликоптерът беше за предпочитане пред загубата на целия екип в страна, където един погрешен завой по пътя към Мостар може да доведе до екзекуцията му от банда разбойници. Въпреки това Бен-Цион се съгласи на този разход едва след като Бени безмилостно му напомни ужасната грешка, която генералът бе допуснал в младостта си.

— Май си спомням — каза му Бени, — че веднъж ти си се губил и си се оказал в ивицата Газа, каращ син фолксваген с израелска регистрация.

— Добре де — изпъшка Бен-Цион. — Вземай проклетия хеликоптер.

Късно сутринта групата се беше събрала на загребското летище, маскирана като членове на организацията „Лекари без граница“. Всички се поздравиха с искрена топлота. Не бяха облечени в бели престилки и с хирургически ръкавици, но от джобовете на якетата им се подаваха слушалки на стетоскопи. Всички носеха сакове с инициалите ЛБГ, едва засъхнали, след като ги изписаха хората на „Документация“.

От Марсилия пристигна снежнобял самолет с изрисувани червени кръстове и скоро след това групата излетя за Сплит, малък град на адриатическото крайбрежие. Там изчакаха да се стъмни, наострили уши към далечната артилерийска канонада. Когато слънцето се скри зад италианските планини оттатък морето, хеликоптерът им пристигна.

Сега той бръмчеше над високите крайбрежни планини и внезапно се спусна навътре в сушата към Меткович. Белият му корем се отразяваше в плитките крайбрежни езера със солена вода, зад които се издигаха върховете, подобно на драконови нокти. Пилотите летяха ниско над повърхността, като се промъкваха до скалите из лабиринта от каменисти склонове, което караше Франси да закрива очите си с ръка.

Екщайн запомни разшифрованото съобщение на Йохан, унищожи го, разкопча колана си и залепи лице към плексигласовото прозорче. Близо до малко градче сред полето встрани от зеленясалите води на река Рама се появи триъгълник от слаби светлини за кацане. Той се пресегна, потупа шлемофона върху главата на Бени и посочи надолу.

Хеликоптерът наведе нос и слезе със сто метра, а после увисна над триъгълника достатъчно дълго, за да може Екщайн да отвори вратата и да издърпа вътре двама мъже, облечени в зелени комбинезони, носещи спортни сакове. Двамата бяха командоси от разузнавателната група на генералния щаб „Саярет Маткал“ — каймакът на тайните, елитни части на израелската армия. Бяха долетели в Дубровник от Неапол, взели кола и картечни пистолети „Скорпион“ от местен резидент, а после дошли на предварително уговореното място за среща.

Единият от тях с голяма брада и фигура на борец клекна в задната част на хеликоптера. Другият, бяло-рус сержант с вид на член на съветските Спецназ, се намести на седалката между Екщайн и Франси. Той отвори спортния сак, извади два еднакви пейджъра и подаде единия на Екщайн. Майорът погледна апаратчето и забеляза двата малки бутона под екранчето от течен кристал. Единият беше червен, а другият — зелен.

— Зеления — изкрещя в ухото му командосът.

Екщайн натисна бутона и екранчето веднага светна. Показаха се географските координати на мястото, където се намират. Това изобщо не беше пейджър, а миниатюрна Глобална позиционираща система, проследяваща мястото си на повърхността чрез местната мрежа от американски сателити.

— Червения — изрева отново сержантът.

Екщайн натисна втория бутон, което изобщо не се отрази на неговия „пейджър“, обаче веднага задейства втория, намиращ се в ръката на сержанта. Неговият екран светна със същите координати, които се променяха едновременно с тези върху екранчето на Екщайн, в съответствие с движението на хеликоптера. Сега, където и да се намираше Екщайн, местоположението му можеше да се предава към командосите, които да го проследят по подробната карта на Сараево.

Сержантът кимна и двамата изключиха „пейджърите“ си.

— Не ни търси, освен ако наистина не затънеш в лайна — извика сержантът.

Екщайн се усмихна и отговори с вдигнати палци.

Когато хеликоптерът кацне в Сараево, командосите щяха да останат на борда и да се престорят, че поправят и дезинфекцират машината. Щяха да напуснат хеликоптера само ако Екщайн сигнализира, че са попаднали в опасност в града. И ако не успееха да си намерят превозно средство, щяха да изминат тичешком повече от трите километра до града.

Ако Екщайн и групата му успееха да се върнат на летището, но преследвани, командосите трябваше да слязат на пистата и да воюват с преследвачите, докато хеликоптерът отлети, а след това да се постараят да избягат от Босна и Херцеговина по какъвто начин намерят. Ако бъдеха убити, те не носеха по себе си каквато и да било идентификация като израелци. Никой в Израел няма да чуе за техния героизъм, а семействата им ще скърбят пред малките пирамидки на връх Херцел. Командосите разбираха това и го приемаха. Такава е съдбата на младите доброволци в специалните служби…

 

 

Град Сараево се намира в Динарските Алпи. Град с някога величествена архитектура, простиращ се на десет километра край река Миляцка, чиито води сега са изцапани с кръв и носят трупове. Летището се намира на югозапад от града, построено на място, където някога е имало приятни места за пикник.

Пистата се контролираше или, по-точно казано, се обитаваше притеснено от френски и британски войници, служещи в мироопазващите сили на ООН — ЮНПРОФОР. Титлата им предизвикваше навсякъде наоколо иронични усмивки, защото войниците едва успяваха да опазят сами себе си. Летището се намира на сръбска територия и откъм запад босненци обстрелват сърбите, докато сърбите гърмят със снаряди по пистите и по мюсюлманските предградия на Добриня. Всичко, което не достигне целта си, пада върху летището. Сградата е в развалини, а по пистата има повече дупки, отколкото в швейцарско сирене, поради което тук почти не може да кацне никакъв самолет. Ето защо им беше необходим хеликоптерът.

Сините светлини покрай пистата едва се виждаха през ниската мъгла, когато пилотите на хеликоптера го приземиха в южната й част. Вратите се плъзнаха назад и Баум с Екщайн поведоха групата си през извитата като лунен сърп поляна, като прескачаха кратерите от снарядите и парчетата строшен бетон. Остър вятър бръснеше откритата площ и Екщайн, облечен в синия анорак, съжаляваше за коженото си яке, оставено на борда на хеликоптера. Баум поведе бързо към порутените останки на аерогарата, като изпускаше облаци пара от устата си.

— Тихо е — отбеляза на английски той. Някъде от изток изпука самотен изстрел на снайперист.

— Ще ни донесеш лош късмет — предупреди го на френски Жерар.

— Това не е въпрос на късмет — намеси се Франси. — А на умение и ум.

— Аз съм си оставил ума вкъщи — изръмжа Серж. — Иначе нямаше да съм тук.

— Стига сте дрънкали — изсумтя Екщайн. — Карате ме да мисля, че се страхувате.

— Ами страхуваме се — натъртено отвърна Франси. — Иначе ти нямаше да си спокоен.

— Шшшш! — изсъска Екщайн като змия и всички млъкнаха. Но казаното от Франси беше вярно. Той искаше те да се страхуват, за да бъдат предпазливи и внимателни. Но като всеки войник на прага на бойната зона не искаше да го чува.

Той се вгледа към края на гражданския терминал, където под редица лампи, захранвани от генератор, се виждаше лагерът на ЮНПРОФОР. Виждаха се навитата бодлива тел и разкъсаните от шрапнели палатки, както и бронираните камиони, в които нещастните войници прекарваха повечето от почти безсънните си нощи. Пристигащите и заминаващите пътници трябваше да преминават през главния пункт за паспортна проверка, но формалностите по паспортна и митническа проверка бяха станали смехотворни в този Дантев кошмар и затова човек можеше лесно да се промъкне през почти неохранявания портал в южния край на пистата.

Двама британски войници стояха до забитата релса в края на пътя за летището и потропваха с крака, докато ругаеха министър-председателя си заради отговорната му гражданска позиция. Едрият сержант от шотландски произход се извърна при доближаването на петимата израелци, бутна назад синята си каска и огледа цветните им анораци, вълнени шапки и сакове.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той. — Да не сте се загубили по пътя към Хималаите?

Вторият войник се изхили и опипа автомата си СА–80. Екщайн свали ципа на анорака си, под който се показаха блестящите слушалки на стетоскопа, и извади френския си паспорт и карта, удостоверяваща принадлежността му към организацията „Лекари без граница“.

— Аз съм доктор Пиер Ангюлер — каза той със силен френски акцент, а после кимна с уважение към Баум. — А това е доктор Антоан Арбре. — Псевдонимите им бяха приблизителен превод на имената им, което е любим подход на израелските тайни служби за избягване на забравянето им, когато човек се намира под напрежение.

Шотландецът кимна към Серж, Жерар и Франси.

— А това са сигурно Мечо Пух и приятелите му, нали?

— Трябва да стигнем бързо до болницата „Кошево“. — Баум направи строга физиономия и размаха документите си във въздуха. — Там има ранен пациент, когото трябва да изнесем. Журналистка.

Сержантът сви рамене и посочи с пръст към пътя.

— Ще трябва да потрамбовате натам, приятели. Обаче има сръбски пропускателен пункт, а бандитите са непредвидими. На ваше място бих се върнал в хеликоптера си и…

— Благодаря, приятелю — прекъсна го на френски Баум, бутна нагоре гредата на бариерата и мина напред. Останалите го последваха бързо.

— Проклети жабари — измърмори сержантът, когато израелците се скриха в гъстата мъгла. — Търсят война, при положение че могат да си се забавляват в скапаната „Фоли Бержер“.

Изминаха двеста метра в пълна тъмнина, направлявани само от напукания асфалт под краката си и информацията, съобщена им от човека на Мосад, познат на Баум. Вляво е летището, а вдясно широка ивица, контролирана от сърбите.

Баум мълчаливо броеше крачките си и от време на време светваше с минифенерчето. Екщайн избърза да върви до него, но полковникът го бутна назад, за да не се излага на опасност. Ако някой открие огън, той ще стреля към светлината.

Внезапно Франси въздъхна уплашено, защото на пътя излезе някаква фигура. Бени спря на място. Серж се промъкна в началото на групата, скрил в големия си юмрук сгъваем нож. Всички затаиха дъх.

В мъглата отпред блесна лъч на фенерче и фигурата пристъпи, поставила юмруци на хълбоците. Беше нисък мъж с квадратно подстригана черна брада, падаща върху стара бойна натовска куртка. Беше обут в син анцуг с бял надпис „Найки“ и черни ботуши. На главата си имаше българско войнишко кепе с червена звезда и спуснати наушници, които му придаваха вид на ловджийско куче.

— Добре дошли — поздрави „гостите“ си дребният мъж с груб, тютюнджийски глас. С тази шапка, брада и черни, блестящи трескаво очи приличаше на откачен. — Аз съм Зоран Косанович.

Йохан всъщност го бе нарекъл „откачения половин евреин“. Беше роден и отраснал в Сараево, син на мюсюлманка от Мостар и служител в клуба на малката еврейска общност в града. Както повечето славянски евреи, той беше считан за „неутрален“ от сърби, хървати и мюсюлмани, поради което можеше да пресича спорните граници помежду им в сравнителна безопасност.

Косанович не знаеше истинската национална принадлежност на гостите си, нито целта на идването им. Йохан му беше казал само, че те са важни и ще му бъде платено добре, за да ги преведе из града.

Баум пристъпи напред с топла баварска усмивка, която би могла както да обезоръжи потенциален враг, така и да изплаши до смърт пленници при разпит.

— Аз съм доктор Арбре, а това е доктор Ангюлер. — Той махна с ръка към Серж, Жерар и Франси. — И нашите асистенти.

— Разбира се — усмихна се Косанович и показа редица златни зъби. В страна на крайпътни, екзекуции и пленнически лагери не можеше да си позволява любопитство. — Трябва да получа парите за път.

Екщайн извади плик с 1 000 германски марки и Косанович го прибра в джоба си, без да ги брои.

— Следвайте ме — каза той, обърна се и пристъпи встрани от пътя. Започна да развива ролка с бяла панделка. — Не стъпвайте встрани от панделката — предупреди той. — Има мини.

Израелците се подредиха в идеална редица като послушни деца в детска градина.

Последваха го нагоре по ниския хълм от втвърдена кал и големи, разхвърляни камъни. Отнякъде се издигна ракета, изпука и докато светлинката й се спускаше надолу, Екщайн разбра, че камъните са бетонни останки от разрушени сгради. Напред ракетата освети високо ограждение от бодлива тел, простиращо се от ляво на дясно през развалините. Косанович спусна длан към крака си и разпери пръсти. Израелците спряха на място.

В оградено с чували пясък място бяха седнали четирима сърби и почистваха оръжията си. Югославски автомати М–70 и снайперска пушка „Драгунов“. Отстрани „офицерът“ на бандата се беше облегнал на лека картечница ПКМ и когато се извърна към Косанович, огънчето на цигарата му освети патрондаши със 7,62-милиметрови патрони, кръстосани през гърдите му като на Панчо Виля.

Нямаше размяна на думи. Косанович извади парите, офицерът погледна в плика, а после щракна с пръсти. Един от хората му дръпна бодливата тел настрани и Косанович направи знак на Баум. Сърбите не казаха нищо, докато „французите“ минаваха, макар че единият от тях посегна и опипа Франси по задника, сякаш е плод в минаваща селска каруца. Серж едва се въздържа да не го удуши.

От другата страна на оградата израелците спряха едновременно със зяпнали уста. Дори и за онези от тях, които бяха виждали Бейрут през 1982 година, Добриня беше шок.

Нямаше покрив или балкон, останали на мястото си в мюсюлманското предградие. Макар малкото оживели упорито да бяха останали по домовете си, тук нямаше ток. Нито една крушка не светеше през счупените прозорци. На кръстопътя от разрушени сгради и надупчени улици единственият здрав предмет беше зелен микробус „Фолксваген“. Косанович отиде до него и отвори вратата като горд лакей.

— Собственост на Нурия Кизо, майсторът на печки от стария град — каза той, докато Екщайн и компания бързо се качваха вътре. — Никой не стреля по Нурия. — Той включи двигателя, а Екщайн се настани на седалката до него. — Всички имат нужда от печки.

Той прекара микробуса по тесен, наклонен път, обсипан с парчета от развалините, а после се намериха на кръстовище, от което се виждаше градът в цялото му мъчително великолепие.

Високо на север се издигаше черната верига на Балкана, покрита с петна от по-светли облаци и закриваща част от звездното небе. Точно отдолу на булевард „Маршал Тито“ в трамвайното депо лежаха изкривени и смачкани червените мотриси от целия трамваен парк на Сараево подобно на изпочупени от разглезено дете играчки. А сградите, обърнати към булевард „Четник“, бяха надупчени с всякакъв калибър модерни оръжия.

На изток университетският стадион приличаше на почерняла тенджера, а по-ниските квартали на Добриня, където отчаяната босненска армия е отблъсквала сръбските атаки, изглеждаха горе-долу като Хирошима. Католическите църкви, както и джамиите бяха с дупки от снаряди и куршуми, а жилищните комплекси — полусрутени. Един висок блок срещу хотел „Холидей Ин“ беше с цяла срутена стена и черните стаи зееха към небето като двадесет ужасено разтворени уста. Всяка, някога елегантна хабсбургска фасада беше надупчена и олющена, а между лагерите на армията и четниците можеха да се видят двете дълги платна на „Маршал Тито“ и „Путник“, където хората продължаваха да живеят и дишат, докато пресичат със спринт „алеята на снайперистите“.

Групата на Екщайн се скупчи към предното стъкло. Не можеха да повярват на очите си, но продължаваха да гледат като омагьосани. Косанович запали цигара, а отнякъде се чу лай на картечница. Последва друга и трета, а после се чу познатият двоен гръм от РПГ.

— Е, докторе — обърна той глава към Бени Баум. — В болницата ли искате?

Баум погледна часовника си. Беше 6,52 привечер. В 7,30 Ники Хашек ще напусне работното си място.

— Не — каза Баум. — В руското посолство. Бързо.

Косанович цъкна с език и бавно поклати глава.

— Ами… — Той погледна към Екщайн — какво става с моите пари?

— Ще ги получиш — отговори майорът. — Когато си тръгваме.

— Много сте хитри. — По устните на лудия полуевреин цъфна бавно усмивка. Той посочи града, който беше започнал да се осветява от престрелката. — Защото иначе тази нощ аз не бих рискувал да слизам надолу.